Огнено сърце

ГЛАВА 16 Сидни

Нямах сили да се впускам в подробности. Това, което току-що бе описала Роуз, беше ужасно. Беше от онези неща, заради които алхимиците сънуваха кошмари и които потвърждаваха всички твърдения за извратени създания на мрака.

Ейдриън се озърна, но всички бяха погълнати от своите разговори.

– Не беше точно така. Никога не съм упоявал когото и да било. Всичко това се случи много отдавна, при това само веднъж, когато бях много по-млад и по-глупав. Бяхме отишли в нощен клуб и се озовахме в компанията на някакви момичета от човешката раса. Те здравата се наливаха – всички се наливахме – а едно от момичетата ме хареса. Беше много пияна и възбудена, едното доведе до другото.

– И ти пи от нея – довърших аз. Когато тя всъщност не е осъзнавала какво става.

– Не пих много. – По изражението му отгатнах, че дори той знаеше колко неубедително е извинението му. – А и формално погледнато, тя сама се бе отцепила.

Преглътнах и се опитах да обобщя станалото по безпристрастния маниер на алхимиците.

– Било е безкрайно лекомислено. Можел си да разкриеш света на вампирите! Нашата основна задача е да прикриваме съществуването ви, а вие най-нехайно се показвате пред всички.

– Не мисля, че тя си спомня каквото и да било.

– Още по-зле. – Обективността ми се топеше с всяка секунда. – Това, което си направил. Как си могъл? Няма значение, че не е била упоена с наркотици! Не, всъщност е била. Алкохолът е не по-малко лош от всякакъв наркотик, който можеше да ѝ пробуташ. Ти си се възползвал от някой, който не е бил на себе си. Било е равносилно на изнасилване!

Лицето му се изкриви от болка.

– По дяволите, Сидни. Аз самият не бях на себе си!

– И смяташ, че това те оправдава? – изсъсках аз. – И дори и да е било "само веднъж", колко още пъти си се правил на ударен, докато приятелите ти са вършели още по-големи гадости?

– Те вече не са ми приятели. И наистина ли вярваш, че бих могъл да ги спра?

– А някога опита ли се? – не мирясвах аз.

– Тогава бях съвсем различен! – Осъзнал колко високо е прозвучало, Ейдриън пристъпи напред и снижи глас. – Точно ти би трябвало най-добре да ме разбереш. Само преди година правеше знака на алхимиците срещу зло го, очертавайки кръст върху лявото рамо с дясната ръка, когато се намираше близо до нас. Дори не би се ръкувала с нас, защото ни смяташе за изчадия на Сатаната.

– Да. Ами, може би съм била права. И дори не се опитвай да сравняваш суеверието с. Кръвното изнасилване.

Той потръпна.

– Не казвам, че си приличат. Казвам само, че хората се променят. Порастваме, учим се. Знаеш какъв човек съм. Знаеш, че вече дори не би ми минало през ум нещо подобно.

– Наистина ли? – Опитах се да събера колкото се може повече гняв, защото ако не го сторех, щях да се разплача. За нищо на света не исках да рухна в стая, пълна с морои. – да не би да казваш, че няма да пиеш от моята кръв, ако ти се отдаде възможност? И не мислиш за това?

– Не. – Изговори го с такава убеденост, че почти му повярвах. – Единственото, което искам от твоето тяло. Е, знаеш, че не е това. Би трябвало да го знаеш.

Не бях сигурна, че го зная. Извърнах се, опитвайки се да приема това, което току-що преобърна света ми. Отдавна се бях примирила с факта, че Ейдриън е имал романтично минало. Колкото ида бе изненадващо, това вече не ме безпокоеше. Било е преди мен. С онези момичетата отдавна е приключено, Не ги е обичал. Бил е свободен и ако е искал да се развлича с момичета, които са откликвали с ентусиазъм, какво пък, това е било негово право.

И все пак. Ето че сега си призна, че се е развличал с момиче, което не го е искало. "Развличал" беше май твърде меко казано за това, което е правил. Пиенето на кръв навярно е най-сериозният грях на мороите в очите на алхимиците. Бях го преглътнала, просто така бяха устроени, но все още ме отвращаваше. Никога не съм можела да го приемам спокойно и всеки път изпитвах облекчение, когато Джил и Ейдриън си тръгваха от дома на Кларънс. А сега не можех да се отърся от противната картина как Ейдриън върши ужасни неща. В момента той бе олицетворение на всички страхове на алхимиците за чудовищата, прокрадващи се към нищо неподозиращите жертви.

– Сидни.

От болката в гласа му сърцето ме заболя, но не намерих думи, с които да го успокоя. Дори себе си не можех да успокоя. Той се бе променил, но дали беше достатъчно? Можеше ли това да компенсира такава ужасна постъпка?

– Съжалявам, че закъснях. – Влезе Ейб заедно с един непознат за мен дампир, което ми даде възможност да отклоня поглед от сгърченото от болка лице на Ейдриън. Ейб носеше кашон, а около врата му небрежно бе преметнат ярък синьо-зелен шал. Навярно се радваше, че е зима. – Не беше никак лесно да се намерят някои от тези неща.

– Но всички са налице, нали? – попита Лиса нетърпеливо.

