Огнено сърце

ГЛАВА 4 Сидни

Сълзите ми рукнаха едва когато се отдалечих достатъчно от Ейдриън и седнах в колата. Потеглих към "Амбъруд" със замъглени очи и мокри бузи. Чувствах се толкова безполезна, както отдавна не ми се бе случвало. Да забрави за Хопър не беше най-лошото на този свят, но какво ще стане следващия път? Духът караше тези, които владеят магията му, да вършат безумни неща. Нараняваха се. Самоубиваха се. Това ме плашеше и аз исках да контролирам ситуацията, преди тя да е започнала да контролира нас. И както отбеляза Ейдриън проницателно, именно това ме изяждаше отвътре: безпомощността да взема незабавно решение. Не беше чувство, което често изпитвах.

Не можех да попреча на духа да унищожава Ейдриън. Не можех и да го съдя заради инстинктивния му стремеж да помага на другите. Сърцето ми се късаше от мъка, като си мислех за добротата, пламтяща в него, която само малцина виждаха. Можех единственото да бъда до него и да го подкрепям да черпи от силата, която бях сигурна, че притежава. Навярно нямаше да успее да победи духа завинаги, но знаех, че може да прояви по-силна воля и да се противопостави на старите навици. Трябваше да съществува по-здравословни начини да оцелее и аз не се съмнявах, че притежава достатъчно самоконтрол, за да ги открие и да не се върне към стария си начин на живот. Просто исках и той да повярва в това.

Паркирах колата в гаража на "Амбъруд", след като най-добросъвестно потърсих удобно място между други два правилно паркирани автомобила. Честно казано, толкова ли е трудно за останалите шофьори да паркират между линиите? Моята мазда беше още нова и лъскава и аз се ужасявах някой да не я одраска или удари. Предишната ми кола, кафяво субару комби, което наричах Лате, се взриви зрелищно с пяна – жест на любезност от страна на зла вещица, която преследваше госпожа Теруилиджър. А откакто в Палм Спрингс пристигнаха Нийл и Зоуи, алхимиците наредиха заместителят на Патето да бъде седемместен автомобил. Тази мазда СХ-9, която кръстихме Живака заради цвета ѝ, беше най-готиният сув кросоувър, който успях да открия. Ейдриън ми каза, че съм на крачка да се превърна в грижовна майка от предградията, която кара миниван.

Когато се прибрах в стаята си в общежитието, вече бях по-спокойна, но не успях да сподавя няколко хлипания във възглавницата си. Зоуи, която мислех за заспала, заговори в тъмното:

– Заради мама и татко ли си разстроена?

– Да – излъгах аз.

– Не се тревожи – посъветва ме тя. – Няма да ме разделят с него.

Престорих се на заспала.

На сутринта отново бях изпълнена с увереност, най-вече, защото имах задача за вършене. Госпожа Теруилиджър, както винаги вярна на думата си, ми бе уредила да посетя по обяд Инес – вещицата, която посестримите ми от Стелата възприемаха с насмешка, примесена с притеснение. Що се отнася до Зоуи, тя знаеше, че отивам в Сан Диего, за да правя някакво проучване в библиотеката на университета.

– Защо постоянно си някъде по задачи с нея? – попита Зоуи. Стоеше пред огледалото и прибираше дългата си кестенява коси на конска опашка.

– Тя е мой преподавател и това е част от извънкласното ми занятие. – Ровех се из чекмеджетата, търсейки какво да облека, и ръката ми попадна на пурпурната тениска със сребристо сърце в келтски стил, с пламъци, обхванали единия му край. Ейдриън я бе изрисувал за мен, нещо като шега, но тя стана една от най-драгоценните ми притежания. – Освен това бях изучила достатъчно добре останалите учебни предмети с моща ни. Това е най-интересното ми занятие.

– Предполагам. – Не прозвуча особено убедено, но после внезапно лицето ѝ засия. – Нали ще им кажеш това в съда? Колко качествено е образованието, което ни осигури татко? Това ще има голямо значение.

– Не се съмнявам, че ще има. – Усмихнах се сковано, затворих чекмеджето с тениската и се насочих към гардероба, та да потърся нещо по-официално. Не знаех много за Инес, но щом беше на почтена възраст, навярно трябваше да ѝ засвидетелствам по-голямо уважение. Затова избрах тясна черна пола в бяла блуза на черни точки, с дълги ръкави. Единственият ми аксесоар бе малкият дървен кръст, подарен ми от Ейдриън и украсен с нежни сребристи цветя, грамофончета, ръчно изрисувани от него.

Зоуи се намръщи.

– Обличаш се така само заради някаква си библиотека?

– Тази библиотека е много престижна – отвърнах уклончиво. – Ще се върна навреме, за да ви закарам при Кларънс, но ако не успея, Еди ще ви заведе. Ще пътуваме до Сан Диего с колата на госпожа Теруилиджър, така че оставям Живака на ваше разположение.

