Огнено сърце

ГЛАВА 21 Ейдриън

– Сидни. – Името се отрони в унес от устните ми, когато усетих как тя се мушна в леглото. Съненият ми мозък не успя да изстиска нищо повече, а аз онемях, когато тя ме целуна. Обвих ръце около нея и изтръпнах от безкрайно приятната изненада да открия, че е гола.

– Какво става? – едва смогнах да попитам. – Не че се оплаквам. По-скоро е интелектуално любопитство.

– Направих нещо потенциално опасно – заговори тя нервно. – Не, не е потенциално опасно. Действително е опасно и много глупаво.

После ми разказа невероятната история за това как тя и Еди захвърлили Нийл в лапите на един стригой. Едва се сдържах да не скоча от леглото и да се нахвърля с яростни упреци срещу нея, задето е рискувала толкова много. В съзнанието ми се мярна ужасният спомен, когато с нея бяхме пленени от двама стригои, а единият я ухапа. Дори не можех да си представя това да се повтори.

– Почакай. – Изправих се и изброих наум всички участници в тази лудост. – Всички са били там? Джил е била там?

– Това не беше част от плана – побърза да ме увери тя и седна до мен. – Беше нейна импровизация, както и на Анджелина. Предполагам, че и на Трей.

Да си представя как Сидни умира, бе повече от ужасно. А в известен смисъл още по-ужасяваща беше картината с умиращата Джил, защото вече я бях виждал.

– Можело е Джил да бъде убита – промълвих аз. – А се предполага, че ние се грижим за безопасността ѝ!

– Зная, зная. – Сидни се облегна на рамото ми. – Наистина не съм искала тя да се озове там. Еди също беше много разстроен, въпреки че не съм сигурна как се чувства в момента, след като тя го целуна.

– След като тя. Какво? Добре, после ще се върнем към това. Господи, Сидни. Защо не ми каза какво сте замислили?

– Защото щеше да се опиташ да ме спреш. Или щеше да поискаш и ти да дойдеш. Повярвай ми. Много съжалявам. Не искам да имам тайни от теб. Никога. Искам всичко помежду ни да е ясно и открито. Просто искам. Ами, повече исках ти да си в безопасност. – Сгуши се по-плътно до мен. – Не ми казвай, че не разбираш тази логика.

– Естествено, че я разбирам! И да, наистина щях да се опитам да те спра. По дяволите, Сидни! – Сграбчих ръцете ѝ и се изненадах, че целият треперя. В съзнанието ми отново се изредиха кошмарни картини на Сидни, безжизнена и окървавена. – Това не е като да пиеш чай на вещерското сборище! Това е въпрос на живот и смърт. Ако беше загинала. Ако ме бе изоставила.

– Зная – прекъсна ме тя с въздишка. – Зная.

И внезапно ръцете ѝ се сключиха около мен, устата ѝ се притисна към моята във властна целувка, прогонвайки всички останали мисли, когато ме повали на леглото. Между нас лумнаха такова нетърпение, такава безумна жажда за обладание, каквито не помнех. Имайки предвид активния ни сексуален живот напоследък, това бе още по-красноречиво. Може би смразяващият дъх на смъртта ни караше толкова яростно да докажем, че сме живи. Знаех единствено, че се нуждаех от нея, че искам да се разтворя в страстта, да се слея с нея. За да не я загубя никога.

Тя продължи да ме целува с диво настървение, с такава нетърпелива жар, че устните ѝ се одраскаха леко в зъбите ми. Бяха само няколко капки кръв, но сладкият метален вкус на кръвта върху езика ми изпълни цялото ми тяло с ослепяващ екстаз. Тя се отдръпна с тиха въздишка и докато я гледах на мъждивата светлина, видях как лицето ѝ се изкриви от ответен екстаз, когато чистият изблик на моройски ендорфини нахлу в кръвта ѝ. Устните ѝ се разтвориха; очите ѝ се разшириха от желание. В този миг бях сигурен, че ако приближа кучешките си зъби към шията ѝ, тя ще ми позволи да ги забия в нея. Ако исках, тази нощ можех да имам и кръвта ѝ, и тялото ѝ. И го желаех. Възбуждащата ѝ кръв ме извиси до върховете на блаженството, събуди глада ми не толкова заради самата кръв – а защото бе нейната. Нейната същност. Копнеех за това всепоглъщащо единение с нея, да рухнат всички граници помежду ни, да я видя как се потапя във вълната на насладата от ендорфините. Щеше да ми позволи да го направя. Дори можеше да пожелае да го направя – или поне тази Сидни, която случайно бе получила кратък прилив на ендорфини. Ала аз не бях сигурен дали би го искала нормалната Сидни, независимо колко силно ме обичаше. И докато не бях, това бе граница, която ние нямаше да прекрачим, колкото и да ме подлудяваше тази мисъл.