– Разбира се. – Ейб махна тържествено към дампира до него. – Включително и татуировчика Хорас. Готови сме да започнем, когато кажете.

Чак тогава всички погледи се насочиха в моята посока и аз осъзнах, че говореше на мен. За миг се стъписах. Защо, за Бога, всички са се вторачили в мен? Какво очакваха да направя? Можех да мисля единствено за Ейдриън и страшното му признание. Постепенно ученият в мен взе връх. Точно така. Мастилото. Отмерване на нужното количество, химически вещества. Това можех да направя. Никакви морални неясноти. Всичко бе просто и ясно.

Изправих рамене, приближих до Ейб и заговорих със студения и сдържан тон, който от дълго време не бях използвала.

– Да видим какво си донесъл.

Той остави кашона върху широката маса. Огледах критично всяка съставка поотделно и кимнах доволно.

– Всичко е тук.

– Какво искаш да направим? – попита той.

– Да не ми пречите.

Придърпах един дървен стол и извадих телефона си, в който беше записана точната формула и указанията за направата на мастилото на алхимиците. В помещението се възцари напрегната тишина, а аз се опитах да забравя, че имам публика. Отдавна не бях работила с алхимични вещества, при все че концентрацията и старанието не бяха по-различни от тези, които се изискваха при приготовлението на съставки за заклинанията. Просто в случая подпомагах протичането на химически, а не на магически реакции.

Това беше типична работа за един алхимик, но докато отмервах и смесвах, ръцете ми трепереха. Трябваше да се съсредоточа единствено върху настоящата задача, да не мисля за разбитото си сърце. Когато присъстващите осъзнаха, че процедурата няма да трае пет минути, се разпръснаха и отново заговориха тихо помежду си, осигурявайки ми така желаното уединение. Роуз и Дмитрий, които мислеха, че съм разстроена, задето помагам на мороите, се спряха до мен, за да ми кажат още веднъж с какво велико дело съм се заела. Приех похвалата им с кратко кимване.

Когато вече приключвах, приближи Соня и ме удостои със същите сантиментални уверения.

– Това много ще ни помогне, Сидни.

Стрелнах я с поглед.

– Зная. Радвам се да помогна.

Каквото и да видя върху лицето ми, очевидно я слиса.

– Какво се е случило?

– Нищо. – Аз отново сведох глава. – Като се изключи това, че съм в кралския двор на мороите и съм на странно нощно разписание.

– Има нещо повече от това. Мислиш ли, че не мога да го видя?

Да, тя можеше, помислих си горчиво. Навярно можеше да прочете в аурата ми мъката и болката, които ме разкъсваха, защото тъкмо с това се занимаваше: надничаше в душите на другите, независимо дали го искаха, или не. Вече бях започнала да разбирам, че за мороите границите на личното пространство са нещо доста разтегливо.

– Видях те как разговаряше с Ейдриън – продължи Соня. – Какво ти каза той? – Млъкна смутено. – Сидни, видях помежду ви някои неща.

Вдигнах глава и предишният ми гняв се завърна.

– Ако искаш да помогнеш, остави ме да работя и забрави какво си мислиш, че си видяла.

Тя трепна и аз изпитах лека болка на съжаление. Соня беше моя приятелка и навярно наистина имаше добри намерения. Просто в момента нямах нужда от съчувствието ѝ и след няколко напрегнати минути тя се отдалечи.

Приключих със суспензията разтвор с не утаили се твърди частици) и огледах със задоволство резултата от работата си. Не можеше да бъде по-идеално. Зяпачите се завърнаха и аз отново се почувствах потисната, все едно се бях озовала в капан.

– Това ли е? – попита Нийл и кимна към шишенцето. – Сега може ли да ме татуират?

– Не. – Посочих към недокоснатото шишенце с кръв, все още обхванато от сребърните пръстени. – Моят разтвор трябва да отлежи известно време, преди да ги смесим заедно.

Очевидно никой не го бе очаквал.

– Колко време? – попита Ейб.

– Два часа навярно ще са достатъчни.

Соня въздъхна разтревожено.

– С всеки час духът отслабва. – Извърна се към Ейдриън. – Мислиш ли, че все още има достатъчно, за да се получи?

– Би трябвало – отвърна той загадъчно.

– Не мога да направя нищо, с което да ускоря процеса – обясних им. – Освен ако не искате да се отклоним от методите, които сме усъвършенствали вече стотици години. – Осъзнавах, че се заяждам на дребно, ала не можех да се спра. – Ще се прибера в стаята си, за да си почина. Ще се върна, когато стане време за следващата стъпка.

– Искаш ли да те изпратя? – предложи Дмитрий. Раздразнението и неприязънта ми се отнасяше до всички тях.

Изправих се и внимателно прибрах обратно резервните компоненти в кашона.

– Благодаря, но зная пътя. – Предпочитах да рискувам и да бродя сама посред нощ из кралския двор, отколкото да изслушам още една добронамерена лекция. – Макар че. Ейб, ако имаш свободна минута, имам един въпрос.

Молбата ми към Ейб втрещи част от присъстващите, а най-вече самия Ейб. Но той побърза да прикрие изненадата си, а вроденото му любопитство мигом взе връх.

– Но разбира се. Дай, ще нося това – рече той и посегна към кашона. – Макар че можеш да го оставиш, а аз ще го прибера, след като резервните компоненти и без това няма да ти трябват.