– Слава Богу! – възкликна тя и потръпна. – Не можеш да си представиш какво означава да си в колата на Ейдриън. И на всичкото отгоре бях принудена да седя точно до Джил.

След като вече близо месец споделях една стая със Зоуи, установих с изненада, че съм се сдобила с имунитет срещу коментарите ѝ. Открих, че за всички ще е по-добре, ако просто не реагирам, дори когато коментарите ѝ бяха твърде крайни даже според стандартите на алхимиците.

– И да не забравиш този път да спреш на отиване и да вземеш нещо за вечеря.

– Не е наша работа да се грижим за храната им – опита се тя да протестира.

– Наша работа е да заведем Джил при Кларънс и животът на всички да върви гладко и без сътресения. Тези "семейни вечери" са добър начин за всички; да се отпуснат и да общуват в приятна обстановка. Не е кой знае какво да купиш нещо за вечеря. Може би нещо китайско – добавих с решителен тон. – Отдавна не са хапвали китайски специалитети. – Спомних си, че онзи ден Ейдриън спомена, че му се е прияло кунг пао пиле по сечуански.

– Някога не си ли искала да имаш по-готина кола? – попита Зоуи неочаквано.

Засмях се.

– Искала съм, разбира се, но в момента мисията определя избора на колата ни. Не знаех, че те вълнуват такива неща.

Тя седна на леглото си и върху устните ѝ заигра закачлива усмивка.

– Хей, и аз съм израснала там, където и ти. Помниш ли, когато мама поправяше онзи ягуар в нашия гараж? На онова му се вика готина кола.

– Разбира се, че помня. – Внезапно в гърдите ми се надигна прилив на нежност, когато я погледнах. – Но ти на колко беше тогава? На осем? Или на девет?

– Достатъчно голяма, за да пожелая да я карам. Нощем се прокрадвах тайно в гаража и сядах вътре. Мислех си, че никой не ме е усетил, но май мама е знаела през цялото време. – Познатата ми оперена усмивка разцъфтя на лицето ѝ и дъхът ми секна. Баща ми нямаше пълен контрол върху нея. Дали имаше шанс тя да не обърне гръб на мама? И съдебното изслушване за принудително отдаване на родителските права да приключи с взаимно споразумение?

Съществуваше ли вероятност Зоуи някога да започне да възприема мороите и дампирите като обикновени хора? До този момент, когато съзирах понякога в нея сестрата, която помнех и обичах, никога не ми бе хрумвало, че е възможно да разколебая мнението на Зоуи. По много въпроси. Откакто тя бе пристигнала, аз постоянно бях нащрек с нея. Изказвах се предпазливо, най-често кимах одобрително и често цитирах правилата на алхимиците. Дали имаше начин да ѝ повлияя? Това би било повече, отколкото можех да се надявам. Знаех, че е твърде рано да правя каквито и да било опити, всяка прибързана дума можеше да съсипе този непринуден момент помежду ни. Затова отложих решителния разговор за по-късно и си придадох невъзмутимо изражение.

Скоро след това госпожа Теруилиджър дойде да ме вземе с червения си фолксваген костенурка, надянала слънчеви очила с големи рамки, имитиращи леопардова кожа. Пет минути след началото на пътуването ни тя спря пред едно кафене.

– Все още ли продължаваш с глупавото въздържание от кофеин? – попита ме учителката ми.

– Да, но днес още не съм изпила полагаемото ми се сутрешно кафе. – Тъкмо заради това се бях въздържала досега, тъй като много добре знаех, че тя ще спре на някое подобно място. От дългото очакване ръцете ми потрепваха.

Тя спря на паркинга и кимна към вратата на кафенето.

– Добре свършена работа.

Проследих погледа ѝ и ахнах, като видях Ейдриън, нехайно облегнат на фасадата на сградата, с по една висока чаша с кафе във всяка ръка. Ухили ни се и бавно закрачи към нас.

– Това е Ейдриън – избъбрих глупаво.

– Да, знаех, че ще ни чака тук – обясни ми госпожа Теруилиджър. – Тази сутрин ми се обади и попита дали може да дойде с нас. Инес познава мороите, така че не очаквам да възникне някакъв проблем. Всъщност това може да отвлече малко вниманието ѝ, което ще бъде в наш интерес. Благодаря, скъпи.

Последните ѝ думи бяха към Ейдриън, който ѝ подаде чашата с кафе през левия преден прозорец.

