Наследникът

ГЛАВА 16

— Просто застани пред вратата.

Сабрина беше толкова ужасена от най-новия план на Офелия и особено от това, че този път тя смяташе да включи и нея самата в него, че за момент изгуби ума и дума. А предложението за осъществяване на замисъла й се стори изключително непристойно.

— Аз също като теб не съм поканена, Офелия — напомни й тя.

— Но ти си съседка. Съседите нямат нужда от покана, за да гостуват.

— Но не и по време на празненство.

Гостенката махна пренебрежително с ръка.

— Дреболия. Освен това всъщност дори не е желателно да влизаш вътре, където някой от гостите може да те чуе. Не, не, по-добре го измъкни навън, за да поговорите насаме.

От една страна точно това бе желанието на Сабрина — да поговори насаме с Дънкан Мактавиш. Но от друга страна знаеше, че е твърде невъзпитано и проява на много лош вкус да отидеш на гости на съседа си, когато организира празненство, на което не си поканена. Повече от невъзпитано. Така просто не се правеше.

На всичкото отгоре и темата, която се очакваше да засегне, бе твърде деликатна. Та тя нямаше представа как се уреждат срещи, а Офелия точно това искаше от нея..

И най-сетне, Сабрина харесваше Дънкан. Нима наистина искаше да съдейства той да се ожени за жена като Офелия, която непрестанно кроеше разни планове и поставяше начало на всевъзможни клюки и слухове за другите, независимо дали верни или не? Сабрина наистина го харесваше, но си даваше прекрасно сметка, че няма никакъв шанс да го има, затова искаше да го види женен за някоя красавица като Офелия, но с малко повече морална твърдост и чест от лондончанката.

Ето защо тя нямаше истинско желание да й помогне в осъществяването на плана, но не можеше и да й откаже направо, след като Офелия се бе държала така приятелски с нея в Лондон. Дължеше й помощта си. Но преди да приеме последната й идея, трябваше да си изясни нещо.

— Сега вече искаш ли да се омъжиш за него или това е само средство да сложиш край на клюката по твой адрес?

Въпросът й очевидно изненада Офелия. Фактът, че се замисли, преди да й отговори, също й се стори обезпокояващ.

Но най-сетне отвърна:

— Разбира се, че искам. Ако бях забелязала него, когато го видях, а не глупавата шотландска поличка, всичко това сега нямаше да бъде необходимо. Той е наистина много красив мъж, но го осъзнах едва когато вече беше прекалено късно.

— Вероятността да е красив винаги е съществувала — отбеляза Сабрина.

— Не съвсем — възпротиви се приятелката й и тръсна, за да подчертае думите си. — Майка ми познава лорд Невил отпреди години, по времето, когато живеела тук, и сподели, че той самият имал съвсем невзрачен вид, следователно нямаше кой знае каква надежда за външността на неговия внук. Каква ирония, че именно шотландската кръв на Дънкан, срещу която имах възражения, или по-скоро имах възражения срещу факта, че е от северните райони, които, както е известно, са все още доста варварски, та той дължи красивата си външност; именно на тази линия от своя произход.

Сабрина беше принудена да приеме доводите й. Не за варварския характер на жителите на високопланинска Шотландия, защото кой ги знаеше какви са в действителност, след като англичаните ходеха там толкова рядко? Не, тя прие доводите й само защото знаеше, че хората се влюбват в резултат на взаимно привличане и ако Офелия сега бе привлечена от Дънкан, може би щеше да му стане добра съпруга. Лондончанката бе лъгала и измисляла разни планове, тъй като се бе чувствала отчаяна и хваната в капан, но сега бе открила, че бе пропиляла на вятъра всичките си усилия и в крайна сметка нейният годеник, или бивш годеник за момента, й харесва.

И така, същия следобед Сабрина се озова на водещия към Съмърс Глейд път, макар да предпочиташе да се намира на всяко друго място, само не и там. Наистина никак не й се искаше да прави това, не само защото харесваше Дънкан и не харесваше чак толкова Офелия, а защото уреждането на срещи по принцип не бе сред нейните умения. По принцип ли? „Изобщо“ бе по-точната дума. Това означаваше да се намесваш в живота на другите, да правиш опити да ги събираш, а в крайна сметка бракът им можеше да се окаже нетърпим и вината да бъде донякъде и нейна.

Затова се опитваше да гледа на действията си като на услуга… Не, по-скоро като на изплащане на дълг. И колкото по-скоро си свършеше работата, толкова по-скоро щеше да се освободи от усещането за буца в стомаха.

Изтощен, ето как се чувстваше Дънкан, когато гостите на Невил започнаха да пристигат в Съмърс Глейд. И преди това положението не беше розово, тъй като трябваше да слуша безкрайните спорове по подготовката на празненството. Беше готов да се закълне, че ако дядовците му бяха по-млади, щяха да се счепкат — толкова неразрешими бяха различията помежду им.

