Огнено сърце

ГЛАВА 9 Сидни

Пътуването на Ейдриън не биваше да ме безпокои чак толкова силно. И без това през този уикенд нямаше да мога да прекарам много време с него. Но мисълта, че беше толкова далеч от мен, силно ме измъчваше. Дори и когато не бяхме заедно, винаги имах усещането, че той е близо до мен – дори ако "близо" означаваше да е в другия край на града, в "Карлтън". В Палм Спрингс чувствах, че държа всичко под контрол, сякаш можех да измеря крачките помежду ни или да си представя нишки светлина, които ни свързват, където и да се намираме. Но Тексас беше извън обсега на моя контрол. Ейдриън беше напуснал нашето уютно гнездо и се бе впуснал по света, изоставен на произвола на съдбата.

Поне не ми се налагаше да лъжа Зоуи относно причините за провалената ни разходка. Нийл трябваше да бъде откаран до летището, а откриването на метод, който да предотврати превръщането на различни същества в стригои беше с огромен приоритет сред алхимиците и организацията беше готова да окаже помощ на мороите. Когато Зоуи ме попита защо Нийл просто не вземе такси, използвах същото извинение, което ми послужи пред Ейдриън и самия Нийл – исках лично да се убедя, че са излетели. И тъй като Зоуи вярваше, че мороите и дампирите са лекомислени и ненадеждни, тази версия свърши работа.

Така си осигурих малко свободно време, за да се отбия на връщане от летището в магазина "Ню Ейдж" и да се снабдя с образци от скали и кристали, с които да изпробвам свързването на елементите. Макар на теория да имах няколко идеи за намирането на заместител на болестта, засега с нищо не ми бе провървяло. Все пак разполагах с време до завръщането на Маркъс, но се тревожех дали ще успея да спазя обещанието си пред него, ако нищо не мога да измисля.

Влязох с покупките в кабинета на госпожа Теруилиджър и ѝ заварих зад бюрото, заета да проверява тестовете. Вдигна за миг очи към мен, но пак ги сведе към тетрадките, без дори да ме попита защо съм дошла. Затворих вратата, като първо обърнах отвън наскоро поставения от нея надпис "Моля, почукайте" и едва тогава се залових за работа. Земята и огънят бяха любимите ми елементи, но за тези опити се придържах само към първия елемент. Просто беше по-лесно да си изтупвам пръстта от дланите си, отколкото да се мъча да прикривам следите от дима в кабинета. Заех се с първия минерал – циркон, от който се добива металът цирконий. При все че почувствах как магията се прелива в него, нещо не беше както трябва. Занесох го за потвърждение на госпожа Теруилиджър, тъй като тя беше по-опитна от мен в усещането на магията в обектите и хората. Тя поднесе циркона към светлината и го оглежда няколко минути, преди да поклати глава.

– Има малко магия, но не толкова много, колко го долових, че призоваваш в него. Не е наситен с цялата магия. – Върна ми кристала. – Може да се окаже достатъчно за твоите цели, но предполагам, че навярно се стремиш да постигнеш максимален резултат.

Кимнах. Не ѝ бях обяснила какво точно правя, а и тя не ме попита. Изглежда, беше доволна, че сама изучавам магьосническото изкуство. Върнах се до работната маса и продължих опитите с други два минерала, но и с тях резултатите останаха разочароващи. Единият изобщо не поемаше магията. Другият я задържаше за кратко и след това магията изчезваше. Отидох до бюрото и се отпуснах на стола. Чувствах се победена.

– Лесните варианти се изчерпват – промърморих повече на себе си, отколкото на госпожа Теруилиджър. – Халидът и болеитът са най-добрият избор, но рядко се срещат. Май ще се наложи да поръчвам от доставчици на минерали по интернет.

Госпожа Теруилиджър нямаше възможност да отвърне подобаващо на геоложките ми брътвежи, защото някой почука на вратата. Побързах да пъхна камъните в джоба си и си придадох изследователски вид, когато тя извика на посетителя да влезе. Предположих, че Зоуи ме е открила, но за мое изумление в кабинета влезе Анджелина.