Той се настани на задната седалка и ми подаде другата чаша. В гърдите ми се надигна вихър от емоции. Събитията от миналата нощ ме бяха извадили от равновесие, чувствах се объркана и неспокойна, но сега, като го видях на дневна светлина, с ясни очи, с дръзка и безгрижна усмивка, се изпълних с надежда, че наистина ще успее да се справи с всичко и ще спази обещанието си. Нима би могло да бъде другояче? Излъчваше увереност, преливаше от чар и изглеждаше толкова възхитително, че ме покори, преди да успея да осъзная какво се случва. Нямаше следа от пиянството или отчаяние. Изглеждаше способен на всичко и в този миг имах нужда да го повярвам. Толкова много неща ме потискаха и ми тежаха, толкова много – включително и нашето общо бъдеще – които изглеждаха невъзможни. Да имам този уверен и несломим Ейдриън до себе си ме изпълни с радост, която рядко можех да си позволя. Върховете на пръстите ни се докоснаха, когато поех чашата, и сякаш ме прониза електрически ток. За няколко секунди той не откъсна от мен втренченият си поглед, сетне усмивката му се смекчи и от дръзка стана някак си по-сериозна. Знаех, че бе способен да чуе всичко, което не се осмелявах да изрека на глас.

– Не трябваше ли да рисуваш монолита си? – попитах, когато отново излязохме на магистралата.

– Роуина промени графика. Така ще имам време да ти купя подарък – обясни ми той.

– Ясно. В момента го пипнах!

Нещо блестящо и люспесто се покатери забързано по крака ми, за да се сгуши на топка в скута ми. Докато стисках внимателно чашата в едната си ръка, с другата потупах Хопър по главата. Пресметнах набързо наум.

– Трябва да си станал още на разсъмване, за да отидеш да го вземеш и да се върнеш. Колко часа сън ти се събраха?

Бляскавият образ на Ейдриън във възторжените ми представи леко помръкна. За него липсата на сън беше враг номер едно.

– Предостатъчно за авантюра като тази. Нямаше ли в Ескондидо гигантска статуя на Мъфлер Ман? Ще имаме ли време да се снимаме в подножието ѝ?

– Едва ще ни стигне за посещението ни, камо ли за подобни развлечения – пресякох вьодушевлението му, като се замислих за разочарованието на Зоуи. Но бъбренето и ентусиазмът на Ейдриън внасяха свежест и правеха пътуването много по-забавно и приятно. Дори мога да кажа, че и госпожа Теруилиджър нямаше нищо против компанията му, при все че колкото повече наближавахме заветната ни цел, толкова по-тревожна ставаше тя.

– Както вече споменах, не съм сигурна доколко може да ни бъде полезна Инес – обясни тя. – Прекалено е ексцентрична и подвластна на моментните си настроения. Ако ѝ допаднеш, може и да ти поразкаже това-онова. Ако ли не. – госпожа Теруилиджър вдигна рамене, – тогава ще разполагаме с време да се снимаме където пожелаете.

– Страхотно! – възкликна Ейдриън, но като зърна кръвнишкия ми поглед, побърза да добави: – Но, разбира се, че тя ще те хареса.

Като стигнахме покрайнините на града, госпожа Теруилиджър спря, но не за поредното кафе, а за букет тъмночервени рози, които, когато се върна в колата, тикна в скута ми, за ужас на Хопър.

– Дръж ги в теб – каза ми тя. Подчиних се мълчаливо и се възползвах от удобния момент да превърна Хопър в лъскава кристална статуетка. През последните дни бе разполагал с повече от достатъчно време за развлечения.

Живеещата в самота вещица ме бе навела на мисли за Кларънс, затова сега се удивих, когато спряхме пред приятна къща в съвременен испански стил, напълно различна от древен готически замък. Още по-странен ми се видя спряния отпред пикап "Ел Камино" с една спаднала гума. Очаквах нещо по-необикновено и ексцентрично, съдейки по разказите на другите вещици, затова тази нормална гледка донякъде ме разочарова.

И тогава прекрачихме входната врата.

Напомняше ми за светилище. На рози и покривчици. Всяка повърхност вътре бе застлана с тях. В това отношение обстановката тук не приличаше на тази в дома на госпожа Тсруилиджър; въпреки че предишната къща и вещите и мебелите на преподавателката ми бяха напълно унищожени в пожара, тя бе успяла само за месец да наблъска новото си жилище с всякакви ненужни дреболии. Ала докато нейните вещи бяха пръснати в пълен безпорядък, защото нямаше желание да ги подрежда, целият хаос тук, изглежда, беше съзнателно режисиран. Като произведение на изкуството. Имаше вази с копринени рози, всяка внимателно подредена точно в центъра на плетени на една кука дантелени покривчици, статуетки на кученца с рози в уста се мъдреха върху бродирани покривчици, изящен чаен сервиз, украсен с розички, се кипреше върху хартиени салфетки. И това бе едва началото. Навсякъде наоколо цареше старинна атмосфера, сякаш се бях пренесла в края на деветдесетте години на деветнайсети век.