Щом пристигнаха първите гости, Арчи започна да го развежда от салон в салон и да му обръща вниманието на физическите достойнства на всяка от „девойките“, които срещаха. След това дойде ред на Невил, който пък искаше да го запознае със семейната история на всяка годеница и да го ориентира кои от тях са най-желани в социално отношение. Най-накрая се наложи да сложи край на това изтезание. Присъстващите дами бяха прекалено много, за да може да смели цялата информация, която му се поднасяше. Сега двамата старци му изпращаха бележчици, а икономът, които му ги носеше, вече изглеждаше не по-малко изтощен от него самия.

Младежът се питаше какво се бе случило със старото изпитано правило, според което хората първо се влюбват и след това се женят, и която бе послужила толкова добре на мнозина. Такова сватосване, само защото едно момиче било най-красиво, а друго с най-много титли, просто никак не му се нравеше.

Вече беше видял най-голямата красавица и се бе убедил, че най-красивото не означава непременно „най-доброто“. Разбира се, Арчи настояваше, че не може всички те да са глупачки като Офелия Рийд и продължаваше да подкрепя каузата на красотата. Невил пък смяташе, че красотата често се съпровожда от прекалено голямо тщеславие и горделивост, затова залагаше най-вече на общественото положение. Дънкан започваше да мисли, че двамата му дядовци поддържат толкова противоположни мнения единствено за да не се съгласят един с друг.

Не можеше да не признае обаче, че му бе предложен наистина много богат избор. Тъй като се бе съгласил да се ожени — явно в миг на безумство, — ако не успееше да намери поне едно момиче сред присъстващите от петдесет, което да му хареса, щяха да решат, че се прави на прекалено придирчив. През целия първи ден, през който пристигаха гости, и на сутринта на следващия, младият мъж търсеше непрестанно две виолетови очи, но така и никъде не ги видя.

Не може да се каже, че мислеше за тази девойка ката за евентуална кандидат-съпруга. Просто компанията й му бе доставила удоволствие и щеше да му бъде много приятно да получи още една доза от нейния хумор, който бе успял да подобри значително настроението му в деня на запознанството им. А сега определено имаше нужда от подобряване на настроението.

Започна да се пита защо тя все още не се бе появила след като очевидно беше съседка, щом се разхождаше в района на имението. А кой да поканиш на своето празненство, ако не съседите? Реши да постави въпроса на дядо си.

Това бе първият път, в който търсеше стареца от пристигането си в Съмърс Глейд. Бяха разговаряли, разбира се, по време на хранене и мимоходом, но това бяха надути разговори между непознати, каквито в действителност бяха. Дънкан все още не се чувстваше удобно в присъствието на Невил, горчивината му нарастваше всеки път, когато го видеше, затова го избягваше.

Откри го след обяда, в личната му гостна. Старецът като че ли се криеше на горния етаж през по-голямата част от деня. Появяваше се по време на хранене и за няколко часа вечер, но през останалото време оставяше гостите си да се справят както могат.

Според Дънкан той бе прекарал вече прекалено много време в самота и празненство от мащаба на това, което се организираше, го плашеше или по-скоро не му се нравеше. Невил не беше от хората, които могат да бъдат уплашени — поне такова впечатление бе създал у своя внук. Но беше от хората, които искат просто да бъдат оставени на мира. Оттук вероятно идваше и определението „отшелник“, което Дънкан чуваше многократно заедно с името Невил.

Тъй като нямаше намерение да нарушава за дълго покоя на стареца, той мина направо към повода за своето посещение и попита за съседката с виолетови очи.

След като премигна няколко пъти, което показваше, че внукът му може би го беше събудил от следобедна дрямка, маркизът заяви уверено:

— В съседство не живеят никакви млади жени с аристократичен произход, поне не такива, които са подходящи да се омъжат за теб, иначе щях да ги поканя, тъй като поне те нямаше да трябва да преспиват тук по време на празненството, защото можеха да идват и да си отиват. При така създалата се ситуация стаите започват да не достигат.

Дънкан не можеше да приеме, че неговата позната няма благороден произход — маниерът на общуване го показваше, освен това не прояви нервност от общуването с един лорд, както ставаше неизменно с простолюдието, затова настоя:

— Тя е аристократка.

— В такъв случай е била гостенка. Нищо чудно да е била от онези глупаци, които пристигнаха тук по покапа на момичето на семейство Рийд и бяха отпратени заедно с нея. Виолетови очи ли каза? — Невил поклати. — Не познавам нито един човек с такива необикновени очи, но щом тя ти е направила толкова силно впечатление, ще проуча и ще разбера коя е.

Внукът му поклати.

— Просто ми беше приятно в нейната компания, когато я срещнах. Накара ме да се разсмея, а точно тогава имах наистина голяма нужда от такова нещо.

Макар да не бе изречена нарочно, забележката смути и двамата. Недоволен от постъпката си — ако си развързваше езика и нараняваше някого, трябваше да го прави поне заслужено, — младежът въздъхна и излезе.

Беше разочарован, че въпросната девойка няма да дойде, както се бе надявал, затова не бързаше да влезе в един от многото салони, където се бяха насъбрали гостите. В този момент на външната врата се почука и той се възползва от тази възможност да забави още малко появата си сред поканените, като отиде да отвори. Икономът го нямаше на поста му край входа — очевидно бе отишъл да го търси, за да му предаде поредната бележка. Тази мисъл почти го развесели.

