Огнено сърце

ГЛАВА 20 Сидни

Отпуснах се на колене и огледах работата си. Близо четири килограма мастило, благодарение на което можеше да бъдат освободени други алхимици, които не желаеха повече да бъдат контролирани от началниците си. Това щеше да промени начина, по който Маркъс осъществяваше мисията си. Щеше да промени всичко.

Тъкмо Маркъс беше част от причината да се съглася с безумното предложение на Нийл. Това бе друга възможност за велико откритие. Проверих въпросния стригой от Лос Анджелис в базата данни на алхимиците и установих, че предположенията на Нийл са верни. Всички признаци сочеха, че този стригой действа на определена територия и обикновено сам. Преобладаващата теория беше, че навярно е наскоро превърнат. Въпреки че тези чудовища не бяха много добри в организацията, опитните стригои знаеха, че са много по-силни, когато действат на групи. Ако този беше начинаещ, толкова по-добре за нас. Само се надявах двама дампири и една вещица, владееща магията с огън, да са достатъчни, за да го победят.

Но бях напълно наясно, че нещо можеше да се обърка, затова не споделих намеренията ни с Ейдриън. Мразех това. Знаех, че постоянно се рушат сериозни връзки, защото единият партньор е достатъчно глупав, за да крие нещо важно. Когато с Ейдриън станахме гаджета, се заклех никога да не правя подобно нещо. Но в същото време знаех, че ако Ейдриън узнае за нашите планове, ще се случат няколко неща.

Първо: ще поиска да дойде с нас. Второ: ако нещо се обърка, ако някой от нас бъде ранен – или, не дай Боже, убит – той никога няма да си прости, че не е могъл да го излекува. Бях го видяла изписано върху лицето му, преди и след като започна да взема хапчетата. Може би се бе пристрастил към усещането за могъщество, което вдъхваше магията на духа. Ала това, което най – много измъчваше Ейдриън, беше неспособността му да помага на другите. Не можех да допусна да се почувства безпомощен.

Последната причина да го държа настрана от нашия план, бе чисто егоистична: не можех да рискувам да му се случи нещо.

"Разпадат се нещата"

Знаех, че думите на Ейдриън бяха само част от съзерцателните му метафизични настроения. Но те не спираха да ме преследват, може би защото разбирах за какво говореше той. Това, което споделяхме помежду си, беше съвършено, дори и да имахме само откраднати мигове, независимо че понякога ми се струваше, че танцуваме по ръба на пропастта и неизбежно ще полетим в бездната. Докато обмислях мисията си с Нийл и Еди, се питах с горчивина дали това няма да провали връзката ми с Ейдриън. Прекалено много се тревожехме да не бъдем разкрити. Може би всичко щеше да се разпадне, задето се впускам в една глупава, макар и благородна мисия.

Центърът не издържа.

Въздъхнах и се изправих. Сега нищо не можеше да се направи. Бях решена да доведа докрай замисленото. Сидни Сейдж наистина беше безразсъдна и дръзка.

Като се върнах в стаята си в общежитието, заварих Зоуи да довършва домашната си работа. Нещата се бяха поуталожили след снощната разправия за рождения ми ден, ала помежду ни все още се долавяше напрежение.

– Хей – казах, докато свалях палтото си.

– Хей – отвърна тя. – Приключи ли работата си с госпожа Теруилиджър?

Реших да не обръщам внимание на обвинителния ѝ тон.

– Да. Големият проект е завършен в основни линии, така че вече би трябвало да имам повече свободно време. – Смятах, че това ще я зарадва, но тя продължаваше да се чумери и аз опитах друг подход: – Искаш ли кексче? – Бях донесла останалите кексчета от галавечерята ни с Ейдриън, като ѝ казах, че съм ги купила от "Спенсърс", който се славеше с добре заредената си витрина за сладкиши.

Зоуи поклати глава.

– Твърде много калории. Освен това, почти е време за вечеря.

– С нас ли ще вечеряш? – попитах с надежда. Също като мен, и тя имаше приятели сред хората и понякога ги предпочиташе пред компанията на мороите.

Видях я как се поколеба, сетне ми се усмихна нерешително и надеждата ми избуя.

– Разбира се. – Зоуи искаше да бъдем сестри. Но също като мен, не знаеше как да стане.

Някой ден, казах си. Някой ден ще оправя всичко. Ейдриън, Зоуи. Животът отново ще стане лесен.