Ейдриън стоеше зад нас и можех да се закълна, че го чух да мърмори:

– Има нужда от още зайци.

– Здравей, Инес – обърна се госпожа Теруидиджър към домакинята. Изведнъж осъзнах, че никога досега не бях виждала учителката си толкова изнервена в нечие присъствие. – Както винаги, изглеждаш прекрасно.

Инес Гарсия беше дребна и крехка жена, като фея от приказките. Бялата ѝ коса беше вързана на дълга опашка на тила. От шията ѝ висяха очила на дълга верижка от сини мъниста. Джинсите ѝ бяха с невероятно висока талия. Не се изненадах, че ги бе комбинирала с блуза, щампована с рози. Лицето ѝ носеше отпечатъци на преживените деветдесет години, но тъмните ѝ очи гледаха така остро, че не беше нужно да търся обяснение за неловкостта на госпожа Теруидиджър.

– Не ме занасяй, Джаклин Теруидиджър! Зная защо си тук. Искаш нещо. Това е единствената причина, заради която напоследък наминава някой. Никакви любезности, никакъв чай. Само искам, искам, искам.

Госпожа Теруилиджър преглътна и ме избута напред.

– Инес, това е Сидни Мелроуз. Погледни какво ти е донесла.

Отне ми минута, за да си спомня за розите и ги подадох с притеснена усмивка. Инес ги пое предпазливо и помириса всяка една, преди да ни кимне одобрително.

– Влизайте.

Влязохме в преддверието и тогава тя видя Ейдриън.

– Виж ти, виж ти, кого сте ми довлекли. Можехте да си спестите парите за цветята и просто да доведете него. Отдавна не съм се забавлявала с красив млад морой.

– А аз отдавна не съм срещал жена, която толкова много да цени розите, също като мен – отвърна подобаващо Ейдриън, както винаги съобразителен и чаровен. – Не че ги познавам изтънко. Обаче съм длъжен да отбележа, че никога досега не съм виждал толкова изумителен вкус за украса. Почитателка сте на розовото, нали? Казах им, когато купуваха цветята, но кой да ме слуша? Не, те настояваха розите да са тъмночервени.

Инес присви очи и изгледа госпожа Теруилиджър критично.

– Каква игра играеш, че си довела тук един от тях? На практика те никога не са търсили помощта ни.

– Не става дума за него – обясни госпожа Теруилиджър, – а една моя ученичка и помощничка.

Инес се замисли за това, докато подреждаше розите в една маза (изрисувана с рози), след което ни покани да седнем във всекидневната ѝ в бледомораво. Уханието на рози бе почти задушаващо и аз преброих поне три включени освежители на и издуха, отговорни за тази потискаща атмосфера. Инес се настани в дълбоко кресло, тапицирано с кадифе и в първия миг на изненада си казах, че поне по него нямаше рози, докато не видях, че дървената част също бе резбована с рози.

– Така – промърмори Инес, докато ме оглеждаше втренчено, а аз се настанявах внимателно на дивана, до госпожа Горуилиджър. Ейдриън седна на един стол, приличащ на трон. – Ученичка и помощничка, а? А аз си мислех, че просто посвещаваш свободното си време на форумите за природна храна и агитираш за ползата от семената на чиа[4]. – Очите на парицата неочаквано се разшириха и аз се досетих, че беше видяла татуировката на лявата ми буза. Леко се подсмихна – става все по-интересно. Ти се оказа по-смела, отколкото те мислех, щом си взела при себе си една от тях.

– Тя е много силна – промърмори госпожа Теруилиджър с почти оправдателен тон.

Инес цъкна с език и взе чашата си. Ухаше на Ърл Грей и се надявах да ни предложи по чаша.

– Мислиш ли, че не го зная? Разбрах го още когато отворих вратата. И как се справяш? Не те ли тревожи, девойче, че общуваш с дявола? Или в каквото там вярвате вие, алхимиците? – Тя погледна към Ейдриън. – Но явно си преодоляла отвращението си към свръхестественото, щом като си пътувала в една кола с момчето, което чисти басейна на Джаклин.

Знаех, че Инес познава света на вампирите. Нали в крайна сметка точно заради това сега бяхме тук – да научим за стълкновенията ѝ със стригои. От вещерското сборище узнах също, че някои вещици имат делови отношения с вампирите и ги приемат като нещо съвсем нормално. Но при все това за мен беше напълно непознато преживяване да бъда с някой извън нашия кръг, който толкова непринудено общува с мороите.

– Тези ръце не са създадени за физически труд – осведоми я Ейдриън.

– По-тихо, момче – скастри го тя, – иначе няма да си ми толкова симпатичен и забавен.

Прокашлях се.

– Не общувам с дявола, госпожо. – А само с един дързък, но дяволски привлекателен вампир. – Занимавам се предимно с преводи на книги за магии и изучавам самоотбрана.

