Огнено сърце

ГЛАВА 23 Ейдриън

След като нахлу в къщата на Джаки и разказа за случилото се през онази нощ, ние тутакси прибягнахме към стандартните методи на действие. Многократно звънихме на мобилния телефон на Сидни. Отидохме до затворения ресторант. Там нямаше и следа от Сидни – както и в "Амбъруд". Само за два часа всички лични вещи бяха прибрани от стаята ѝ, а администрацията бе уведомена, че Сидни Мелроуз и Зоуи Ардмор напускат училището, при това незабавно. Нямаше оставен нов адрес. Напълно естествено объркването ни предизвика недоумение у персонала, тъй като се предполагаше, че сме роднини.

Маркъс ни чакаше в дома на Джаки. Не желаеше да идва в общежитието, в случай че алхимиците все още се навъртат в района. Видимо разтревожен, скочи на крака още щом влязохме в стаята. Джаки кръстосваше нервно из стаята.

– Открихте ли нещо? – попита тя. Еди поклати глава, а аз отидох при Маркъс.

– Къде е тя? – попитах настойчиво. – Къде биха могли да я отведат?

– Не зная – отвърна той с измъчено изражение.

– Разбира се, че знаеш! Точно това е по твоята част. – Едва се сдържах да не го разтърся. – Нали знаеш всичките им мръсни игри, дявол да го вземе! Предполага се, че си големият мозък! Къде е тя?

Еди дойде при нас и ме хвана за ръката. Мисля, че се боеше да не се нахвърля върху Маркъс.

– По-кротко – предупреди ме той.

– Съжалявам – промълви с пребледняло лице Маркъс. – Наистина не знам къде е тя. Мога само да гадая, да се обадя тук-там. Но след като няма за какво да се хвана, това е все едно да търсиш игла в купа сено, казано пословично.

Обикновено хората не използват изрази като "казано пословично". Това е запазена марка на такива умници като алхимиците. Сидни също щеше да я използва. Простенах и се тръшнах в едно кресло.

– Те казаха, че ще я спасят от проклятието – рече Еди. Изглеждаше ужасно и не си бе дал труда да се измие и да почисти дрехите си.

– Да – съгласи се Маркъс мрачно. – Сигурен съм, че те точно това си мислят, че правят. Има безброй места, където биха могли да я скрият – много от които, не, повечето от които дори моите информатори не знаят. Места, където отвеждат хора като нея. Ами, те не са публично достояние в средите на алхимиците.

Хора като нея.

Прилоша ми. Зарових лице в длани, докато си мислех за безумната история, която ни разказа Еди.

– Онзи телефон. Онзи проклет телефон. – Аз бях виновен. Моя беше вината, че я бяха заловили. Ако не бях толкова небрежен, нямаше да го изгубя. Когато вдигнах глава, видях, че всички ме гледат озадачено. Дори Еди, който бе наясно с нашата история, не проумяваше каква е ролята на телефона. Маркъс внезапно се изправи.

– Почакайте. Ние можем да я намерим. Зная как.

Затаих дъх и се надигнах.

– Как?

– С твоя помощ – заяви Маркъс нетърпеливо. – С помощта на магията на духа можеш да проникваш в сънищата. Тя все някога ще заспи. Открий я и я накарай да ни каже къде се намира.

Свлякох се обратно в креслото. Идеше ми едновременно да се смея и да плача. Исках да удрям, да троша.

– Не мога. Може да се каже, че духът ми в момента е извън строя.

И наистина беше. Страхът, че няма да мога да излекувам Сидни, ако се нарани, ме преследваше от първия ден, в който започнах да вземам стабилизатора на настроението. Но никога, никога не съм си представял, че ще ми се наложи да създам сън. Макар да знаех, че е безнадеждно, се опитах да се концентрирам и достигна до духа, както бях свикнал. Нищо не стана. Дори не беше като да го усещам и да не мога да го достигна. Духът просто го нямаше.

