Огнено сърце

ГЛАВА 17 Ейдриън

Почти бях готов да пренебрегна моята кралица и тутакси да се отправя към стаята на Сидни. Прочетох така ясно мислите на Сидни, сякаш аурата ѝ сияеше пред мен. Знаех, че ме желаеше и, мили Боже, и аз я желаех.

Но суровото лице на Михаил помете като вихър цялата романтика, а и колкото и да бяхме близки, аз си оставах поданик на Лиса. Почти на бегом се втурнах към двореца, изгарящ от желание по-бързо да докладвам пред Лиса и да се върна в обятията на Сидни.

За нещастие, оказа се, че Лиса имаше съвсем други планове.

– Тръгвате – заяви тя още щом влязох. До нея стоеше Кристиан, със скръстени пред гърдите ръце и гневно изражение. – Научих за случилото се. Алхимиците ще побеснеят, когато тя им съобщи за премеждието си. Налага се незабавно да вземем мерки за ограничаване на щетите и да я изпратим оттук колкото е възможно по-бързо. Това означава, че вие двамата с Нийл също трябва да заминете.

– Не се тревожи – обади се Кристиан. – Утре аз ще довърша започнатото от теб с тези негодници.

– Кристиан – простена Лиса, с удивително същата интонация, с която Сидни произнасяше името ми, когато беше раздразнена.

Той вдигна ръце.

– Какво? Онези типове заслужават много по-строго наказание и ти отлично го знаеш, Лиса.

– Зная, че имаме закони – изрече тя търпеливо. – И аз трябва да ги спазвам.

Кристиан не каза нищо, но погледите ни се срещнаха в миг на солидарност. Той може би не подозираше за романтичните чувства, заради които бях готов да защитавам Сидни с цената на всичко, но знаех, че Кристиан бе готов да се бори срещу всеки, който тормозеше другите. Отношенията ми с него не бяха от най-гладките, помежду ни висяха доста неуредени въпроси, но точно в този миг бях доволен да зная, че Уесли и онези задници, приятелчетата му, утре може да открият дрехите си малко поизгорели.

– Имате билети за ранния утрешен полет от Филаделфия – продължи Лиса. – Ако тръгнете веднага, ще успеете.

Всичките ми мисли за огнена разплата се изпариха. Да тръгнем веднага? И да зарежа уединението в стаята на Сидни и толкова рядката възможност да прекараме една нощ насаме? Идеше ми едновременно да се смея и да плача. Със Сидни бяхме толкова близо! Толкова близо до преломния скок в отношенията ни. И нямах нито едно логично възражение, тъй като действията на Лиса бяха абсолютно правилни за алхимик в тази ситуация – за всеки друг алхимик, но не и за Сидни.

– Нийл няма да иска да изостави Олив – промърморих неубедително.

– Точно сега Нийл е последната ни грижа – заяви Лиса твърдо. – Освен това той е със Соня. Тя го наблюдава за странични ефекти.

И така, потеглихме след час. Сидни отново беше зад волана и този път седях на предната седалка до нея. Позволявах си да я докосна крадешком по крака или ръката, когато мислех, че Нийл не ни гледа. Откраднатите милувки я караха да се усмихва, въпреки че не отклоняваше поглед от пътя. Наслаждавах се на тези усмивки, макар че никой от нас не се радваше на неочакваното заминаване. Нийл наистина не искаше да се разделя с Олив. А двамата със Сидни не искахме да напускаме нашето убежище.

– По-тъмно е, отколкото очаквах – отбеляза тя по едно време. Бяхме тръгнали привечер, но заради гъстите облаци мракът се спусна рано.

– Какво казаха в прогнозата за времето? – попитах. В кралския двор валеше само лек сняг, но колкото повече напредвахме, толкова повече се усилваше снеговалежът.

– Не зная. Забравих да проверя.

В знак на престорен ужас притиснах ръка до сърцето си. Шегата настрана, но това действително беше крайно неприсъщо за нея.

– Сидни Сейдж да потегли неподготвена на път? Накъде отива този свят?

Тя отново се усмихна.

– Не аз планирах това пътуване.

– Добре поне, че имаш мен за помощник. – Извадих телефона си и почувствах как цялото ми нехайство се изпарява, когато узнах, че се задава буря. – По дяволите! Предупреждават, че в планините се задава снежна буря.