Но съжали за постъпката си, когато младият мъж отвън го изгледа най-невъзпитано и възкликна:

— Мили Боже, ти трябва да си варваринът. Ами да, с тези коси няма кой друг да е. Не очаквах да се срещна толкова скоро с теб. Значи са те сложили да отваряш вратите, така ли?

Дънкан, който опитваше без особен успех да разгадае английския говор на госта, все пак различи думата, която бе чул вече доста пъти, откакто бе пристигнал в Англия. И настроението, в което се намираше, не му помогна особено, така че избухна:

— Наричайте ме варварин?

— Аз? Не бих и помислил такова нещо. Варварски красив може би, но не, не, просто начин на изразяване, за да се подчертае смисълът, нали разбираш? Ти си главната тема на разговор вече от няколко седмици. При това клюките са изключително сочни. Научих от сигурен източник — но възможно ли е да съществува такова понятие, когато става дума за слухове — че твоята скъпа годеница, а, ъъъ… твоята скъпа бивша годеница е тази, която е започнала всичко.

Дънкан не чуваше за първи път, че е обект на клюки. Нали и девойката на хълма беше споменала слуховете за варварския му произход? Но в нейните уста това не му се бе сторило обидно. Затова пък едвам се сдържаше да не се нахвърли върху новия си гост.

Той бе почти толкова висок, колкото и Дънкан, с атлетичен вид, но раменете му не бяха толкова широки. Беше наметнат небрежно с пътната си пелерина и бе безупречно облечен под нея. Беше рус — младият шотландец започваше да мисли, че повечето англичани са руси — синеок, на около двайсет и пет години и се държеше като човек, който съзнава чудесно собствената си значимост.

Но дори да бе с кралски произход, поведението му пак нямаше да допадне на Дънкан, затова попита със спокоен тон, въпреки че тези, които го познаваха, щяха да го определят по-скоро като зловещ.

— И какво точно се говори за мен?

— Само глупости, които всеки с капка ум би отсял. Но нали знаеш колко смешни могат да бъдат някои жени. Да вземем сестра ми например.

И той кимна през рамо към едно момиче със същите руси коси като неговите. Тя точно даваше нареждания на четирима слуги как да разтоварят шестте огромни сандъка с личните й вещи, поставени върху спрялата наблизо карета, при това изглежда вътре имаше още. Но момичето определено беше много хубаво.

— Трябваше да я домъкнем насила тук — додаде в този момент новодошлият. — Глупачката беше убедена, че ти ще се появиш на вечерята с боздуган в ръка, облечен в мечешки кожи. Манди приема клюките за чиста истина, когато би трябвало да им се наслаждава като на пикантни измислици, предназначени да разсейват скуката на богатите.

— И защо тогава трябваше да идва, щом не иска?

— И да пропуснем невероятната възможност да се запознаем с онзи отшелник Невил Такъри? Никога не бих го допуснал. За него се правят всевъзможни догадки от години и повечето от хората, които познавам, никога не са го виждали. Освен това сестричката ми е на пазара, ако се сещаш какво имам предвид, затова мама и татко настояваха да не пропуска възможността да се покаже на едно провинциално тържество от такъв мащаб като организираното тук. Не че имат особени надежди точно относно теб, скъпо момче, просто искат тя да се движи непрестанно сред обществото, докато трае сезонът.

Сега вече Дънкан започваше да разбира по-добре своя гост. Обръщението „скъпо момче“ му се стори особено снизходително и го накара да отбележи:

— Ако не си забелязал, да ти кажа, че не съм точно момче, и определено не съм ти „скъп“, след като не сме се виждали никога досега. И за по-малко съм повалял на земята.

— Така ли? — Тази информация очевидно не го впечатли изобщо. Изведнъж той се изкиска. Кискането премина в гръмогласен смях. Най-после, когато смехът му стихна, англичанинът бе в състояние да продължи. — Един съвет, приятелю. Научи се да правиш разлика между умишлено изречена обида и онова, което не е нищо повече от маниерничене. Така със сигурност ще си спестиш доста неприятни емоции и вероятно няма да пострадат някои невинни носове.

На Дънкан никога не му се бе нравило да изглежда като глупак.

— Твоят нос все още не е в безопасност, човече. Кой си всъщност ти?

Англичанинът се усмихна широко, очевидно не беше взел насериозно заплахата на своя домакин.

— Имам няколко титли, но наистина не ми е приятно да ги изричам. Наричай ме просто Рейф, приятелю.

Последната му забележка беше капката, която преля чашата, и вратата се затръшна пред лицето на един от най-търсените млади лордове в кралството, наследник на херцогство, безмерно богат, най-ухажвания ерген на сезона, мечтата на всяка домакиня на празненство.

Дънкан едва ли щеше да се впечатли, ако знаеше всичко това. Той се надяваше първата им среща да бъде и последна. Двамата обаче щяха да станат големи приятели. Просто все още не го знаеха.