Тя остана надвесена над мен още няколко напрегнати секунди, докато всеки от нас водеше своите вътрешни битки. Сетне мигът на изкушението отлетя и ние внезапно се нахвърлихме един върху друг с ожесточение, което помете спомена за нейната кръв. Аз се къпех в море от желания, потъвайки във всяка частица от съществото ѝ. Нейният плам бе не по-малко изгарящ от моя; тя мълвеше името ми, вкопчила се здраво в мен, а ноктите ѝ се забиха в кожата ми, боеше се да не ме изгуби, ако отпусне прегръдката си.

Честно казано, трябваше да призная, че разбирах причините, заради които ме бе държала в неведение. Не ми харесваха, но ги разбирах. Ако трябваше да си разменим ролите, аз щях да направя същото, за да я предпазя. Трудно бе да я съдя, след като и аз имах тайни, не ѝ споделих за стабилизатора на настроението.

Последното важно нещо в цялата история бе това, че рискът, който бяха поели, си заслужаваше. Не можех да отричам резултатите. Кръвта на Олив действаше. Така или иначе, въпреки лутанията и догадките ни, бяхме успели да създадем магическа ваксина срещу стригоите. Ако само съществуваше начин да се изработи заместител.

– Знаеш ли – размишлявах на глас, докато обмислях случилото се. – Анджелина и Нийл наистина са се подложили на огромен риск. Никога повече няма да им се присмивам.

– Никога? – подразни ме Сидни.

– Е, може би не чак толкова много.

– Еди също рискува – напомни ми тя.

– Да, зная, но за него това е нормално. – И тогава си припомних предишните ѝ думи. – Почакай. Не каза ли, че Джил го целунала?

– Да. Беше много романтично, все едно каза: "Защо рискува живота си, глупчо?" – Тя замълча. – Всъщност прилича донякъде на това, което току-що се случи между мен и теб.

– По-добре да не е съвсем същото – промърморих.

– Добре. Да кажем само, че мотивите им са били същите – поправи се тя.

Въздъхнах и си отбелязах наум утре непременно да поговоря с Джил.

– Като се има предвид, че всички сте живи и здрави, мога да призная в какъв огромен успех се превърна това фиаско. В кралския двор всички ще са на седмото небе.

– А утре вечерта ще се срещнем с Маркъс и ще му предадем резултата от друг голям успех – допълни тя. – Може би тъкмо безумието на тези идеи е двигателят на успеха им.

– Винаги е така – отвърнах, докато галех с палец потното ѝ рамо. Когато се придвижиха по-нагоре по шията ѝ, пръстите ми докоснаха тънката метална верижка и така открих, че не беше свалила всичко. На шията ѝ още висеше дървеното кръстче, което ѝ бях подарил и внезапно тя ми се стори още по-секси, отколкото ако беше съвсем гола.

– План за бягство номер четирийсет и пет – обявих. – Ще се присъединим към нудистките колонии на остров Фиджи.

– Има ли такива на Фиджи?

– Е, трябва да са на някое топло място, нали?

Паниката да не я изгубя все още гореше в мен, пламъкът бе достатъчно силен, за да пожелая да я любя отново. Ала вместо това останахме да лежим и разговаряме през цялата нощ. В тази блажена отмала не телата, а мислите и душите ни се сляха в едно. В обятията си намирахме радост, покой и утеха, а равновесието, което всеки от нас внасяше в живота на другия, ми позволи да се унеса в дълбок сън, какъвто от доста време не ме бе спохождал.

Не знаех с какви въпроси ще се сблъска тя на следващия ден. Госпожа Тсруилиджър отдавна беше удобно извинение за отсъствията ѝ, но Зоуи със сигурност щеше да се чуди какво е задържало сестра ѝ през цялата нощ извън общежитието. Може би Сидни ще ѝ каже, че с преподавателката ѝ са работили до късно и тя е останала да преспи на дивана на Джаки. Както и да се стекат обстоятелствата, по решителното изражение на Сидни на следващата сутрин виждах, че тя ще се справи. Това беше нейна битка, не моя.