Тя малко се оживи, когато слизахме по стълбите и аз ѝ казах, че може да вземе колата и да упражни различните маневри. За пръв път от доста време оставах в училище за вечерта, така че можех да ѝ позволя да покара маздата. Ала трябваше да призная, че никак не ми се щеше да ѝ предоставям колата, след всичко, което миналата нощ правихме вътре двамата с Ейдриън. Спомените нахлуха с нова сила и даже сега дъхът ми секна. Лунната светлина, докосването му. Никога вече нямаше да мога да гледам тази кола с някогашните очи, но сантименталността ми не беше основателна причина да държа Зоуи далеч от нея.

Необичайна атмосфера витаеше около масата на приятелите ми в столовата. Джил беше единствената, която не изглеждаше чак толкова умърлушена, най-вече защото си бе намерила кавалер за бала. Един неин приятел, Мика, щеше да я придружи.

– Отношенията ни са чисто платонични – заяви тя, като хвърли многозначителен поглед към Нийл. – Но ще е забавно да захвърля за няколко часа униформата. Освен това балът ще се състои тук, така че няма да се тревожим за безопасността.

Нийл кимна, но за мен беше ясно, че не бе чул и дума от това, което тя каза. Еди също изглеждаше разсеян, което беше изненадващо, защото макар да отричаше, че копнее за Джил, обикновено никак не му бе приятно, когато тя излизаше с други момчета. Двамата с Нийл имаха угрижен вид и в главата ми се мярна тревожната мисъл, че нещо се е случило. Когато ги видях вчера, мислите и на двамата дампири бяха заети с пътуването до Ел Ей, но не изглеждаха толкова мрачни. Зачудих се дали някой усърден пазител не с видял сметката на нашия "лесен" стригой.

Последният участник в тази драма беше Анджелина. Тя дори не си даваше труд да прикрие подозренията си. Ейдриън ми разказа за вчерашното ѝ посещение в апартамента му и сега я наблюдавах как мята кръвнишки погледи към мен и момчетата. Тъй като беше много разсеяна, никога не бих предположила, че тъкмо тя ще забележи едва доловимите знаци. Дори и сега, въпреки бдителността ѝ, от време на време Анджелина се отплесваше да бъбри на случайни теми, като например, че овчарският пай изобщо не бил пай или пък колко било безсмислено да се учи да пише на компютър, след като технологиите ще се развият толкова, че роботите ще изпълняват всичко вместо нас.

Но когато се захвана да пищи морковената торта и как трябва просто да се намаже с крем сирене, вместо да се прави специална глазура, нервите ми не издържаха. Взех празната табла и станах, за да си налея вода. Не се изненадах, когато Еди ме настигна.

– Какво става? – попитах. – Анджелина още ли разчепква морковената торта?

– Не. Сега се зае с печивата като цяло и разсъждава дали е по-добре глазурата да се маже след като изстинат, или преди това. – Той въздъхна. – Но предполагам ти е ясно, че има нещо повече.

– Изплюй камъчето.

– Току-що видяхме няколко доклада на пазители за група стригои, които се придвижват по крайбрежието. Всички са съвсем сигурни, че крайната им цел е Лос Анджелис.

Мигом улових подтекста.

– И вие сте разтревожени, че вашият стригой ще се присъедини към тях?

Той кимна.

– Искам да кажа, че не го знаем със сигурност, но това значително променя и усложнява ситуацията. Една от причините тази идея да не е напълно налудничава, беше, че в момента в областта активността на другите стригои е ниска.

– И какво ще правим? – Тревогата му започна да се предава и на мен.

– С Нийл смятаме, че утре трябва да действаме. Другите стригои още няма да са стигнали до там, а и е петък. Знаем, че нашия стригой си пада по клиентите на нощните клубове.

Изпъшках.

– Двете със Зоуи щяхме да отпразнуваме рождения ми ден. Ако го отменя. Господи, Еди. Ще бъде ужасно. И без това отношенията ни са доста обтегнати.

Изражението му се смекчи, но погледът му остана непоколебим.

– Това може да е единственият ни шанс.

Извърнах се и огледах столовата. Нийл си бе тръгнал, а Зоуи се бе изправила, несъмнено, за да се запъти към колата. Анджелина се навеждаше нетърпеливо към Джил и аз се запитах дали не е решила да обсъди с нея поредната конспиративна теория. Или може би някоя торта. Или помощниците роботи.

– Добре – казах на Еди. – Ще го уредя.

Направих го, но както предрекох, се разрази ужасна сцена.