– Знаеш ли – поде тя без заобикалки, – че е много по-трудно да напъхаш органите обратно в тялото, отколкото да ги извадиш оттам?

Затворих очи и преброих наум до пет, преди отново да ги отворя.

– Моля те, само не ми казвай, че си изкормила някого.

Тя поклати глава.

– Не, не. Забравих домашното си по биология в кабинета на госпожица Уентуърт, но когато се върнах, за да го взема, тя вече си бе тръгнала и бе заключила вратата. Но домашното е за утре, а аз и без това съм загазила по биология, така че се налагаше да го взема. Затова излязох навън, заобиколих сградата, открих, че не е проблем да отворя прозореца и.

– Почакай – прекъснах я. – Проникнала си без разрешение в кабинета?

– Да, но проблемът не е в това.

Чух зад гърба си сподавения смях на госпожа Теруилиджър.

– Продължавай – изрекох уморено.

– Ами, когато се изкатерих и се промъкнах през прозореца, нямах представа, че от другата страна е пълно с разни боклуци и се блъснах в онези пластмасови манекени. Сещаш се, дето са в човешки ръст, с всички органи вътре? И тряс! – Анджелина разпери ръце за по-голям ефект. – Навсякъде се посипаха органи. – Млъкна и се вторачи очаквателно в мен. – Е, какво ще правим? Не бива да си имам неприятности с нея.

– Ние ли? – възкликнах аз.

– Ето, дръж! – обади се госпожа Теруилиджър. Аз се извърнах и тя ми хвърли връзка ключове. Съдейки по изражението ѝ, едва се сдържаше да не прихне. – Онзи квадратният е от кабинета. Зная със сигурност, че днес госпожица Уентуърт има час по йога и няма да се връща в училище. Не се съмнявам, че ще успеете да подредите всичко – и да вземете домашното – преди някой да разбере за случилото се.

Знаех, че множественото число в случая беше единствено и се отнасяше за мен. Въздъхнах, станах и събрах вещите си.

– Благодаря – измърморих.

– Знаеш ли, когато следващият път имаш някакъв проблем, по-добре е да дойдеш при мен, преди да си се накиснала в по-дълбока каша – заявих на Анджелина, докато вървяхме към сградата на факултета по естествени науки.

– О, не – отвърна тя с благородно покаяние, – наистина не исках да те притеснявам.

Беше описала съвсем точно сцената: навсякъде бяха пръснати органи. Госпожица Уентуърт имаше два манекена, мъжки и женски, с разрези в корпуса, в които се намираха подвижните части от човешкото тяло, за да могат да се вадят и изучават до най-големи подробности. Имах доста добри познания по анатомия, но все пак, преди да се заема с разчистването на бъркотията, погледнах за справка в учебника, за да съм сигурна, че всичко ще е точно. Анджелина, явно осъзнала своята безполезност в тази задача, се бе разположила върху другия край на работния плот. Люлееше крака и ме наблюдаваше с интерес. Тъкмо се бях заела да събирам частите на мъжкия манекен, когато чух зад гърба си мъжки глас.

– Мелбърн, винаги съм знаел, че трябва да добиеш представа за тези неща. Просто се надявах, че ще го научиш от истински мъж.

Озърнах се и видях Трей. Беше се облегнал на рамката на вратата със самодоволно изражение.

– Ха, ха. Ако си истински приятел, по-добре ела да ми помогнеш. – Посочих женския манекен. – Хайде да видим предполагаемият ти опит в действие.

– Предполагаем? – възмути се той, но влезе в кабинета.

Не се замислих много, когато го помолих за помощ. Мислех най-вече, че цялата работа, изглежда, щеше да ми отнеме повече време, отколкото смятах, а имах много по-важни неща за вършене. Осъзнах грешката си, чак когато Трей изведнъж се закова на място.

– О – промълви, като видя Анджелина. – Здрасти.

Тя спря да си люлее краката, а очите ѝ се бяха разширили като понички.

– Хм, здрасти.