– Благодарение на обучението и старателните упражнения, тя е отлична ученичка – настоя госпожа Теруилиджър.

– Ученичка? Пфу! – Инес махна презрително с ръка. – Повече ми прилича на вятърничава хлапачка, която се мисли за бунтарка, като прави нескопосани магии. Няма значение колко е силата ѝ, щом като не умее да се съсредоточи и да се посвети сериозно на занаята. Имаш ли си гадже, девойче? Разбира се, че си имаш. Това само влошава положението. Няма начин да задържиш вниманието им и да ги накараш да работят сериозно, когато целият им ум е зает със задната седалка на колата. По мое време нямаше такива проблеми. Просто ни изпращаха при възпитателките ни и ни заключваха. Никакви момчета. Никакви изкушения. Ако изгубиш девствеността си, момиче, ще се лишиш от половината от магическите си способности. Нещо, за което сигурно си се замисляла, Джаклин. – Старицата най-сетне млъкна, за да си поеме дъх и отпие поредната глътка от чая. Престорих се, че оглеждам внимателно чашата ѝ, защото знаех, че ако погледна Ейдриън, ще избухна в смях. – Не, в наше време няма смисъл да си правим труда да се занимаваме с хлапета, не и с всичките им есемеси, тв реалита и енергийни напитки. Не мога да отрека, че е облечена елегантно и с вкус, но това не е достатъчно, за да ме накара да си губя времето с някакво девойче.

– Но вие дори не знаете какво искам – изтърсих аз. – А и не съм толкова млада. След две седмици ставам на деветнайсет.

Инес завъртя очи.

– Водолей? Става все по-зле и по-зле.

Госпожа Теруилиджър си бе възвърнала донякъде увереността и срещна без да трепне втренчения поглед на Инес.

– Тя е изключително дисциплинирана и много напреднала и обучението. Отнася се много сериозно към това и вече се присъедини към Стелата.

Последното поне се оказа изненада за Инес и тя ме изгледа по друг начин, сякаш с нараснало внимание – макар и далеч не одобрително.

– Е, предполагам, че това все пак е нещо.

– Дотук беше само за загрявка – подметна Ейдриън.

Стрелнах го предупредително с поглед. Не исках да ми помага" по този начин.

– Моля ви, госпожо, нуждая се от вашите съвети. Научих, че неведнъж сте се срещали със стригои. Дори сте имали схватки с неколцина от тях. Искам да узная повече за това.

Тя не изглеждаше впечатлена от молбата ми.

– Хм, това ли е всичко? Очаквах, че някоя като теб ще знае повече от мен.

– Не и за магическите средства – уточних аз. – Как се борихте с тях?

– По същия начин, както се борят и всички други. С колове, огън или обезглавяване. Не че мороите ни дадоха много колове, но в миналото успях да подпаля няколко стригои. Нужно е само едно хубаво заклинание, за да призовеш мощна огнена топка.

Това не беше кой знае какво разкритие.

– Да. Това заклинание ми е добре познато.

Инес изгледа госпожа Теруилиджър с насмешка.

– Твоята къща не беше ли наскоро подпалена? Мили Боже, само не ми казвай, че вътре сте правили експерименти с огнени топки.

Учителката ми се размърда неловко.

– Не. Тази история сигурно си я чула от Алисия де Гро. – Гласът ѝ леко потрепери. – Беше ученичка на Вероника.

– Онази, която се отдаде на злото.

– Да. Силни я победи и ми спаси живота.

Инес отново прикова поглед в мен по начин, подсказващ, че може би не бях пълна загуба на време и аз побързах да се възползвам от това.

– Моля ви, госпожо. Моля ви да ми помогнете. Приличате на човек, който цени високо знанието и обучението. Ще ви бъда много благодарна, ако споделите с мен поне малко от мъдростта си.

– А защо да ти помагам? – попита тя, но можех да се закълна, че беше заинтригувана. Ласкателството наистина вършеше работа. – Ти не можеш да ми предложиш в замяна някакво виеше познание.

– Да, но ме бива за други неща. Помогнете ми и аз ще. Ще ви поправя колата, паркирана отпред. Ще сменя гумата.

Предложението ми я слиса.

– Но ти си с пола.

– Предлагам това, което мога да свърша. Ръчна работа в замяна на мъдрост.

– Не вярвам, че можеш да го направиш – заяви тя след няколко минути на размисъл.

Скръстих ръце.

– Това беше доста грубо.

– Имаш петнайсет минути – отсече своенравната ни домакиня.

– И десет ми стигат.

Естествено, Ейдриън реши да "надзирава" работата ми.

– Ще побеснееш ли, ако ти кажа колко е горещо това? – попита той и коленичи до мен, като внимаваше да не се изцапа.

