Огнено сърце

ГЛАВА 22 Сидни

Когато се върнах от Ейдриън, Зоуи още беше в леглото с мрачна физиономия и книга в ръка, която едва ли четеше. За част от секундата си помислих, че може би е толкова начумерена заради някой обичаен училищен проблем, като лоша оценка или липсата на кавалер за бала. Но от погледа, който ми хвърли, стана ясно кой бе виновен за вкиснатото ѝ настроение. Не ѝ харесваше, че вечно бях заета, но осъзнах, че това е нищо в сравнение с факта, че съм на страната на мама. Зоуи го смяташе за непростим грях.

– Зоуи – подех умолително, – хайде да излезем да хапнем или да отидем някъде. Да разнообразим малко столовата кухня.

– Нима вече не се разнообрази достатъчно? – тросна ми се тя. – Кафета и сладки приказки с госпожа Теруилиджър. Вкусни кексчета. – Потръпнах от враждебността в погледа ѝ. – Не става дума за храната, а за теб. Искам да поговорим. – Аз пък не искам да говоря с теб. – Претърколи се с книгата и застана с гръб към мен. – Махай се. Върви където щеш, прави каквото щеш.

Всъщност, като никога, нямах някакви спешни ангажименти, не и преди срещата тази вечер с Маркъс. Мастилото ми беше готово, нямах и конкретни магически занимания с госпожа Теруилиджър. Наистина се надявах да оправя отношенията си със Зоуи, но по държанието ѝ личеше, че това няма да стане скоро. Никой обаче не бе отменил домашните и затова си взех чантата и се отправих към библиотеката. Определено не ми се щеше да стоя при сестра си, докато стаята ни напомняше на бойно поле.

Бях по средата на домашното за киселините и основите, когато върху масата ми падна сянка. Вдигнах глава и видях Трей и Анджелина, надвесени над мен, хванати ръка за ръка. Не знаех защо, но изведнъж избухнах в смях. Може би след цялото напрежение и опасност, изпълнили неочаквано дните ми, тяхната връзка, макар и толкова заплетена, беше като свеж полъх.

– Добре ли си, Мелбърн? – попита Трей. – да не би миналата нощ да са те светнали по-яко по главата?

Усмихнах се и с жест ги поканих да седнат.

– Не, не. Просто още съм малко замаяна от щастие и облекчение, това е всичко.

Анджелина се прозина.

– А ние добре си прекарахме през остатъка от нощта. Трябваше да дойдеш с нас. Еди каза, че си отишла да се видиш с Ейдриън или нещо такова?

– Да, налагаше се да обсъдим нещо, което се отнася до Джил. – Още една красива лъжа и съдейки по невъзмутимите им физиономии, разбрах, че нито за миг не са се усъмнили в мен.

– Наред ли е всичко с нея? – Внезапната сериозност на Анджелина едва не ме накара отново да се усмихна. Личеше, че отдавна е на тази мисия.

– С нея всичко е чудесно – уверих ги. – Като се изключи бягството ѝ, за да се включи в опасното преследване на стригой миналата вечер.

– Откачени работи станаха миналата нощ – обади се Трей с блеснали очи. – Откачени, но върховни.

– Не знаех, че толкова добре си служиш с меча. Упражняваш се между домашните по химия и футболните тренировки?

Той ми се ухили.

– Просто е част от детството и възпитанието ми, с това съм отрасъл.

– И как смяташ да съвместиш онова с това? – Погледнах многозначително към сплетените им ръце.

Този път и двамата добиха сериозни изражения, а Трей стисна ръката на Анджелина.

– Това означава повече. Нали ти казах, че имам нужда от време, за да помисля и да си изясня какво ще правя? Е, оказа се, че вече съм знаел. При това от дълго време.

– Но това е в разрез с убежденията и принципите, с които си закърмен от малък – напомних му. – Против вярванията на твоите хора.

Той не изглеждаше развълнуван или притеснен.

– Нещата се променят. Това вече не са моите убеждения и вярвания. А те вече не са моите хора. Заявиха ми го съвсем недвусмислено.

– Толкова ли е лесно да скъсаш с всичко? – продължих да го предизвикам.