За секунди напрежението се покачи до нажежени висини, а аз едва сдържах горестната си въздишка. В крайна сметка тяхното положение не беше по-различно от моето. Как щях да се почувствам аз, ако Ейдриън внезапно скъса с мен заради дълбоко вкоренените забрани за общуване между нашите две раси? Трий и Анджелина се бяха разделили заради външен натиск, а не по своя воля. И когато видях копнежа, стаен в очите ѝ, разбрах, че представлението, което тя разиграваше с Нийл, беше точно това: театър.

Явно всички бяхме загубили дар слово. Анджелина кимна към манекените и тръсна:

– Имах малък инцидент.

Думите ѝ, изглежда, изтръгнаха Трей от вцепенението му и устните му се извиха насмешливо. При все че номерата на Анджелина ме караха понякога да си заскубя косите, той ги намираше за забавни.

– Май често ти се случват подобни инциденти – заключи мъдро.

– Вината не беше моя – настоя Анджелина.

– Никога не е.

– Просто нямам късмет.

– Или ти самата си ходещо бедствие.

– А не теб какъв ти е проблемът?

– Нямам проблем – отвърна той тихо.

– О, Боже! – възкликнах. – Ще ми помогнеш ли, или не?

Незнайно как неловкото напрежение се бе заменило със сексуално и аз едва се сдържах да не побягна по-надалеч. Трей хвърли за пореден път един страстен поглед към Анджелина, след което се зае настървено да сглобява женския манекен. Не хранех големи надежди в прехвалените му умения, но той доста бързо и сръчно се справи със задачата.

– Нали ти казах, че съм експерт – заяви доволно, след като стрелна кос поглед към Анджелина.

Двамата, изглежда, отново бяха забравили за мен и се гледаха унесено. Покашлях се.

– Анджелина, стана време за вечеря. Ще се преобличаш ли?

– Ъ? О. Да. – Тя все пак се сети да вземе тетрадката с домашното, заради която се бяхме озовали в тази ситуация. Благодаря за помощта – каза на Трей, сякаш аз нищо не бях направила.

Той сви нехайно рамене, като че ли всеки ден вършеше подобни подвизи.

– Няма проблем.

След като той се изниза през вратата, Анджелина изпусна дълга и печална въздишка.

– О, Сидни. Защо трябва да е един от онези тъпи Воини?

Заключих кабинета.

– Ами, формално погледнато точно в момента той не е един от тях.

– Но отново може да стане – изтъкна тя унило, едва тътрейки се до мен, докато вървяхме към автобуса за общежитието. – А ако го направи, никога няма да преодолее всички онези тъпи забрани да няма нищо общо с дампири. Рано или късно ще започне отново да излиза с някое момиче от човешката раса, а тъй като сме тук, аз няма да мога да направя нищо по въпроса.

– Какво точно искаш да кажеш? – попитах предпазливо.

Лицето ѝ светна за кратко.

– Ами, ако бяхме у дома, можех просто да предизвикам новите му приятелки на дуел.

– Е, тогава да се надяваме, че скоро няма да си намери нова приятелка.

Когато стигнахме до общежитието, я оставих на фантазиите ѝ и всяка от нас се прибра в стаята си. Зоуи ме чакаше, свъсена над някаква изпомачкана книга.

– Къде беше? – попита. – Нали не си била през цялото време на летището? – Изгледа ме замислено. – С госпожа Теруилиджър ли беше?

– Всъщност бях с Анджелина. Трябваше да ѝ помогна с един, хм, проблем за нейния час по биология.

– Ето че отново се занимаваш с ненужни неща.

Ситуацията, в която се бяха оказали Анджелина и Трей, ме накара да се замисля за моето положение, а и нямах нерви да слушам алхимичните словоизлияния на Зоуи.

– Налагаше се да го направя. Нуждая се от присъствието на Анджелина тук, в "Амбъруд", а това означава, че тя не бива да си навлича гнева на учителите. – Възседнах на обратно стола зад бюрото и подпрях брадичка на облегалката. – Нали най-голямото ти желание е да станеш достоен алхимик? Тогава не се колебай да откликнеш мигновено на възникналия проблем. Планирай предварително, оглеждай нещата мащабно и в перспектива и тогава никога няма да ти се наложи да се сблъскваш с подобен проблем. По-добре е да се предпазиш от огромна катастрофа, отколкото да се мотаеш поради нежелание да се затормозяваш с наглед дребни и незначителни главоболия.