– Какво? Защо никой не ни предупреди? – възкликна тя.

– Навярно и те не са проверили прогнозата. Този, който е поръчал билетите, повече се е тревожил дали ще успее да стигнем навреме до летището. Обзалагам се, че бурята няма да засегне Филаделфия.

Лицето на Сидни доби още по-мрачен вид и за пръв път се замислих сериозно за условията, в които се намирахме. Пътят едва се виждаше заради гъстата пелена от неспирно сипещия се сняг. Тя въздъхна.

– Път, който обикновено се изминава за един час, сега ще ни отнеме почти три часа. Може би не е зле да се върнем и да изчакаме бурята да отмине. Накъде се движи бурята?

– Кралският двор е с по-малка надморска височина. Там трябва да вали по-слабо. И пътят назад е с по-малко завои – обади се Нийл от задната седалка. Навярно искаше да се върне при Олив. – По-малко сняг и по-малко хлъзгави пътища със завои.

Може би шосето беше заледено; може би беше само снегът. А може би тя беше по-уморена, отколкото си мислех. Каквото и да бе, когато тя взе един остър завой на планинския път, гумите се подхлъзнаха и колата поднесе настрани. Сидни изкрещя, а аз едва успях да зърна един бор, който изскочи срещу нас, миг преди колата да се блъсне в него и въздушните възглавници да блокират зрението ми.

Времето спря. Едновременно ми се стори, че изтече цяла вечност и един миг, преди да осъзная отново къде се намирам, Кошмарът ми се бе сбъднал.

И в онези секунди, след като въздушните възглавници се свиваха, докато всичко наоколо беше мъртвешки замряло, единствената ми мисъл беше: "Сидни е мъртва, а аз нищо не мога да направя"

Извърнах се към нея, със сърце, готово да изскочи от гърдите ми, и я видях да разкопчава колана си.

– Слава Богу – въздъхнах и се пресегнах да хвана ръката ѝ. Тя стисна моята, силно и уверено. Спомних си за Нийл и тъкмо да се обърна, за да го проверя, когато чух как се размърда на задната седалка.

– Всички добре ли са? – попита той.

– Мисля, че сме наред – отвърна Сидни. – Може би леко контузени. Но не мога да кажа същото за колата.

Излязохме, за да я огледаме. Краката ми се подкосяваха, но това бе повече заради току-що преживяния шок. По лицата на спътниците ми можеха да се прочетат подобни чувства, но слава Богу, това беше най-лошото. Нямахме сериозни наранявания. Колата се беше блъснала в един бор и предницата се бе смачкала, но не толкова силно, че и ние да бъдем премазани. Не изгубих много време в размисъл за висшите сили, но ако те имаха пръст в това, им бях безкрайно благодарен.

Нийл приклекна до смачкания калник.

– Можеше да е и по-зле. Каквото и да си направила, си успяла да сведеш щетите до минимум.

– Трябваше просто да превключа на по-ниска предавка – заяви Сидни като истински експерт, какъвто беше. – Никакви спирачки.

– И никакъв сигнал – оповестих, като погледнах телефона си. – Няма покритие.

Тя извади своя.

– Аз имам. – Разбира се, че имаше. Вероятно мобилните телефони на алхимиците се свързваха с високотехнологична антена на луната. Не че тази вечер я виждахме. Наоколо имаше само мрак и сняг. И кучешки студ. Дори и с по-дебелото палто студът пронизваше костите ми, докато чаках тя да позвъни за помощ. Сидни се намръщи и затвори.

– Ще изпратят авариен автомобил, но може би ще отнеме поне час.

– Тогава да се върнем в колата – подканих ги аз.

Така и сторихме, но само за да открием, че двигателят не може да запали. Най-доброто, което можехме да направим, бе да се надяваме, че вътре все още се беше запазила достатъчно топлина, за да не измръзнем. Исках да притисна Сидни в прегръдките си, но спазвахме прилична дистанция на предната седалка. Въпреки това, тъй като Нийл не можеше да ни види, тя отпусна ръка върху крака ми.

