Наследникът

ГЛАВА 25

Когато приключи със закуската, Дънкан се чувстваше много горд със себе си. Беше успял да общува с мнозина, като си взе чинията, както бе видял да правят другите, и обиколи всички салони на първия етаж. Той спираше ту тук, ту там, за да направи комплимент; или да каже някоя и друга дума във връзка със силния вятър, който блъскаше по прозорците отвън.

Дори някои от гостите да възнамеряваха да се разхождат, вече се бяха отказали. Но всъщност и на никой не му се излизаше, тъй като бе застудяло, дори и да не валеше, особено когато имаше предостатъчно интересни занимания на закрито.

Мнозина вече играеха на карти, и то със залози. Очевидно това забавление доставяше особено удоволствие на английското висше общество. В билярдната зала имаше две маси, които ангажираха вниманието на доста от по-възрастните господа, в това число и на Арчи. Невил все още не се бе появил.

Една млада дама забавляваше група госпожици в музикалния салон. Беше хубава, с червеникави отблясъци в русите коси, които тутакси привлякоха погледа на Дънкан. Човек обаче трябваше да е музикален инвалид, за да се наслади на подобно пеене, затова той не остана дълго.

Влезе в дневната, но не се задържа и там, тъй като в момента Офелия бе превърнала тази стая в своя престолна зала и това бе много жалко, тъй като Аманда Лок също беше тук, а, младият мъж искаше да я опознае малко по-добре. Фактът, че не харесваше брат й не беше основание да пренебрегне една от най-хубавите гостенки в Съмърс Глейд. Тя не беше толкова красива, колкото Офелия, но беше малко вероятно да има втора като нея в това отношение. Офелия бе изключително красива и чудесно го съзнаваше.

Беше огледал почти всички стаи, а все още не бе видял Сабрина. Не беше проверил само балната зала, която не се използваше денем, и кабинета на Невил, който също не бе отворен за гостите, тъй като бе даден за използване на управителя на имението, а той бе заминал в отпуск по време на празненствата. Лелята на Сабрина, която я бе придружавала предишната вечер, стоеше в музикалния салон заедно с някаква друга дама горе-долу на същата възраст, но от племенницата й нямаше и следа.

Тогава му мина през ум, че тя може би не беше дошла в Съмърс Глейд. Каква ирония — да трябва да изтърпи присъствието на Офелия, без да може да се порадва на компанията на Сабрина, премията, която трябваше да получи срещу това. Но защо не бе дошла, след като всички останали обитатели на дома й бяха тук, дори гостенката?

Все пак реши да провери и последните две помещения, преди да зададе въпрос на леля й. Кабинетът беше заключен — може би напълно разумна предпазна мярка. Балната зала беше отворена, но вътре сумрачно и нямаше никой. Поне така изглеждаше на пръв поглед. В последния момент, точно преди да затвори вратата, някакво почти незабележимо движение привлече погледа му. Тогава я видя, в другия край на стаята, застанала край една от стъклените врати на балкона. Лилавите тапети имаха същия цвят като роклята й и тя почти се сливаше е тях.

Сабрина чу стъпките и без да се обръща, разбра, че това е Дънкан. В рязката му пъргава походка имаше нещо много характерно. Пулсът й се ускори, което се получаваше винаги, когато той беше наблизо. Защо ли беше дошъл? Със сигурност не поради същата причина като нея.

Още щом започна бурята, тя се бе усамотила тук, за да може да наблюдава първичното великолепие на бушуващата природа. Обичаше бурите не по-малко от тихия дъждец. И докато грохотът на гръмотевиците и ослепителните светкавици изнервяха някои хора, на нея й действаха успокояващо и тя изпитваше желание да излезе навън, сред тях.

Но това беше невъзможно, поне днес. Затова тя бе направила следващото най-добро нещо — бе си намерила местенце, откъдето през стъклените врати се разкриваше гледка към терасата и по-нататък, а празната бална зала й осигуряваше нужната самота, за да може да съзерцава на воля стихията.

Но нямаше нищо против появата на Дънкан — нещо повече, беше й приятно, че ще може да я наблюдава заедно с него.

— Красиво е, нали? — промълви тя, когато стъпките му замряха зад нея.

В първия момент помисли, че ще трябва да обясни какво има предвид. Отговорът му обаче показваше, че я бе разбрал.

— Искаш ли да погледаш по-отблизо?

Сабрина вдигна лице към него и му се усмихна, но поклати тъжно.

— Лелите ми няма да останат никак доволни, ако се появя мокра и окаляна, особено когато до обяда остава толкова малко време и няма да има кога да се прибера, за да се преоблека.

Младежът отвърна на усмивката й, хвана я за ръката и като отвори вратата към балкона, я дръпна след себе си под дъжда. Спря насред терасата и вдигна лице към небето, наслаждавайки се на природната стихия.

Господ да й е на помощ! В този миг тя се влюби окончателно в него.

Дънкан мислеше, че се е побъркал, за да се поддава така на някакъв импулс, когато погледна своята събеседница. В изражението й светеше такава радост, такова щастие, които я правеха да изглежда необикновено прелестна. Косата й се намокри бързо и увисна на клечки по главата, но за момент той се почувства като хипнотизиран от невероятните й очи, от увисналата на ресниците дъждовна капка, която се плъзна по страната й, от струйката, която напълни едната й трапчинка, преди да се раздели и да потече по вирнатата й брадичка, от гъвкавостта на устните, когато се усмихна, които неудържимо привлякоха погледа му…

Обхвана лицето й между дланите си и я целуна. Това бе друг импулс, но той не предизвика съжаления у него. Дъждът беше студен, но той не го чувстваше, усещаше само горещината на устните й и местата, където се докосваха телата им. Тя беше като амброзия, носеща свежия дъх на лятото насред зима.

Надалеч се чу гръмотевица и той я привлече инстинктивно към себе си. Блесна нова светкавица и езикът му раздели устните й. За известно време имаха усещането, че не съществува никой друг освен тях двамата и стихиите, и избухналата в тях страст.

Когато се овладя, Дънкан бе обзет от чувство за вина, смущение и още нещо, което едва по-късно определи като страх. Арчи бе виновен, задето го бе накарал да мисли за Сабрина като за жена, а не като за приятелка, и щеше да вини него, ако този импулс станеше причина да изгуби приятелството й.

Отдели дланите си от нея и отстъпи назад. Беше прекалено разстроен, за да я погледне. Единственото му желание беше да избяга, преди да бе казала нещо, което да разруши връзката им, но първо трябваше да се извини. Не можеше да я остави с впечатлението, че е наистина варваринът, за когото го мислеха.

— Това беше… то не трябваше да… — Душата му изстена. Никога досега май езикът му не се беше връзвал така. — Съжалявам. Не знам защо го направих, но то няма да се случи повече, обещавам ти.