Огнено сърце

ГЛАВА 12 Сидни

Окото ми не трепна, когато учителят ни от курса за напреднали по химия ни съобщи, че ще правим изненадващ тест. Но едва не припаднах, когато Зоуи ме осведоми, че баща ни пристига в Палм Спрингс.

– Какво? Кога идва? – възкликнах. Тъкмо бяхме седнали да обядваме в столовата.

– Довечера. Иска да вечеряме заедно. – Тя си взе от пържените картофки и ги огледа внимателно, сякаш бяха по-интересни от новината, която току-що ми сервира. – Днес са ги прегорили.

Храната беше последната ми грижа, при това нямаше нищо общо с тревогата за килограмите.

– Откога знаеш, че ще идва днес?

– Казах ти още миналата седмица – сви рамене тя.

– Да, но не уточни датата и часът! Не можа ли да ме предупредиш по-рано?

Най-сетне успях да привлека вниманието ѝ, което до този момент бе изцяло посветено на обяда.

– Какъв е проблемът? Това е татко! Би трябвало да се радваш, че ще го видиш. Не се налага да се подготвяш или нещо подобно.

Е, не бих имала нищо против да се подготвя психически. При все че знаех за посещението му, когато нямаше уточнена датата, се чувствах по-спокойно. Останалата част от тайфата също седеше около нас – Джил, Еди, Анджелина и Нийл – и видях, че се заинтересуваха от разговора със сестра ми. Но само Джил знаеше цялата истина за родителската ми драма и когато стана ясно, че нито аз, нито Зоуи няма да кажем нещо повече по въпроса, Джил се притече на помощ, като ловко отклони разговора към друга тема – някакво ревю, което организираше нейният клуб по шев и кройка.

Поглъщах машинално китайската храна, без въобще да ѝ усетя вкуса. Ако се преструвам на заинтересувана от апетитния си обяд, може би никой нямаше да забележи, че бях на ръба на нервна криза. Баща ми щеше да бъде тук тази вечер! Успокой се, заповядах си. Беше само една вечеря и тъй като се очакваше да бъде на обществено място, той щеше да бъде принуден да ограничи поученията си. Все пак нямаше да претърсва стаята ми, нито да ми ходи по петите.

Ала колкото и да се опитвах да се утеша с логични разсъждения, не можех да се отърся от безпокойството. Палм Спрингс се бе превърнал в мое убежище, в което бях скътала всичките си тайни – не само любовта си с Ейдриън, но и искрената си дружба с останалите. И разбира се, неразрешените ми опити с магията. Грижливо бдях над тайните си, но само мисълта, че той ще се появи тук, на моя територия, предизвикваше в мен усещането, че целият ми живот ще бъде на показ.

– Хей, Нийл – заговори Анджелина внезапно, – някога пробождал ли си стригой?

Имайки предвид, че в момента Джил описваше светлините на модното дефиле, смяната на темата беше доста странна. Съдейки по изражението на Нийл, и той напълно споделяше това мнение.

– Ъ, ами, не и истински стригой.

– Но си тренирал достатъчно с манекени.

– Да, разбира се. – Дампирът се отпусна леко, озовал се в познати води. – Това е задължителна част от нашето обучение.

Лицето ѝ светна.

– Ще можеш ли да ми предадеш няколко урока днес, след часовете?

Еди се намръщи.

– Това го минахме преди няколко месеца.

– Е, да – призна тя, – но няма да навреди да чуя различни мнения, нали?

– Какви различни мнения може да има как да се забива кол в сърцето на едно чудовище? – учуди се Джил. Изражението ѝ недвусмислено подсказваше, че никак не ѝ се нрави идеята Нийл и Анджелина да прекарват заедно времето си.

– Сигурна съм, че Нийл и Еди проявяват различни умения в боя – настоя Анджелина.

Това бе опасна забележка, намекваща, че единият може да е по-умел от другия.

Израженията на двамата дампири потвърдиха предположението ми.

– С удоволствие ще ти покажа – заяви Нийл, издувайки се от гордост. – Права си, че ще имаш полза да научиш различни стилове.

– Ще ми е интересно да видя това – отбеляза Еди.

– На мен също – не остана по-назад Джил.

– Не! – тръсна непреклонно глава Анджелина. – Вие само ще ни разсейвате, а това е сериозна работа. Само аз и Нийл. – От премрежения начин, по който го гледаше, се чудех какво точно си е наумила. Сграбчих ръката ѝ, когато по-късно се запътихме към класните стаи.

– Каква беше тази атака към Нийл? – запитах я. – Не страдаше ли преди две седмици по Трей?

Лицето ѝ помръкна.

– И още страдам. Не мога да си го избия от ума. Затова реших, че е най-добре по-сериозно да се опитам да се влюбя в Нийл.

В първия миг не знаех какво да ѝ отговоря.

– Но ти ми каза, че не си сигурна дали наистина го харесваш.

– Тъкмо заради това трябва да опитам – обясни ми Анджелина с вид, който недвусмислено подсказваше, че май изобщо не съм такава умница, за каквато всички ме смятат. – Защото тогава няма да мисля за Трей.

Нямаше смисъл да продължавам този спор, а и каквито и съмнения да имах относно романтичните ѝ методи, знаех, че решението двамата с Трей да стоят по-далеч един от друг е съвсем разумно.

– Ами, в такъв случай, желая ти късмет.

Тревогата заради пристигането на баща ми продължи да ме разяжда през целия ден. Знаех, че днес не бива да се виждам с Ейдриън, ала не можах да се сдържа. Още щом прекрачих кабинета на госпожа Теруилиджър за часа по извънкласно занятие, тя ми хвърли един поглед и се усмихна.

– Върви – рече преподавателката ми. – Каквото и да искаш, първи и го направи.

– Благодаря ви, госпожо! – Хукнах обратно навън, преди да доизрека думите.

Запътих се към апартамента на Ейдриън и си отключих със своя ключ. Заварих го в дневната, зает с изненадващо занятие. Множество от рисунките му бяха пръснати по пода и той внимателно ги режеше на късчета. Гледката бе достатъчна, за да заличи всички страхове и тревоги за баща ми.