Времето минаваше и в колата ставаше все по-студено. Сидни се сгуши в якето си, а аз чувах как Нийл разтрива ръцете си на задната седалка. Идеше ми да пратя по дяволите благоприличието и да прегърна Сидни – може би дори и Нийл – когато тя сложи решително ръка върху дръжката на вратата и заяви:

– Достатъчно.

За мое изумление тя се запъти към крайпътния банкет, като се скри напълно в снежната пелена. Двамата с Нийл хукнахме след нея.

– Сидни? – извиках.

Открихме я на колене върху тясната ивица земя, вече покрита почти с две педи сняг. Канех се да я попитам какво прави, когато изведнъж от пръстите ѝ избухна пламък. Много скоро между дланите ѝ се появи огнено кълбо, колкото плажна топка. Предпазливо, като че ли държеше крехък порцелан, тя го постави на земята, където – колкото и да бе невероятно – то продължи да гори върху снега. След като го изучава внимателно няколко минути, тя бавно отдръпна ръце и ги постави върху коленете си.

Затаих дъх. Няколко пъти я бях виждал да прави магията с огън, но беше постигнала невероятен напредък. Първоначално Джаки я бе научила да използва огнената топка като оръжие, което да хвърля в случай на нужда, като я бе предупредила, че задържайки огнената топка на едно място, хаби от собствената си енергия. Обаче Сидни изглеждаше съвсем спокойна и непринудена. Ала това не можеше да се каже за Нийл, чиито очи бяха станали огромни на проблясващата светлина.

– Как го направи? – възкликна той.

– Недей – рече тя, без да го поглежда. – Не говори. – В гласа ѝ прозвуча заповедна нотка, на която той тутакси се подчини и безмълвно клекна до нея, за да се сгрее на огъня. Останахме така дълго време, докато върху снега не проблеснаха светлините на приближаващи се фарове. Сидни остави пламъка да гори, докато светлините не спряха, сетне бързо го угаси и излезе на шосето.

Автовлекачът отби встрани и спря. Шофьорът излезе и се втренчи в посоката, от която дойдохме.

– Каква беше онази светлина? – попита той.

– Имахме флашфеер[12] – отвърна Сидни.

Колата не беше затънала в канавката и влекачът лесно успя да я изтегли и да я закачи на буксир. Помогнахме на шофьора, доколкото можахме, а след това се качихме при него в кабината.

– Нямам представа колко време ще отнеме, докато я закарам до сервиза – каза ни той, като бавно излезе обратно на шосето. – Имам чувството, че ще бъде бурна нощ. Зная едно място на няколко километра оттук, където можете да отседнете за през нощта. Аз ще откарам колата в сервиза, който е малко по-нататък. Утре сутринта ще уредим подробностите.

Няколко километра отнемат доста време, когато караш с двайсетина километра в час, но най-сетне видяхме светлините на малка сграда. Шофьорът отби от шосето и спря пред приятна постройка с надпис "Поконо Вали, нощувка и закуска". Сидни и шофьорът си размениха телефоните и всички му благодарихме за помощта. Той потегли, за да спасява други закъсали шофьори.

Когато влязохме, възрастната жена на рецепцията ни погледна изненадано.

– Мили Боже! – възкликна и се изправи. – Не очаквах тази вечер да дойде някой.

– И ние не очаквахме да се озовем тук – отвърнах аз. – Колата ни излезе от пътя на няколко километра оттук.

– Горките. Е, тази вечер има много свободни стаи, така че няма проблем да пренощувате.

От нея се излъчваше майчинска загриженост, което ме наведе на мисълта, че тя сигурно щеше да ни подслони безплатно, но очите ѝ светнаха, когато Сидни извади кредитната си карта. Докато те попълваха бланките, аз се огледах наоколо. Преди време двамата със Сидни проведохме разследване в една странноприемница, която бе придала ново значение на думите "крещящо и безвкусно". Това място беше пълна противоположност и макар със старомодно обзавеждане и леко претрупано, всичко бе подредено с вкус, без излишна претенциозност.

Съдържателката ни връчи три ключа и ни разведе набързо из първия етаж, като ни показа трапезарията и бюфета за гостите. Когато най-после се качихме на горния етаж, аз дръпнах Нийл настрани и оставих жените да продължат напред.