Вирнах надменно брадичка като истински алхимик.

– Тези компоненти се използваха за една от нашите най-важни цели. Не мога да ги оставя просто така.

Излязохме, като на прага се разминахме с Ейдриън и Нина. В очите му, отправени към мен, бе стаено всичко, което изпълваше сърцето му. Изглежда, едва слушаше Нина, която му разказваше загрижено, че Олив и Нийл останали до късно заедно. Побързах да отклоня поглед от него, защото се боях да не издам чувствата си.

Двамата с Ейб се запътихме към сградата за гости. Нощта беше свежа и хладна под осеяното със звезди небе.

– И така – подхвана той, – на какво дължа удоволствието от твоята компания?

– Искам да поговорим за съставките, които ми достави. Една от тях е моройска кръв.

– Фигурираше в твоя списък, въпреки че ми се стори странно – отвърна той. – Искам да кажа, че в основни линии ми е ясно – тя обикновено се съдържа в мастилото на алхимиците, но тази нощ имахме специална кръвна проба. Всъщност нали тъкмо тази проба е обект на настоящия експеримент.

Умник беше Ейб. Нищо не можеше да му убегне.

– Моройската кръв омагьосана ли е? – попитах аз.

– Не. Ти не ми даде никакви други указания, затова просто ти доставих чисти проби. Отново повтарям, тъй като не създаваме стандартно мастило, не смятах, че това е необходимо. А и не знаех с какво внушение искаш да се пропие кръвта.

– А ти правил ли си го някога? – Ето че се осмелих да го изрека. Ейб в никакъв случай нямаше да допусне, че въпросът ми беше чисто хипотетичен. – Правил ли си магия за внушение по поръчение на алхимиците?

Последва тишина. Да, той знаеше, че нещо се готви, но не можеше да свърже всичко в обща картина.

– Не, не съм правил, макар да съм наясно с принципа. Едно обикновено и ясно внушение засилва дискретността и груповата лоялност.

– Обикновено и ясно внушение – повторих, макар че беше доста меко казано.

Той се засмя.

– За владеещите магията с елемента земя е такова.

– Значи можеш да го направиш, въпреки че не си го правил досега? Можеш ли да го направиш с тези проби?

– Бих могъл. – Показа се сградата, в която бях настанена, и той рязко спря. Госпожице Сейдж, позволи ми да се уверя дали правилно съм те разбрал. Ти ме молиш да добавя внушението на мороите към кръвните проби, с които разполагаш. И това, за което не помоли изрично – но желаеш – е да не го споделям с алхимиците.

Подритнах с обувката си едно клонче. Скорошната буря навярно бе откършила много клони, тъй като сега бяха разпилени по тревните площи и алеите.

– Не е добре за теб да си толкова умен.

– Същото важи и за теб. Именно това прави тази история толкова интересна. Нека се опитам да отгатна. Не вярвам, че разнасяш със себе си тези резервни компоненти само за да си сигурна, че са в праведните ръце на алхимиците. – Тъмните му очи проблясваха многозначително на мъждивата светлина. – Върху кого искаш да използваш внушението? Върху някой младеж? Любовните внушения почти никога не се получават.

– Не! Изобщо не е това! Просто се нуждая от универсално, готово внушение, както би го направил за стандартното мастило. Аз ще се погрижа за останалото.

– Ти ще се погрижиш "за останалото" – повтори той, искрено развеселен. – Останалото е следното: когато активираш магията, като я инжектираш, да внушиш заповедта си някому.

– Можеш ли да го направиш, или не? – Изви се вятър и разпръсна върху главите ни снежинките от клоните на близкото дърво.

– О, мога да го направя веднага – заяви жизнерадостно Ейб. – Въпросът е какво ще получа в замяна?

Въздъхнах.

– Знаех си, че ще се стигне до това. Винаги ли трябва да се иска нещо в замяна? Не можеш ли да го направиш просто от добро сърце?

– Скъпа моя, правя много неща от добро сърце. Това, което не правя, е да позволя изгодата да се изплъзне между пръстите ми. Смяташ ли, че щях да стигна до там, където съм днес, ако нехайно раздавах разни неща, от които мога да добия сила и познание?

– Сила и познание? – Поклатих глава. – Може би искаш повече, отколкото съм способна да ти дам.

– Обясни ми защо се интересуваш от една незаконна и тайна татуировка и за мен това ще бъде познание. Достатъчна отплата.

Поколебах се. Ейб нямаше да ме издаде на алхимиците, но нямаше начин да му разкажа за другата история с бунтовническото движение на Маркъс. Това бе много строго пазена тайна.

– Не се опитвам да контролирам никого. Всичко е част от един експеримент – строго научен. Това е самата истина. Не мога да ти кажа нищо повече. Това е най-голямото познание, което можеш да получиш. Но ако искаш да се пазариш за някакво друго заплащане, нямам нищо против. Само да отидем на някое по-топло място.

Потръпнах и се загърнах по-плътно с палтото, докато Ейб обмисляше предложението ми.

– Вече се сдобих с повече познание, отколкото предполагаш – рече тихо накрая. – Зная, че Сидни Сейдж, наивната идеалистка, благодетелката на човечеството и любимката на алхимиците, работи над тайни, нелегални проекти, които са в разрез със заповедите на вишестоящите от нейната организация. Това е достатъчно заплащане. Дай ми кръвта си. Имам предвид пробите.