Разочаровах я, провалих се. Бях слаб, твърде слаб, за да се справя с тъмната страна на духа. Предадох се, посегнах към хапчетата и сега бях безсилен да ѝ помогна. Дали духът ще се върне, ако ги спра? И колко време ще отнеме? В този момент подобни въпроси бяха безполезни. Сидни бе изчезнала и никой от нас не можеше да направи нищо, когато тя най-много се нуждаеше от нас.

Джаки се прокашля.

– Аз може би ще успея да помогна. Мога да направя магия за отгатване – също като онази, която тя направи за твоята приятелка морой. Трябва ми косъм от косата ѝ.

Плаха надежда се зароди в мен.

– Сигурен съм, че в апартамента ми има много от нейните косми. – При тези думи веждите на Маркъс се стрелнаха нагоре.

– Тук също трябва да има. – Джаки се извърна и забърза към работилницата. Последвах я и наблюдавах как тя коленичи до рафта, където Сидни държеше нещата, които не можеше да занесе в стаята си в общежитието.

Повечето бяха разни магически джунджурии, които Сидни не искаше да рискува да бъдат намерени от Зоуи. Имаше и дрехи, в случай че ѝ се наложи да се преоблече, ако се изцапа, докато работи, обясни ни Джаки. Типично за Сидни беше да се погрижи за всичко. Имаше още и една кадифена мантия и няколко книги с магии. Разгърнахме внимателно дрехите, търсейки отчаяно някой изпаднал косъм. Най-сетне намерих един, фин и блестящ като истинско злато – близо до яката на пурпурната тениска. Подадох косъма на Джаки и разгърнах тениската. Едва се удържах да не избухна в сълзи.

Това беше тениската, която ѝ бях изрисувал – пурпурна, с голямо пламтящо сребристо сърце. За част от секундата ни видях отново двамата в онази претъпкана и задимена сестринска къща. Седяхме на пода един до друг и когато се взрях в очите ѝ, видях отразен в тях собствения си копнеж. Целувката ѝ разтърси моя свят и в онзи момент, без значение колко упорито го отричаше тя, ние се свързахме навеки.

Притиснах тениската до гърдите си. От нея все още се разнасяше едва доловимото ухание на парфюма на Сидни.

– Ще взема това.

Джаки кимна.

– Върви при приятелите си. Ще ми отнеме известно време, докато се концентрирам и направя магията.

– Трябва да я намериш – изрекох задъхано и сграбчих ръката ѝ. Знаех, че звуча налудничаво и отчаяно. Но точно така се чувствах в онзи момент. – Трябва. Ако нещо ѝ се случи. Аз не мога. Това е.

В очите на Джаки заблестяха сълзи и за моя изненада тя ме прегърна.

– Ще направя всичко, което мога. А сега ти трябва да се съвземеш и успокоиш.

Не бях сигурен дали съм успял да го постигна, преди да се върна при Еди, Маркъс и останалите, но те бяха толкова заети със собствените си тревоги, че не ми обърнаха внимание. Само Еди забеляза появата ми. Лицето му бе мрачно, а челото – набраздено от тревога и отчаяние.

– Опитах се – прошепна той, – опитах се, Ейдриън. Никога нямаше да я оставя, ако знаех. Щях да остана с нея до края. Животът си щях да дам и .

С мъка овладях чувства та си. Еди бе изгубил още един приятел. Лош късмет, както се казва. Той бе един от най-дръзките и способни пазители, но не го вярваше заради неуспехите, които бе преживял. Когато се взрях в очите му, съзрях пламъка на всепоглъщащата себеомраза, която го разяждаше. Познавах това чувство, което тровеше и мен.

– Зная, че би го пожертвал – уверих го. – Но не си могъл да сториш нищо.

Той поклати глава и зарея изтерзания си поглед в пространството.

– Бях пълен глупак. Изобщо не биваше да се хващам на тези приказки за заклинания и магии. Но след като я видях какво направи с огъня, всичко изглеждаше толкова. Ами, реално. Повярвах ѝ. Изглеждаше логично.

Усмихнах му се безрадостно.