– Чуй ме – казах тихо. – Сидни навярно току-що те спаси от измръзване. Ако наистина си човек на честта, както твърдиш, няма да обелиш и думичка за това, което видя. Ако го направиш, ако съсипеш живота ѝ, това ще бъде най-гадната и презряна постъпка, имайки предвид, че ѝ дължиш своя. Разбрахме ли се?

За няколко мига Нийл се взира сериозно в мен.

– Идеално.

Нямах нищо против, ако можех да използвам малко внушение, за да си осигуря мълчанието му, но нещо в този твърд и непоколебим поглед ме накара да му повярвам. Когато се качихме на горния етаж, исках да отида при Сидни, но реших първо да се настаня в своята стая. Захвърлих небрежно куфара си в единия ъгъл. Както и останалата част от странноприемницата, и тази стая бе уютна и приятна. Леглото беше с балдахин, а във вазите имаше свежи цветя. Прокарах пръсти по меките листенца на синята хортензия и останах поразен, че съдържателката бе положила толкова усилия, дори когато не очакваше гости. В банята видях голяма мраморна вана и не по-малко впечатляваща модерна душкабина. Изведнъж се почувствах мръсен от пътя, свалих дрехите и пуснах горещата вода. Тя опари кожата ми, но въпреки това усещането бе прекрасно след онзи пронизващ студ навън.

Когато излязох от душа, чух сигнала за есемес от телефона на любовта. Забързах към него. "Взе ли го?" питаше Сидни.

"Какво да взема?"

"Погледни под вратата."

Последвах инструкцията и намерих един ключ за стая, пъхнат под процепа. Без да си давам труд да ѝ отговарям, се облякох набързо, излязох и поех по коридора. Завих към стаята, чийто номер бе обозначен на ключа. Едва не почуках, но после реших, че имам открита покана и отключих вратата.

Пристъпих вътре и затворих вратата. Стаята беше дори по-хубава от моята. Повечето от лампите бяха угасени, а в камината весело пращеше огън. Сидни седеше на леглото и когато приближих, стана.

Беше гола.

Застинах, ключът се изплъзна от ръката ми и издрънча върху дървения под. Сърцето ми спря за няколко секунди, а после запрепуска бясно, както никога досега в живота ми.

– Ела тук – изрече тя с глас, нетърпящ възражение.

Краката ми сами ме поведоха напред. Освен нея, нищо не виждах. Нито аз, нито някой друг художник би могъл да запечата върху платното това великолепие. Беше невъзможно да се повярва, че тя някога се е съмнявала в красотата на тялото си. Отблясъците от огъня в камината, танцуващи по съвършената ѝ златиста кожа, ѝ придаваха вид на сияеща богиня от легендите. Искаше ми се да коленича пред нея и да ѝ обещая вечно да ѝ служа.

Като стигнах до нея, тя пое ръцете ми и ги отпусна върху голите си бедра. С удивление открих, че целият треперя. Тези очи, обрамчени с дълги мигли, с цвят на тъмен кехлибар във всички оттенъци на златото, срещнаха моите с такава увереност, че се почувствах като жалък новак.

– Мисълта ми е напълно ясна и съзнавам какво правя – додаде тя.

Трябваше да преглътна два пъти, преди да си възвърна дар слово. Бяхме така близо. Деляха ме сантиметри от прекрасното ѝ тяло, обсебвало сънищата ми – сънища, които тутакси избледняха в сравнение с реалността.

– Не заслужавам това – прошепнах. Вдигнах ръце и обхванах лицето ѝ в шепи. – Не и след това, което сторих с живота си.

– Вече ти казах: онази глава от живота ти е затворена завинаги – отсече Сидни. – Ние не сме същите хора. Постоянно се променяме, ставаме все по-добри. Когато си решил да вземаш онези хапчета. Ами, не става дума само за това какво могат да причинят. Важен е куражът да предприемеш тази стъпка. Аз винаги съм вярвала в теб, но.

– Накарах те да плачеш – прекъснах я. Онзи спомен винаги щеше да остане рана в сърцето ми.

– Плаках, защото те обичам и не знаех как да ти помогна да се справиш с всичко. – Тя се пресегна и докосна устните ми с върховете на пръстите си. Светът около мен сякаш се залюля. – И тъкмо в това беше грешката ми. Ти се справи сам. Не се нуждаеше от мен.