Тя прегледа продуктите, които Каси ми бе оставила и реши, че има достатъчно, за да направи палачинки. Вкъщи нямаше сироп, но затова пък в шкафа открих бурканче със сладко от малини и намазахме с него палачинките. Никога досега не бях хапвал по-вкусно нещо. Двамата седяхме край кухненската маса с палачинките и кафето, Сидни четеше новините по телефона си, а аз прелиствах томчето с поезия, изпълнен с увереността, че мога да правя това през остатъка от живота си.

– План за бягство номер седемдесет и три – оповестих. – да открием ресторант за палачинки в Швеция.

– Защо в Швеция?

– Защото там нямат палачинки.

– Всъщност имат.

– Е, в такъв случай вече ще имаме разработен пазар.

Оставих я в "Амбъруд", изпълнен с противоречиви чувства на радост и задоволство от прекараната заедно нощ и горчивина и съжаление, че се налагаше да се сложи край на това вълшебство. И двамата имахме задължения, но все пак щях да я видя по-късно.

– Знаеш, че те обичам, нали? – Желанието да я целуна на раздяла беше толкова силно, че едва не наруших нашите правила.

Тя се усмихна, прекрасна и сияйна на късната утринна светлина.

– Не толкова, колкото аз те обичам.

– О, Боже. Това е като сбъдната мечта: да спорим кой кого обича повече. Хайде, започваме. Аз те обичам повече. Твой ред е.

Сидни се засмя и отвори вратата.

– Учила съм полемика. Логиката ми ще те разбие. Ще се видим довечера.

Наблюдавах я как се отдалечава и не потеглих, докато не се скри в сградата.

Когато влизах в апартамента си, телефонът ми избръмча за получен есемес. За миг си помислих, че е телефонът на любовта, но след това си спомних, че най-идиотски го бях изгубил. Когато се обадих в кафенето, където смятах, че съм го забравил, ми казаха, че в бюрото им за изгубени и намерени вещи има няколко телефона, така че възнамерявах по-късно да намина там. Междувременно на обикновения ми телефон имаше есемес от Лиса: "Включи си лаптопа. Трябва да поговорим очи в очи." Досетих се за какво се обажда и когато се свързахме, грейналото ѝ лице потвърди предположението ми.

– Чу ли вече? – попита развълнувано кралицата на мороите.

– За опасната и абсолютно своеволна авантюра на група хлапета, в която са се впуснали през изминалата нощ? Да, чух.

Лиса подмина хапливото ми подмятане.

– Ейдриън! Това е велико постижение! Изумително! Сбъдната мечта! Зная, че не е трябвало да го правят, но всичко е приключило благополучно, те са в безопасност и сега ние имаме реални, положителни резултати.

– Зная.

Тя ме изгледа озадачено.

– Изглеждаш необичайно спокоен.

– Чух новината още миналата нощ. Разполагах с достатъчно време, за да я осмисля. – Това, както и мисълта за опасността, на която се бе изложила Сидни, бяха отнели за мен част от величавостта на това приключение.

– Осъзнаваш каква важна роля изигра ти за този успех, нали? – Гледаше ме с пронизващите си нефритенозелени очи. – Ти разгада това, което никой от нас не успя. Случилото се е благодарение на теб.

Свих рамене.

– Не, една от твоите умници също щеше да се сети.

– Но го стори ти. Сега остава само да открием по-ефикасен метод да постигнем същото, който те включва всеки път връщането на стригой към първоначалната му същност. – Ентусиазмът ѝ видимо помръкна. – Ще ми се.

– Зная – прекъснах я, предугадил какво ще последва. – Но не мога, Лиса. Ще продължа да вземам хапчетата.

Тя кимна примирено.

– Така и предположих. Не беше честно да повдигам този въпрос. Знаеш ли, изглеждаш добре – и без шеги, че винаги изглеждаш така. Това е нещо различно. Светлина. Щастие. Не зная.

– Хей, тук не всичко е цветя и рози. Онзи ден слушах "Стената". Човече, нека ти споделя мнението си за това.

– Може би някой друг път – ухили се тя. – А засега предполагам, че просто ще ни помагаш със съвети. Нина и аз върнахме към първоначалната им същност двама стригои. Соня беше превърната отново в морой. Двамата с теб изтръгнахме мъртъвци от смъртта.