– Какво е това? – попитах ужасено. – Толкова ли силно ги ненавиждаш?

Той ми се усмихна.

– Не точно. Хрумна ми една идея за автопортрета. Осъзнах, че всички тези неудачни рисунки са част от мен, затова реших да ги комбинирам и да направя колаж. – Кимна към платното върху триножника, върху което вече се виждаха останките от картината, която изобразяваше аурата му.

– Малко се отклоняваш от заданието – отбелязах и седнах до него.

Той отново се зае да реже.

– Сигурен съм, че професорката ми ще бъде толкова възхитена от гениалната ми изобретателност и творческо въображение, че ще пожелае да запази творбата ми за себе си и ще я окачи над камината си. А може и в спалнята. Ще го приемеш ли спокойно? Или ще ти се стори странно?

– Предполагам, че ще ми се наложи да се науча да те деля с още някого – отвърнах с въздишка.

– Ти си боец, Сейдж. – Ейдриън остави ножиците, насочи цялото си внимание към мен и повдигна вежди. – Какво не е наред?

Едва сдържах усмивката си. Всички казват, че умея идеално да прикривам чувствата си, но той, изглежда, винаги знаеше какво изпитвам.

– Прочел си аурата ми?

Стараех се да говоря с нехаен тон. През последните две седмици, след емоционалния срив в заложната къща, Ейдриън говореше много малко за духа. Мисълта за любимия ми и за това как магията на духа го бе довела до такива крайности, ме разяждаше отвътре, но аз внимавах и се стараех да не му натяквам. Той и без това знаеше, че се тревожа, а и аз нямаше да повдигна темата, освен ако той не го стори пръв или не възникне някаква причина. Пък и напоследък, изглежда, се чувстваше много добре. Не бях забелязала никакви признаци на злоупотреба с алкохол или на използване на духа. Разбира се, това не означаваше, че проблемът е изчезнал, но за мен беше облекчение да плувам в спокойни води, докато се опитвах да измисля начин да му помогна.

– Нямаше нужда да чета аурата ти. – Той ме потупа нежно по челото. – Когато нещо те тревожи, тук се образува една очарователна малка бръчица.

– Не всичко в мен е очарователно.

– Вярно е. Някои неща са очарователни. Останалите са секси. – Гласът му се снижи и той се наведе към мен. – Толкова удивително, мъчително секси, че се чудя как въобще съм в състояние да върша каквото и да било, когато мисля единствено за вкуса на устните ти и докосването на пръстите ти до кожата ми, за начина, по който усещам краката ти, когато.

– Ейдриън – прекъснах го.

Погледът му ме прогаряше.

– Да?

– Млъкни.

Ръцете ни се протегнаха едновременно и всички мисли за баща ми отлетяха надалеч, когато устните на Ейдриън се впиха в моите. Преди да го срещна, винаги съм вярвала, че обсъждането на Менделеевата таблица или латинските склонения могат да ме възбудят. Нищо подобно. Когато докоснех Ейдриън, всичко останало изчезваше. Сякаш цялата оживявах и се изпълвах с невероятна енергия, която не съм и подозирала, че съществува. Направо обезумявах, когато телата ни се преплитаха. Мисля, че той понякога смяташе, че се въздържам от секс, защото още не съм готова да премина този праг на физическата близост. Но всъщност аз бях готова. Наистина бях. Удържаше ме единствено психическата бариера – съзнанието, че щом веднъж прекося тази граница, вече няма връщане назад.

И в моменти като този, когато той ме полагаше върху пода и се надвесваше над мен, не бях сигурна дали искам да се върна. Ейдриън плъзна ръка по бедрото ми, а сетне я мушна под блузата. Във всяко негово движение се криеше спокойна увереност, знаеше кое точно докосване ще ме доведе до ръба на екстаза. Очите му, изгарящи от желание и нетърпение, не се откъсваха от моите, докато се наслаждаваше на отклика ми, а сетне жадно ме целуна. Междувременно пръстите ми трескаво се бореха с копчетата на ризата му, която още не бях успяла да сваля. Беше достатъчно само да прокарам пръсти по голите му гърди, да усетя топлата му кожа. Знаех, че един ден ще узная какво е да усетя цялото си голо тяло до неговото, но когато той най-сетне прекъсна дивата ни целувка, разбрах, че днес няма да е този ден – особено, когато изтъкна очевидното.

– Не казвам, че не искам да продължа – изрече с хриплив глас, – но според сметките ми, разполагаме с десет минути, преди да се наложи да си плюеш на петите и да хукнеш обратно към училище. Освен ако. – Лицето му засия. – Преместили са сестра ти другаде? – Когато се засмях и поклатих глава, Ейдриън въздъхна и ме пусна. – Е, в такъв случай, колкото и да е трудно да се повярва, разумът надделява над тялото. Кажи ми какво не е наред.

Не беше нужно да си представям колко му струва това въздържание, но бях напълно сигурна, че изпитвах същото. Надигнах се неохотно, седнах и се облегнах на дивана.

– Ами Зоуи днес ми каза, че.

– Почакай. Така ли смяташ да говориш?

Сведох очи надолу и разбрах, че той сочеше към блузата ми, захвърлена на пода до мен.

– Сутиенът ми още е на мястото си. Какъв е проблемът?

– Проблемът е, че така се разсейвам. И то много. Ако искаш цялото ми внимание и мъдрост, по-добре си облечи блузата.

Усмихнах се и се приближих към него.

– Виж ти, Ейдриън Ивашков, нима признаваш слабостта си? – Протегнах се, за да го докосна по бузата, ала той улови китката ми с ярост, която беше изненадващо предизвикателна.

– Разбира се. Никога не съм твърдял, че съм силен и непоклатим пред твоя чар, Сейдж. Аз съм най-обикновен мъж. А сега си облечи блузата.

Наведох се напред, за да изпробвам колко ще издържи.

– Или какво? – Със свободната си ръка улових една от презрамките на сутиена и започнах да я смъквам надолу.

. Което завърши с безброй страстни целувки и отново търкаляне по пода.

– По дяволите! – изръмжа той малко по-късно и отново се изтръгна от прегръдката ми. – Не ме карай аз да съм единственият отговорен и разумен тук. Остават ни само пет минути.