– Защото тя го умее. Тя е обучена да убеждава хората да повярват в разни неща. И да ги надхитрява. Никакъв шанс не си имал. – Също така бе готова да пожертва своя живот, за да спаси приятеля си, ала никой не я бе обучавал на това. Това просто ѝ идваше отвътре.

Еди нямаше да се огъне толкова лесно и аз го оставих на болката му, за да остана насаме с моята. Айнщайн ми бе казал, че дори със стабилизатора на настроението тъжните събития ще ме натъжават, а щастливите ще ме радват. Бил е прав, защото докато седях там, а моят свят се разпадаше около мен, имах чувството, че никога не съм вземал и едно от онези хапчета. Черното, задушаващо отчаяние, което мислех, че съм стъпкал и пропъдил завинаги, се процеждаше във всяка частица от съществото ми. Ненавиждах се. Ненавиждах живота си, защото Сидни я нямаше в него.

Нещастието ме обгръщаше с лепкава пелена, също както в старото време, когато владеех магията на духа – само дето духът вече го нямаше. Ако беше с мен, нямаше да се чувствам толкова дяволски ненужен. Не можех да дам нищо на Сидни. Никога не съм могъл.

Но Джаки можеше. Ако нямах сили да се изтръгна от това задушаващо отчаяние, можех поне да потърся светлината на надеждата в някой друг. Джаки щеше да успее. Щеше да намери Сидни и някак си, може би с вудуто на Маркъс и юмруците на Еди, щяхме да си върнем Сидни. Вкопчих се в тази искрица надежда, раздухвайки я до малко пламъче, което пропъди част от мрака в сърцето ми. Вината и себеомразата позаглъхнаха и аз си казах, че трябва да бъда силен. Заради Сидни. Тя ми вярваше.

Но когато Джаки се върна, по лицето ѝ прочетох, че магията не се е получила.

– Опитах се – рече тя със зачервени очи. – Мислех, че съм се свързала с нея, но нямаше за какво да се заловя. Никакви образи. Само мрак.

– Тя жива ли е? – попитах, едва разпознавайки собствения си глас.

– Да – отвърнаха в един глас Джаки и Маркъс. Изгледах ги въпросително.

– Ако беше мъртва, щях да успея да изрека заклинанието – каза Джаки, без да уточнява.

– Те нямат да я убият. Не е в техния стил – поясни Маркъс. – Твърде много ценят хората си. Просто ще се опитат да я променят, да я накарат да мисли различно.

– Ще я превъзпитат – отроних глухо.

Той разпери безпомощно ръце.

– Е, те го наричат така.

– Доколко могат действително да я променят? – попита Еди. – Имам предвид. Тя е Сидни. Тя ще бъде същата. Нали? Ще се бори с тях.

Маркъс мълча дълго, преди да отговори.

– Разбира се. – Не беше толкова добър лъжец като Сидни. Обърна се към мен. – Тя никога не си е правила татуировка със солта, нали? – Поклатих глава, но по лицето му разбрах, че вече знаеше отговора. Не казах нищо за вероятната, но недоказана защита, която осигуряваше на Сидни ползването на магията. Не разполагахме с нищо конкретно, освен думите на Инес, но Сидни беше оптимистично настроена и смяташе да проведе някои експерименти върху себе си, когато имаше време. Което сега очевидно изтичаше.

– След като всичко се уреди – ми бе казала тя. – Тогава ще имаме време.

Останах буден през цялата нощ, неспособен да намеря покой. На следващия ден групата ни бе извикана в дома на Кларънс за среща с алхимик на име Мора. Тя беше на възрастта на Сидни с къса кестенява коса, подстригана на черта с прав бретон. Беше облечена в униформата на "Амбъруд".

– Аз съм новият алхимик, назначен в Палм Спрингс – заяви с хладен, официален тон. – Ще бъда посредник във всички евентуални проблеми и конфликти, които могат да възникнат с мороите. Доколкото разбрах, принцесо, вие вече сте се приспособили към живота в училището и се съмнявам, че ще има причина да общуваме често.