Когато се върна от кормуването на паркинга, Зоуи беше вкисната, и аз отправих гореща молба към Бог да не е ударила някоя кола. На следващия ден след училище настроението ѝ не се бе подобрило, така че изгубих и последната надежда, че може да ми се размине. Нямаше смисъл да отлагам и ѝ съобщих лошата новина, че празнуването на рождения ден пак се отлага. В края на нашия "разговор" тя едва сдържаше сълзите си.

– Как можеш да продължаваш да се държиш така? – крещеше тя. – Какво ти става? Когато дойдох тук, си мислех. Мислех, че ще бъде велико. Мислех, че ще бъдем един отбор.

– Ние сме един отбор – уверих я. – Вършим толкова много неща и аз смятам. Ами, смятам, че ти постигаш удивителен напредък в общуването си с мороите и дампирите.

– Да, но не с тях искам да прекарвам времето си. А е теб, Сидни. С моята сестра! Защо всичко друго е по-важно от мен?

Приближих към нея, за да я прегърна, но тя ме отблъсна.

– Зоуи, ти си важна. Аз те обичам. Но трябва да свърша още много неща. Такава е нашата работа. Понякога се налага за известно време да сме откъснати от семейството и близките ни.

– Но ти не си откъсната! Аз съм тук! – Тя изтри ядно сълзите си. – Каза, че си приключила работата си с госпожа Теруилиджър! – Аз отново използвах старото си извинение, защото знаех, че това е едно от малкото неща, срещу които сестра ми не би могла да възрази.

– Така мислехме, но след това научихме за библиотеката в Пасадина. Там разполагат с материала, който ни е нужен. Спомняш ли си онзи откачен тип, за когото ти разказвах, и който ѝ е гадже? – Изсмях се глухо. – През деня ще я води на кучешко изложение и тя ще се освободи чак късно довечера. Добре поне, че библиотеката работи до.

– Не ми пука за тъпата ти библиотека! – Погледът ѝ режеше като лед, когато се втренчи в мен. – Искам да зная нещо, Сидни. И не ме лъжи, нито се опитвай да увърташ. Какво смяташ да кажеш на изслушването?

Това ме свари неподготвена. Понечих да излъжа, но когато срещнах пронизващия ѝ напрегнат поглед, не намерих сили да го сторя.

– Смятам да кажа истината – промълвих.

– И каква е тази истина?

– Че и мама и татко могат да ти предложат хубави неща. Мама не е лош човек, Зоуи. И ти го знаеш.

Лицето на сестра ми остана безстрастно.

– И ако те попитат, при кого смяташ, че трябва да остана, какво ще кажеш?

Взрях се в очите ѝ, които толкова приличаха на моите.

– При мама.

Тя се свлече на леглото, сякаш я бях ударила.

– Как можеш да ми причиниш подобно нещо?

– Защото мама те обича – отвърнах просто. – И ти би трябвало да водиш нормален живот, преди да се обречеш окончателно на каузата на алхимиците.

– Аз вече съм се обрекла на каузата – напомни ми тя, като докосна татуировката на бузата си.

– Още не е твърде късно. – Искаше ми се да можех да ѝ кажа за соленото мастило, но очевидно тя все още не беше готова за това. – Зоуи, откакто дойдох тук, аз за пръв път в живота си имам възможността да правя това, което правят и другите хора. Да имам нормални отношения.

– Да – рече тя горчиво. – Зная.

– Това не е лекомислено и безотговорно. Невероятно е. Искам и ти да имаш такъв живот.

– Това не прилича на нито един от принципите или убежденията на алхимиците, които съм чувала.

– Не прилича. Защото сега говоря като твоя сестра, а не като друг алхимик.

– Ти постоянно превключваш между тези две състояния, при това съвсем произволно. Как разбираш в кое от двете си в даден момент?

Свих рамене.

– Интуиция.

Зоуи стана. Суровото ѝ изражение ми подсказваше, че обясненията ми не са я трогнали.

– Излизам. Ще се видим преди да тръгнем за Кларънс.

Думите ѝ ми напомниха, че тази вечер е определена за захранване. Отпуснах се унило на леглото, искаше ми се вече да сме в дома на Кларънс. Извадих телефона на любовта и написах есемес на Ейдриън: "Нямам търпение да те видя довечера. Как искам да си тук. Имам нужда от теб сега." Не последва незабавен отговор, навярно той работеше върху някакво задание. Продължих да пиша, тъй като ми бе приятно да давам воля на чувствата си: "Обичам те. Центърът ще издържи и някой ден ще се махнем от всичко това."

Когато по-късно отидохме да го вземем на път за Кларънс, едва се преборих с желанието да изтичам от колата и да се хвърля в обятията му. Толкова много проблеми ми тежаха. Зоуи. Пътуването до Лос Анджелис. Не очаквах Ейдриън да води моите битки, но исках само да ми вдъхне кураж преди тях.