– Добре, добре. – Облякох блузата, придадох си благоприличен вид и му разказах доста накратко последните новини за баща ми. – През цялото време, откакто съм в Палм Спрингс, чувствам, че контролирам всичко. А сега, когато той е тук. Не зная. Изведнъж се изплаших, че ще настъпи смяна на властта.

Сега Ейдриън беше съвсем сериозен и делови.

– Никаква смяна на властта няма да има. Той не може да ти отнеме живота. Не може да ти вземе това. – Махна с ръка наоколо. – Става дума само за една вечеря. Вероятно иска да говорите за развода.

– Зная, зная. Просто беше толкова трудно да опазя всичките си тайни от Зоуи, но се справих. Но той е много умен и коварен.

– Ти си по-умна от него. И си по-добра от него. – Ейдриън стисна ръцете ми, после ги целуна, ала това беше жест на подкрепа и привързаност, а не на изгаряща страст. – Е няма за какво да се тревожиш. Бъди както винаги умницата Сейдж и ми разкажи по-късно довечера как е минало всичко.

– Ако си буден – подразних го аз. През последната седмица посещенията на Ейдриън в сънищата ми все повече намаляваха. Явно спеше по-добре от обикновено и очевидно се беше вслушал в молбата ми да не прекалява с магията на духа. – А и ще трябва пак да се срещнем с Маркъс, така че много скоро трябва да си готов за това.

– Предполагам, че просто ще се наложи да пия повече кафе, за да остана буден. – В очите му проблесна закачлива искра.

– Я внимавай! – предупредих го. Беше удар под пояса да ме дразни със слабостта ми към кафето. – По-добре се постарай да се държиш прилично, ако отново ти се прииска нещо непристойно.

– Наистина ли? А пък аз си мислех, че дължа тези непристойности на лошото си поведение.

Целунахме се за довиждане и аз поех към "Амбъруд" малко по-късно, отколкото възнамерявах. Но си струваше. Краткият разговор с Ейдриън – и по-дългият физически контакт – ми вляха нови сили. Чувствах се по-уверена, изпълнена с любов към Ейдриън и готова за битки. Можех да се справя с баща си.

Споменаването на Маркъс ме подтикна да се замисля за омагьосаната каменна сол. Досега още нищо не бях направила с нея. Може би Ейдриън беше прав и Маркъс ще пожелае да изпробва откритието ми върху някой нов последовател. Госпожа Теруилиджър пазеше запасите ми в дома си и при все че добре познавах мастилото за татуировки на алхимиците, се нуждаех от съветите ѝ за магическите свойства на някои вещества, които можеха да се добавят към сместа. Но щом влязох в кабинета ѝ, разбрах, че няма да имам възможност за магическа дискусия. Зоуи беше там и ме чакаше, изгаряща от нетърпение. Макар и малко закъсняла, бях успяла да се върна само няколко минути след края на часовете. Сигурно след последния си час тя е дотичала направо тук.

– Най-после се появи – промърмори сестра ми.

Госпожа Теруилиджър ме изгледа иззад бюрото си с разбиращ поглед.

– Благодаря ти, че занесе вместо мен онези документи в канцеларията. Току-що обяснявах на братовчедка ти колко полезна помощничка си ми.

Усмихнах се сковано.

– Винаги се – радвам, ако мога да помогна, госпожо. Може ли да тръгвам?

– Да, да, разбира се. – Тя отново сведе очи към документите и повече не ме погледна.

– Какво е толкова спешно? – попитах Зоуи, когато излязох ме от кабинета.

– Трябва да се срещнем с татко сега – обясни тя.

– Сега? Не е време за вечеря. Дори по-възрастните не вечерят толкова рано.

– Татко е пристигнал в града по-рано и не иска да губи време.

Опитах се да прикрия недоволството си.

– И аз пак съм последната, която го научава?

Зоуи ме стрелна обидено с поглед.

– Ти, изглежда, се занимаваш с други неща, които смяташ за по-важни. Предположих, че ще ти е все едно.

– Не започвай отново – предупредих я. Стигнахме до паркинга и по навик огледах Живака, за да се убедя, че някой некадърен идиот не е одраскал боята, докато е паркирал.

– Права си – съгласи се Зоуи, за моя изненада. – Не бива да се караме. Днес сме сестри, а не само алхимици. Трябва да се обединим срещу общия враг.

– Имаш предвид мама? – попитах невярващо. Зоуи кимна в знак на потвърждение, а аз трябваше да стисна устни, за да не тръсна нещо по-остро и да избухне скандал.

Ресторантът, който бе избрал баща ми, беше именно такъв, какъвто очаквах. Както сам се изразяваше, той не понасяше "излишните превземки и финтифлюшки", така че изисканите ресторанти, излъчващи мистерия или романтика, автоматично отпадаха. При все това, въпреки прагматизма си, в никакъв случай не би избрал някое шумно и непретенциозно кафене, със съмнителна чистота и качество на храната. Затова се бе спрял на приличен японски ресторант, в съседство с един хотел, гордеещ се с отсъствието на разточителност. Обстановката беше семпла, със строги, изчистени линии, но храната и репутацията бяха неоспорими.

– Здравей, татко – поздравих го. Когато пристигнахме, той вече седеше край една маса и не стана да ни прегърне. Дори Зоуи не очакваше подобно хладно посрещане.

– Сидни, Зоуи – рече той. Назовавайки ме първа не бе знак за предпочитание, а по-скоро спазване на годините на раждане. Ако Карли беше тук, щеше да изрече първо нейното име.

А за двоен ефект щеше да бъде и по азбучен ред. Появи се сервитьор, който ни предложи вода и чай, а баща ни му подаде менюто. – Това е вечерното меню. Моля, донесете ни обедното.

– Обедното време мина, сър – отвърна вежливо сервитьорът. – Вече сменихме менютата.

Баща ни го прикова с поглед.

– Да не би да се опитвате да ми кажете, че три и половина е време за вечеря?

– Не. – Мъжът се огледа безпомощно наоколо. Ресторантът беше празен, с изключение на двамата бизнесмени, които пиеха на бара. – Всъщност не е време нито за обед, нито за вечеря.