Коленичих и отворих кашона.

– И какво смяташ да правиш с това познание?

– Не смятам да го оповестявам пред целия свят, ако това те притеснява. – Спря се и се засмя. – Но разбира се, ти не се притесняваш. Никога не би отправила към мен подобна молба, ако смяташе, че ще те издам.

Открих двете затворени шишенца с моройска кръв и му ги подадох. Имах нужда само от едно, но не исках другото да се похаби.

– Не, не се притеснявам – съгласих се аз. – Не съм смятала, че ще ме издадеш. Дори не съм мислила, че ще бъдеш шокиран.

– И не съм. Изненадан, но не и шокиран. – Той вдигна едно от шишенцата и аз видях как лицето му се изопна, докато се концентрираше върху него. Не усетих нищо с моите човешки умения, типът магия с елемента земя въздействаше директно върху състава на кръвта, което означаваше, че нямаше ефектни изблици на огън или водни фонтани, както при магията с елементите огън и вода. – Готово. – Подаде ми обратно шишенцето и се съсредоточи върху другото.

– Не отговори на въпроса ми – напомних му аз.

– Защото не зная отговора – отвърна Ейб няколко минути по-късно. Взех от ръката му второто шишенце. – Предполагам, че в крайна сметка въпросното познание ще послужи на едно и също нещо, както винаги.

– На самия теб?

– На тези, които обичам.

Направо онемях. Това определено не беше отговорът, който очаквах от Ейб "змея" Мазур. Той приближи към мен, за да ме погледне право в очите.

– Мислиш, че съм толкова коварен и манипулативен, нали, госпожице Сейдж? Всичко това е за тях. На първо място за тези, които обичам. На второ място, за моите хора. И да, предполагам, и аз съм в този кюп, но нито за миг не си и помисляй, че не бих се пожертвал заради някого, когото обичам. И нито за миг не си и помисляй, че не бих извършил ужасни, неописуеми неща, ако се налага да спася някого, когото обичам. – Когато отстъпи назад, установих, че съм затаила дъх. – Желая ти късмет с експеримента. Обади ми се, ако се нуждаеш от допълнителна помощ.

Гледах го как се отдалечава в нощта. Думите му продължаваха да отекват в съзнанието ми. Когато изчезна в мрака, аз се върнах в стаята си с кашона. И ето че зловещата среща с Ейб се изтри от паметта ми, защото си спомних за много по-големите проблеми, които се бяха стоварили върху мен.

Ейдриън.

Ейдриън, който криеше от мен, че се е възползвал от едно пияно момиче от моята раса.

Ейдриън, на когото вярвах.

Тръшнах се на леглото и зачаках сълзите ми да рукнат. Но не стана така. Бурята от емоции, която съвсем доскоро ме разтърсваше, бе стихнала, оставяйки в сърцето ми пустош и неспирен поток от мисли в главата. Прав ли беше Ейдриън? Можеше ли да го държа отговорен за нещо, което бе направил преди много години? И двамата се бяхме променили. И коя бях аз, че да съдя другите, когато отмъщението, което хладнокръвно планирах и осъществих, струваше окото на Кийт? И аз не бях светица.

Но Кийт бе извършил ужасно престъпление, а момичето, от което Ейдриън бе пил кръв, не бе сторило нищо, освен че се бе озовало на неподходящото място в неподходящото време. Защо трябваше да е точно това? Защо кръвта? Най-силният ми страх?

Той ми бе изпратил три есемеса на телефона на любовта. Питаше дали може да дойде при мен и да поговорим. Не му отговорих. Поне прояви достатъчно разум, за да не продължи да настоява. Прекарах кратката почивка легнала с дрехите на леглото, притиснала до гърдите си малката кварцова статуетка на Хопър.

Когато по-късно се върнах в двореца, вече се владеех почти напълно, най-вече защото бях успяла да потисна повечето си чувства. Обстановката приличаше на предишната, макар че неколцина от присъстващите бяха излезли за почивка. Ейдриън и Нина разговаряха. Тя сияеше, а той се усмихваше, но аз го познавах достатъчно добре, за да позная кога се преструва. Погледите ни се кръстосаха за кратко, след което се запътих към работната си маса.

Оставаше простата част от процедурата: да се добави кръв към създадената от мен суспензия. Течността стана сребриста, което предизвика изненаданото сумтене на Ейб.

– Не трябваше ли да има златист цвят?

Поколебах се.

– Това е единствената част, която промених. Среброто хармонира по-добре с магията на мороите. Помислих, че така мастилото ще е по-ефективно.

Очите на Соня се разшириха от тревога.

– Духът изчезва, при това много бързо! Помогнете ми!

Нина и Лиса се втурнаха към нея, с изопнати и съсредоточени лица. Досетих се, че използваха магическите си способности, за да се опитат да задържат магията в шишенцето. Не знаех доколко успешни бяха усилията им, но знаех достатъчно, за да разбера, че нямаше никакво време за губене.

– Побързай! – подканих татуировчика Хорас.

Апаратът му за татуиране приличаше на онзи на Улф. Зареди мастилото в иглата. Нийл седна пред него, а Олив се приближи отстрани.