– Добре, добре – рече тя, обидена от мъмренето ми. – Разбрах. Не е нужно да ми четеш лекция.

– Извинявай – отвърнах, но не се чувствах много виновна. – Ти дойде тук, за да се учиш. Аз само се опитвам да помогна.

Зоуи ми се усмихна вяло.

– Зная. Тук съм заради професионалните задължения. Просто понякога ми е трудно да забравя, че си ми сестра. Ти наистина си много добра в работата си, макар че. Се отнасяш към мен все едно съм просто поредният алхимик. Ще трябва доста да се постарая, докато и при мен се получи.

Потръпнах. Тя смяташе, че ми прави комплимент, задето можех да забравя за роднинските ни отношения и да се съсредоточа с цялото си сърце и душа върху задълженията на алхимик. Ала аз не се гордеех с това. Всъщност се почувствах неудобно и кимнах към книгата в ръката ѝ.

– Какво четеш?

Въпросът ми я изтръгна от ролята на делови и старателен бъдещ алхимик и тя свъси вежди.

– Не зная. Някаква пиеса от Шекспир за часа по английски. Трябваше да си изберем една за утре и аз реших, че тази става, тъй като не е много дълга. – Вдигна книгата. – "Ричард III". – Но още не съм я зачела.

– По дяволите! – възкликнах аз.

– Кофти пиеса? – предположи Зоуи.

– Пиесата е страхотна, но може би не е най-подходящата за теб. Виж дали не можеш да намериш екземпляр от "Сън в лятна нощ". Тя е по-лека и може би по-подходяща за теб. – Замислих се за романтичните неволи на моите приятели и не можах да сдържа тъжната си усмивка. – А и ти всъщност живееш и подобна пиеса. – Засмях се, когато тя не разбра подтекста. – Забравих, че това не беше част от стандартната учебна програма на татко. Повечето от литературните си проучвания съм ги правила сама.

Тя кимна и внезапно очите ѝ се разшириха.

– О! Едва не забравих да ти кажа. Той идва тук. Татко.

Изправих се рязко на стола.

– Кога?

– Следващата седмица. – Опитах се да се успокоя. Знаех, че реакцията ми е по-силна от обикновена изненада. Определено не можех да ѝ позволя да разбере, че се страхувам. – Иска да говори с нас за мама и за изслушването. Имат определена дата за следващия месец.

Това беше новина за мен, макар че не би трябвало да се изненадвам, че не съм в течение на събитията. В крайна сметка Зоуи бе доказала, че е много по-предана дъщеря, отколкото аз. Съвсем естествено бе той да съобщи първо на нея.

– Той смята да ни помогне да се подготвим – продължи сестра ми. – За да сме наистина готови да се борим за него.

– Аха – промърморих аз.

Зоуи се тръшна отново на леглото и се втренчи мрачно в тавана.

– Ще ми се всичко вече да е свършило. Не, иска ми се да съм на осемнайсет като теб и да съм свободна.

Можех да използвам доста определения, за да опиша себе си, но "свободна" не беше първото, което обикновено ми идваше на ума.

– О, Сидни – тъжно изрече Зоуи. – Защо тя постъпва така?

– Защото те обича – отвърнах тихо.

– Това не е обич.

Зарадвах се, че Зоуи не се задълбочи по темата, защото бях напълно сигурна, че няма да запазя хладнокръвие, ако ми тръсне някое от изтърканите определения за обичта, които несъмнено ѝ се въртяха в главата.

– Мама няма да може да си съперничи с образования и културен начин на изразяване на баща ни – отбелязах аз. – Но много я бива да измисли някоя готина и забавна чудатост. Като онзи път, когато си счупи стъпалото.

– Тогава си счупих крака – уточни Зоуи тихо.