– Не, Сидни. – Гласът ми пресекна. – Нуждая се от теб. Нямаш представа колко много се нуждая от теб.

Приближих устни към нейните и изведнъж ми се стори, че всичко, което ми се бе случило досега, е било просто подготовка за този момент, че точно в този миг започваше истинският ми живот. Притеглих я към себе си и ако тя някога е имала съмнения, че искам да вкуся кръвта ѝ, знаех, че всички те изчезнаха завинаги тук и сега. Единственото, което жадувах да вкуся, бяха устните ѝ, кожата. Всичко, което ме подлудяваше. Пръстите ѝ уловиха краищата на ризата ми и ние прекъснахме целувката за кратко, за да я изхлузи тя през главата ми. Надникнах в очите ѝ и въпреки че изгаряха от страст, копнеж и онзи примитивен инстинкт, който движеше расите ни откакто свят светува, видях в тях и стаена тревога.

Тя нямаше опит в това, а и не ѝ се бе случвало да попада често в подобна ситуация. Аз трябваше да я водя, ала бедата бе там, че и аз нямах никакъв опит: никога досега не съм бил с девственица. Никога досега такава отговорност не е лежала на плещите ми. С другите момичета може и да нямаше значение, но знаех, че Сидни, независимо дали щяхме да бъдем заедно навеки, или пътищата ни щяха да се разделят, винаги щеше да сравнява следващите си любовни преживявания с този първи път.

Но докато водех умело ръката ѝ към колана си, а след това я положих нежно върху леглото, вече знаех със сигурност по кой път щяхме да поемем. Ние винаги щяхме да бъдем заедно. Трябваше да бъдем заедно. Не бе възможно всички тези чувства помежду ни някога да помръкнат или да изчезнат. Дишането ѝ се учести и тя зарови пръсти в косите ми, докато обсипвах с целувки шията ѝ, предвижвайки се към гърдите. Усетих, че тя очакваше от мен неистов порив, нещо яростно и стремително. Ала аз бях чакал твърде дълго, за да опозная всяка частица от тялото ѝ, да се насладя на всяка извивка и нямах намерение да бързам. Затова изучвах бавно цялата тази красота, за чието съществуване тя дори не подозираше. За мен беше едновременно мъчително и сладко и за пръв път в живота си мислех много повече за партньорката си, отколкото за себе си.

Лежах върху нея, когато отново впих устни в нейните, а тя се притисна към мен с настойчива жар, в която нямаше и следа от страх. И тогава най-сетне се случи чудото, за което бях бленувал толкова дълго. Сякаш се разтворих в прегръдките ѝ, в милувките ѝ, във всичко. Соня често казваше, че не вярвала в сродните души, но аз вярвах, че в това плътско единение, моята душа се сливаше с душата на Сидни, че тази хармония между телата ни е знак за нещо много по – голямо, за нещо предопределено.

И когато всичко свърши, не исках да я пускам. Погледнах лицето ѝ, пламналите страни и влажните кичури, обрамчващи потното ѝ чело, и си помислих: "Без значение дали това е само едно животинско съвкупление, или върховно сливане на душите, тя е моя и аз съм неин."

Търкулнахме се настрани и се сгушихме един до друг, плътно прегърнати. В гърдите ми бушуваха толкова силни емоции, че имах чувството, че ще се пръсна. Исках да ѝ прошепна безброй пъти, че я обичам, ала когато погледнах в очите ѝ, разбрах, че не е нужно.

– За какво мислиш? – попитах я.

– Че трябваше да го направим много отдавна.

Целунах я нежно по челото.

– Не, сега беше точният момент. Моментът, когато трябваше да се случи. – Знаех какво мислеше Сидни за съдбата и предопределеността и при други обстоятелства навярно щеше да ми изнесе лекция за свободната воля. Вместо това тя плъзна пръсти по врата ми и се усмихна.

– А ти за какво мислиш?

– За Ръдиард Киплинг[13].

Ръката ѝ застина.

– Сериозно?

– Да не би да смяташ, че не съм способен да мисля за поезия след секс?

Сидни се засмя.

– Ейдриън, много отдавна разбрах, че си способен на всичко. По-скоро очаквах Кийтс или Шекспир.