И той го стори, дори без да знае, когато малко по-късно имахме един кратък миг насаме. Бях отишла да оставя остатъците от храната в кухнята, а той ме последва след минута.

– Здрасти – поздравих го. – Ръката ми потрепна от нуждата да го докосна.

– Всичко наред ли? – попита Ейдриън. Долових същия копнеж и у него. – Не ми изглеждаш много добре. Искам да кажа, че ти винаги си прекрасна, но. Знаеш какво имам предвид.

– Зная. Имах голям скандал със Зоуи. Подробностите нямат значение. Накратко казано, в момента тя ме мрази. – Свих рамене. – Добре дошъл в моя свят. Взе ли колата? Получи ли есемесите ми?

– Ох. – Той извърна поглед. – Да, на първия въпрос. А колкото до втория. Аз, ъ, май съм изгубил телефона на любовта.

– Какво? – Имах чувството, че земята се разлюля под краката ми. – Ейдриън! В телефона е записано всичко, което става между нас. Моля те, кажи ми, че си изтривал всеки есемес, след като си го прочел.

Виновното му изражение подсказваше, че не го е правил.

– Успокой се. Не съм го изгубил в щаб квартирата на алхимиците или някъде наблизо. Почти съм сигурен, че го забравих вчера в кафенето, докато бях с Роуина. Името ми не е написано на него или нещо подобно. Кларънс ще ми заеме колата си, ще се върна и ще го взема.

Все още ми се виеше свят и ми се гадеше.

– Това може да се превърне в катастрофа.

– Как? Ако някой някога го намери – всъщност едва ли си стои незабелязан под масата – просто ще се посмее над глупавите ни сантиментални разговори. Едва ли ще има възклицания от рода на: "Аха! Ето едно доказателство за забранена любовна афера между човек и вампир".

Накара ме да се усмихна, както винаги успяваше, но тревогата ми не изчезна. Точно тогава Джил влезе в кухнята и се усмихна, като ни видя. Вече не можеше да следи развитието на връзката ни, но бях напълно сигурна, че тя знаеше, че е минала на следващото ниво.

– Добри новини – сподели шепнешком. – Навярно си отклонила Анджелина от следите си. Тя се опитва да изкопчи от мен сведения за теб, Нийл и Еди. Подозира, че кроите нещо тайно. Сигурно смята, че се срещаш с един от тях.

Засмях се на шегата, доволна, че Джил също бе отклонен от следата за нашето пътуване до Ел Ей.

– Да бе, сякаш точно това няма да е проблем.

Не зная дали тя искаше да добави още нещо, но ѝ попречи появата на още хора, носещи чиниите си. Това сложи край и на разговора между Ейдриън и мен. С него успяхме само да си разменим по един многозначителен поглед, малко преди да тръгна. Надявах се да оцелея през тази нощ и отново да го видя.

Еди, Нийл и аз потеглихме за Ел Ей с моята кола. По време на двучасовото пътуване проговаряхме само за да преговорим плана за действие, може би за стотен път. Еди и Нийл бяха въоръжени със сребърни колове, а аз бях упражнявала магията с огън толкова често, колкото ми бе възможно. Някога се нуждаех от пепел от изгорена тисова кора, мисловно съсредоточаване и доста психическа енергия, а сега можех да я правя дори насън.

Можем да го направим, не спирах да си повтарям. Планът ни е добър.

Намерихме нощния клуб, често посещаван от нашия стри гой. Тутакси разбрах с какво го привличаше това място. Тук беше шумно и многолюдно, а охранителите не се престараваха да проверяват лични карти, което означаваше, че имаше много млади и наивни хора. Клубът бе заобиколен от тъмни и извити улички, повечето пусти, ако не се смятаха пияните постоянни посетители на клуба, които се прибираха, препъвайки се у дома. Имаше много затънтени и сенчести кътчета, където можеше да се скрие.