– Впечатляващо резюме, Ваше Величество.

– Знаеш за какво говоря. Всички ние сме направили и видели достатъчно, за да разрешим тази загадка. Няма да позволим духът да ни надвие. – Предишното ѝ оживление се завърна. – Не ламтя за известност и слава, Ейдриън, но бих искала да оставя след себе си някакво наследство. И това постижение може да е моето наследство. Не желая да бъда един от онези монарси, които "просто са управлявали". Искам да направя нещо за народа си.

– Ти правиш много неща за нас, братовчедке. Нали ще прокараш декрета за възрастта на дампирите? Както и за кворума на кралските фамилии?

– Ах. – Лицето ѝ стана сериозно. – Тъкмо затова. Смятах да ти кажа по-късно. Кралският съвет в най-скоро време ще гласува да отпадне закона за двама живи членове от кралския род и доколкото сме запознати с нагласите, ще разполагаме с нужния брой гласове.

– Дявол да го вземе! – възкликнах неволно. – Ако това мине. Джил ще е в безопасност. Може да напусне Палм Спрингс.

Това означаваше, че и Сидни ще трябва да замине.

– Зная. Сигурна съм, че ще мине.

Светът, който познавах, внезапно се промени.

– Какво ще стане с Джил?

– Ще се върне в кралския двор, ще ходи на училище тук, ще се обучава на кралските порядки. Сигурна съм, че ще се радва да се види и с майка си. – Лиса се поколеба, преди да продължи. – И не бих имала нищо против да се опознаем по-добре. Зная, че според теб се държах лошо с нея.

– Ти направи това, което бе длъжна – казах, без да потвърждавам думите ѝ, но и без да ги отричам. Обстоятелствата бяха поставили двете сестри в доста неприятно положение.

– Добре, на нея можеш да кажеш новината, но иначе изчакай да мине гласуването. След като имаме пълна сигурност, ще го оповестим пред всички.

Козирувах ѝ чинно:

– Както заповядате. – Ясно беше, че тя смяташе да приключи разговора. – Хей, наблизо ли е по-лошата ти половинка? Искам да го питам нещо.

В очите ѝ проблесна удивление. Напоследък не бях много близък с Кристиан.

– Разбира се. При мен е. – Видях я как стана и се отдръпна, а след миг на екрана се появи Кристиан с коронната си саркастична усмивка.

– За какво става дума? – попита. – Нуждаеш се от съвети за стайлинга на прическата?

За част от секундата дъхът ми секна. Въпреки че леля Татяна не ме преследваше наяве, никога не бе напускала спомените ми. Членовете на семейство Озера много си приличаха и като го погледнах, с черната коса и леденосините очи, внезапно сякаш видях пред себе си леля му, Таша Озера. Старата паника и депресия започнаха да се надигат в мен, но аз бавно и уверено ги овладях. Кристиан не беше виновен за случилото се. Двамата бяхме приятели. Можех да се справя с това.

– Съветите, които изплагиатства от мен? Не, благодаря. Но чух, че имаш страхотна рецепта за руло "Стефани".

Гледката си струваше – ченето му увисна и погледът му се оцъкли в пълен потрес.

– Откога готвиш? – едва успя да смутолеви.

– О, знаеш как е. Аз съм ренесансов мъж. Правя всичко. Прати ми рецептата и ще я пробвам. Ще те уведомя, ако внеса подобрения.

Самодоволната му усмивка се завърна.

– Опитваш се да впечатлиш някоя девойка ли?

– С кулинария? – Посочих лицето си. – Това е всичко, което е нужно за целта, драги Озера.

След като приключих с кралските дела, реших да се обадя на Джил. Исках да съм първият, който ще ѝ разкаже за промените в законите. С удоволствие бих я завел на някое уютно местенце, но един от дампирите щеше да настоява да дойде. Не ми се щеше да имам публика, затова се договорихме да се срещнем в училище и да си устроим пикник, като "брат" и "сестра". Денят беше прекрасен, а и ми бяха останали още две кексчета. Тази сутрин Хопър излапа повечето от тях, преди Сидни отново да го превърне в статуетка, за да го вземе със себе и да прекарат известно време заедно.

– Не мога да повярвам, че ти си ги направил – промърмори Джил между две хапки, когато по-късно се срещнахме. Едно от предимствата на заглъхналата връзка беше, че можех да разкрася участието си в печенето на кексчетата.