– А наистина ли съм скъсал с всичко? Първоначалната цел на Воините е била да търсят и унищожават стригои. Но през годините водачите са се отклонили от нея. – Предишното му вьодушевление се завърна. – Това, което направихме миналата нощ. Искам да кажа, че беше дяволски ужасяващо. Бях изплашен, особено, когато онзи ме хвърли на земята. Ала в същото време се чувствах на мястото си. Като че ли съм роден за това – да помагам да се изкорени злото от света.

– Сериозно ли каза току-що "да се изкорени"? – подкачих го аз.

Трей поклати развеселено глава.

– Така, както аз виждам нещата, моят път не се отличава особено от това, на което са ме учили. Стригоите са зло. Ние трябва да ги спрем. Мога да го постигна без Воините, по своя начин, който смятам за правилен.

– А аз мога да помогна – включи се и Анджелина. Двамата впиха погледи един в друг и аз си помислих, че ще се награбят тук и сега. – Ние ще основем наша група.

– Пазителите имат строги правила за дейността на дампирите – предупредих я.

– Аз не съм пазител – сви рамене Анджелина. – Не се отчитам пред тях. А и освен това, нямаше ли разговори с мороите да преследваме заедно тези чудовища?

^{– Да}.

В момента кралицата имаше толкова много проблеми, че ми се струваше, че този бе убягнал от вниманието ѝ. Но действително напоследък все повече и повече се дискутираше за превантивни удари срещу стригоите – с обединените сили на пазители и морои. От векове мороите спореха помежду си доколко е морално да се използва магията като оръжие. С течение на времето ставаше все по-ясно, че магията може би е ключът към безопасността на тяхната нация.

– Добре – продължих, донякъде изненадана от собствената си заядливост. – да приемем, че Воините ти позволят да минеш на свободна практика. Но какво ще стане, когато открият, че имаш връзка с жена дампир? Доколкото виждам, вие двамата не го пазите в тайна.

Трей сви рамене.

– Не, но едва ли имат шпиони тук. А дори и да разберат, ще трябва само да изтърпя известна доза нравоучения. Те няма да ме накажат или нещо подобно. Защо си толкова загрижена за нас? Каква е тази игра на въпроси и отговори? Нали уж ни помагаше?

– Тя е алхимик – намеси се Анджелина, с нетипично мъдра физиономия. – Те всички са си такива. – След това ме шашна още повече, когато внезапно доби смутен вид и измъкна ръката си от тази на Трей. – Извинявай. Това навярно беше. Много грубо към теб. Ние би трябвало да сме по-тактични.

Трудно бе да се прецени кое беше по-нелепо: Анджелина, осъзнаваща нещо подобно, или фактът, че беше напълно невярно.

Защото, честно казано, причината да се заяждам толкова с тях беше ревността ми. Не изпитвах много често това чувство, ала сега ме бе обзело неудържимо. Много, много им завиждах, че можеха така открито да са заедно. Не криеха близостта си. Не се спотайваха. Не се страхуваха от възмездие. Трей беше толкова спокоен при мисълта, че Воините могат да разкрият връзката му. Само преди месец техните упреци щяха да бъдат истински ужас за него. А сега, след като бе изяснил чувствата си, възприемаше гнева им като нещо незначително. В крайна сметка изглежда, че те най-вече са го порицавали и заклеймявали. При цялата им фанатичност и варварщина Воините не бяха като алхимиците, които изпитваха необходимост да отстраняват и дезинфектират проблемите си. Исках да плача и да изкрещя на света, че това е нечестно, но знаех, че нямах право. Животът беше несправедлив към много хора. Аз не бях нещо специално и това бе съдбата, която ми бе отредена.

– Няма нищо – изрекох, опитвайки се да се усмихна. – Щастлива съм за вас, приятели. Наистина.

След няколко секунди те решиха да ми повярват и също ми се усмихнаха. Телефонът ми избръмча за получен есемес и аз видях, че е от Ейдриън. "Всичко наред ли е?" Отговорих му веднага: "Доколкото зная, да."

След като Трей и Анджелина си тръгнаха, се опитах да се ободря с мисълта, че довечера ще видя Ейдриън. Можеше и да е по-зле, предположих аз. Макар да бяхме доста ограничени в свободата си, поне се виждахме всеки ден.

И все пак. Достигах до етап, когато това вече не ми беше достатъчно. Исках да си лягам всяка нощ до него, не само за да се любим, а за да се събуждам с него всяка сутрин. Исках да ядем заедно палачинки. Да се срещаме с приятели като двойка. Исках да живея с него. Исках да имам собствен живот.