– Ето тук – рече Еди. Бяхме заобиколили клуба и бяхме открили задънена уличка до една запусната сграда. Маркъс щеше да се чувства тук като у дома си. Прозорецът на втория етаж беше счупен и когато Еди се покачи на един контейнер за боклук и се прехвърли през перваза, се озова в празен апартамент. – Тук ще го чакаме. – Помогна ми да се кача и двамата заехме възможно най-изгодната позиция; мракът ни скриваше, а в същото време виждахме отлично какво ставаше на тротоара. Нийл чакаше там долу, надявайки се да стане примамка. Преди да го оставим сам, той бе направил доста разтриващи упражнения и целият бе плувнал в пот, за да може стригоят да го подуши по-лесно. Стригоите повече обичаха да пият кръв от дампири, отколкото от човешки същества, но най-много си падаха по норойската кръв – което беше още една причина, поради която не исках Ейдриън да знае за тази авантюра. Ако нашият стригой подуши миризмата на Нийл, тя ще бъде неустоима примамка за него. Предположихме, че ако чудовището долови миризмата на Еди, просто ще я сбърка с тази на Нийл. А моята ще се смеси с миризмата на другите човешки същества наоколо.

След това не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Нашият стригой обикновено нападаше в определено време, а ние бяхме дошли по-рано. Надявах се, че той ще се помотае в леговището си и няма да се появи, преди да заложим капана. Надявах се още, че наистина ще излезе тази нощ, в противен случай идването ни тук щеше да е напразно.

Когато се случи, беше толкова бързо, че отначало помислих, че ми се привижда. Стригоят изскочи от един от етажите в сградата срещу тази, в която бяхме двамата с Еди, приземи се леко на земята и с едно плавно движение събори Нийл. Сподавих вика си. Ако стригоят се беше огледал, щеше да забележи укритието ни, но сигурно е бил прекалено вьодушевен, че е открил самотен дампир.

Нийл беше притиснат плътно към земята и нямаше никаква възможност да извади кола си. Когато стригоят се наведе над него, Нийл успя да му прошепне:

– Почакай. Превърни ме. Направи ме един от вас. Пробуди ме.

Стригоят спря и се засмя.

– Да те пробудя? Знаеш ли откога не съм попадал на дампир? Няма да си хабя кръвта заради теб. Ще се насладя на твоята.

– Мога да ти помогна. Мога да ти служа. – Не се съмнявах, че ужасът в гласа на Нийл беше истински. И все пак той беше там, рискувайки живота си за по-великото всеобщо благо. Идеше ми да плача, но бях длъжна да остана силна и да чакам да дойде моят ред да изляза на тази опасна сцена. – Мога да ти помогна да намериш други дампири. И морои.

Стригоят отново се засмя. Еди се наведе, за да прошепне на ухото ми, толкова близо, че устните му докоснаха ухото ми.

– Този е силен – изрече задъхано. – И е стар. Много стар. Сбъркали сме.

Нийл изкрещя, когато стригоят го ухапа по шията. Еди се напрегна, а аз сграбчих ръката му.

– Почакай. Трябва да узнаем.

Знаех какви мъки изпитва Еди, защото и аз се измъчвах по същия начин. И двамата искахме да помогнем на Нийл. Бездействието, дори за секунди, противоречеше на всяка частица от съществото ни. Виковете на Нийл стихнаха до стонове и докато стригоят продължаваше да пие, аз узнах страшната истина. Татуировката не действаше, а ние.

Стригоят внезапно се дръпна назад.

– Какво е станало с теб? – озъби се той. – Вкусът ти е. Нямаш нормален вкус!

Това бе всичко, което Еди искаше да чуе. За частица от секунда изскочи през прозореца и се приземи почти толкова изящно, колкото и стригоят. Замахна със сребърния кол, по стригоят, колкото и да бе невероятно, го очакваше. Еди се оказа прав. Беше стар и много силен. Може би твърде стар и прекадено силен за нас.

Еди и стригоят се завъртяха в смъртоносен танц, а аз изчаквах подходящ момент, за да се включа. Беше очевидно, че ако се бием в тясно пространство, една огнена топка можеше да изпепели всички ни. Намеренията ми бяха ясни и прости. Да използвам огън само ако стригоят убие или превърне някой от приятелите ми. Трябваше да се намеся само в краен случай, но се надявах, че ще намеря начин да помогна преди това на Еди, тъй като беше ясно, че задачата му е много тежка и почти непосилна. Нийл, макар и жив, беше извън строя.

Но Еди се биеше великолепно. Беше минало известно време, откакто за последен път го бях наблюдавала в разгара на битка и почти бях забравила, че моят брат под прикритие, с когото се шегувах и обядвах, всъщност беше смъртоносен воин. Успя здравата да затрудни стригоя и само веднъж се подхлъзна и олюля, когато кос удар го запрати в тухлената стена. Еди мигом се окопити, но аз виждах неизбежното. Няколко леки удара, поредица от малки травми. Те отнемаха силите му. В съчетание с по-голямата сила и издръжливост на стригоя всичко беше само въпрос на време.