Останалите от нас гледаха мрачно. Всички знаеха, че Сидни е била отведена насила, въпреки че не всички причини им бяха известни. Онези, които не подозираха за мен и Сидни, предполагаха, че са я отстранили, задето се е сближила прекалено много с нас – което всъщност не беше много далеч от истината.

Мора раздаде на всички ни визитката си.

– Тук са написани моят имейл и телефон, ако искате да се свържете с мен. Имате ли някакви въпроси?

– Да – казах аз. – Къде са Сидни и Зоуи Сейдж?

Усмивката на Мора беше любезна като на политик, но аз видях в очите ѝ онзи леден поглед, присъщ на алхимиците. Съмнявах се, че тя би изтърпяла да остане в една стая с мен, ако знаеше предисторията на Сидни, ала беше очевидно, че Мора хранеше обичайното презрение и недоверие към моята раса.

– Съжалявам – отвърна тя хладно. – Аз просто отивам там, където ме изпратят. С мен не се споделя секретна информация. Ще трябва да се обърнете към моите началници, ако искате да научите подробности относно новото назначение на сестрите Сейдж. – По тона ѝ беше ясно, че не вярваше, че някой ще ми ги каже и поне по този въпрос двамата бяхме на едно мнение.

Тази сутрин не бях пил стабилизатора на настроението и през целия ден не усетих някаква промяна. Джаки ми каза, че смята да опита други магии за търсене след две седмици, когато настъпи новолуние. Обещанието ѝ, както и надеждата, че мога да си върна магията на духа, ме държаха далеч от касата с водка. Най-голямото ми постижение беше посещаването на занятията. Исках единствено да си остана вкъщи и да се свия в някой ъгъл. Или да продължа да тормозя Маркъс за последни сведения. Единствено мисълта за Сидни ме караше всеки ден да ходя в "Карлтън". Тя нямаше да иска да отсъствам от часовете, не само защото вярваше в необходимостта от образование, но и защото смяташе, че рисуването ме предпазва от черната пропаст на отчаянието. Влачех се като робот из кампуса и рисувах картини само в сива и черна гама.

Три дни след като спрях хапчетата, вече бях сигурен, че мрачните ми настроения са се завърнали. Беше също както преди.

Когато се събудих на петия ден, долових първите проблясъци на духа.

Едва не се разплаках. Беше минало толкова време и когато разпрострях сетивата си, докосвайки онези искрящи, проблясващи нишки магия, имах чувството, че досега не съм дишал свободно. Това беше най-важната, най-съществената част от мен, която бях изгубил. Как съм могъл да се откажа от нея? Все още не можех изцяло да я уловя и овладея, но сладостта на тази сила бе опияняваща и съживяваща. За пръв път от изчезването на Сидни изпитах истинска надежда, както и желание да се обадя на Лиса. Бях затворил крана на безнадеждността и внезапно почувствах в себе си мощ да завладея света.

– Трябва да се свържеш с алхимиците и да разбереш къде е Сидни – заявих на Лиса, когато тя вдигна.

– За какво. Говориш? – попита тя с основателно недоумение.

Очевидно никой не си бе дал труда да я информира за промените в Палм Спрингс. Докато Джил беше в безопасност, алхимиците не смятаха да съобщават на кралицата на морои те подробности за мисията. Запазих в тайна отношенията си със Сидни и ѝ обясних, че алхимиците са се паникьосали и са отвели Сидни, задето се е сприятелила твърде много с нас. Както и преди, разказът ми не беше много далеч от истината.

– Това е ужасно – рече Лиса. Долових състраданието в гласа ѝ. – Но не мога да направя много. Това е тяхна вътрешна работа, колкото и да е ужасно. Нямам право да отправям искания към тях, както и те не могат да ме разпитват за някой от моите поданици. Алхимиците и мороите работят съвместно, но не се контролираме взаимно.

– А не може ли просто да попиташ? Моля те. – Опитах се да говоря сдържано, благодарен, че не общувахме с видеовръзка. Дори не можех да си представя какво щеше да издаде лицето ми.