Когато по-късно се върнах в стаята, видях, че Зоуи е излязла. Отношенията ни продължаваха да са обтегнати, но поне изпитах облекчение, че най-сетне се е съвзела и е излязла от дупката на самосъжалението и враждебността. Достатъчно се бях нагледала на депресиите на Ейдриън и не исках и някой друг да преживява нещо подобно. Двете със Зоуи ще оправим отношенията си. Длъжни сме.

Приблизително час преди да тръгна за дома на госпожа Теруилиджър, дойде нов есемес от Ейдриън: "Промяна на плана. Ще се срещнем в онзи ресторант в Индиан Каниън, който е затворен."

Съобщението ме шокира: "Говори ли с Маркъс?"

Отговорът на Ейдриън се забави: "Да."

Ясно. Не беше нещо необичайно. Последния път, когато трябваше да се видя с Маркъс, той постоянно променяше местата на срещите ни, най-често в последната минута. Смяташе, че така е по-безопасно. Може би и сега ставаше дума за същото.

"През нощта онова място е доста страшно", написах аз.

"Това е част от плана. Не се тревожи. Всички ще сме там."

"Добре. Но първо трябва да отида да вземе материала."

"Аз ще го взема."

Изведнъж осъзнах нещо. Ние използвахме телефоните на любовта. Бях взела моя, без дори да се замисля.

"Намерил си телефона!"

"^Да"

Заля ме огромна вълна на щастие и облекчение. Вече трябваше да съм разбрала, че не бива да се съмнявам в Ейдриън.

"Обичам те", написах. "До скоро."

Изчаках за отговор, но такъв не последва, затова започнах да се приготвям за излизане. Ресторантът се намираше на двайсетина минути от "Амбъруд", в доста отдалечена местност, настрани от главния път. Докато се обличах, все повече и повече се замислях колко опасно и неподходящо е мястото на срещата. Както си бях казала преди малко, това бе идеално място за Маркъс, но съвсем не бе от онези, които обикновено посещавах, ако бях сама. Не се боях от него, но се притеснявах от другите, не толкова благородни хора. Един от уроците за самозащита на Улф гласеше да избягваме несигурните ситуации. Въпреки уверението на Ейдриън, че всички ще бъдат там, реших да взема допълнителни предпазни мерки за собствено спокойствие.

Обадих се на Еди.

– Здравей – поздравих го. – Искаш ли да изпълниш една задача с мен?

– Миналия път, когато ме попита същото, отидохме на среща с група разбунтували се алхимици.

– Е, надявам се, че си се забавлявал, защото точно това смятам да правя и тази вечер. – Познавах го достатъчно добре, за да зная как да го спечеля за някоя кауза. – Трябва да посетя едно отдалечено място. Нийл и Анджелина ще останат тук, за да се грижат за Джил.

Изтекоха няколко секунди, преди той да ми отговори.

– Добре. Кога тръгваме?

– Веднага идвам при теб.

Когато отидох да го взема, Еди беше спокоен и оптимистично настроен. Предположих, че за краткото време, докато стигна до общежитието му, той се е свързал с други дампири, за да ги предупреди, че ще отсъства. Еди не дежуреше при Джил по двайсет и четири часа в денонощието, но не можеше да се отърси от усещането, че тя е особено уязвима, ако той е извън кампуса. Въпреки разногласията им аз знаех, че се чувства по-спокоен да има Нийл като допълнителна защита.

– Трудно е да се повярва, но след снощи всички са толкова спокойни и безгрижни – отбелязах, като видях, че е в добро настроение.

– Това не може да се каже за Нийл – отвърна Еди. – Той изглежда доста объркан. Не искам да кажа, че е потиснат или нещо такова. Напротив, много е щастлив от резултата. Мисля, че просто понякога ти е трудно да повярваш, че си ключът към разрешаването на огромна загадка. Опита се да ни го обясни снощи, когато отидохме да отпразнуваме успеха.

– Съжалявам, че го пропуснах – вметнах аз. Всъщност не съжалявах ни най-малко, особено, когато си припомнех горещата и страстна нощ с Ейдриън.

– Сидни. – Безгрижието на Еди изчезна и въпреки че не откъсвах поглед от пътя, тонът му ми подсказа, че ще се случи нещо сериозно. – За онова. Имам предвид, че отиде при Ейдриън.