Трябваше да действам. Не можех просто да стоя отстрани и да позволя Еди да загине, не и ако бях в състояние да направя нещо. Навярно беше изключено да запратя по чудовището огнена топка, но бях напълно сигурна, че поне можех да отвлека вниманието му. Скочих през прозореца върху контейнера за смет, а оттам на земята. Но не успях да го направя така ловко както Еди преди малко. Стъпих накриво и се препънах. Дори не беше нужно да използвам магия за отвличане на вниманието, защото стригоят тутакси ме забеляза. Изблъска Еди назад и се нахвърли върху мен.

Страх скова всяка частица от мен, когато злобното, смъртнобледо лице се надвеси похотливо над мен. Незнайно как, въпреки огромното желание само да крещя неистово, вдишах ръка и призовах малка огнена топка. Надявах се да го стресна достатъчно силно, за да се разкрие и Еди да успее да го убие. Но за мое изумление огънят не изплаши стригоя. Той сграбчи китката ми и ме удари в тухлената стена. Пламъкът угасна, а аз нададох тих вик.

– Не се опитвай да ми разиграваш такива номера, вещице – изръмжа той. – Познавам такива като теб. Вашата кръв може да не става за пиене, но вратовете ви се прекършват като на всички останали.

Виждах смъртта в очите му, ала не ужасът ме изпълваше, а скръбта – огромна, всепоглъщаща скръб за всички онези неща, които никога нямаше да направя. Никога повече нямаше да видя Ейдриън, никога нямаше да изживеем живота си заедно, никога нямаше да имам онези съвършени деца, за които той се шегуваше. Съжалявах дори за изгубените дребни неща. Никога повече нямаше да обядвам с приятелите си, никога нямаше да чуя някоя от нелепите забележки на Анджелина. И никога нямаше да оправя отношенията си със Зоуи.

Беше удивително колко много неща се мярнаха в съзнанието ми за частица от секундата. И не по-малко удивително беше как дори най-дребните неща ставаха толкова значими, когато усещаш, че си на път да ги загубиш.

Внезапно стригоят рязко се извъртя, предусещайки нападението на Еди. Двамата се впуснаха в смъртоносна схватка и аз бях тутакси забравена. Без да губя нито миг, се втурнах към Нийл, проснат на земята. Тъкмо се опитвах да го издърпам настрани, когато две тъмни фигури изскочиха от дъното на улицата. Отначало си помислих, че някои от клиентите на клуба са се натъкнали на нас. След това ги познах.

Анджелина и Трей.

– Не може да бъде! – възкликнах.

Тя не беше въоръжена, но Трей стискаше в ръка меч – любимото оръжие на Воините на светлината. Появата им стъписа стригоя, което бе достатъчно за Еди да се нахвърли отгоре му и да му нанесе силен удар. Трей приближи от другата страна, размахвайки меча заплашително близо до врата на стригоя. Анджелина ми помогна да издърпаме Нийл на безопасно място, а после коленичи до него. Клепачите му потрепнаха, а ръката му се придвижи към джоба. Зърнах проблясък на сребро. Анджелина измъкна сребърния кол и го стисна в ръце, докато наблюдаваше напрегнато битката, разиграваща се пред очите ни.

Стригоят бе попаднал в капан между Еди и Трей, но не изглеждаше изплашен. Огледа ги преценяващо, а на мен не ми беше трудно да отгатна мислите му. Дори въоръжен и обучен, един човек като Трей беше лесна мишена. Дали да се заеме незабавно с него, или първо да се справи с по-голямата заплаха? Избрал първото, стригоят се метна върху Трей, като едновременно отбягна атаката на Еди. Ударът събори Трей на земята, но схватката отвлече вниманието му и стригоят се разкри, което даде възможност на Еди да замахне с кола.

Стригоят изсъска от болка, но не забави темпото. Нападаше и се отбраняваше с лекота. Никой нямаше надмощие и безпокойството ми растеше. Чувствах се безпомощна и трескаво започнах да си блъскам главата коя друга магия мога да използвам. В репертоара си имах богат избор, но тъй като противниците се движеха непрекъснато, не бях сигурна дали няма да нараня някой от приятелите си.

Еди предприе отчаяна атака и почти събори стригоя на земята. Без да се нуждае от подканване, Трей изскочи напред с меча, готов да го обезглави, но стригоят продължи да отбива ударите. Скочи на крака и с един ритник със завъртане събори Еди и Трей на земята. Очевидно решил да смени тактиката, този път дяволското изчадие се спусна към Еди, който вече се надигаше, но малко по-бавно.