– Трябва ли да е върху лицето? – попита той.

Поклатих глава.

– Не. Ние татуираме златните лилии върху лицата само за да се разпознаваме.

След миг на колебание Нийл смъкна тениската си и разкри мускулестото си тяло. Посочи горе на лявото си рамо.

– Тук.

Хорас приближи иглата към кожата, но се спря и се извърна, озадачен.

– Какво да татуирам?

Всички застинаха в комично мълчание.

– Нещо, което ще стане по-бързо – предложих аз.

– Бих искал да е кръст – изрече Нийл замислено. След миг надяна отново стоическата маска на лицето си. – Но направете това, което ви е по-лесно.

– Нарисувай кръст с прости очертания – обади се Ейдриън неочаквано. – По-късно ще оформя цялостния дизайн, а ти ще го доукрасиш с обикновено мастило.

Дори и аз се удивих на предложението, имайки предвид, че Нийл обикновено дразнеше Ейдриън. Хорас вече се бе заловил е работа. Дори и е прост дизайн, татуировката не е нещо, което се прави набързо. Татуировчикът очевидно се движеше толкова бързо, колкото можеше, но по напрегнатите лица на тези, които владееха магията на духа беше ясно, че магията продължаваше да изчезва. Толкова бях погълната от разиграващата се пред очите ми драма, че направо забравих за Ейдриън. Светът ми се стесни до всяка капка мастило, която попиваше в кожата на Нийл.

Когато Хорас приключи, всички сякаш бяха готови да припаднат, изтощени от стреса. Лиса отпусна глава върху рамото на Кристиан, а Соня, по-бледа от обичайното, се свлече на един стол.

– Когато свърши, в мастилото все още бе останало от магията на духа – промълви тя. – Но вече не я долавям. Няма начин да разбера дали процедурата е била успешна – е изключение на очевидния.

Бях поразена от сходството между Нийл и Трей. Сега и двамата бяха белязани е експериментално мастило, като защита срещу коварните сили. Но никой не знаеше дали манипулациите са били успешни. Ключът към разрешаването на загадката е Трей се намираше в кашона в стаята ми. В случая е Нийл отговорът, за съжаление, се криеше в зъбите на някой стригой.

Соня затвори очи и сложи ръка на челото си. Можех само да гадая какво изпитва. Защитаването на мороите от стригоите за нея се бе превърнало в мания. Това бе задача, която лично я засягаше. Внезапно тя отвори очи и ги впи в Ейдриън, когато явно я осени някакво прозрение.

– Защо не ни помогна? Можехме да запазим повече от магията на духа. А ти не направи нищо.

– Соня е права! – възкликна Лиса изненадано. – Досега не го бях осъзнала. Бяхме само ние трите.

Всички впериха погледи в Ейдриън и дори аз бях стъписана. Този експеримент за него също се бе превърнал в лична мисия, особено имайки предвид огромната му роля в задържането на магията в кръвта на Олив. Тогава защо сега стоеше настрани и не им помагаше? Върху лицето му се изписа нерешителност. Явно водеше някаква вътрешна борба. Накрая въздъхна примирено.

– Не ви помогнах. Защото не можех.

Лиса вдигна глава от рамото на Кристиан.

– Какво точно означава това?

Ейдриън ѝ се усмихна печално.

– Означава, братовчедке, че вече трета седмица вземам хапчета за стабилизиране на настроението и не владея магията на духа.

Сърцето ми спря.

– Защо. Защо си го направил? – изуми се Лиса.

– Нали ти ми каза – отвърна той. – Веднъж ми го препоръча. Или нещо подобно. Исках да си върна живота. Не исках повече духът да ме контролира. Ти сама знаеш какво може да причини той. – Погледът му обходи подред Лиса, Соня и Нина. – Всички вие го знаете.

От унилите им изражения беше ясно, че знаеха. Но също толкова ясно беше, че са объркани.

– Но защо точно сега? – възкликна Соня. – Когато знаеше, че се нуждаем от теб?

Той отново се извърна към нея. По решителното му изражение си личеше, че държи на своето решение.

– Знаел съм какво? Аз изпълних своята част – при това доста голяма част. Нямах представа, че ще се стигне дотук. Освен това докога трябваше да чакам? Докато скоча от някой мост?

Думите му подействаха на Соня като плесница по лицето.

– Разбира се, че не. Но. Има и други начини да се справиш.

– Има, така ли? – изсмя се Ейдриън горчиво. – да се тровя с алкохол? Да си режа китките? Или да стана стригой?

Беше жестоко да каже всичко това на Лиса и Соня, но нито една от двете нямаше как да възрази. Заговори Нина, в чиито сиви очи се четеше смущение.

– Но как го понасяш? Да не владееш повече магията? Да се лишиш от прилива на сила? Не ти ли липсва всичко това?

– Да, липсва ми – призна той откровено. – Но в живота ми има други по-важни неща.

Краката ми се подкосиха и аз се свлякох в плюшеното кресло. Стиснах силно ръце, за да спра треперенето им.

– Съжалявам, че този път не можах да ви помогна, но никой от вас няма право да ме съди – додаде Ейдриън. В гласа му прозвучаха сила и убедителност, на които никой от тях не подозираше, че е способен. – Това е моят живот и каквото и да кажете, няма да променя решението си, освен ако Нейно Величество не издаде кралска заповед да спра хапчетата.