Усетих как гърлото ми се стегна и не можах веднага да му отговоря.

– Нека не говорим за това – промърморих. – Моля те.

– Не, трябва да говорим.

Еди знаеше. Еди знаеше и ако темата на разговора не беше толкова сериозна, щях да се разсмея. Той не съзнаваше собствените си оплетени отношения, но пазителите бяха обучени да наблюдават и забелязват дори и най-незначителните дреболии. И Еди го бе направил и несъмнено бе уловил всички дребни неща между Ейдриън и мен. Двамата се стараехме с всички сили да крием чувствата си от алхимиците, но да ги спотайваме от приятелите си, които ни познаваха и обичаха, беше просто невъзможно.

– Лекция ли ще ми изнасяш? – попитах го сковано. – Ще ми кажеш, че нарушавам табуто, опазващо от векове чистотата на нашите две раси?

– Какво? – сепна се той. – Не. Разбира се, че не.

Осмелих се да го стрелна с поглед.

– Какво искаш да кажеш с това "разбира се, че не"?

– Сидни, аз съм ти приятел. И той ми е приятел. Никога не бих те съдил и със сигурност никога няма да те издам.

– Мнозина смятат, че това, което вършим, не е правилно. – Изпитвах странно и необяснимо облекчение да призная пред друг отношенията си с Ейдриън.

– Е, аз не съм от тях. Ако го искате. Това си е ваша работа.

– Изведнъж всички станаха много либерални по тези въпроси – промърморих изненадано. – Преди малко чух подобно нещо от Анджелина и Трей – ставаше дума за техните отношения. Не за. Други хора.

– Мисля, че част от това мое убеждение е вследствие обречената ми връзка с Анджелина – рече той много по-весело, отколкото очаквах, имайки предвид, че тя му изневери. – Тя толкова много говореше за своя народ, че след известно време вече не ми се струваше толкова странно и необичайно. И, ами, нашата раса съществува, защото човешките същества и мороите са били заедно и са имали деца.

Върху устните ми затрептя лека усмивка.

– Ейдриън казва, че няма да е справедливо към останалия свят да имаме деца, защото ще бъдат надарени с невероятна сила, съчетана с очарованието, ума и неотразимия външен вид на двама ни.

Еди се засмя от все сърце. Не го бях чувала често да се смее така и аз също прихнах.

– Да, мога да си представя, че той ще каже нещо подобно. И мисля, че тъкмо това е. Истинската причина да не намирам отношенията ви за толкова странни и невъзможни. Въпреки че са против здравия разум, но някак си вие двамата заедно. Просто се получава и изглежда съвсем естествено.

– Против здравия разум – повторих аз. – И това ако не е истина.

Част от веселието му се стопи.

– Но не това ме тревожи. Нито моралната страна. Безпокоят ме алхимиците. Още колко дълго смятате, че ще можете да продължавате по този начин?

Въздъхнах, докато отбивах от главното шосе към мястото на срещата.

– Докато центърът издържи.

Порутеният ресторант, наречен с не особено оригиналното име "При Боб", през деня се виждаше много добре от шосето. Ала нощно време беше съвсем друго. Големите лампи на тавана отдавна бяха изгорели и по-голямата част от покрития с чакъл паркинг тънеше в мрак. След като угасих двигателя на колата, единствената светлина идваше от крушката близо до задната част на сградата. Беше от тези места, които бяха идеални свърталища за серийни убийци, скитници и Маркъс Финч и неговата дружинка. Тъкмо първите две категории бяха причината да помоля Еди да ме придружи.

Поршето на Кларънс не се виждаше, но наблизо бе паркиран голям сив ван.

– О, Боже! – въздъхнах. – Чудя се колко ли сподвижници е довел Маркъс със себе си.

Еди не каза нищо. Всички романтични размишления бяха забравени и той мигом бе влязъл в ролята си на опитен пазител. Районът бе събудил всичките му инстинкти за тревога и аз знаех, че обучението му бе взело връх и той щеше да огледа всеки ъгъл. Дори вървеше пред мен и пръв опита да отвори вратата. Прозорците бяха покрити, но аз виждах отвътре да се процежда слаба светлина. Дръжката се завъртя в ръката на Еди, той бутна вратата, пристъпи вътре и.

. Попадна правно в засада.