– Ще попитам – неохотно се съгласи тя, – но не мога да обещая нищо.

– Зная. Благодаря ти. – Изведнъж ме осени прозрение. – Ти я познаваш. Не можеш ли с магията на духа да достигнеш до нея в съня ѝ? Аз се опитвах, но заради хапчетата.

– Аха. – Лиса замълча за миг. – Бих искала. Мога да опитам, но не съм толкова добра като теб. Трябва да познавам някого много добре, за да го посетя в съня му. Може би е по-добре да помолиш Соня.

Идеята беше добра и аз се вкопчих в нея като удавник за сламка. Соня и Сидни бяха станали добри приятелки, но Соня също не беше много умела в създаването на сънища с магията на духа. Когато след два дни ми се обади, новините не бяха обнадеждаващи.

– Опитах – каза тя, – но не можах да я достигна. Може би нямам такива способности. Ти си най-добрият в това.

– А може би тя е будна – предположих, без да съм сигурен, че го вярвам. Надеждите ми отново рухнаха в бездънните глъбини на отчаянието, но не за дълго, защото на следващата сутрин успях да се докосна до духа.

И ето го отново, онова усещане, че съм възвърнал най-съществената част от себе си. Чак дъхът ми секна. Магията гореше в мен, опияняваща и великолепна. Изтичах навън по боксерки и тениска. Нямаше много хора, но един мъж, разхождащ кучето си на отсрещния тротоар, ме изгледа удивено. Без да се колебая, призовах сялата на духа и аурата на мъжа блесна пред мен в синьо и оранжево.

– О, Господи! – пророних задъхано. Моята магия се бе върнала. Мога да го направя. Махнах на съседа и побързах да се върна в апартамента. Щом се озовах в спалнята, седнах на леглото и се опитах да се концентрирам, за да създам сън с магията на духа. Трябваше да съм спокоен, а възбудата и тревогата ми пречеха да се отпусна. Ала когато най-сетне изпаднах в транс, не можах да я достигна.

Върнах се в реалния свят и се опитах да проявя благоразумие. Ако Сидни се намираше някъде в Щатите, за нея също беше ден. Освен това може би силата ми трябваше да укрепне още малко. Но мракът временно бе отстъпил и аз отново се носех на крилата на надеждата, навярно в онова превъзбудено състояние, за което ме предупреждаваше Айнщайн. Но не си въобразявах. За пръв път от дни имах чувството, че не всичко е изгубено. Можех да спася Сидни.

Приливът на духа ме зареди с толкова много енергия, че през следващите четири дни почти не спах. Кипях от жизненост и нетърпение, а и се боях да не пропусна възможността да се свържа с нея, когато спи. Вече можех напълно да контролирам духа и постоянно създавах сънища, надявайки се да я достигна. Но безуспешно. Понякога изобщо нямаше връзка. Понякога имах усещането за мрак или някаква стена. Каквото и да бе, резултатът винаги бе един и същ: никаква следа от Сидни.

Мрачното настроение започваше отново да ме обзема, когато най-сетне се обади Джаки и каза, че може да опита поредната магия. Запътих се послушно към къщата ѝ, ала психически бях сломен и се люшках над ръба на черната бездна. И не беше толкова заради провалите ни (при все че също ми тежаха), колкото заради други неща. Толкова се бях концентрирал върху усилията си, че почти не ми оставаше време да мисля за самата Сидни. Какво се случваше с нея в момента? Маркъс не ми обясни много ясно какво ще ѝ сторят и въображението ми рисуваше ужасяващи картини. Предишната себеомраза се завърна. Сидни страдаше. Тя се нуждаеше от мен, а аз не бях до нея.

На алеята за коли пред дома на Джаки беше паркирана непозната кола и когато тя ме пусна вътре, се изненадах да видя Джил и Еди.

– Какво правите тук? – попитах ги.

– Исках да присъствам на заклинанието – отвърна Джил. Изгледа ме с дълъг и преценяващ поглед. – Освен това исках да поговоря с теб.