В този миг се случи немислимото. От уличната локва внезапно се надигна гъста бяла мъгла, мигом обгръщайки и заслепявайки стригоя. И тогава Анджелина се включи в боя. Всички бяха забравили за нея. Дори аз. Тя скочи от мястото си до мен, хвърли се устремно напред и заби сребърния кол в гърба на стригоя. Чудовището изкрещя. Ударът не бе достатъчен да го убие, но даде възможност на Еди да се съвземе и да го прониже със своя сребърен кол право в сърцето. Стри гоят се олюля, размахвайки ръце в последен опит да се спаси, сетне рухна на земята и застина. Възцари се тишина, нарушена единствено от общата ни въздишка на облекчение.

– Ти какво правиш тук? – попита Еди сърдито.

– Спасявам ти задника – тросна се Анджелина. – Знаех, че сте намислили нещо.

– Не говоря на теб – сряза я той. Захвърли сребърния кол, подмина я с ядни крачки и продължи към началото на уличката. Проследих го с поглед и видях там висока, слаба фигура, чиито коси блестяха на светлината на уличната лампа. Джил. Припомних си локвата на улицата, която се превърна в мъгла, и всичко си дойде на мястото.

– Не биваше да си тук! – възкликна Еди и се закова пред нея. Никога досега не го бях виждала да ѝ се гневи. Метна свиреп поглед към Анджелина, преди да се обърне отново към Джил. – Те не трябваше да те водят тук.

– Имам пълното право да съм тук – възрази му тя. – Когато Анджелина най-сетне ни убеди в правотата на подозренията си, бях сигурна, че трябва да помогнем. И го направихме.

Еди не се трогна от думите ѝ.

– Не ми пука какво нравят те. Щом искат да рискуват, това си е тяхно право. Но една принцеса, загрижена за своя народ, не бива да се излага на опасност.

– Една принцеса, загрижена за своя народ, няма право да седи със скръстени ръце, докато хората ѝ са в опасност – парира го Джил.

– Имаш ли някаква представа какво можеше да се случи, ако.

– О, я млъквай! – прекъсна го тя и протегна ръце към него. Еди трепна изненадано, но когато Джил го целуна, напрежението му се стопи. Аз поклатих глава и извърнах поглед.

– О, Боже! – промърморих, без да се обръщам конкретно към някого. – Тази нощ е пълна с изненади.

Сега, след като опасността бе отминала, имах възможност да огледам по-внимателно Нийл. Той беше слаб и замаян от загубата на кръв и от ендорфините на стригоя, но беше оцелял.

– Хей – промълвих и нежно докоснах лицето му. Дампирът ме погледна с блуждаещи очи, като че ли не ме познаваше. – Ти го направи. Доказа, че татуировката действа. Сега разполагаме със средство, което да възпре стригоите да пият от нас.

Дори ако кръвта на Олив не можеше да спре процеса на превръщане, изглеждаше малко вероятно стригоите да изпият докрай противната им кръв, за да го завършат.

Нийл се усмихна едва-едва и затвори очи.

– Трябва да му дадем да пие течности – обади се Еди. Джил сега стоеше на около метър от него, но върху лицето му бе изписано отнесено и благоговейно изражение. – да го заведем в колата.

Докато двамата с Трей помагаха на Нийл да се изправи, аз се погрижих за тялото на стригоя, като го унищожих със специалните химически вещества на алхимиците. Докато наблюдавах как отвратителното му лице се разпада в дима, ме връхлетя сюрреалистичен момент на прозрение. Припомних си онези безумни секунди, когато си мислех, че всичко, което обичах и познавах, всичко, което представляваше Сидни Сейдж, можеше да изчезне от този свят. Аз и моите пострадали приятели току-що усетихме ледения полъх на смъртта, танцувайки със злото. Ние го унищожихме, но аз се ужасявах от мисълта, че животът ни бе висял на косъм. Във всеки момент стригоят можеше да спечели надмощие и да убие един от нас или всички ни. Животът и смъртта бяха неразривно свързани и сложно преплетени, а ние се люшкахме между тях. Ала тази вечер удържахме победа над смъртта. Бяхме живи и светът бе прекрасен. Животът беше прекрасен и аз нямах намерение да губя и минута от него.

Когато се върнахме в колите, Анджелина и Трей се хвалеха колко хитро са ни дебнели, за да ни проследят.

– Знаех си – повтаряше тя самодоволно. Държеше Трей за ръка, но в момента нямах нито сили, нито енергия да мисля за това. – Знаех си, че тази вечер ще стане нещо.

