Наследникът

ГЛАВА 20

Сабрина се забавляваше чудесно, но осъзна доста късно причината за това — Дънкан не се отделяше от нея. Дори бе похапнал с нея, след като бе успял да намери два празни стола в музикалния салон, където да се настанят с чиниите си. След това се присъединиха към играещите карти и тя намери начин да му покаже как се подсказва, без другите играчи да разберат. Това беше наистина невероятно. От много отдавна не се беше смяла толкова.

Когато осъзна, че като патрон на празненството или поне причина за организирането му, той трябваше да разпределя времето си по равно между всички гости, тя не му обърна внимание, както трябваше да направи. Това беше проява на егоизъм и тя тайно си го призна. Реши, че докато е наясно с този факт и не се опитва да се самозаблуждава, всичко е наред.

Не се опита също да отхвърли и очевидната причина, поради която Дънкан стоеше неотстъпно до нея. Беше се смял прекалено много през цялата вечер и беше ясно, че компанията й му е приятна. В това нямаше нищо романтично. Тя просто го караше да се смее. Беше забавна.

За нея това обаче беше една опияняваща нощ, осъществяване на мечтите. Но така, както всички мечти имаха своя край, и нощта в Съмърс Глейд скоро щеше да приключи.

Когато видя, че леля й я търси, Сабрина се обърна към своя домакин с думите:

— Време е да си тръгваме.

Той не се възпротиви, тъй като очакваше да я вижда тук всеки ден, докато траеха празненствата.

— Значи ще се видим утре.

— Не, всъщност, няма.

Сабрина въздъхна. Съжаляваше за това, което му каза. Той вече започваше да се натъжава, но тя повече нямаше сили да го развеселява. Колко жалко, наистина жалко, че прекрасната, поне за нея вечер, трябваше да приключи по такъв начин.

— Когато ме покани, в изненадата си напълно забравих, че имаме гостенка. Не биваше да идвам дори тази вечер. Как да се оправдая, че съм била поканена преди нейното идване и тя го знае. Не мога да бъда толкова невъзпитана, че да я изоставя втори път.

— Ти просто не искаш да дойдеш.

Усмихна се на погрешното му заключение — то беше толкова нелогично, че дори Дънкан трябваше да си дава сметка за това.

— Грешиш! — възкликна Сабрина. — Тази нощ се забавлявах много. Наистина бих искала да дойда пак и може би, ако нашата гостенка си тръгне преди края на празненствата, ще мога да…

— Доведи и нея — отсече той.

— О, Дънкан, не трябва ли да попиташ коя е моята гостенка, преди да направиш подобно предложение?

— Стига да не е Офелия… — Не довърши мисълта си. Изражението й, което ясно говореше, че става дума точно за Офелия, го накара да се намръщи. — По дяволите — изръмжа той. — Какво прави тя у вас?

Това поне беше лесно за обяснение.

— Възползва се от гостоприемството, което нейното семейство прояви към моето, когато бяхме неотдавна в Лондон.

— И в него влиза ли задължението да й уреждаш срещи?

— Не, просто й го дължах. — Сабрина продължаваше да се усмихва, въпреки охладнелия му тон. — Тя ме прие като своя приятелка, Дънкан, и направи първата ми поява в Лондон много приятна. Не можех да откажа да изпълня молбата й, макар да не ми се искаше да го правя. Но сега вече нищо такова не й дължа.

— Тогава забрави, че тя е тук или я повери на другата си леля, както направи тази вечер.

Сабрина поклати.

— Наистина ли си представяш, че мога да бъда толкова груба с някого?

Младият мъж не отговори дълго време. Накрая въздъхна и каза:

— Не, знам, че не си способна да постъпиш така. И ще те пусна да си вървиш, преди да си помислила, че съм невъзпитан.

— Не бих си го и помислила. — Тя широко му се усмихна. — Един шотландски варварин може би…

— О, внимавай — прекъсна я той, но също се усмихна.

— Може би ще те видя отново при някоя разходка — заяви на раздяла тя.

— Да, и може би ще се отървеш от неканените си гостенки по-скоро.

Изпрати двете с леля й и ги изчака, докато се качиха в чакащата карета, достатъчно дълго, за да направи впечатление на иконома, който отбеляза:

— Симпатично момиче е нашата госпожица Сабрина.

Дънкан светкавично се обърна към него.

— Нашата ли? Отдавна ли я познаваш?

— Да, тя живее тук почти откакто е родена.

— И често ли излиза на разходка?

— Всеки ден, независимо от времето — отвърна Джейкъбс. — Предпочита да излиза сутрин, но понякога го прави и следобед.

Младежът кимна и реши на другата сутрин той също да излезе да се поразходи, макар да си даде сметка, че само един час в нейната компания нямаше да му бъде достатъчен. А двамата му дядовци щяха да обезумеят, ако изчезнеше за по-голямата част от деня, когато го чакаше такава важна работа — намирането на съпруга.

След като се беше забавлявал цялата вечер, наистина се бе забавлявал за първи път от пристигането си в Англия, Дънкан си легна в лошо настроение.

В това време в каретата Хилари трескаво обсъждаше празненството. Сабрина не я слушаше, а си мислеше за собственото си чудесно прекарване, когато неочаквано чу:

— Той те харесва.

— Да, така ми се струва, но не по начина, който имаш предвид.

Хилари се засегна.

— И защо не по този начин?

— Нека бъдем честни, лельо Хилари, ако поставиш някоя като мен до Офелия или до Аманда Лок, няма даже да я забележат. А лорд Невил е поканил каймака на английското общество, за да изкуши внука си да си избере съпруга. Тази вечер видя сама, че повечето от поканените млади дами нямат нужда от изгоден брак. Те си знаят цената и няма защо да я изтъкват.

— Боже, какво общо има това с факта, че той те харесва?

— Ние се сприятелихме, нищо повече — отвърна Сабрина. — Когато той ти избере съпруга, тя ще бъде някоя от онези красиви…

— Ти не си от момичетата, които не заслужават достоен кавалер, скъпа. Може би ти се искаше да е обратното, но се заблуждаваш.

Девойката въздъхна. Беше приятно да слуша такива неща, разбира се, но поне едната от тях трябваше да бъде реалистка, иначе главата и щеше да се завърти и тя да започне да се надява на невъзможното.

— Не мислиш ли, че щях да разбера, ако някой мъж се интересува от мен? Повярвай ми, лельо Хилари, Дънкан не гледа на мен като на потенциална съпруга, по-скоро за него аз съм човек, на когото може да се довери и който може да го посъветва коя от онези млади красавици да избере.

— Времето ще покаже — отвърна Хилари, която, кой знае защо, не искаше да се раздели със своите надежди.

Сабрина предпочиташе да се наслаждава на спомените си, вместо да спори, но попита:

— Каква беше тази атака от твоя страна към лорд Невил тази вечер?

— О, нищо особено. Просто стара неприязън.

Но Хилари зае отбранителна позиция и мълча до края на пътя.