Не можах да различа никакви отличителни особености. Всички бяха в черно и носеха черни скиорски маски. Мисля, че очакваха да съм сама, защото само един от тях се протегна към Еди и очите на непознатия се разшириха от ужас, когато моят приятел не само избегна ръцете му, но в същото време го сграбчи и го запрати през стаята, където явно се блъсна в друг маскиран.

– Сидни, бягай! – изкрещя Еди.

Незабавният инстинкт ми заповядваше да не изоставям Еди, но когато дампирът ме избута през вратата, разбрах, че идва с мен. Хукнахме към паркинга, но видяхме още две фигури в черно да излизат от вана, отрязвайки пътя към колата ни. Еди сграбчи ръката ми и двамата затичахме в противоположната посока, където зад сградата в мрака се бе ширнало безбрежно пясъчно поле.

Бях добра бегачка, но знаех, че Еди е принуден да се забави заради мен. Знаех също, че всички опити да го накарам да се спасява без мен ще бъдат напразни. Тревата по полето бе хилава и оскъдна и имаше само едно-две дървета. Тогава зад нас се разнесоха викове. И изстрели.

Еди успя да хвърли поглед през рамо, без да забавя крачките си.

– Приближават се – предупреди ме той. – Приблизително седмина, с фенерчета. И очевидно са въоръжени.

– Виж! – ахнах аз. Пред нас виждах още две фенерчета да приближават от посоката, в която се бяхме насочили.

Той не каза нищо, но изведнъж ме дръпна рязко надясно, бутна ме на земята, а носле ме придърпа в една канавка, която бе забелязал с превъзходното си зрение на дампир. Притисна ме по корем и надвисна над мен, за да ме защити от куршумите. Канавката бе плитка и ни заслоняваше едва отчасти, а тънкото самотно дърво отстрани също не беше кой знае какво прикритие. Сърцето ми туптеше учестено в гърдите и аз се опитах да се успокоя, за да не ме издаде задъханото ми дишане. Еди беше замрял над мен напълно неподвижен, всичките му мускули бяха напрегнати като пружини, готов в следващия миг да се хвърли в атака, ако се наложи.

Виковете приближаваха; повечето от преследвачите ни най-често си подвикваха един на друг за посоката, чудейки се къде сме изчезнали. Докато лежах там, с надеждата да ни подминат, отчаяно се опитвах да разбера кои са те. Очевидно не бяха сподвижниците на Маркъс, неговата весела дружинка от ренегати. Но явно беше някой, който силно искаше да ни плени – или по-точно мен – за да ми заложи толкова изкусно организиран капан. Можех да се сетя само за една група, която пасваше на това описание.

Алхимиците.

Точно заради това от толкова време живеех в страх; само не очаквах толкова бързо да рухне всичко. В ума ми препускаха милион въпроси. Откога алхимиците са ни дебнали в Палм Спрингс? Заловили ли са Ейдриън и Маркъс?

– Сидни!

Познатият глас секна дъха ми. Баща ми.

– Сидни, зная, че си някъде тук. Ако ти е останал здрав разум и благоприличие, излез и се предай.

Един опитен преговарящ може би щеше да произнесе тази реч с по-внимателен, по-убедителен тон. Но не и баща ми. Беше груб и безчувствен, както винаги, всяка негова дума звучеше като обида.

– Ще е по-лесно за теб, ако го направиш – продължаваше баща ми. – Както и за онова. Момче. Той не ни е нужен. Може да си тръгне, ако ти дойдеш с нас. – После го чух да пита с потих глас: – Това ли е той!

– Не, не е той – отвърна му млад женски глас.

Лекото сковаване на Еди ми подсказа, че и той е познал гласа на Зоуи.

– Това е за твое добро – изръмжа баща ми, без никаква милостива нотка в гласа. – За твоята душа. За твоята човечност. Ние знаем всичко. Намерихме телефона. Ела с нас, за да те спасим от по-нататъшно проклятие и осквернение.

Телефонът. Изгубеният телефон на Ейдриън. Толкова се страхувах, че ще стане причина за катастрофа, въпреки безгрижните коментари на Ейдриън, че телефонът не означава нищо, освен, ако някой не знае, че е негов. Очевидно се оказа прав – някой знаеше. Някой беше наясно, че това не е телефонът на някакъв случаен непознат, влюбен до уши в гаджето си. Как е разбрал? Да не би някой да го е следил в училището и да го е откраднал там? Това беше загадка, за чието разгадаване нямах време.