Не казах нищо повече. И не бе нужно, съдейки по блуждаещия ѝ поглед. Когато Зоуи беше малка, искаше да тренира гимнастика и мама го уреди. При инцидент по време на тренировка сестра ми си счупи крака и трябваше да прекара нощта в болница, което я хвърли в отчаяние, защото същата вечер отборът ѝ празнуваше победата. Мама доведе отбора в болницата, за огромно изумление на персонала. Зоуи, която тогава жадуваше за популярност, остана възхитена. Баща ни реши, че инцидентът е доказателство за безсмислеността на тези тренировки.

Когато по-късно същата вечер карах тайфата към дома на Кларънс, чух как телефонът на любовта в чантата ми сигнализира за получаването на есемес. Строгите правила ми забраняваха да пращам или чета съобщения, докато шофирам, ала едва се сдържах да не погледна дисплея. Освен това се стараех да не ползвам телефона, когато имаше друг наоколо. Но щом спрях на алеята за коли пред дома на Кларънс, го измъкнах и прочетох есемеса на Ейдриън: "План за бягство номер пет: Купуваме ранчо за лами в Тексас, където е задължително умните блондинки с кафяви очи да носят секси каубойски одежди." Прочетох съобщението още веднъж и се усмихнах, преди да го изтрия, както правех с всичките му есемеси. Джил, която минаваше покрай мен, улови погледа ми и се усмихна. Понякога телепатичната ѝ връзка с Ейдриън ме караше да настръхвам. А понякога я възприемах като успокояващ дневник, като някой, с когото можех да споделя за любовта си. Наистина не ми харесваше да живея в плетеница от тайни, въпреки че от малка бях отрасла с тях.

Тази вечер никой от нас не беше добра компания. Аз бях вкисната заради Ейдриън, Джил се разкъсваше от дилемата Нийл или Еди, Анджелина се терзаеше за Трей, а Зоуи се тревожеше за нашите родители. Само Еди и Кларънс сякаш си прекарваха добре – е, и Дороти, която се носеше на вълните на блаженството, след като бе дала кръвта си на Джил. Кларънс беше оживен, беше го споходил един от моментите му на бистър ум и просветление, и ни забавляваше с разкази за пътешествията си, докато е бил млад и не е бил толкова изолиран от света на мороите. В една от историите му се разказваше за посещението му в малка, елитна академия за подготовка на дампири в Италия, известна със своята безупречна репутация. Еди попиваше всяка изречена от нашия домакин дума.

– Отвътре страховита, а отвън прекрасна. Целият покрив на сградата представляваше огромна тераса за наблюдение, където студентите често прекарваха вечерите си – разбира се, след тренировките – седяха с чаша кафе и се наслаждаваха на великолепните гледки на езерото Гарда. – Възрастният морой се намръщи. – Не мога да си спомня как се казваше на италиански.

– Лаго ди Гарда – рекох машинално.

– А, да. Точно така беше. И не беше много далеч от Верона. Можеше да се почувства малко от шекспировата атмосфера. – Кларънс се засмя.

Зоуи вдигна глава от остатъка от пицата си и се обърна към Кларънс, нещо много рядко за нея.

– Не го споменавайте.

– Защо не? Той е велик писател. А аз си мислех, че си гоним ценител и почитател на литературата.

Зоуи кимна към мен.

– Това е тя. Аз трябва да пиша за една от пиесите му, а нямам книгата. Не мога да повярвам, че учителката ни задължава утре да ѝ изпратим есемес с избора си. При това е събота! Когато се приберем, ще трябва да потърся на лаптопа някоя онлайн версия.

– Разбирам. – Кларънс се усмихна великодушно. – Е, защо просто не вземеш назаем от мен?

За миг си помислих, че Кларънс ѝ дава разрешение да вземе назаем лаптопа му, което би било невероятно, като се има предвид, че при последното ми посещение в къщата микровълновата фурна беше най-голямото постижения на техниката. Сетне си припомних лавиците с книги, които изпълваха почти всички стаи, и проумях.

– Имате някои от пиесите му? – попитах аз.

– Всички. Пазят се в гаража. Можете да ги разгледате.