– Е, в такъв случай не виждам защо да плащам вечерните цени. Донесете ми обедното меню.

– Но обядът приключи в два.

– Тогава извикайте управителя.

Сервитьорът се отдалечи, но бързо се върна – носеше обедното меню. Идеше ми да потъна в земята от срам.

– А сега – подхвана баща ми, очевидно горд от себе си. – да изберем какво ще хапнем, за да може след това спокойно да се заловим за работа.

Стомахът ми се сви, докато се чудех каква по-точно работа има предвид. Дори и да не изпитвах такова притеснение, не бях гладна, но следвайки правилата на добрия тон, поръчах суши.

– Това е малка порция – отбеляза баща ми.

– И най-евтината. – Правилните думи сами излязоха от устата ми. – Тук дори и цените на обедното меню са твърде високи. Няма смисъл да се поръчват прекалено много блюда, когато и без това храненето по време на делови разговори е по-скоро общоприета условност. Освен това обучението ни включва безплатна храна и ще вечеряме в общежитието.

Той кимна одобрително.

– Съвсем правилно. Изглеждаш понапълняла, така че не е зле да пазиш малко диета.

Усмихнах се сковано и сподавих желанието си да му кажа, че все още нося четвърти размер. Просто видът ми беше на по-здравословен четвърти размер, а не на леко недохранен. Междувременно Зоуи – която възнамеряваше да зареже менюто – бързо го отвори отново, като чу упрека му към мен. Навярно смяташе да си поръча пържени в масло морски дарове, едно от любимите ѝ ястия, и сега явно се изплаши от гнева на баща ни заради пържената храна. Можех да понеса забележките му за теглото ми, но ако кажеше нещо на сестра ми, нямаше да издържа и щях да ливна чая в лицето му. В крайна сметка тя поръча същото като мен, макар да знаех, че не обича суши.

След като сервитьорът се отдалечи с поръчките ни, баща ни извади два кафяви плика и подаде по един на всяка от нас.

– Няма смисъл да губим време. Както виждате, събрал съм информация, която ще ви помогне да свидетелствате срещу майка си.

Стисках челюсти, докато прелиствах страниците, описващи живота на майка ми. Копия от документите от колежа, справки за това къде и какво е работила. Имаше много снимки, включително и една, направена по време на някакво занятие, което приличаше на курс по йога. Вдигнах я. На нея се виждаха неколцина студенти, включително мама, докато излизат от залата, понесли постелките си.

– Какво е това? – попитах аз.

– Виждаш ли този мъж тук? – Баща ни посочи към един от мъжете, който разговаряше с майка ми. – Това е нейният инструктор. Тя постоянно разговаря с него по време на курса.

– Е, какво чудно има, след като ѝ е инструктор?

Устните на баща ни се изкривиха в грозна усмивка.

– Освен ако няма и други причини.

– Какво? – Снимката се изплъзна от ръката ми. – Не. Няма начин. Мама никога не би имала любовна връзка.

Той сви рамене.

– Тя е тази, която иска развод, нали?

Можех да изтъкна десетина причини, поради които мама искаше развод, но вместо това попитах с неутрален тон:

– Имаш ли някакво друго доказателство?

– Не – призна той. – Но това няма значение. Достатъчно е да се посее съмнение. Ние просто трябва да я представим като ненадеждна личност. Напускането ѝ на колежа и липсата на постоянна работа са доказателства за това. Тя дори никога не е работила на пълен работен ден.

– Защото се грижеше за нас – изтъкнах. Баща ни следеше за нашето образование, но мама беше тази, която направляваше ежедневието ни, поддържаше дома и ни прегръщаше и утешаваше, когато се наранявахме и страдахме.

– Отново ще подчертая – това не е важно. Тук има достатъчно документи, които доказват какъв непълноценен родител е била тя. В най-лошия случай това ще ни осигури съвместно попечителство, макар че ще се изненадам, ако не ми присъдят пълните родителски права.

– Разполагаш ли с чисто юридически аргументи? – попитах с престорена усмивка.

– Не, макар че се опитах да открия такива – намръщи се той.

– Значи в съда ще гледат делото само въз основа на фактите – отбелязах с невъзмутимо изражение.

– Да. Всичко ще мине добре, ако вие, момичета, изпълните добре вашата част. – Той замълча, когато сервитьорът ни донесе горещи кърпи. – Зная, че не съм длъжен да ви обяснявам колко е важно това. Зоуи е ценна за нашата кауза, която с всеки изминал ден става все по-обхватна и по-сложна. Последните акции на ловците на вампири предизвикаха голям шум. Не можем да им позволим хаотично да рушат това, което ние сме постигнали.

Въздъхнах с облекчение заради смяната на темата. Повечето от алхимиците преценяваха Воини на светлината като примитивна банда от агресивни бунтовници, въпреки че Маркъс неотдавна бе доказал, че някои алхимици си сътрудничат с Воините. Освен това имаше доказателства, че Воините знаят за Джил. Радвах се, че баща ни беше на страната на разума и на преобладаващия начин на мислене на алхимиците тук.

За мое удивление, той впери поглед в мен.

– Голяма част от информацията, с която разполагаме, е резултат от твоите усилия. Още малко и щеше да ми направи комплимент.

– Просто си изпълнявах задълженията – отвърнах аз.

– Но освен това, с разкриването на престъпленията на Кийт и самоотвержеността ти да изтърпиш онази сватба, ти привлече вниманието на мнозина от нашите най-високопоставени ръководители.

Надвисна неловка тишина. В работата на алхимика упреците бяха повече от похвалите и аз действително не знаех как да реагирам. Зоуи се изкашля.

– Аз надзиравах лично едно захранване – съобщи тя гордо. – Разбира се, не и самото пиене на кръв. Но веднъж Сидни не можа да заведе мороите в дома на Кларънс Донахю за захранването. Така че аз я заместих.

Баща ми ме изгледа сурово.

– Защо не си могла да ги заведеш?

– Трябваше да работя над един училищен проект – обясних аз.

– Разбирам – промърмори той, но на челото му се появи лека бръчка.

