Огнено сърце

ГЛАВА 24 Сидни

Събуди ме студът. Нямах представа колко дълго съм потъвала и изплувала от непрогледната тъма, без сънища и видения, нито колко време е изминало, откакто бях във вана със семейството си. Съдейки по пресъхналата си уста и замаяната глава, в тялото ми все още имаше някакъв наркотик, но явно бяха намалили дозата, за да дойда в съзнание.

Лежах върху груб и неравен бетонен под, който не само не пропускаше никаква топлина, но беше още по-неудобен, защото беше влажен. Това засилваше усещането за студ, който се процеждаше в костите ми. Бавно и с усилие се надигнах до седнало положение и се обгърнах с ръце в напразен опит да се стопля. Във влажната килия не беше повече от десет градуса, а фактът, че бях гола, не помагаше.

В помещението цареше мрак. Черен като катран. И преди съм била в тъмнота, no тази бе непрогледна. Нямаше нищо, нито дори искрица светлина, за да могат очите ми да привикнат. Мракът беше почти осезаем, тежък и задушаващ. Трябваше да се осланям на останалите си сетива, за да добия представа какво ме заобикаля, но в тази зловеща тишина слухът ми не долавяше никакъв звук.

Зъбите ми започнаха да тракат и аз притиснах колене към гърдите си. Потръпнах, когато твърдият под одраска кожата ми. Свих се на топка, неспособна да повярвам, че съвсем доскоро съм била сред пустинята. Колко време бе изминало оттогава? Нямах понятие, нито знаех къде съм сега. Наркотикът, с който ме бяха упоили, бе спрял хода на времето. Можеше да са минали дни или минути от отвличането ми.

– Здравей, Сидни.

Гласът се разнесе ненадейно. Сякаш звучеше от всяка част от килията и отекваше в стените. Беше женски, но звукът бе синтезиран, като че ли жената говореше през филтър. Не казах нищо, но вдигнах глава и се втренчих право напред, без да мигам. Ако помещението бе оборудвано с модерна звукова система, вероятно имаше и камери за нощно виждане, с които ме наблюдаваха. Алхимиците може и да се опитат временно да блокират сетивата ми, но несъмнено щяха да се подсигурят, така че самите те да разполагат с всички предимства.

– Знаеш ли къде си? – попита гласът.

Трябваше да преглътна няколко пъти, преди езикът ми да се раздвижи и да формулира думите.

– В плен на шайка болни воайори, на които им доставя удоволствие да гледат едно голо момиче?

– Ти си болната, Сидни. – Гласът бе лишен от всякакви емоции. – Тъмнината, която те заобикаля, не е нищо в сравнение с мрака, обсебил и осквернил душата ти. Ние ще ти помогнем да го прогониш.

– Предполагам, че едва ли ще ми дадете дрехи и одеяло?

– Ти се възраждаш в света, в студ и голота. Дава ти се нова възможност да се спасиш.

Отново отпуснах глава върху коленете си и не отвърнах. Можеха да го украсят с всякакви метафори, които си пожелаят, но на мен ми бе ясно, че подобно лишение беше психологически метод, за да ме пречупят. Следващите думи на гласа го потвърдиха.

– Колкото повече ни сътрудничиш за собственото ти спасение, толкова по-удобен ще бъде престоят ти тук.

Сякаш по даден знак червата ми изкуркаха и аз отново се запитах колко време бе изминало.

– Задръжте си удобствата. Не се нуждая от спасение.

– Всичко, с което дойде, бе унищожено, е едно-единствено изключение. Това е знак на пашата добра воля. Ние не желаем да бъдем жестоки. Искаме да ти помогнем.

Запазих мълчание.

– Предметът е в килията ти, ако го искаш – добави гласът.

Ето че се започна: интелектуалните игри на алхимиците.

Не знаех какво да очаквам от превъзпитанието. Причината да се забулва всичко в тайнственост несъмнено бе да се внуши страх. Съвсем логично бе да се прилагат психически и физически мъчения. Когато искаш да премоделираш някого, първо трябва да прекършиш волята му.

Гласът не каза нищо повече и аз се заклех да не се улавям на въдицата им. При все това, колкото по-дълго седях, толкова по-силно ставаше любопитството ми. Какъв бе предметът, с който се опитваха да ме изкушат? Ако изобщо наистина имаше такъв. Знаех, че не бива да им се подчинявам. Знаех, че съпротивата е най-добрата тактика. Но любопитството продължаваше да ме гризе, а аз наистина нямах представа какво още имаше в тази килия. Едно проучване нямаше да навреди.

Станах и с изненада установих, че краката едва ме държат. Чувствах се леко замаяна, но в тъмнината поне нямах усещането, че стаята се върти. Пристъпих предпазливо напред с протегнати ръце. Не след дълго се ударих в стена. Повърхността бе студена като всичко наоколо, но гладка, с издълбани линии, което ме наведе на мисълта, че са тухли или плочки. Или ниши за микрофони и камери?

Огледът ми не продължи дълго. Килията беше приблизително два и половина метра на три и половина. Никъде не напипах врата. В единия ъгъл имаше мивка и открита тоалетна чиния, несъмнено за да се увеличи унижението при този експеримент. Напипах крана и го завъртях. Водата, която потече, бе ледена, но тъй като не долових странен мирис или вкус, подложих шепи, за да отпия, почувствала внезапно изгаряща жажда. Близо до мивката в стената бе закрепен малък диспенсър за течен сапун, от който се разнасяше миризма на антисептик. Едва не се усмихнах. Дори в килията за мъчения алхимиците не отстъпваха от хигиенните си стандарти.