– А имате ли. – Зоуи ме стрелна въпросително с поглед. – Как беше, "Сън в лятна нощ"?

– Разбира се – кимна Кларънс. – Великолепна пиеса за любовта.

– За това не съм много сигурна – изсумтях аз. – Според мен, това най-вече е серия от трагикокомични ситуации, лукави сплетни и забавни сблъсъци с магически привкус.

– Ти не ми ли каза, че и аз всъщност живея в подобна пиеса? – попита Зоуи.

– Според опита ми, любовта – поде Кларънс, – обикновено е тъкмо серия от трагикокомични ситуации, лукави сплетни и забавни сблъсъци.

– Любовта е. – Връхлетя ме един стар спомен за Ейдриън и част от неспокойните емоции, бушуващи напоследък в мен, се надигнаха в гърдите ми. Беше глупаво да страдам от любов, когато него го нямаше по-малко от ден, но не можех да си го избия от главата, както и думите, с които описваше любовта. – . Пламък в мрака. Топъл дъх в зимна нощ. Пътеводна звезда, която те води у дома. – Тогава осъзнах, че всички ме зяпат и побързах да замажа гафа си. – Чела съм го в една книга. Трябва да погледнеш в библиотеката на Кларънс, Зоуи. Ако не откриеш "Сън в лятна нощ", може да ти попадне нещо друго, което да ти хареса.

Когато я видях как пребледня, се уверих, че съм успяла да отвлека вниманието им. Всички се извърнаха отново към нея, макар че Еди остана да се взира по-дълго в мен, преди да последва примера им. Мигом отгатнах мислите ѝ. Да се рови във вампирски гараж за нея бе равносилно да се озове в гробница. Вероятно очакваше да се натъкне на ковчези. Усмихнах се.

– Искаш ли да дойда с теб? – Аз също бях любопитна да видя какво има в гаража.

– Наистина ли ще дойдеш? – попита тя и вдигна рязко глава към мен.

– Разбира се. – В гърдите ми се надигна топла вълна, задето можех да направя нещо за нея, макар и толкова незначително. Не бях забравила предишната ѝ забележка дали сме сестри, или колеги. Да ѝ вдъхна утеха и спокойствие на някое страшно място беше нещо, което правех, когато беше малка.

Оказа се обаче, че гаражът на Кларънс е пълна противоположност на готическата внушителност на останалата част от дома му. Вътре бе паркирано поршето му, което той рядко използваше и при вида му Зоуи зяпна изумено. Имаше градински инструменти, инструменти за ремонт в дома, бойлер, работен тезгях и много място, пълно с кашони с книги. Настръхнах, като ги видях. Палм Спрингс не беше с толкова влажен климат, колкото някои други места, но все пак не биваше да се рискува при съхранението на книгите. Помогнах на Зоуи да намери кашона с томовете на Шекспир и я оставих сама да си избере някоя книга. Като огледах другите книги на Кларънс, открих една антология с поезия и я пъхнах под мишница, за да я дам на Ейдриън.

Докато Зоуи продължаваше да търси, открих една табуретка, седнах и отпуснах уморените си ходила върху торба с чакъл. Уверих се, че цялото внимание на Зоуи е погълнато от задачата да открие книгата и скришом извадих мобилния телефон, за да проверя дали не бях пропуснала някое съобщение от Ейдриън. Нямаше. Писах му: "Намерих ти едно томче с поезия. Може би късите стихове ще са ти по-лесни за четене от Гетсби." Изпълнена с надежда, се втренчих в екрана, сякаш го призовавах да ми отговори. Но нищо не стана и аз си напомних, че той бе заминал по работа и вероятно сега е потънал до уши в случая с магията на духа.

Разместих краката си и от торбата с чакъл изпаднаха няколко дребни камъчета. Само че, като ги огледах по-отблизо, видях, че торбата всъщност беше пълна с каменна сол, която се използваше за обезскрежаване. Ако можеше да се съди по прахта и мръсотията по торбата, явно тук нямаше много нужда от сол. Но Кларънс все пак е решил, че трябва да е подготвен за всякакви атмосферни явления. Скочих от табуретката и коленичих, за да взема кристалчетата, изпаднали от торбата. И докато ги стиснах в ръка, ме озари прозрение, което ми подейства като плесница по лицето.