– Откъде знаеш къде сме. – Млъкнах. Ведно с всичко останало връзката помежду ни се бе възстановила. Джил отново беше в синхрон със съзнанието ми и съдейки по измъченото ѝ изражение, беше подвластна на всички смени на настроенията ми.

– Ейдриън – рече тя нежно. – Трябва да поспиш.

– Не мога. И ти знаеш защо. Не мога да рискувам да я изпусна. Тя все ще заспи и аз трябва да съм буден, за да я достигна.

– От дни се опитваш. Време е да признаеш, че нещо не е наред. Нещо те блокира.

Тя имаше право, но не исках да го призная. Исках да вярвам, че ако се опитам малко по-упорито или улуча подходящия момент, ще достигна до Сидни. Неотдавна говорих с Лиса в съня ѝ, когато тя ми съобщи, че е претърпяла провал с алхимиците, и знаех, че все още притежавам способността да създавам и контролирам сънища.

– Това няма значение – заявих упорито. – Джаки ще я намери. Тя ще успее. – Извърнах се към нашата домакиня. – Има още две неща, които можеш да направиш, нали?

Тя кимна.

– Едното може да се осъществи само в тази фаза на луната. Другото може да бъде направено почти по всяко време. Просто изисква много повече психическа енергия и някои рядко срещани съставки, с които не разполагах. Беше ми нужно време, за да ги набавя.

– Тогава да действаме.

Магията при новолуние трябваше да бъде извършена на открито. Джаки бе изградила олтар, покрит с тамян и други предмети. Ние стояхме на разстояние и наблюдавахме мълчаливо. Заклинанието се състоеше от неразбираеми думи и жестове, а аз се унесох в спомени за всички онези случаи, когато бях със Сидни, докато Джаки правеше магии. Сидни притежаваше вродена дарба да усеща магията и всеки път затаяваше дъх, а в очите ѝ се четеше възхита и преклонение, докато наблюдаваше наставницата си. Аз не чувствах нищо, освен страха и надеждата, които се бореха в мен.

Джаки най-после се изправи, върна се при нас и поклати глава.

– Нищо. Съжалявам. Ще опитам другото заклинание.

Направи го вътре в къщата – впечатляващо постижение на магическите ѝ способности, в резултат на което създаде във въздуха голям въртящ се диск. Беше изразходвала толкова много психическа енергия, че едва не се строполи в несвяст на пода, но аз я подхванах, преди да падне.

– Все още нищо. – Чак тогава, когато видях, че сълзите ѝ всеки миг ще рукнат, разбрах колко дълбоки са чувствата ѝ към Сидни. – Мислех, че едно от двете заклинания ще е успешно. Но всеки път пред мен се изпречваше тъмна стена. – Отведохме я в дневната, а аз отидох да потърся в кухнята нещо за ядене. Бях научил едно важно нещо за изтощените магьосници – нуждаеха се от калории. – Случи ми се нещо подобно, когато сестра ми беше в кома.

Джил потръпна.

– Смятате ли, че Сидни е в кома? Дали са я наранили?

– Не зная достатъчно за техните методи – отвърна Джаки и пое с благодарност чашата с ябълков сок, която ѝ подадох. – Сигурна съм, че все още е жива, ала това е всичко.

Отпуснах се на малкия диван и се съсредоточих, докато изпадна в транс за съня. Не изглеждаше много вероятно, че ще успея там, където Джаки се бе провалила, но трябваше да опитам. Както се опасявах, се натъкнах само на безкраен мрак. Беше трудно да се каже къде свършваше нейният и започваше моят.

Когато дойдох отново на себе си, останалите ме наблюдаваха с мрачни и решителни физиономии.

– Върви си у дома, Ейдриън – рече Джил. – Почини си. Ще си ѝ полезен много повече, ако си силен и отпочинал.

– Аз съм напълно безполезен – отвърнах сломено.