– Хареса ми томчето със стихотворения, което ми даде. Къси са, а по-налудничавите сякаш говорят с мен. – Претърколих се по гръб, скръстих ръце под главата си и се втренчих в прозрачния балдахин. – Мислех си за поемата "Самка".

– Е, наистина не очаквах това.

– Тя не е за жестоките жени, макар че може да звучи точно така.

– Зная. – Разбира се, че Сидни знаеше.

– Тя знае, защото го предупреждава, инстинктите ѝ никога не я подвеждат, самката е по-смъртоносна от самеца. – Затворих очи за миг, оставяйки се да се рея на вълните на любовта, изтощението и плътското блаженство. – Ние сме глупаци, Сидни. Мъжете. В момента ти ме правиш съвършено безпомощен. Вие, жените, сте толкова красиви и съблазнителни, че ние, мъжете, сме като играчка в ръцете ви. Ние воюваме заради вас, придумваме ви с ласкателства. А вие ни приемате. За нас е по-лесно тук, в леглото.

Тя извърна лице към мен.

– Не мога да кажа, че за мен беше толкова трудно.

– Но за нас все пак е по-просто. Вие сте силата, опората. Нашите закрилници, закрилниците на децата ни.

– Подценяваш се – рече тя. – Ти си също толкова силен. В противен случай нямаше да бъда с теб. Ние сме равни в това, във всичко, което предстои.

Не се чувствах равен с нея. Все още имах замайващото усещане, че тя е богиня, слязла на земята, за която не бях достоен. В същото време не исках да завися изцяло от нейната сила или да я използвам, за да съхраня и опазя живота си. Не исках майка. Исках партньор, съюз, точно какъвто имахме досега, само че да се разпростира върху всяка част от живота ни. Двамата ще крачим напред по житейския път, ръка за ръка, а аз ще посветя остатъка от живота си, за да стане нашата любов още по-велика и необятна.

– Май оплетох нещата – промърморих. – Трябваше да се придържам към Кийтс.

– Не, приятно е да зная, че замисленият, метафизичен Ейдриън пак е тук.

– Трудно е да се отървеш от него, дори с хапчета.

Изражението ѝ се смекчи.

– Толкова ли е ужасно? Да си изолиран от магията на духа?

– Не, защото да съм с теб е много по-велико вълшебство от магията на духа, пиенето или каквото и да е друго чудо.

Очите ѝ заблестяха и тя примигна бързо няколко пъти, за да не заплаче.

– Не си го оплескал – Киплинг. Зная какво имаш предвид. Надявам се, че ти знаеш, че и аз изпитвам същото към теб. Когато съм с теб, се чувствам слаба, но в същото време и силна.

Повече нямах съмнения дали съм стойностен и достоен за нея. Ние черпехме мощ един от друг, но самостоятелно пак бяхме силни. Въздъхнах и я привлякох към гърдите си.

– Не зная дали някога ще мога да изразя достатъчно ясно и докрай колко много те обичам.

– Е – поде тя с онзи пламтящ поглед, който добре познавах, – можеш да се опиташ.

И аз опитах, през по-голямата част от нощта. И както много често сме изтъквали досега, Сидни за пореден път се прояви като схватлива ученичка.

На сутринта се събудих щастлив и доволен, както дълго време не се бях чувствал. Сидни стоеше до прозореца, облечена само с една моя тениска. Беше толкова невероятно секси.

Че всички разумни мисли отлетяха за миг от главата ми. Най-сетне успях да се овладея, станах от леглото, приближих до нея и я взех в прегръдките си. Тя се облегна на гърдите ми.

– Погледни навън – пророни моята любима.

Аз исках да гледам само нея, но вдигнах поглед към прозореца. Всичко навън беше покрито с дебела снежна покривка. Огради, коли, всичко останало. Беше скрито. Клоните на дърветата бяха обвити с лед. Бледата зимна слънчева светлина струеше върху тази безбрежна белота, превръщайки я в блестяща премяна.

– Толкова е нереално – въздъхна Сидни. – Сякаш всичко е изсечено от диаманти. Трудно е да се повярва, че след всичко това светът ще може да се върне някога към нормалния живот.

Обвих ръце по-плътно около нея.

– Зная – промълвих. – Зная.