– А аз не мога да повярвам, че си участвала в безразсъдно преследване на стригой, без да ми кажеш – заявих с остър тон.

Тя въздъхна.

– Щях да го направя, но нямаше време. Всичко стана толкова бързо. В един момент го преследвахме, а в следващия се озовахме в разгара на битката.

– Да. Чух и за това – как после доста си се разгорещила.

Бузите ѝ поруменяха.

– Няма нищо такова. Беше само една целувка. По-късно си поговорихме за това. Отчасти. Той каза "че трябва да помисли". Каквото и да означава това. – Джил отново въздъхна, този път като нещастно влюбена. – Навярно за него целувката не е нищо особено и дори не я смята за истинска, а просто се опитва да намери начин как да се отърве от мен, но без да ме обиди.

– Той отвърна ли на целувката ти? – не сдържах любопитството си аз.

– Да, но мисля, че просто го сварих неподготвен.

– Сладкишче, Еди е пазител. Никога не можеш да свариш неподготвен някой пазител. – Наблюдавах развеселено как усмивката разцъфна бавно върху лицето ѝ. – Време е и ти да имаш романтична връзка – додадох, – вместо постоянно да си пъхаш носа в моята.

Сега вече усмивката огря цялото ѝ лице.

– Знаеш ли, донякъде ми липсва, че вече не съм част от това – призна Джил. – Може би звучи малко извратено. Не ми се нравеше ролята на воайор, но да усещам цялата тази любов. беше невероятно.

– Бъди търпелива. И твоето време ще дойде. – Слънцето грееше силно, но ние бяхме на сянка и аз се излегнах върху одеялото, което бях донесъл. – Просто се постарай повече любовните изблици да не бъдат насред някоя смъртоносна битка със стригой, става ли?

– Случилото се наистина беше опасно – призна тя. – Не само за моя живот, ала и за управлението на Лиса. И всички онези последствия, ако бях умряла.

Облегнах се назад.

– Странно, че го спомена.

Разказах на Джил новините, как вече може би няма да е начело на най-търсените в списъка на най-злите врагове на Лиса. Казах ѝ, че ще може да води нормален живот – доколкото това бе възможно за една принцеса, чиято заварена сестра е кралица на нацията. Очите на моето сладкишче станаха толкова огромни, че ми хрумна абсурдната мисъл, че лицето ѝ няма да ги побере.

– Ще мога да видя мама. – Тя примигна, за да възпре напиращите сълзи. – Свикнах да живея тук. Но тя много ми липсва. Искам отново да я видя.

Потупах я успокояващо по ръката, като се въздържах от признанието, че тя не е единствената, която с града за майка си.

Джил бързо овладя емоциите си.

– Какво ще стане с всички, ако си замина? И останалите също ще трябва да заминат, нали? Ще получат нови назначения?

– Предполагам. Няма причина да остават.

– Сидни също ще замине – осъзна Джил.

Кимнах.

– Какво ще правиш?

– Не зная – отвърнах честно. – Аз дойдох тук заради теб, Знаеш, че все още искам да те подкрепям. Но дали е нужно да оставаме заедно, ако връзката помежду ни не е активна? А и как ще последвам Сидни на следващата ѝ мисия? Сега нейната работа е извинение, за да се виждаме. Ако я следвам през половината свят. ами, не бихме могли да го обясним.

– Тя може да напусне алхимиците. Маркъс го е направил. – Съчувствието, изписано върху лицето на Джил, едва не ме разплака. – Бихте могли да отидете някъде. Продължаваш ли да правиш планове за бягство?

Западна Вирджиния. Рим. Ню Орлийнс. Фиджи. Швеция.

– Това беше просто на майтап – промълвих, чувствайки се натъжен, поради причини, които не разбирах. – Трябва да поговоря с нея за това. Тя дори не знае новината, а и проектозаконът още не е гласуван.

Но първо трябваше да се оправим с Маркъс и доставката на мастилото. Когато се прибрах, изпратих есемес на Сидни, подбирайки внимателно всяка дума, тъй като това не беше телефонът на любовта: "Всичко наред ли е?" Отговорът ѝ дойде почти незабавно: "Доколкото зная, да."