След като не открих нищо друго, се върнах при първоначалното си място върху пода.

– Добре изиграно – признах. – Предполагам, че се хванах в капана.

Нищо не последва. След няколко секунди ми хрумна идеята да изследвам пода. Знаех, че те ме наблюдават и се наложи да преодолея стеснителността си, докато пълзях наоколо, прокарвайки ръце по всеки сантиметър от грубата повърхност. В крайна сметка единственото, което постигнах, бяха разранените ми колене.

– Тук няма нищо – казах. – Надявам се, че поне сте се насладили на представлението. Доста се постарах.

Внезапно ме заля ярка светлина. След целия този мрак аз извиках от шока и закрих очите си с ръце.

– Боли, нали? – попита гласът. – След като си живяла в мрак, е трудно да се върнеш към светлината.

Отне ми доста време, за да привикна. Дори когато най-сетне бях в състояние да сваля ръцете от очите си, пак се налагаше да ги присвивам. Взрях се напред и видях, че светлината идва от един квадрат в стената. Както подозирах, в стената бяха издълбани няколко ниши. Тази беше със стъклена повърхност, което позволяваше да надникна вътре. Нишата беше малка, но достатъчно голяма, за да побере източника на тази ослепителна светлина.

. И кръстчето на Ейдриън.

Защитната стена на съпротивата, която се опитвах да издигна, започна да се пропуква, но аз бързо се овладях, знаейки че не бива да издавам чувствата си. При все това не успях да се сдържа и плъзнах пръсти по стъклото, докато се взирах с болка в кръстчето. Беше непокътнато, малкият дървен кръст беше все същият, с изрисувани нежни сребристи цветя, закачен на пиринчената си верижка.

– Нямаш право да носиш този свят символ – продължи гласът. – Но ние приемаме като добър знак това, че носиш подобна реликва. За нас е доказателство, че независимо колко си затънала, колко си покварена, част от теб копнее да се завърне към чистотата и праведния път.

– Вече съм поела по този път – промълвих аз, неспособна да откъсна очи от кръстчето. – И то отдавна.

– Не. Ти си се отклонила от него и си се принизила. Затънала си в нечестивия, извратен свят, който се движи противно на всички правила на природата и спасението. Когато намериш сили да признаеш това, когато чистосърдечно изповядаш греховете си, ще получиш своя кръст обратно.

Ръката ми, все още притисната о стъклото, потръпна от копнежа да докосне кръстчето, да се вкопчи поне в малка частица от Ейдриън. Студът, който продължаваше да ме измъчва, мигом охлаби ледената си хватка, като че ли мислите за моя любим стоплиха ума и сърцето ми. Ейдриън, с безгрижната си усмивка и невероятните зелени очи, Ейдриън, чиито ръце ме прегръщаха силно през нощта и ме притискаха към сърцето му. Ейдриън, който се бореше с демона в себе си, за да постъпва както е редно. Ейдриън с неговата непоколебима вяра в мен.

Ако можех да си върна кръстчето, ако можех да имам тази връзка с него. Тогава сигурно препятствията и разстоянието помежду ни ще изгубят всякакъв смисъл. Със сигурност можех да издържа мъчителните предизвикателства, на които щяха да ме подложат.

Това е едно от тях, осъзнах. Морковът, който ми протягат. Те искаха да взема кръста. Ала ако се прекършех, ако признаех обвиненията им, нямаше да бъда по-близо до Ейдриън. Независимо колко силно исках кръстчето, ако го приема, щеше да означава, че се изправям срещу него, че обръщам гръб на всичко, за което толкова усилено работих. Бавно, мъчително отдръпнах ръка и я стиснах в юмрук. Не се нуждаех от материален предмет, който да ми напомня за неговата любов. Аз вече я носех в сърцето си и това бе достатъчно, за да преодолея това изпитание.

– Нямам какво да признавам – процедих през стиснати зъби.

– Имаш много да признаваш – изрече гласът. – Но трябва да започнеш от малките неща. Направи една крачка по пътя на спасението и изкуплението. Кажи: "Аз съгреших срещу моя род и позволих душата ми да бъде осквернена. Готова съм да се пречистя от мрака." Кажи тези думи и всичко се стане много по-лесно за теб. Ще получиш кръста си. Ще получиш одеяло. Ще получиш храна. По един или друг начин ние ще те пречистим от мрака, но ако не ни сътрудничиш, ще разбереш, че методите, към които за съжаление трябва да прибегнем, могат да бъдат. доста неприятни.

В гърдите ми припламна страх, но аз решително го потуших. Хвърлих към кръстчето един последен жаден поглед и се опитах да мисля не за малкия предмет, а за любовта в очите на Ейдриън, докато ми го даваше. Извърнах се и отидох в другия край на килията.

– Нямам какво да признавам – повторих.

– В такъв случай не ни оставяш избор – произнесе гласът. – Поведението ти ни разочарова и много, много натъжи.

Светлината угасна, потапяйки кръста – и мен в тъмнина. Главата ми се замая и аз разбрах, че те по някакъв начин вкарваха наркотика в тялото ми, теглейки ме обратно към онзи свят без сънища. Дали не е бил във водата?

По един или друг начин ние ще те пречистим от мрака, но ако не ни сътрудничиш, ще разбереш, че методите, към които за съжаление трябва да прибегнем, могат да бъдат. доста неприятни.

– Добре – успях да промълвя, малко преди да се сгърча на пода. – да видим какво можете да предложите.