Лиса пребледня.

– Разбира се, че не.

Всички изглеждаха някак си странно.

Този път стоях настрани от останалите, но явно никой не го забеляза или пък не се интересуваше. Ейдриън бе новият център на вниманието. Соня и Лиса му се извиняваха, а Нина се опита да го въвлече в разговор какво изпитва в момента. Той ми хвърли още един измъчен поглед от другия край на стаята и се наложи да се извърна, тъй като смущението ми беше твърде голямо.

С напредването на нощта стана ясно, че те нямат намерение скоро да го оставят на мира. Тези, които владееха магията на духа, искаха да узнаят нещо повече за Ейдриън и хапчетата. А всички останали бяха жадни да разберат каква ще бъде следващата стъпка с Нийл. Аз бях изпълнила задачата си и когато умората започна да ме наляга, се измъкнах тихо от стаята, за да се прибера и да си легна. Знаех, че приготовленията за пътуването ще започнат по-късно утре, така че в момента никой не се нуждаеше от мен. Хубавото на това да си принуден да следваш нощното разписание на мороите беше, че тялото ми беше толкова уморено, че нямаше да позволи на ума да ме държи будна с мъчителни въпроси. А повярвайте ми, те не бяха малко. Трябваше да разбера някогашния Ейдриън. Трябваше да разбера Ейдриън, когото обичах. И трябваше да разбера защо не ми е казал, че се е изправил лице в лице с един от най-големите си страхове, решавайки да взема хапчетата.

В ъгълчетата на очите ми бликнаха сълзи, които тутакси започнаха да замръзват. Спрях по средата на пътеката, водеща към декоративните дървета и се опитах да изтрия лицето си.

– Хей, добре ли си?

При непознатия глас вдигнах стреснато глава. Е, не беше съвсем непознат. Иззад дърветата изникна млад мъж, а миг по-късно се появи още един. Уморена и емоционално изцедена, в първия момент не ги познах. После осъзнах, че са приятелите на Ейдриън – или по-точно бившите му приятели от кафенето. Вцепених се, сетне се почувствах напълно будна и нащрек.

И ужасена.

– Сидни беше, нали? – Беше типът, който пръв ме заговори. – Аз съм.

– Уесли – изпреварих го аз. – Спомням си.

– Наистина ли? Това е велико. Тогава сигурно си спомняш и Ларс.

Слабата светлина от уличната лампа малко по-нататък, процеждаща се през клоните на дървото над нас, освети лицето му, когато се ухили с усмивка, която навярно смяташе за приятелска. Не беше нужно да ме приближава, за да разбера, че е пиян – също, както и вчера. Такъв ли е бил и Ейдриън? Вечно опиянен? Това беше жалко, нищожно съществуване.

– Накъде си се запътила? – попита Ларс. – Имаш ли нужда от помощ?

– Прибирам се в стаята си, за да поспя. – Посочих сградата, която внезапно ми се стори безкрайно далеч. – Ето там.

– Да спиш ли? – засмя се Ларс. – Вярно. Ти си по дневното разписание. Виж, защо не дойдеш с нас? Да си поживееш малко, докато си тук. Ще ти дадем да пийнеш кафе, а после ще разгреем на няколко купона.

– Или може би ще предпочетеш някое по-тихо местенце? Може да отидем у дома и да си поприказваме. – Това беше Уесли, на когото явно му беше трудно да накара гласа си да звучи сериозно и отговорно.

– Не, благодаря ви – отвърнах и отстъпих леко. Оказах се с две крачки по-близо до моята сграда. За нещастие, ми оставаха още най-малко двеста до там. – Наистина съм уморена.

Ларс смушка Уесли.

– Виждаш ли какво става, когато си взела Ейдриън за екскурзовод. Принудена си да се задоволиш със скуката.

– Ейдриън не е скучен – възразих аз. – Особено в миналото, съдейки по легендите, които се носят за него.

Уесли изсумтя презрително.

– Дори и тогава никога не е разпускал като нас.

– Ако искаш, можем да ти разкажем всичко за него! – възкликна Ларс, очевидно вьодушевен от идеята. Погледът му се стрелна за миг настрани, после отново се прикова в мен. – Ще ти разкажем всичко, което е нужно да знаеш. Да вървим в бърлогата на Уесли.

– Не, благодаря – повторих аз. Вече знаех всичко, което ми бе нужно да зная за Ейдриън, а най-вече, че изобщо не приличаше на тези загубеняци. – Трябва да вървя. – И без да се помайвам, забързах към моята сграда.

– Ей, почакай! – викна подире ми Ларс. Движеше се забележително бързо за някой, който бе толкова пиян. Улови ме за ръката, точно когато ме осениха две тревожни мисли. Защо се влачат след мен? И преди не бяха ли трима?

Опитах се да се извърна и точно тогава зад мен изникна третият. Запуши с ръка устата ми. Необходима ми бе част от секундата, за да си спомня уроците на Улф. Ритнах назад към Брент и се зарадвах, когато го чух как изкрещя "Ох!". Ръката му се плъзна от устата ми, давайки ми възможност да приложа друга тактика на Улф: изкрещях за помощ.