След това денят се влачеше безкрайно дълго, най-вече защото тя ми липсваше и исках да я видя. Подготвих домашните си и отидох в онова кафене, но ме очакваше разочарование, тъй като телефонът ми не беше сред намерените. Единствената ми надежда беше, че някой го е намерил в класната стая и го е предал в офиса на охраната в "Карлтън". В противен случай двамата със Сидни трябваше да се сдобием с нови телефони на любовта.

Когато по-късно отидох в дома на Джаки, вратата ми отвори Маркъс, а зад него имаше някакви младежи, които не познавах. И двамата имаха върху страните си златни лилии, без да са подпечатани с индигово мастило. Зачудих се дали не са опитни свинчета.

– Ейдриън – рече Маркъс и пристъпи напред, за да ми стисне ръката.

– Маркъс – кимнах. Трудно беше да се повярва, че се държахме толкова любезно, имайки предвид факта, че се опитах да го ударя шейсет секунди след като се срещнахме.

– Това са Джейми и Чад; запознахме се в Ню Мексико.

Докато се ръкувах с тях, Джаки влезе в дневната. Усмихнах се, искрено радостен да я видя.

– За мен винаги е удоволствие – рече тя, остави таблата с чай и лимонада и ме целуна по бузата.

– Тази вечер нямаш ли среща? – поинтересувах се.

В очите ѝ проблеснаха развеселени искрици.

– Е, не мога да хукна по срещи, когато съм домакиня на нещо като тайна сбирка, нали? Успокой се, ще можете да останете насаме, а ако си разтревожен за връзката ми с Малахи, можеш да бъдеш спокоен – по-късно ще излезем и всичко помежду ни е прекрасно.

– Да съм разтревожен ли? Не. Озадачен, леко смутен? Да. Но не съм изненадан, че всичко помежду ви е прекрасно. Като истинска разбивачка на мъжки сърца, съм сигурен, че го въртиш на малкия си пръст, Джаки.

Тя се изкиска.

– О, Ейдриън, радвам се, че Сидни те държи наоколо, за да ни развличаш и разсмиваш.

– Предположих, че това ще да е причината – обобщи Маркъс, кимайки в знак на благодарност, докато си вземаше чаша с лимонада. – Като заговорихме за нея. Изненадан съм, че не е дошла тук с един час по-рано.

Погледнах часовника. Всъщност оставаха още пет минути до уреченото време.

– Преди месец вече наистина щеше да е дошла. Но сега, когато и сестра ѝ е тук, животът е малко по .труден.

Маркъс сбърчи вежди.

– Така ли? Искаш ли да ми разкажеш по-подробно?

Джаки взе на ръце голямата тигрова котка.

– Струва ми се, че това е любезен намек да се оттегля в работилницата. Потърсете ме, ако се нуждаете от нещо, и кажете на Сидни да дойде да ме види, преди да си тръгне.

Седнах в дневната с Маркъс и неговата Весела дружина ренегати. Стратегически се настаних на малкия диван за двама, за да не седне никой на него, докато дойде Сидни. Е, поне не човек. Веднага щом се настаних, три котки скочиха при мен и се разположиха удобно.

– Алхимиците са приели сестра ѝ в своите редици – обясних на Маркъс. – И сега тя е част от мисията в "Амбъруд". Много е усърдна и нетърпелива да се докаже и в същото време доста подозрителна към дейността на Сидни – например, че отсъства прекалено много или че е станала твърде близка с мороите.

Докато говорех, лицето на Маркъс потъмня от тревога.

– Аз я предупредих. Казах ѝ, че това ще се случи. Трябваше да дойде с мен.

Посочих към кофата с мастило, която сигурно бе донесла Джаки.

– Ако го беше направила, нямаше да може да направи това. С откритието си Сидни навярно ще промени цялото ти дело, Робин Худ. Мастило, което завинаги неутрализира внушението на алхимиците, при това съвсем безцветно. Не е ли невероятно? Ще можеш навсякъде да внедриш двойни агенти.

– Зная. – Той погледна към Джейми и Чад, които наблюдаваха прехласнато лидера си. – И повярвай ми, мислил съм за това. Но е прекалено опасно. Алхимиците много добре умеят да надушват предателите.

– Сидни също е много добра – заявих непоколебимо, лоялен към моята любима.

– Зная, че е – съгласи се Маркъс. – Но както ѝ казах преди, не можеш винаги да си на върха. Накрая ще се подхлъзнеш и ще сгрешиш. Дребните неща. Малките трохи хляб.