– Сидни винаги работи по някакви учебни проекти – додаде Зоуи. Мисля, че тя се почувства обидена и пренебрегната, задето отговорната ѝ роля по "надзираването" не получи по-голямо признание. – Винаги изчезва след часовете. Вечно изпълнява някакви поръчки или се размотава с учителката си по история.

– Ние не се размотаваме – възразих аз.

– Но пиеш кафе с нея, нали? – попита Зоуи тържествуващо.

– Ами, да, но това не е.

– По кой предмет е този проект? – попита баща ни. – По химия ли?

Зоуи и аз отговорихме едновременно:

– По история.

Той се намръщи още повече.

– Този предмет не е важен – отсече. – Всъщност никой предмет не е. Ти вече имаш превъзходно образование.

– Да, но е важно да запазя прикритието си – изтъкнах. – Примерният студент се ползва с много предимства. Това ми осигурява голяма свобода, а възможността да напускам кампуса след часовете, за да изпълня поръчките на госпожа Теруилиджър, означава, че ако се наложи, мога да помагам на мороите, без да привличам вниманието. Не можем да рискуваме те да направят нещо глупаво и да се озовем в неприятна ситуация.

Това като че ли успокои баща ни, но Зоуи отново премина и настъпление.

– Не е само това. Ти си приятелка с нея. Говорите си за ваканции в Гърция и Рим.

Откъде се взеха тази ярост и злост? Очаквах да бъда подложена на разпит от баща ми, но не от нея.

– И какво като разговаряме понякога? Тя е човек. Общуването с нея няма да ми навреди.

– Ще ти навреди, ако не отдаваш цялото си внимание на мисията – процеди Зоуи със сурово и злобно изражение, което никак не ми хареса. – Освен това учителката ти може да е човешко същество, но ти със сигурност имаш приятели сред мороите и дампирите.

Веждите на баща ни отхвръкнаха нагоре, но точно в този момент пристигна храната, което ми осигури достатъчно време, за да измисля убедителен отговор. Ала той се нахвърли върху мен, преди да измъдря каквото и да било.

– Какво означава това? Имаш за приятели морои и дампири?!

– Сидни непрекъснато се влачи с тях – обяви Зоуи. – Постоянно им прави услуги.

Измерих я с такъв унищожителен поглед, че тя потръпна.

– Моята работа е да ги надзиравам и да се грижа за тях. Нужни са специални умения и такт, за да се научиш как да общуваш с тях, за да спечелиш доверието им и да постигнеш това, което искаш, без да прекрачваш границата – нещо, което ти още не си усвоила. Мили Боже, та аз трябваше да живея с една от тях! Беше ми заповядано, а това е нещо, с което ти никога не би могла да се справиш, като се има предвид как се паникьоса, когато се наложи да "надзираваш" онази вечеря. И не се опитвай да критикуваш и съдиш стила ми на работа, след като не ти разкри Кийт, Воините и всичко останало.

– Хайде, хайде, момичета, не се карайте – намеси се баща ни умиротворително, но аз не можех да не забележа, че изглеждаше доволен. Според мен той смяташе, че съревнованието ни прави по-силни. – И двете имате право. Зоуи, Сидни нееднократно доказа колко е лоялна и с какво изключителното старание изпълнява поставените ѝ задачи. Сидни, Зоуи е права, че не бива да се сближаваш твърде много с тази преподавателка или с мороите, независимо, че са част от прикритието ти. Съществуват определени граници, които никога не бива да бъдат прекрачвани. Видя какво стана с Кийт, когато се поддаде на изкушението да заговорничи и сключва сделки с мороите.

За няколко минути двете със Зоуи се укротихме, обхванати от ужас.

– Знаеш ли как е Кийт? – попитах накрая.

Баща ми малко се отпусна.

– Да, той беше освободен.

Бях толкова изненадана, че изтървах сушито, което толкова внимателно бях повдигнала с пръчиците.

– Освободили са го?

– Да. Той постигна отлични резултати в поправителния център и сега работи в Чарлстън. Разбира се, на административна работа. Определено не е готов за оперативни мисии. Ала за нас е огромно облекчение, че обучението е било успешно. За съжаление, невинаги е така. Дори и след като татуировката се усили.

Космите на врата ми настръхнаха.

– Да се усили татуировката? Имаш предвид да се опресни, нали?

– Нещо такова – измърмори той и продължи, като много внимателно подбираше думите си. – да го кажем така – в мастилото се правят определени изменения, за да може да помогне на такива объркани и заблудени души като Кийт.

Преди Маркъс да ми го каже, никога не бях чувала някой да говори за това.

– Използва се мастило с по-силно внушение за подчинение и групова лоялност?

Баща ми присви очи.

– Откъде знаеш за това? – попита настоятелно.

– Чух разни слухове. – Помолих се да не пожелае да узнае подробности, но лъжата ми бе готова. Погледът му се задържа няколко секунди преценяващо върху мен, но в крайна сметка реши да не ме притиска повече.

– Това е чудовищна мярка – рече той след продължителната пауза. – И се разчита на тяхната помощ. Но е необходима. Хора като Кийт представляват опасност не само за нас, но и за цялото човечество. Може би мороите не са толкова лоши като стригоите, но те са противоестествени създания. Не са част от установения порядък на този свят и ние трябва да ги държим по-далеч, за да опазим нашето общество от влиянието им. Това е наш дълг. Всеки, който не разбира баланса, който поддържаме с тези чудовища, вреди на каузата. Да, имаше значителна намеса, но Кийт бе превъзпитан. Ние спасихме душата му. Благодарение и на теб, Сидни. – Лицето на баща ми светна от вьодушевление. – Трябва да поговориш с него. Трябва да видиш доброто, което му стори.

Размърдах се неловко.

– О, аз.

– След вечерята – постанови баща ми решително. – Тогава ще му се обадим.

Бунтовническата част в мен искаше да попита: "Нима сега не обядваме?", но премълчах.

Наистина повече не ми се говореше. Слава Богу, Зоуи все така ревностно се опитваше да привлече вниманието му и бъбреше и за двете ни. Обядът наближаваше към края си и разговорът отново се върна към съдебното изслушване. Аз кимах машинално.