Когато бях със Сидни, без значение дали изгаряхме в пламъците на страстта, или просто седяхме и разговаряхме, не вярвах, че сърцето ми може да побере повече любов. А сега не вярвах, че може да понесе по-голямо отчаяние. Не, не само сърцето ми. Всяка частица от мен страдаше толкова силно. Другите често ми натякваха, задето се тровя с алкохол, ала истинската отрова беше тази всепоглъщаща мъка, която в крайна сметка щеше да победи.

И като заговорих за алкохол. За пръв път от месец насам, исках да пийна. Исках да се напия. Да пия, докато не пропадна в бездната на моя мрак, отвъд всички емоции, защото не можех да издържа повече и миг на този ад. Алкохолът щеше да притъпи духа и способността да създавам сънища, ала и без това досега сънищата ми с нищо не бяха помогнали на Сидни.

– Недей – рече Джил, отгатнала мислите ми. Приближи и седна до мен. – Все още има надежда.

– Има ли? – Облегнах се на рамото ѝ, чудейки се как все още можеше да го вярва, особено след като беше директно свързана със сърцето ми.

С периферното си зрение забелязах на другия край на масата Хопър. Бях го оставил тук след онази нощ, когато отвлякоха Сидни, което беше много лошо от моя страна.

– Какво ще стане с него? – попитах Джаки. – Има ли начин да го съживиш?

Тя погледна златистия дракон.

– Не. Сидни е единствената, която може да го призове. Отразява му се добре, ако го държиш близо до себе си, дори и във формата на кристал, но ако някога излезе от това състояние, ще е слаб и болен. Разбира се, след изтичането на една година, той и без това ще се върне в своето измерение. Но е нещастие да си заключен в това неподвижно състояние толкова дълго.

– Зная как се чувства – промърморих. Жалко, че не можех да изведа Хопър да пийне с мен. Би могъл да стане Хопър Бармана.

Еди изгледа с презрение Хопър, но аз подозирах, че това чувство бе по-скоро насочено към самия него, отколкото към лъскавия дракон.

– Толкова съм глупав – избъбри дампирът. Напоследък това бе неизменният му рефрен. – Изобщо не биваше да ѝ вярвам. Крещях онова "заклинание" отново и отново насред полето и всичко, което постигнах, бе да им осигуря още време да избягат с нея.

– Тя просто те е защитавала – обади се Джил.

– Аз трябваше да я защитавам, това беше моята задача – изръмжа Еди.

Джаки допи сока си и посегна към кесията с курабийки.

– Какво заклинание ти каза да изречеш?

Еди смръщи вежди.

– Cent. centrum premanebit. Това истинско заклинание ли е?

– Не, поне доколкото ми е известно. – Джаки му хвърли съчувствен поглед, който той дори не забеляза. – Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, фразата е на латински. При много магии се използва този език.

– Какво означава? – попита Джил. Аз все още се облягах на нея, ала мислите ми се рееха, докато прехвърлях наум близките барове. В центъра бяха по-приятни, но можех да се натъкна на познати, ако отида в "Карлтън". Исках ли да бъда сам, или не?

– Ами, centrum означава център – отвърна Джаки. – Premanebit е глагол в бъдеще време. Може да се преведе като "остава". Или може би "устои". Двете думи заедно ще звучат като "центърът ще устои".

Вдигнах рязко глава.

– Почакай – прошепнах с пресекващ глас. – "Центърът ще издържи".

Прощалните думи на Сидни. Не са били за Еди, а за мен.

Последните останки от самообладанието ми се стопиха и аз рязко се изправих. Джил се пресегна към мен.

– Ейдриън.

– Ще се видим по-късно, приятели. – Отправих се към вратата, като пътьом взех Хопър и го пъхнах в джоба на якето.

Центърът ще издържи.

Ще издържи ли наистина, Сидни? Защото аз се разпадам.

– Къде отиваш? – подвикна ми Еди.

– Навън – отвърнах. – План за бягство номер осемдесет и осем: иди някъде, където за известно време няма да чувстваш нищо.

Двамата с Джил се спогледаха разтревожено.

– Кога ще се върнеш?

Centrum premanebit.

Поклатих глава и се извърнах.

– Вече няма значение.