Запазих безпристрастното си изражение и се престорих на изцяло погълнат от шарената котка, мъркаща в скута ми, ала отвътре безпокойството ми се усили. Малките неща. Като секс в колата. Или една нощ, прекарана заедно. Или да ме прибере от заложната къща. За всяко от тези неща един шпионин алхимик лесно можете да узнае. Намеренията ни бяха добри, но Маркъс беше прав. Бяхме станали небрежни. Когато вдигнах глава, видях, че ме изучава внимателно с яркосините си очи. Може и да не подозираше за отношенията ни със Сидни, но отлично знаеше какво си мислех: тя се бе подхлъзнала и бе сгрешила.

– Ще можеш ли да я измъкнеш оттук? – попитах. – Ако тя тръгне?

– Би трябвало да мога – кимна той.

– Къде би я отвел? – Западна Вирджиния. Рим. Ню Орлий не. Фиджи. Швеция.

– Още не зная. Някъде, където ще бъде полезна, но в безопасност. – Маркъс помълча няколко минути, а аз видях, че той наистина се тревожеше за нея и за своите доброволци. – А дали тя ще тръгне?

– Ще тръгне – отвърнах твърдо, без да издавам колко щеше да ми бъде трудно да я убедя да избяга. И аз ще тръгна с нея.

Маркъс се замисли, сетне провери мобилния си телефон.

– Къде е тя? Изгарям от нетърпение да науча всичко за това мастило.

Аз също погледнах часовника си. Тя закъсняваше с петнайсет минути. Не помнех Сидни да е закъснявала някога в живота си. Извадих телефона си и се опитах да измисля есемес с неутрален текст. Написах: " Всичко наред ли е в света?" Когато се уверих, че няма да дочакам отговор, го приех като добър знак.

– Може вече да е на път – обясних на Маркъс. – Тя не изпраща есемеси, когато шофира.

Той искаше да узнае нещо повечето за мастилото, така че му поднесох малко смътно описание, без да спомена, че Сидни е използвала магия. Не можах да си спомня геологическите особености, но казаното от мен се оказа достатъчно, за да го заинтригува, както и новината за създаването на "ваксина против стригои" с помощта на магията на духа. Предполагах, че това не може за дълго да остане в тайна, а Маркъс не беше приятел на стригоите.

Когато изтекоха още петнайсет минути, започнах да се притеснявам. Позвъних ѝ, тъй като знаех, че нейният блутуут в колата приема съобщения. Но вместо това се включи гласовата ѝ поща. Маркъс ме изгледа остро.

– Ейдриън, какво става? – попита ме той.

– Аз не. Идва.

Всички чухме как някакъв автомобил навлезе в алеята. Почти веднага вратата му се хлопна и последва бясно и шумно чукане по вратата на Джаки. Малко се изненадах, че Сидни не влезе направо. Джаки се появи при тази суматоха, но аз пръв отворих вратата.

. И видях Еди.

Дрехите му бяха изцапани и окъсани, а дясната страна на лицето му – подута и зачервена. Гледаше с див, обезумял поглед. Никога не го бях виждал такъв. Обзе ме смъртен страх. Тъмнината, отчаянието и ужасът, които от толкова дълго не ме бяха навестявали, отново надигнаха уродливите си глави. Знаех какво е станало още преди Еди да ми го каже. Знаех го, защото същата разкъсваща божа бе изписана по лицето му, когато не успя да спаси Мейсън. Знаех го, защото почувствах, че моето лице изглеждаше в този миг също като лицето на Еди.

– Какво става? – извика Джаки.

Но очите на Еди оставаха приковани само в мен.

– Ейдриън – изрече задъхано, – опитах се, опитах се. Но бяха прекадено много. Не можах да ги спра. – Пристъпи напред и стисна ръката ми. – Опитах се, но те я хванаха. Беше засада. Не зная къде е. По дяволите, тя ме заблуди! Никога нямаше да я изоставя, ако не ме беше заблудила!

Бръкна в джоба на палтото си със свободната си ръка и измъкна миниатюрния златен дракон. Подаде ми го, но аз не можах да го докосна.

Маркъс се приближи към нас.

– За какво говорите? Какво се е случило?

За миг затворих очи, опитвайки се да се окопитя. Още не знаех подробностите, но бях наясно с крайния резултат.

– Разпадат се нещата – пророних, като най-после взех дракона. – Центърът не издържа.