Старите страхове на алхимиците, насадени в мен от рождение, се пробудиха. Ето го пред мен, злото, за което винаги са ни предупреждавали: вампири, преследващи ме в нощта. Създания на Ада, жадни за кръвта ми, точно когато бях сама и беззащитна. За миг страхът и паниката ме сковаха. После един силен глас заговори в мен: "Не си беззащитна. Можеш да направиш нещо. А сега, БЯГАЙ!" Но когато се опитах да се отскубна и да побягна, открих, че Ларс ме стиска изненадващо силно. Уесли се появи от другата ми страна, за да му помогне да ме задържи.

– Трябва да се махаме оттук – рече Брент задъхано.

– Не – каза Уесли. – Още не е късно. Можем да я заведем у дома и да се убедим, че тя не помн.

Не си беззащитна.

Магията изригна в мен. Надигна се и се устреми към дървото над нас. Един покрих със сняг клон се покори на силата ми, откърти се и се стовари върху Ларс. Това се оказа достатъчно, за да се изтръгна от хватката му. Уесли препречваше пътя ми към сградата, затова побягнах в противоположната посока. Знаех, че трябва да издържа, докато не се натъкна на патрулираща стража от пазители. Сигурно някой е чул крясъка ми.

Наистина се оказа, че са ме чули. Ейдриън изскочи до алеята, по която тичах, размахвайки клон като този, който магията ми току-що бе откъртила. Заковах се на място, когато той се хвърли между мен и тримата ми преследвачи, които също се спряха.

– Какво правиш? – попита го Уесли.

– Прилагам уменията си по дървожицу. Вероятно никога не си чувал за това бойно изкуство, но повярвай ми, достатъчно е да те сритам по задника и да изтрия това самодоволно изражение от мутрата ти.

Ейдриън се държеше по свойствения за него начин, дори в тази бедствена ситуация. И макар тонът му да звучеше лекомислено, лицето му бе добило почти непознатото за мен сурово и твърдо изражение, недвусмислено подсказващо, че е готов да се бие с гол клон в ръка, дори срещу нас да е изправена цяла противникова армия. Щеше да ме защитава всеотдайно и докрай, ако някой от тримата ме докоснеше дори само с пръст. Напрежението витаеше във въздуха около нас, докато противниците ни обмисляха следващия си ход. Макар и пияни и трудно държащи се на крака, те можеха да ни победят, ако прибегнат до груба сила. Двамата с Ейдриън навярно бяхме усвоили добре уроците по самозащита на Улф – да не забравяме и неговото дървожицу – за да ги отблъснем, но можеше да се стигне до грозна сцена. Концентрирах още магия в мен, но засега се въздържах да я използвам. Падналият клон можеше да се сметне за нормално природно явление, но не и една огнена топка.

– Аз си тръгвам – заяви Ларс, който едва се крепеше на крака. Без да се бави, се обърна и побягна, като остави сами Уесли и Брент.

– Ти сериозно ли ме заплашваш с един клон? – подвикна Брент. – Не се ли предполага, че си велик майстор на магията на духа? Не трябваше ли да накараш главата ми да се замае? Господи, знаех, че си се променил, но никога не бих предположил чак това.

– Не се е променил – заяви Уесли, отново насъбрал смелост. – Ейдриън Ивашков просто не иска да си цапа ръцете. Това е блъф. Хвани я.

– Да не си я докоснал! – изръмжа Ейдриън, когато Брент пристъпи към мен. Една ужасена част в мен закрещя да се възползвам от шанса да избягам, но нямаше начин да изоставя Ейдриън.

– Хайде. Ейдриън – заубеждава го Уесли. – Хвърли този клон и се присъедини към нас. Ще те оставим ти да ѝ се пуснеш пръв.

Брент го изгледа озадачен.

– Така ли?

– Той може да използва магията на духа за едно яко внушение, което да я накара по-късно всичко да забрави. – От самодоволния тон на Уесли можеше да се помисли, че току-що е направил епохално откритие. – Дори няма да са ни нужни наркотици.

– О, да! – възторгна се Брент и отново пристъпи към мен. – Така ще е много по-вкусна. Разбира се, вероятно ще врещи повече, но след това. Ах!

Ейдриън стовари клона върху главата на Брент толкова бързо, че не повярвах на очите си. Брент се свлече на колене и се просна на земята, доказвайки, че не ми се е привидяло.

– Май все пак главата ти се замая – отбеляза Ейдриън, надвесен заплашително над Брент.

Уесли беше готов да си плюс на петите също като Ларс, но нямаше подобна възможност.

Наблизо се чуха викове и двама пазители внезапно хукнаха към нас. Познах единия от тях: Михаил Танър, съпруга на Соня. Погледът му прескачаше между всички ни, а върху лицето му се изписа толкова потресено изражение, че чак доби комичен оттенък.

– Какво става тук? – възкликна дампирът.

Пазителите се отнесоха добросъвестно към задълженията си и отведоха всички ни (включително и Ларс) в щаба си, за да се уточнят всички подробности по нощното произшествие. Накрая стана ясно, че тримата пияници са се опитали да се възползват от мен, но безуспешно. Постъпката им бе заклеймена с моройския вариант на "хулиганска проява и нарушение на обществения ред в нетрезво състояние". Михаил с извинителен тон ни обясни, че това означава, че ще бъдат задържани само за една нощ зад решетките и глобени. Една ледена буца се образуваше в стомаха ми всеки път, когато си помислех какво искаха да ми сторят. Струваше ми се, че много леко се отърваха.