Нямах време за подобни любезности, докато оглеждах резервната гума, която не изглеждаше кой знае колко по-добра от спуканата.

– Предполагам, че имаш предвид времето. – Започвах да се потя, което никак не ми помагаше.

– Наистина ли мислиш, че тази кола е толкова важна за нея, че да се съгласи да ти помогне? Нещо ми подсказва, че последното ѝ пътуване е било с карета, теглена от два коня.

Отворих кутията с инструменти в багажника на колата на госпожа Теруилиджър. Зарадвах се, че бяха добре комплектувани и съвместими.

– Не става дума за колата. Това беше тест, целящ да докаже, че не съм някаква "вятърничава хлапачка". Мисля, че ѝ доставя удоволствие като гледа как другите ѝ играят по свирката. Надявам се, че сръчността ми с гумата ще спечели доверието ѝ.

Той замълча и минута или две ме наблюдава как работя.

– Вярно ли е това, което тя каза? Че девствеността влияе на магията?

– Само за някои магии – отвърнах. – При други това не е толкова важно. Някои от вещиците в Стелата са омъжени, а госпожа Теруилиджър все още е доста страховита.

Ейдриън не каза нищо, но не ми беше трудно да отгатна мислите му. Питаше се дали това може да повлияе върху възгледите ми за секса. Честно казано, това беше само един от многото фактори, които преценявах, когато обмислях дали да премина на следващото ниво в отношенията си с него. Това, че беше вампир, беше най-малката ми грижа. Но други неща – далеч по-неясни, като достигането до важен прелом, както и по-конкретни, като мисълта, че Джил ни наблюдава – определено ми тежаха. Известна роля играеше и магията, но не толкова важна.

Едно от нещата, които най-много ми влияеха, беше непреодолимият стремеж да съм предпазлива. Връзката ми с него беше чисто безразсъдство и част от мен искаше да го компенсира чрез въздържание в другите аспекти. Това още не означаваше, че не исках да правя секс с него. Исках. Дори имах една тайна, за която дори Ейдриън не подозираше: бях започнала да взимам противозачатъчни ханчета. Бях ли решила категорично да се любим? Не, все още не. Но тъй като категорично по природа бях предпазлива, реших, че е най-добре да бъда подготвена. Само че не бях сигурна как ще реагира той, ако узнае.

Ейдриън ми помогна да се изправя, когато свърших точно на деветата минута. Съвсем недвусмислено ми даде да разбера, че ме намира за възхитителна, при все че бях мръсна и потна. Върнахме се вътре и заварихме Инес и госпожа Теруилиджър удобно разположени в бледоморавата всекидневна с климатика. Поколебах се дали да се върна на дивана, ала вместо това реших да седна на пода, пред Инес.

– Отне ти доста дълго време – отбеляза тя. Огледа ме и кимна. – Хайде, действай. Задавай въпросите си.

Нямах намерение да изпускам шанса си.

– Научих, че сте били нападната от стригои, госпожо – че те се опитали да пият от кръвта ви, но не са могли. Защо? Какво се е случило?

– О, не беше само "опит" – поправи ме Инес. Докосна отстрани гърлото си. – Точно тук ме ухапа онова чудовище. Но иначе си права. Стригоят не успя да изпие много, когато усети вкуса на кръвта ми. Когато разбра, че не може да я изсмуче докрай, изпадна в ярост и се опита да ми прекърши врата, но аз го замерих с огнената гонка. – Докато говореше, очите ѝ блестяха трескаво, сякаш битката на живот и смърт отново се разиграваше пред очите ѝ. – Странни са тези вампирски ухапвания. В някои отношения са удивително приятни. Да, удивително приятни, но смъртоносни.

– Да, зная – съгласих се и отново я изненадах. – Един стригой се опита да пие от кръвта ми, но не можа.

– Заради нашата магия – кимна Инес. – Когато я използваш, тя оставя следи в кръвта ти. Джаклин не те ли е учила на това?

– Хм, да. – подех аз. – Но какво значение има това за стригоите?

– Магията е живот. Стригоите нямат живот, затова когато се натъкнат на него – както на кол, омагьосан от мороите – това ги поразява в самата им същност. Пробождане с кол в сърцето ги убива. Кръвта на една вещица просто им е неприятна.

– Но аз не. – Млъкнах, защото осъзнах, че макар преди нападението на стригоите да не бях правила магии, вече бях започнала да се подготвям за някои заклинания по заръка на госпожа Теруилиджър. За тях се изискваше елементарна, неосъзната магия – но това очевидно се е оказало достатъчно, за да бележи кръвта ми и така да спаси живота ми. Приех това за достоверно и продължих: – Но ако кръвта на владеещия магията е неприятна за стригоите, защо пият моройска кръв? Би трябвало магията да се усеща още по-силно, защото те по рождение са заредени с нея, а не я учат като нас.