Настана тишина. Всички чакаха да се предам. Еди и аз едва дишахме. Внезапно един лъч освети укритието ни. Еди скочи преди нападателят да успее дори да извика за помощ. Удари го с такава сила, че го повали на земята, сетне ме сграбчи без да се колебае дори за миг. В този миг връхлетя следващият нападател, който успя да удари Еди по лицето. Дампирът го блъсна настрани и продължи да се оттегля почти без никакво забавяне, влачейки ме със себе си, докато се препъвах. Вероятно бе преценил добре обстановката, избирайки най-безопасния маршрут, тъй като не виждах никакви светлини пред нас. Отново проехтя изстрел и чух как баща ми изкрещя:

– Спрете! Можете да я улучите! Не стреляйте, освен ако само той не е на прицел.

Очите ми не можеха да се адаптират в мрака и трябваше да се доверявам на Еди.

– Мисля, че по-нататък полето преминава в ниски планини и пустош – рече той. – Ще ни изгубят следите и там ще се крием колкото време е нужно. – За Еди оцеляването в пуста местност явно беше лесна задача. – А после ще се приберем у дома и ще измислим нещо.

Ще измислим нещо. Какво по-точно? Да се опитаме да се договорим с хора, които се опитват да ме похитят и да убият Еди? Той зави рязко наляво и аз разбрах защо, когато видях светлина в посоката, в която се бяхме насочили. Нямаше как да разберем докъде се бяха разпръснали. Следващият изстрел, който чухме, проехтя близо, много по-близо, отколкото очаквахме. Това означаваше, че някой бе забелязал Еди и ни приближаваше. А това беше удивително, тъй като не беше лесно да се настигне пеша един дампир.

Не, не дампира. А мен. Еди не бягаше с нормалното си темпо. Бягаше с моята скорост. Може би, ако беше сам, щеше да успее да им се изплъзне и да се укрие в някой пущинак, но не и докато аз съм с него. Аз бях човек, а единият крак още ме болеше от неуспешното ми приземяване на улицата снощи.

Еди няма да ме изостави, мислех си обезумяло. Никога няма да ме изостави. Те искаха да заловят мен, не им пукаше за него. Той можеше да оживее или да умре, за тях нямаше значение. Но ако им пречеше, щяха да го застрелят, а после да унищожат тялото му.

– Еди – изрекох, задъхана. – Трябва да се разделим.

– Никога.

Отговорът не ме изненада. Това, което истински ме изуми, бяха думите на Ейб Мазур, изплували сред хаоса в главата ми: "И нито за миг не си и помисляй, че не бих извършил ужасни, неописуеми неща, ако се налага да спася някого, когото обичам И тъй като това беше Ейб, аз, естествено, предположих, че имаше предвид да извърши ужасни, неописуеми неща на други хора. Но докато двамата с Еди се държахме един за друг, думите придобиха съвсем различно значение. В онзи момент знаех, че бих направила всичко, за да спася верния си приятел, когото обичах.

Дори това да означаваше да сторя нещо ужасно и неописуемо на себе си.

Чувах изстрелите и тропота на краката по земята. Те приближаваха. Както и оръжията. И макар и стисната в жестоките клещи на ужаса, когато сърцето ми сякаш всеки миг щеше да се пръсне в гърдите, без никакво усилие измислих една ал химистка лъжа.

– Нали видя какво направих с огъня? Мога да направя още едно подобно заклинание. Не точно същото, но не по-лошо. Имам у себе си артефакт, нещо като амулет, но той трябва да се използва от разстояние. Ако се разделим и аз отвлека вниманието им, ти ще изречеш заклинанието. Това е магия за сън. Ще подейства на всеки, с изключение на мен, защото аз съм защитена.

– Аз не мога да правя магии – възрази той. – Защо ти не я направиш, а аз да отвлека вниманието им?

– Защото ще подейства и на теб, ако ти също си наблизо. Можеш да го направиш. Магията е в амулета. Просто ще произнесеш заклинанието и ще я задействащ.

Зарових със свободната си ръка в чантата си, докато тичах. Измъкнах Хопър – в кристалната му форма – и го подадох на Еди заедно с ключовете.

– Вземи ключовете, защото ти ще можеш по-бързо да подкараш колата, когато избягаме. Когато изричаш заклинанието, вдигни дракона – промълвих задъхано. – И кажи: centrum premanebit.