– Радвам се, че мога да разчитам на вас двете – рече той, когато се изправихме, за да тръгваме. – Не че съм се съмнявал. Но след Карли, ами, трудно е да се каже.

– Какво за Карли? – попитах припряно. Видях, че той не остави бакшиш, и преди да се отдалечим, хвърлих незабелязано няколко монети върху масата.

Баща ми се намръщи.

– Тя ще свидетелства в полза на майка ви. Но не се тревожете. Това няма да е достатъчно.

Изпълни ме такава радост, че с мъка успях да запазя невъзмутимо изражение. Карли щеше да се противопостави на баща ни! Разбира се, тя никога не е била подлагана на такъв натиск, като мен и Зоуи, но толкова се гордеех с по-голямата си сестра! Обикновено тя беше покорната и срамежливата в семейството. Това, че щеше да защити майка ни, означаваше, че е изминала дълъг път. Запитах се дали някога ще събере смелост да разкаже как Кийт я е изнасилил. Но все пак това беше началото.

Що се отнася до Кийт. баща ми беше твърдо решен да ми покаже какво "добро" съм му сторила, без значение колко го уверявах, че не е необходимо. Когато стигнахме до паркинга, той проведе няколко обаждания, за да го свържат с Кийт, а най-лошото беше, че използваше видеовръзка. Мълчаливо се помолих Кинг да е зает с нещо, каквото и да е, и да не може да се обади. Нямах късмет. След около минута или малко повече, баща ми най-сетне успя да се свърже и лицето на Кийт се появи върху екрана на телефона. Зоуи и аз застанахме от двете страни на баща ми.

– Господин Сейдж – рече Кийт. Гласът му беше равен и бездушен. – Толкова се радвам, че ми се обаждате.

Не можах да сподавя удивеното си ахване. Някога Кийт беше надменен и противно арогантен. В поправителния център беше обезумял от ужас. А сега. Нямаше нищо. Приличаше на празна черупка. На робот. Едното от очите му беше стъклено, но ако не знаех кое точно, никога нямаше да различа изкуственото.

– Сидни и Зоуи са с мен – обясни баща ми. – Сидни се тревожи за теб.

– Здравей, Сидни. – Стори ми се, че се усмихна, но не бях сигурна. – Исках да говоря с теб. Бях болен, но вече съм по-добре. Позволих да бъда измамен от онези дяволски изчадия. Ако не беше ти, щях да изгубя душата си.

Имах чувството, че езикът ми е надебелял и едва можах да го помръдна.

– Това. Това е страхотно, Кийт. Как си иначе? Като се изключи работата ти като алхимик?

Той се намръщи.

– Какво имаш предвид?

– Ами, не зная. Гледал ли си наскоро някои хубави филми? Имаш ли гадже? – Знаех, че на баща ми въпросите ми ще се сторят лекомислени и ненужни. – Щастлив ли си?

Кийт едва примигна.

– Щастието ми няма значение. Само работата е важна. Това, както и продължаващото покаяние.

– За. За какво? Заради измамите ти с Кларънс, за да спечелиш пари? Имам предвид, че това беше лошо. Ала би могло да е и по-зле. – Нямах представа защо се опитвах да се защитя пред него, но имаше нещо дълбоко обезпокоително в целия този разговор за души и покаяние – особено, след като знаех, че истинският проблем на алхимиците не бяха последиците от мошеничеството на Кийт, колкото фактът, че бе използвал морой. – А и нали току-що каза, че си много по-добре.

– По-добре съм, но не съм излекуван. – От тона му по гърба ми пробягаха ледени тръпки. – Тези, които си сътрудничат с онези същества, заради каквото и да е, е изключение на по-великото всеобщо благо, трябва да извървят дългия път към изкуплението и спасението, този, по който аз вече съм поел. Аз съгреших против своята раса и позволих покварата да обсеби душата ми. Вече съм готов да се изчистя докрай от мрака.

– Личи си, че искрено и дълбоко съжаляваш – промълвих едва-едва. – Искам да кажа, че това е добре, нали? Трябва да означава нещо.

– Вече съм готов да се изчистя докрай от мрака – повтори гой. Трудно можеше да се каже дали въобще осъзнаваше, че говори с мен. Звучеше, като че ли рецитираше нещо. Нещо, което в действителност бе рецитирал много, много пъти.

Тези, които си сътрудничат с онези същества, заради каквото и да е, с изключение на по-великото всеобщо благо, трябва да извървят дългия път към изкуплението и спасението. Думите му дълбоко ме разтърсиха. Отношенията ми с Ейдриън доста надхвърляха едно обикновено сътрудничество. Това ли рискувах? Да се превърна в бездушно и апатично същество? Последният път, когато видях Кийт, той крещеше да го освободят от алхимиците. Беше ужасно, ала в същото време имаше нещо истинско в безумното му отчаяние. Борба. В него гореше огън. А сега нямаше нищо. Кийт беше високомерен и егоистичен, но притежаваше ярък и силен характер – дори понякога дразнеше околните. Как самоувереният и властен Кийт се бе превърнал в. това създание? Какво му бяха сторили, че да го лишат от самоличността му, да го накарат да се съгласява покорно с всичко, което му казваха?

Татуировката, осъзнах. Сигурно са я опреснили и пропили с много силно внушение. И все пак. Интуицията ми подсказваше, че има още нещо. Мастилата на алхимиците могат да те направят послушен за прости команди и да станеш възприемчив към внушението. Но да се измени личността напълно? За целта е необходима по-могъща намеса. Досещах се, че това трябва да е съчетание от подсилена татуировка и всичко, което са направили по време на превъзпитанието му.

Виждах също каква може да бъде съдбата ми, ако ме заловят.

– Кийт – успях да изрека накрая, – как точно се изчисти от онзи мрак?

– Време е да тръгваме – внезапно ни прекъсна баща ми. – Кийт, много се радваме да се убедим, че при теб всичко е наред. По-късно пак ще си поговорим.

Кийт се сбогува с нас и ние се запътихме към автомобилите си. Зоуи се осмели да прегърне набързо и сковано баща ни, преди да се качи в Живака. Аз вече се бях извърнала към шофьорската врата, но той ме хвана за ръката. Не се възпротивих, защото още бях зашеметена от това, на което току-що бях станала свидетел.