Каменна сол. Натриев хлорид. Най-разпространеният представител на групата на халидите, с кубична кристална структура – също като болеита. Беше толкова често срещан и обикновен минерал, че изобщо не ми бе хрумнало, че може да ми послужи за създаването на новото мастило за татуировки. Бях се съсредоточила в търсенето на нещо по-екзотично. Държах в дланта си кристалчето каменна сол, докато наблюдавах как светлината искри от него. Трескаво прехвърлях в ума си свойствата на солта, които помнех, като непрекъснато ги сравнявах с болеита. Нима отговорът на загадката беше пред очите ми? Нима търсенето ми имаше толкова лесно решение?

Сърцето ми се разтуптя, когато се осмелих да вдигна очи към Зоуи. Тя продължаваше да е погълната от задачата си и като че ли прелистваше "Както ви се хареса". Глупаво и безразсъдно беше да се експериментира тук, но трябваше да се уверя в предположението си. Отидох в другия край на гаража и застанах така, че да мога да наблюдавам Зоуи, но тя да е с гръб към мен. Не представляваше никакво усилие да взема прах от мръсния под и след още един нервен поглед в нейна посока, призовах магията, за да се свържа с есенцията на пръстта.

Вече го бях правила толкова пъти, че ми бе станало като навик. Блясък изпълни дланта ми и аз бързо я закрих с другата си ръка, в която стисках кристала, предаващ светлината. Солта проблесна за кратко, сетне сиянието помръкна. Дали се получи? Дали кристалът се е заредил с магия? Чувствах, че съм успяла, но не знаех със сигурност. Утре госпожа Теруилиджър щеше да ми каже, но нетърпението ми отново взе връх.

Върнах се на табуретката, сякаш нищо не се бе случило, и написах есемес до учителката си: "Имате ли възможност да наминете довечера към общежитието, за да ви предам домашното?" Ако тя не можеше, аз щях да измисля оправдание, за да се измъкна и да отида у тях, но Зоуи щеше пак да ме разпита. За щастие получих отговор: "Да. Ще се отбия след срещата ми с МУ." Отне ми минута, преди да се досетя че МУ означава Малахи Улф. Пфу!

Зоуи се изправи и се протегна, а после размаха един екземпляр от, Сън в лятна нощ".

– Мисля, че открих каквото трябваше. Надявам се това да свърши работа.

– Аз също – промърморих, като прибрах кристала в джоба си.

Не беше трудно по-късно да се измъкна от стаята си, след като госпожа Теруилиджър се обади и ми каза, че ме чака във фоайето. Видях я край вратата и челюстта ми едва не увисна.

Не само беше гримирана, но и носеше удивително стилна тясна рокля, която изобщо не приличаше на дреха втора употреба.

– Леле. Изглеждате великолепно, госпожо.

Тя засия, докато си приглаждаше полата.

– Така ли мислиш? От години не съм я обличала. Малахи каза, че с този оттенък на розово приличам на ангел на Ботичели.

– Той е казал какво?

– Това не е важно. Просто си бъбрехме в леглото. – Сега вече челюстта ми увисна и едва не се удари в пода. – Кажи сега, какво ти е нужно?

Преглътнах и се опитах да си спомня.

– О, исках само да ви върна това.

Подадох ѝ книга по история, която бях грабнала наслуки, като едновременно изсипах солта в ръката ѝ. Всякакви любовни мечтания изчезнаха за миг. Чертите ѝ се напрегнаха и изостриха, докато внимателно посипа солта върху книгата. Аз стиснах ръцете си толкова силно, че пръстите ме заболяха.

– Така, така, така – промърмори госпожа Теруилиджър тихо. – Виж ти, какво има тук.

– Да?

Тя вдигна поглед и ми се усмихна.

– Поздравявам те, Сидни. Направила си безупречно заклинание с елемента земя.