– Справи се добре – казах ѝ аз. – Наистина много добре. Очите ѝ се разшириха от изненада, което ми подсказа, че е очаквала лекция. Може би я заслужаваше, но дълбоко в сърцето си не смятах така. Ние не я възприемахме на сериозно, но тя беше истински борец против злото, също както Еди и Нийл. Погледнах към Трей, който се опитваше да скрие меча под палтото си, и осъзнах, че той също е един от нас. Дори Джил беше.

– Всъщност отначало не повярвах – заговори Джил и се усмихна леко. – Когато Анджелина ми каза, че тръгва по следата, аз отидох в стаята ти, за да те уведомя. Зоуи ми каза, че ще отсъстваш за през нощта и в този миг осъзнах, че наистина става нещо, затова хукнах да я настигна.

– Значи си смятала да ме издадеш? – ахна Анджелина невярващо.

– Нали в крайна сметка всичко мина добре – сви рамене Джил.

– Този път – намесих се аз. Не исках да им изнасям лекция, макар че може би се налагаше. Еди бе прав. Ние останалите можехме да си позволяваме безразсъдни постъпки, но единствената цел на пребиването ни тук беше да осигуряваме безопасността на принцесата. Ако стригоят се беше отскубнал.

В колата ми превързахме раната на Нийл и му дадохме да пие до насита вода и портокалов сок. Той постепенно се изчистваше от ендорфините и се усмихваше, когато осъзна какво бяхме постигнали. Не мисля обаче, че беше разбрал за пристигането на Джил, иначе нямаше да си лежи толкова отпуснато и да се хили замаяно.

– Успяхме. Доказахме, че татуировката действа. Наистина го направихме. – Разсмя се тихо, а аз се опитах да си спомня дали го бях чувала да се смее преди. – Здравата ще ни трият сол на главата, когато докладваме за това.

Еди отново се усмихна и аз осъзнах, че двамата бяха станали добри приятели.

– Когато узнаят резултатите, се съмнявам, че гневът им ще трае дълго.

– Какъв е планът сега? – попита Трей. – Вече нарушихме вечерния час.

– А подписахте ли се? – попита Еди. Те поклатиха глави. – Нито пък ние. Смятахме да останем навън за цялата нощ и да се вмъкнем на сутринта, когато цари суматоха, всички са заети и може би никой няма ни обърне внимание. Никой от съквартирантите ни няма да ни издаде.

– Да отидем при Кларънс или при Ейдриън – предложи Анджелина.

– Гладен съм – промърмори Нийл.

– Зная едно денонощно заведение – обади се Трей. – В чест на победата ще си поръчаме пържено.

Договорихме се и с двете коли се отправихме към Палм Спрингс.

– Трябва да се видя с Ейдриън – обявих аз на Еди и Джил, веднага щом излязохме на магистралата. – Ще ме оставите пред жилището му и ще продължите с моята кола. Той после ще ме докара в кампуса.

Еди ме изгледа удивено.

– Защо трябва да се виждаш с него?

– Просто трябва. – Не исках да се оправдавам, а и Еди не беше от тези, които дразнят и досаждат с въпроси. Удостои ме единствено с любопитен поглед, когато приближихме апартамента на Ейдриън. Но когато осъзна, че го оставям насаме с Джил, любопитството му прерасна в паника.

– Късмет – пожелах им на излизане от колата, без да съм сигурна кой се нуждаеше повече. – Обади ми се, ако нещо се случи с Нийл. – Той си бе тръгнал заедно с Трей и Анджелина и не очаквах да има някакви проблеми. Когато се разделихме, вече стоеше стабилно на двата си крака, а дампирите много бързо се възстановяваха.

Еди потегли, а аз закрачих към сградата на Ейдриън с разтуптяно сърце. Още не се бях съвзела от разтърсващото преживяване да се озова толкова близо до смъртта.

Влязох в апартамента, който беше тъмен и тих. Все още ме удивляваше колко хубав и спокоен сън имаше моят любим. Промъкнах се на пръсти в спалнята и го видях да лежи на леглото само по боксерки, с усукани завивки, преметнал ръка над главата си. Слабата улична светлина къпеше в меко сияние лицето му, застинало в един от редките мигове на покой. Беше толкова смайващо прекрасен, че почти повярвах на един от предишните му коментари, че двамата живеем във вълшебен сън.

Но това беше реално. Беше самата реалност и ние бяхме живи. Бяхме живи и аз отчаяно исках да се уверя в това. Без повече да се колебая, съблякох дрехите си и се мушнах в леглото до него.