Направо заспивах права, когато Ейдриън ме изведе през главния вход на щабквартирата на пазителите. Спряхме се до вратата, за да се насладим още малко на топлината, преди да излезем навън.

– Извини ме – рече той. – Извини ме за всичко, случило се тази нощ.

Сблъсъкът едва ли бе продължил повече от няколко минути, но смесеният прилив на паника и адреналин сякаш избухна в гърдите ми, освобождавайки всички емоции, които толкова старателно се опитвах да сдържам досега. Любовта ми към Ейдриън ме погълна с такава сила, че аз едва не го сграбчих в обятията си, но навреме си спомних, че в другия край на фоайето имаше рецепция. Служителят зад бюрото не можеше да ни чуе, но определено щеше да види, ако притисна Ейдриън към стената и го обсипя с целувки.

– Няма за какво да се извиняваш – промълвих и го погледнах право в очите.

– Трябваше да ти кажа какво сторих на онова момиче. – Челото му се смръщи за миг. – Не биваше да го правя.

– Стореното от теб изобщо не може да се сравни с това, което са причинявали онези типове на невинните си жертви. А и тогава ти не си бил на себе си.

Той поклати глава.

– Бях на себе си – поне доколкото е възможно, ако постоянно си пиян. Може би не съм разсъждавал разумно, но аз самият си бях избрал този начин на живот. Аз съм отговорен за това.

– Всичко вече е минало. Вече не си същият, какъвто си бил тогава. Да, било е ужасно, но имаш късмет, че си се разминал с минимални последствия. А което е много по-важно: поучил си се от грешките си. Нещо, което не може да се каже за онези типове.

Усещах, че в тялото на Ейдриън пулсира напрежение и имах чувството, че и той едва се сдържа да не ме вземе в прегръдките си.

– Аз не съм нито жесток, нито насилник, Сидни. Ни най-малко. Винаги ще предпочета любовта пред войната. Но кълна ти се, ако те бяха наранили.

– Ала не го направиха – прекъснах го твърдо. В никакъв случай нямаше да му призная колко бях изплашена, защото се боях, че ще хукне да ги преследва. – Аз съм добре. Ти ме спаси.

Върху устните му затрептя усмивка.

– Нещо ми подсказва, че щеше и сама да се спасиш. – И ей така изведнъж усмивката изчезна. – Но духът щеше да бъде много по-ефективен, отколкото онзи клон.

– Твоето дървожицу също беше много ефективно. – Служителят беше зает да пише нещо на компютъра и аз се осмелих да стисна леко ръката на Ейдриън. – Защо не ми каза? Защо не ми каза за стабилизаторите на настроението?

Той замълча за миг.

– Защото нямаше да мога да те погледна в очите, ако се бях провалил. Ако не ми достигнеше воля да продължа да ги вземам. Дори и сега, не зная. След тези типове и онова, което се случи в двореца.

– Престани – прекъснах го. – Постъпил си правилно. А най-удивителното е, че ти нямаш представа колко си силен и смел. Толкова се гордея с теб, ще ти помогна да се справиш с това. Толкова много те обичам!

Любовта ми към него не бе изненада. Стъписа ме съзнанието, че в крайна сметка само това имаше значение за нас. Опитвах се да разбера какво ме спира да се любя с него. Не беше Джил. Не беше и някакъв физически праг, който се боях да прекрача. Нямаше нищо, нищо, освен обикновено безпокойство, което моята любов бе пратила но дяволите. И докато стоях тук, в това необичайно място, цялата сила на огромното ми желание към Ейдриън едва не ме повали. Желанието, както духовно, така и физическо, ме изгаряше до болка и внезапно почувствах, че няма да мога да издържа нито миг повече, без да го притежавам докрай.

– Ела – пророних тихо. – Ела при мен в стаята.

Пламъкът в очите му ми подсказа, че не е нужно да обяснявам повече.

– Уморена си.

– И кой го казва?

Един глас разпръсна магията, която ни обгръщаше.

– А, вие още сте тук? – възкликна Михаил, прекосявайки забързано фоайето. – Добре. Никак не ми се ще да ви задържам повече, но плъзнаха слухове за инцидента и кралицата иска да узнае какво се е случило. Желае да говори с теб, Ейдриън. – Изгледа ме любезно. – Но ти си свободна. Ще те изпратя до стаята ти, за да си починеш.

Преглътнах, неспособна за момент да се съсредоточа върху нищо друго, с изключение на електрическите искри, прехвърчащи между мен и Ейдриън. Исках да кажа на Михаил да ни остави насаме, защото копнеех да вкуся устните на Ейдриън, да прокарам ръце по кожата му. Вместо това изрекох само:

– Благодаря, много мило от твоя страна.

Ейдриън ми отправи скръбна усмивка.

– Ще продължим този разговор някой друг път. Когато си съвсем будна.

– Ще бъда будна, когато свършиш разговора с кралицата – уверих го. Не смеех да си позволя да добавя още нещо, но докато Михаил ме отвеждаше, хвърлих един прощален поглед на Ейдриън, в който се четяха всички онези неща, за които исках да си "поговорим".