– Сидни – заговори той и впери в мен студените си очи. – Ти наистина свърши отлична работа. Радвам се, че Зоуи е тук, за да се учи от теб. Тя е вироглава и неопитна, но накрая ще се научи. А и е права за едно – не си отвличай вниманието. Дори и само заради тази твоя учителка. Може би не е зле след време малко да си починеш. Със сигурност ще е добре за теб да продължиш да общуваш с онзи млад мъж, Иън Джансън. Но сега дори едно привидно невинното общуване – с човек – може да е опасно. Длъжна си изцяло да се съсредоточиш върху мисията си. Зная, че е излишно да ти напомням за дружбата с морои и дампири.

– Разбира се, че не, сър. – Искаше ми се да си бях замълчала.

Той ме удостои с някакво подобие на усмивка, а после се извърна, без да добави нито дума. Потеглих със Зоуи към "Амбъруд". В колата се възцари неловкост, породена от по-раншните ни пререкания. Колкото и да ѝ бях сърдита, задето ме издаде на татко, аз все още я обичах. А и не можех изцяло да я обвинявам. Той внушаваше страх, беше от онези хора, които те караха да се чувстваш непълноценен и неспособен. Имах предостатъчно опит с това.

– Хей – заговорих, когато забелязах, че минаваме покрай същата сладкарница, в която идвахме миналата седмица. – Искаш ли да се почерпим с шоколадов сладолед с орехи?

Зоуи се взираше право напред и дори не погледна към сладкарницата.

– Пълен е с мазнини и захар, Сидни. – Отново се умълчахме. – Може би трябва да престана да вземам уроци по кормуване от Еди.

– Лош учител ли е? Направил ли е нещо, хм, зловещо?

– Не. – Противоречивите чувства, които я измъчваха, бяха почти осезаеми. – Но той е един от тях. Чу какво каза татко. Какво каза Кийт. Никакво сътрудничество.

– Това не е сътрудничество. Това е бизнес – заявих прагматично. – Какво ще стане, ако възникне извънредна ситуация и се наложи да шофираш? Длъжна си да си подготвена. Заради по-великото всеобщо благо.

Тя леко се успокои.

– Предполагам, че си права.

След това Зоуи отново притихна, давайки ми добра възможност да се замисля за евентуалните последици от днешния обяд. Може би заради безукорната си и надеждна репутация все още бях недосегаема, но Зоуи се бе раздрънкала за някои от другите ми дейности. Дали баща ми бе заподозрял нещо? Трудно бе да се каже, но предпочитах той да няма никакви основания да се съмнява в мен.

И разбира се, още се притеснявах заради Кийт. Лицето му продължаваше да ме преследва. Какво бяха направили с него? Какво бе преживял в поправителния център? И доколко голяма е била ролята на опреснената му татуировка? Тези въпроси не спираха да се въртят в ума ми и когато пристигнахме в "Амбъруд", бях взела решение. Беше труден избор, който може би нямаше да разреши всичките ми проблеми. Но бях длъжна да действам. Гледката на Кийт бе напомнила за отчаяната ситуация, в която се намирах.

Трябваше да направя мастилото. И да го изпробвам върху себе си.

Нямаше друг изход. Налагаше се да действам, за да разбера дали новото мастило е надеждна защита срещу психическите манипулации на алхимиците. Щеше да бъде по-добре, ако някой от последователите на Маркъс ми послужи като за опитно свинче, но нямаше време да го чакам. Инес бе казала, че магическите ми способности може да повлияят върху резултатите и да ги объркат, но какво друго можех да направя? Нямах върху кого да експериментирам, а беше немислимо да стоя със скръстени ръце и нищо да не предприема. Ако съществуваше метод, който можеше да предпази други хора – както и мен – да се превърнем в същества, подобни на Кийт, бях длъжна да го открия. Това беше отправната ми точка и повече нямаше да си пилея времето.

След вечерята в общежитието Зоуи се запъти на среща с учебната си група, а аз се приготвих да отида в дома на госпожа Теруилиджър. Преди това ѝ се бях обадила с една доста неочаквана молба. Може би беше опасно да зачезна отново при учителката си, след днешната лекция на Зоуи, но ако ме попиташе по-късно, щях да ѝ обясня, че съм имала задължително задание. Докато крачех към паркинга за учениците, се натъкнах на Трей. Изглежда, отиваше на работа.

– Ей, Мелбърн извика ми той и спря до мен. – Трябва да те попитам нещо. Анджелина се размотава с онзи дампир. Току-що ги видях да си тръгват заедно. Има ли нещо между тях?

– Кой дампир? – попитах.

– Онзи с фалшивия британски акцент.

– Не мисля, че е фалшив.

– Е, както и да е. – Дори аз можах да доловя ревността в тона му. – Какво става между тях?

– Напълно съм сигурна, че нищо не става.

– Тогава защо постоянно са заедно?

Защото тя се опитва да те забрави, казах си аз.

– Мисля, че се упражняват или нещо подобно. Нали знаеш, дампирски работи. – Той обаче не изглеждаше убеден. – Може би вместо да я преследваш, трябва да си намериш някоя друга.

– Мислиш ли, че не съм пробвал? – въздъхна той. – Но нима може някое момиче да се сравнява с нея? Може и да не вярваш, но в цялото училище няма друга като нея.

– О, напълно го вярвам – съгласих се, като си спомних как в началото Анджелина беше забравила кода за шкафчето си и се опита да го отвори е брадва. Никой не разбра откъде я бе намерила.

– Някой покани ли я на бала?

– Какъв бал?

Той посочи обявата, окачена на прозореца на общежитието: "БАЛ ЗА ДЕНЯ НА СВЕТИ ВАЛЕНТИН".

– Наистина ли не си я забелязала?

Имам си доста грижи.

– Не смяташ, че тя ще отиде с Нийл, нали?

Замислих се за безразличието на Нийл и пълната му отдаденост на работата.

– Не. Сигурна съм, че това няма да стане.