Инес изглеждаше доволна от въпросите ми.

– Именно защото магията им е присъща по рождение. Тя е втъкана в кръвта им и затова не причинява такъв шок на стригои. Докато нашата магия. – старата вещица затърси най-подходящите думи, – буквално обвива кръвта ни, тъй като ние я извличаме от окръжаващия ни свят. Нещо подобно се случва при омагьосания кол. Кол, зареден с магията, се превръща в по – мощно оръжие срещу неживите.

Идва смогвах да следвам мисълта ѝ.

Изглежда, има доста нюанси при използването на външните и вътрешните магии.

– Меко казано. – Инес едва не ме удостои с искрена усмивка. – И става още по-сложно, когато сравняваш моройската и човешката магии. Понякога действат по един и същи начин, но в други случаи са съвършено различни. И разбира се, съществува и проблемът с взаимното противодействие на магиите.

– Те си противодействат една на друга?

Нещо в тези думи ме накара да настръхна.

Инес стисна юмруци и ги блъсна един в друг.

– Външна, вътрешна. Две страни на вълшебната монета.

– Понякога се сблъскват. Ето например твоята татуировка. Алхимиците използват вампирска кръв, за да я пропият с внушение, нали?

– Да – кимнах предпазливо. – За да не обсъждаме свръхестественото с хора извън нашата организация. – И за да ни попречат да вършим други неща – додадох наум.

– Е, това не важи за теб. Гарантирам ти, че татуировката ти е престанала да действа, когато си започнала да използваш магиите.

Светът около мен внезапно замря, толкова силно ме поразиха думите ѝ.

– Не. Това е невъзможно. Искам да кажа, предполагам, че навярно е възможно, но се заклевам, че не усещам никаква промяна в мен. Или поне не тогава. – След това нещата доста се промениха.

Погледът на Инес сякаш ме прикова към пода.

– Някога опитвала ли си да направиш нещо? Пробвала ли си да разкажеш на обикновените хора за вампирите?

– Не.

– Тогава откъде знаеш?

– Не зная, но предполагах, че магията в татуировката все още е силна, докато.

– Докато какво? – настоя тя. Дори госпожа Теруилиджър ме гледаше изпитателно.

Миналия месец се запознах с един бивш алхимик, Маркъс Финч, който се беше разбунтувал срещу алхимиците и бе избягал от тях. Също като мен той смяташе, че алхимиците са прекалено жестоки спрямо вампирите, но дори стигна още по-далеч, като заяви, че няколко групи сред алхимиците си сътрудничат с ловците на вампири. Маркъс настояваше, че е открил начин да развали магията в нашите татуировки и така да ни освободи от внушението, което усилваше лоялността ни към организацията на алхимиците и ни заставяше да пазим в тайна света на свръхестественото. Аз предприех първата от двете стъпки за разваляне на татуировката: инжектиране на новото "развалено" мастило в татуировката ми, което нарушава хармонията и в моите елементи – което пък на свой ред прекъсва всички внушения, направени от алхимиците. Втората стъпка включваше "подпечатване" на златната лилия със специално мастило, тъмносиньо като индиго, с което Маркъс трябваше да се снабди в Мексико. Той твърдеше, че без тази втора стъпка алхимиците ще могат да възстановят внушението. Но аз обаче не приех предложението на Маркъс да замина с него за Мексико, заявявайки, че ще рискувам и няма да подпечатам татуировката си с тъмносиньото или индиговото мастило. Не исках да напусна Ейдриън, Джил и останалите от групата ни, защото знаех, че ако въстана открито срещу алхимиците, никога повече няма да мога да се завърна към предишния си живот в Палм Спрингс.

Докоснах бузата си и заговорих, като много внимателно подбирах следващите си думи.

– Тази татуировка е пропита с елементите на вампирската магия. Ако двете магии са в конфликт, какво ще се случи, когато елементите, създадени чрез човешката магия, се добавят към татуировката? Коя магия ще надделее?

Явно никоя от двете вещици не бе очаквала този въпрос. Инес се намръщи.

– В теб ли? Със сигурност човешката магия. Както се казва, поне в случай като твоя. Твоята човечност ще подсили това, което вече е било заложено там.

– Тогава. Излиза, че каквито и заклинания да са били използвани в мастилото с вампирска магия, те ще бъдат неутрализирани от новите мастила с човешка магия.

– Да.

Светът около мен отново се разлюля, ала този път не му обърнах внимание. Бях пред прага на откритие с необятно значение. Само трябваше да уловя същността му. Усещах я почти физически на върха на пръстите си.

– За да се задържи магията на мороите в тялото, е нужна материална съставка – започнах аз. – В дадения случай мастилото е пропито с кръв. За да се задържи човешката магия в ТЯЛОТО, също е необходимо някакво мастило. Ще се изисква ли човешка кръв?