– Сеп. Какво?

– Centrum premanebit – повторих твърдо. – Изречи го три пъти, с лице към нас, но се увери, че си се отдалечил достатъчно. Ако някой те залови и прекъсне, магията ще доведе до нежелани резултати.

– Не мога! Не мога да те изоставя. Ще намерим друг начин.

– Не, няма да намерим. – Чувствах как умората надделява и кракът ме заболява още по-силно. Ако Еди разбереше, знаех, че ще се опита да ме носи, а това само щеше да утежни ситуацията. – Това е нашият шанс. Те са прекадено много, но ние можем да ги неутрализираме с един удар. Моля те, Еди. Каза, че си ми приятел. Аз съм ти приятел. Довери ми се. Зная какво правя.

Отекна още един изстрел и прахта се надигна само на половин метър от нас, където куршумът се заби в земята.

– Аз ще тръгна натам – заяви Еди, сочейки с Хопър. – Ти поеми наляво. Не виждам там никой от тях. Ако ти се опиташ да привлечеш вниманието им, те няма да имат време да стигнат до теб, преди да направя магията. Нали така?

– Точно така. – Стиснах ръката му и преглътнах напиращите сълзи. – Можеш да го направиш. И запомни – аз съм твой приятел.

– Centrum premanebit.

– Centrum premanebit – повторих. Той ме пусна и ние се разделихме. Еди хукна под кос ъгъл надясно, ала вместо да се затичам в противоположната посока, аз се обърнах и се насочих обратно към мястото, откъдето бяхме дошли. И почти незабавно попаднах в ръцете на похитителите си.

– Няма да се бия с вас – изрекох едва чуто, когато те сграбчиха ръцете ми. – Но трябва веднага да ме заведете при баща ми. Отведете ме оттук. Ще говоря единствено с него.

Молех се те да ме послушат и да се отдалечим достатъчно, преди Еди да разбере, че съм го излъгала и да се втурне да ме спасява. Похитителите направо ме влачеха, но се вслушаха в молбата ми и ние напредвахме доста бързо. Това беше част от прословутата ефективност на алхимиците. Те имаха мисия. И искаха да я завършат бързо и докрай.

Баща ми и Зоуи, без маски, стояха близо до границата между паркинга и полето. Бях толкова изтощена, че исках да се свлека на земята, но се удържах на крака, дори когато придружителите ми ме пуснаха и ме бутнаха грубо напред. Погледнах баща ми право в очите.

– Еди ще извика помощ – изрекох хладнокръвно. – Ако искате да избегнете кървава схватка с пазителите, трябва да тръгнем веднага.

– Поне все още си запазила здравия си разум – изсумтя той и кимна рязко към вана. – Отведете я там.

Похитители ме повлякоха към вана и ме набутаха вътре върху дългата седалка. Местата във вана бяха разположени доста странно – гърбът на моята седалка се допираше до гърба на седалката на шофьора и седалките на пътниците, така че аз гледах към задната част на вана. Един алхимик седна до мен, а други двама се настаниха отпред, извън полезрението ми. Миг по-късно баща ми и Зоуи влязоха и заеха седалките срещу мен, така че можех да виждам лицата им. Останах с впечатлението, че наоколо са скрити и други коли с алхимици. Едва успях да закопчея колана си, когато алхимикът до мен улови ръцете ми, изви ги и ги завърза зад гърба ми. Ванът потегли и ние се отдалечихме сред облак от чакъл и прах. Молех се другите алхимици да ни последват преди Еди да се втурне да ме търси. Не исках повече стълкновения, които можеха да застрашат живота му.

Във вана се възцари тягостна тишина. Само баща ми и Зоуи бяха с открити лица, и аз извърнах поглед към нея.

– Ти ме предаде.

Тя не беше подготвена за жестокостта в гласа и очите ми. Преглътна с усилие.

– Т-ти сама се предаде. Извършила си ужасни неща. Позволила си им да развратят съзнанието ти.

– Затова ли е всичко това? – попитах аз. – Или защото смятах да свидетелствам в полза на мама?

Баща ми трепна.

– Така искаме да ти покажем какво означава семейството в действителност. Разбира се, отговорността е моя. Трябваше да разбера, че това ще се случи още когато избяга с онова момиче дампир. Тогава трябваше да се намеся, но бях заслепен от сантиментални чувства.