Трей пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се втренчи мрачно пред себе си. Изчаках да каже още нещо, но той остана мълчалив и аз усетих как очите ми се разширяват от изненада.

– Нима това е толкова важно за теб? Че тя ще отиде на бала с някой друг?

– Тя е важната – промълви той и се извърна към мен. – Мисля. Мисля, че може би сгреших с нея. Вярвах, че най-силното ми желание е Воините да ме приемат в своите редици. Но дали е така? Това, което всъщност искам, е да изтрия от лицето на земята лошите вампири и да премахна завинаги злото. Такива неща. А за целта не се нуждая от тях. Мога да мисля самостоятелно и да открия начин, по който да го постигна. Може би този начин ще включва и Анджелина.

Слисах се, защото думите му почти се покриваха с някои от моите желания.

– Е, и какво сега? Ще се съберете ли отново?

– Не зная. Нужно ми е време да помисля как да стане. А междувременно не желая тя да излиза с Нийл или когото и да било друг. – Изгледа ме накриво. – Зная, зная. Звучи невероятно шовинистки – да искам тя да не си живее живота, докато аз измъдря какво да правя. Но пък и ситуацията е доста необичайна и сложна.

– Напълно си прав – промърморих аз. Помежду ни отново се възцари тишина, когато внезапно ме осениха две прозрения. Едното беше, че колкото и налудничава да изглеждаше връзката между Трей и Анджелина, аз исках помежду им да се получи. Второто бе, че пред мен изведнъж се откриваше една възможност. – Ще ти помогна. Ще ти помогна Анджелина да не се вижда с никого.

– Какво? – Той ме изгледа недоверчиво. – Можеш ли да го направиш?

– Разбира се – уверих го. Лесно бе да се обещае, защото виждах колко страдаше тя по него, а и предполагаемото ѝ ново увлечение всъщност изобщо не я интересуваше. Ала Трей не го знаеше. Лицето му се озари от усмивка, която много бързо помръкна.

– И какво ще поискаш в замяна? – запита той предпазливо.

– Защо си мислиш, че ще ти поискам нещо?

– Ти си алхимик. – Устните му отново се изкривиха в някакво подобие на усмивка. – Алхимиците не правят нищо даром.

– Но приятелите правят – заявих, чудейки се дали да се чувствам обидена от намека, или засрамена, защото в случая той беше прав. – Ще ти помогна с Анджелина. Но се нуждая от услуга – голяма услуга и то такава, която изисква да ми имаш пълно доверие, като на истински приятел.

Той се замисли няколко секунди.

– Продължавай.

Цялата треперех от вълнение, но се постарах да говоря спокойно и убедително.

– Искаш ли да си направиш още една татуировка? Такава, която никой не може да види?

Той се втренчи изумено в мен.

– Наред ли си?

– Говоря сериозно. Има нещо, което се опитвам да направя, нещо като страничен проект, който може да помогне на много хора. На човечеството. Ако се съгласиш да ми съдействаш, ще се получи нещо голямо.

Повече от голямо. Трей би бил идеално опитно зайче.

– Щом и ти си замесена в татуировките, те не са само декоративни – напомни ми той. Вярно беше. Когато пристигнах и "Амбъруд", открих, че Кийт и бандата му имат нелегално студио, където с помощта на вълшебното мастило, примесено с моройска кръв, се правеха татуировки, които издигаха него и приятелите му до спортни висини, недостижими за простосмъртните. Тъкмо това му бе докарало всички главоболия с алхимиците. Трей бе свидетел на ужасните странични ефекти от действията на Кийт.

– Така е, но тази няма да те контролира. Ако сработи, тя всъщност ще те защитава от контрол върху съзнанието.

Той повдигна вежди.

– Дори не знаех, че ме заплашва подобна опасност. А ако не сработи?

– Тогава нищо няма да стане. Просто ще имаш възможност да докажеш какъв си корав мъжага, като издържиш още една татуировка. – Е, бях доста сигурна, че нищо няма да се случи. Деветдесет и девет процента. Нямаше нужда да споменавам единия процент. – При все че. Накрая ще имаш нужда от още една татуировка, за да се докаже, че опитът е сполучлив.

– Сидни.

– Трей, моля те. – Улових ръката му. – Не мога да ти обясня всичко, но ми повярвай, когато ти казвам, че това наистина е много важно. Надявам се, че ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че не бих рискувала толкова лесно нечий живот. – Изражението му бе потвърждение на думите ми. – Нали каза, че искаш да премахнеш завинаги злото? Повярвай ми, това ще го направи. Освен това ще получиш помощ за Анджелина.

– Значи няма да ми помогнеш, ако не ти направя тази услуга?

Поколебах се и част от оживлението и ентусиазмът ми помръкнаха. Не бих могла да го изнудвам.

– Не. Не бих ти го причинила. Ще ѝ попреча да излиза с други момчета, независимо какво ще решиш.

Няколко минути тъмните му очи се взираха преценяващо в мен.

– Може и да съжалявам, но добре. Ние двамата може и да не споделяме еднакви възгледи, но когато кажеш, че ще помогнеш някому, държиш на думата си. Кога трябва да се направи тази татуировка?

– Предполагам, че след като свършиш работа. Нали натам си се запътил? – Забавянето не ми харесваше, но бих се примирила с всичко, стига да разполагам с надежден субект за опитите.

– Не, не съм на смяна. Само ще си взема заплатата.

Наистина имах късмет.

– Може ли след това да отидеш в дома на госпожа Теруилиджър? Ще ти изпратя есемес с адреса, а тя ще се погрижи да ни освободят от вечерния час.

– Всичко ще се извърши в дома на госпожа Теруилиджър?

– Да. Ще можеш да се запознаеш с гаджето ѝ. Има превръзка на едното око.

Трей се замисли.

– Защо още отначало не ми каза това? Ще бъда там.

Изпратих му адреса ѝ и се запътих към колата си. След като потеглих, се обадих на Ейдриън.

– Как мина срещата със стареца ти? – попита той.

– Не много добре – отвърнах. – Сега пътувам към дома на госпожа Теруилиджър. Искам да се срещнем там.

– Добре – рече той без колебание. – Ще ме светнеш ли защо?

– Намерих морско свинче.