– Не – отсече Инес мигновено. Смръщи и без това сбръчканото си чело. – Кръвта е добър проводник на заклинания, направени с моройска кръв, защото магията на мороите е стабилно свързана с телата им. След като черпим нашата магия от външния свят, е по-добре да я стабилизираме с някакви физически съставки. Нещо, взето от природата.

– Например?

Инес изгледа госпожа Теруилиджър с нещо, което подозирах, че е рядък израз на уважение.

– Трудно е да се каже. Може би с компонент, извлечен от някакво растение?

Госпожа Теруилиджър сви устни, докато обмисляше току-що чутото.

– Бих казала, че по-скоро трябва да е извлечен от камък или минерал.

Сърцето ми запрепуска.

– Син камък?

– Не мисля, че в тази ситуация цветът е от значение – поклати глава тя. – Определени видове вещества са способни да задържат определени видове магии по-добре от другите. Искаш ли откровеното ми мнение? Ще се наложи да се заловиш здравата за геологията. Обръщай внимание на кристалната структура и прецени какъв тип най-добре ще задържа магиите, които искаш да направиш. Това е скучно и досадно занимание. Но на теб навярно ще ти допадне.

– А къде ще открия подобна структура? – възкликнах аз обезсърчено.

– Има стотици книги по тези въпроси – заяви Инес с тон, подсказващ, че би трябвало да зная това. Въздъхна дълбоко и за пръв път от началото на срещата ми се стори неуверена. Накрая лицето ѝ се озари, явно бе взела решение. – Ако се закълнеш да не направиш нещо глупаво с тях, може да ти услужа с някои от моите книги.

Плеснах с ръце.

– Това би било. Страхотно! Благодаря. Много ви благодаря.

– Стига си дрънкала – скастри ме тя. – Казах "може". Но още нищо не съм ти дала. Това са изключително ценни книги, предавани в семейството ми от поколение на поколение. Моите магически корени датират от дълбока древност.

– Разбрах, госпожо – кимнах аз.

Тя се поколеба още малко.

– Ако ги намериш, можеш да ги вземеш назаем. Те са на тавана. – Тръсна глава към капандурата в другия край на салона.

Веднага се надигнах, а Ейдриън понечи да ме придружи.

– Само не и ти, красавецо – предупреди го тя. – Искам тя да се справи сама. Книгите са в кашон с надпис "Омагьосващи механизми".

Той ме изгледа състрадателно, но аз поклатих глава.

– Няма проблеми. – Добре поне, че бях с обувки с нисък ток. Със сигурност щях да успея да се придвижа из тавана.

Така и се оказа. Но не беше лесно. Помещението тънеше в прахоляк и беше много задушно. Кашонът с "Омагьосващи механизми" беше затиснат под пет също толкова тежки кашона. Когато половин час по-късно най-сетне успях да смъкна новопридобитото си съкровище по таванската стълба, развеселените лица на Ейдриън и госпожа Теруилиджър тутакси ми подсказаха как изглеждам. Инес кимна одобрително.

– Мисля, че ми харесваш – процеди тя замислено. – Трябва пак да ме навестиш. Ти наистина си интересна.

По-късно, когато вече пътувахме към Палм Спрингс, лицето на госпожа Теруилиджър излъчваше смесица от радост и недоверие.

– Проумяваш ли какво успя да постигнеш? Тя не само че ни зае книгите си – които между другото никога не дава – но и почти получи нещо като персонална покана, нещо, което досега не ми се е случвало да чуя от устата на Инес. – Поклати глава и се разсмя. – Никога няма да престанеш да ме удивляваш, Сидни. Искаш ли да оставиш книгите у дома? – Там съхранявах част от своята постоянно нарастваща колекция от магьоснически книги. Откакто Зоуи беше дошла, не смеех да ги оставям в стаята си в общежитието.

– Ще ги държа при Ейдриън – отвърнах машинално. Учителката ми не каза нищо и аз се запитах дали не направих грешка. Госпожа Теруилиджър ми бе задавала малко въпроси за личния ми живот, независимо дали ставаше дума за любовния ми живот или за задълженията ми като алхимик, но не бе пито глупава, нито разсеяна. Може би вещиците възприемаха вампирите спокойно и без предразсъдъци, но аз се чудех дали тя подозира какви са истинските ми отношения с Ейдриън и дали ги осъжда.

Ейдриън се наведе леко напред от задната седалка.

– Толкова труд само за някакви книги. Предполагам, че вече кроиш някакъв гениален план?

Откъснах поглед от омачканата си и изцапана пола и отново се отдадох на вьодушевлението, обзело ме по-рано, кога го думите на Инес запалиха сигнална лампа в главата ми.

– Не зная дали е гениален, или не – отвърнах, – но мисля. Ми, мисля, че ще успея да създам копие на мастилото на Маркъс.