Изсмях се горчиво.

– Наистина ли? Сантиментални чувства? Не мога да повярвам, че го изрече с такава невъзмутима физиономия. – Извърнах се отново към Зоуи. – Ти ли открадна телефона?

Тя поклати глава.

– Намерих го в колата, докато упражнявах онези маневри.

В гърдите ми се надигна и угасна безрадостен смях. Разбира се. Ейдриън бе забелязал, че телефона му го няма в деня след рождения ми ден. Сигурно е изпаднал от джоба на панталоните му, докато сме събличали трескаво дрехите си на задната седалка.

Не, осъзнах изведнъж. Не беше паднал. Беше изваден. От мен. Когато четох на Ейдриън стихотворението на Уилям Морис, грабнах първия телефон, който ми попадна. Имах голям избор, тъй като разполагахме с четири телефона. Не обърнах внимание чий съм взела, а след това още по-безгрижно го бях захвърлила върху купчината дрехи, нетърпелива двамата с Ейдриън отново да сплетем голите си тела.

– Но имаше и други неща – рече Зоуи, с блеснали от сълзи очи. – Как говореше и се смееше с тях. Как винаги изчезваше някъде. Кексчетата.

Част от гнева ми се стопи, изместен от объркване.

– Кексчета?

– Каза, че си ги купила. Но онзи ден в столовата, когато Анджелина се оплакваше от онази торта, изведнъж започна да възхвалява шоколадовите кексчета с ментова глазура, които Ейдриън бил направил. Дрънкаше нещо, че трябвало да се изчака да изстинат, преди да им се сложи глазурата.

Това бе още един ужасен и в същото време почти смешен момент. Кексчетата и сексът в колата за рождения ми ден ме бяха погубили.

Не, Сидни, помислих си. Не се възвеличавай толкова. Ти сгреши много преди това.

– Ние ще те спасим – изрече тя с треперещ глас.

– Не се нуждая от спасение. Всичко с мен е наред. Първо трябваше да дойдеш да говориш с мен преди да направиш всичко това. – Понечих да махна с ръка за по-голям ефект, но тя бе завързана. – Можехме да поговори. Аз съм твоя сестра.

– Не, Сидни. – Безмилостното ѝ, безкомпромисно лице напомняше ужасяващо на изражението на нашия баща. – Ти си просто поредният алхимик и аз се отнасям към теб, като към такъв – точно както ти ми каза.

Думите ѝ ме нараниха до дъното на душата ми и баща ми побърза да се възползва от моментната ми слабост.

– Промили са ти мозъка, но ние ще те върнем в правия път – заяви той. – Ще бъде много по-лесно, ако ни сътрудничиш.

– Казах ви, че с мен всичко е наред! – Гневът, за който не подозирах, избухна, помитайки страха и тъгата ми. – Вие сте тези, заблуждавани и мамени от векове на фанатизъм и суеверие. Мороите и дампирите са също като нас – е, с тази разлика, че са много по-почтени и морални.

Не предугадих плесницата. Въпреки всичките си недостатъци, баща ни никога не ни е удрял, но този шамар ми подсказа болезнено, че той не страдаше от никакви скрупули и угризения да прибягва до бой като средство за възпитание. Главата ми отхвръкна назад и аз прехапах език.

– Ти не знаеш какви жертви правя за теб – изсъска той с леденостудени очи. Дори стъкленото око на Кийт изразяваше повече чувства. – Нямаш представа какъв късмет имаш, че правим това за теб. Мракът те е покварил толкова надълбоко, че не съм сигурен колко време ще е нужно, за да се изчистиш изцяло от него. Но без значение колко трудно ще бъде, колко време ще отнеме, ние ще поправим всичко, което онзи морой е сторил с теб.

Изкривих устни в някакво подобие на усмивка, усещайки вкуса на кръвта в устата си.

– Сигурен ли си в това, татко? Защото той стори всичко с мен.

Очите на баща ми се стрелнаха към седящия зад мен. Трепнах, когато усетих убождане във врата си. Светът се завъртя, обля ме светлина, ушите ми забучаха. За миг лицата на Зоуи и баща ми се размазаха пред погледа ми, сетне мракът ме погълна, толкова далеч, че да твърдя, че беше разстроен от сполетялото ни нещастие, колкото мен, но навярно беше вторият поред в списъка.