Огнено сърце

ГЛАВА 10 Ейдриън

Държах се като пълен гадняр, но не ми пукаше.

Работата беше в това, че изглежда, и на останалите не им пукаше. Може би вече бяха разбрали какво е заложено на карта. Или може би бяха доловили настойчивостта и притеснението ми. Във всеки случай времето изтичаше пред очите ми и проклет да съм, ако позволя на някого да оплеска всичко това.

– Доведете тук лекар – заповядах. – Или медицинска сестра. По дяволите, който и да е, стига да може безопасно да взема кръв. – Не беше необходимо да споменавам, че лекарят трябваше да е морой. Това се подразбираше, но невинаги беше лесноосъществимо. Понякога мороите живееха в уединени колонии. Други се опитваха да се скрият от стригоите, смесвайки се с обикновени хора в гъсто населени райони. Единственият изход бе да се намери някой от втората категория с медицинско образование – и да е някъде сравнително близо.

Дмитрий незабавно излезе от стаята, като още пътьом започна да набира по мобилния си телефон нечий номер. Този път оцених по достойнство експедитивността му.

Нина и Олив се спогледаха стреснато.

– Какво става? – попита Нина настойчиво. – Защо ще ѝ вземате кръв?

– Дано да имате основателна причина – обади се рязко Олив, живнала изведнъж. – Иначе веднага ще се махна от тук. – Тя потръпна. – През последните три месеца се нагледах на толкова кръв, че ще ми стигне за цял живот.

Усмихнах се и част от напрежението ми се уталожи. В двете сестри имаше борбеност и плам, което ми харесваше, а освен това ме развесели увереността на Олив, че може просто така да си тръгне от тук. Като изключим факта, че възстановяването на стригой поглъщаше огромно количество физическа сила, тя никога нямаше да успее да се промъкне безпрепятствено дори само покрай един от охраняващите дампири.

– Твоята кръв би могла да спаси живота на мнозина – заявих, но размислих над думите си. Ако някой стригой разбереше, че не може да превърне жертвата си в себеподобно чудовище, можеше просто да я убие. – Или ами, душите. Никой стригой не може отново да те превърне.

Това донякъде укроти Олив.

– Наистина. Истината ли казваш? Защото. Заявявам го съвсем честно, предпочитам да умра, отколкото отново да премина през онзи ад. – Стисна клепачи, но не успя да възпре сълзите си. – Беше ужасно.

– Зная – уверих я, докато наблюдавах как Нина седна до нея и я прегърна. Разбира се, не знаех. Нямах представа какъв ад е преживяла. – Но сега си имунизирана. А ние се опитваме да разберем дали ще можем да се възползваме от това, което Нина е направила за теб, за да помогнем на другите.

Нина повдигна глава от гърдите на сестра си.

– Мога ли да ти помогна сега с нещо?

– Мисля, че засега твоето участие приключи, въпреки че помощта на друг владеещ духа никога не е излишна. Когато отново бъдеш в състояние да черпиш от магията му – побързах да добавя.

Необикновените ѝ сиви очи се втренчиха в моите.

– Почерпих достатъчно, за да разбера колко много от нея използва преди малко. Аз не бих могла да го сторя.

Не обърнах внимание на забележката ѝ, нито на любопитния поглед на Роуз.

– Това не е вярно. Спасението на сестра та навярно е изисквало също толкова силна магия.

След няколко минути Дмитрий се върна.

– Една медицинска сестра вече пътува насам. Но ще дойде след около час. – За пръв път откакто се познавахме, той ме погледна по-различно. – Това време достатъчно ли е?

– Трябва да бъде – отвърнах, като отново се настроих на вълните на духа, който се излъчваше от Олив. Бяхме изгубили част от духа, но бях сигурен, че е останало поне още малко.

Междувременно се налагаше да планирам следващите ни действия. Соня винаги се беше надявала, че като изучаваме магията в кръвта, ще успеем да повторим магическото заклинание. Не знаех дали това е възможно. Като гледах сега сиянието на духа около Олив, не можех да различа нищо определено, което да ми позволи да направя подобна магия. Може би не притежавах достатъчно умения. Зачудих се дали е нещо също толкова ясно и просто, както когато Нина е използвала магията на духа, за да върне Олив към живите. Ако това беше ключът към загадката, щяхме да се изправим пред няколко проблема. Единият от тях бе, че магията изискваше стригоят да бъде прободен със сребърен кол в сърцето. Другият бе, че дори това да се направи само веднъж, владеещият магията на духа се изтощаваше неимоверно много. Все още дори не можеше да се мисли за масово производство на някаква магическа ваксина.

Като споменах ваксини. Запитах се дали беше толкова просто. Дали бихме могли да инжектираме кръвта ѝ в някой друг? Или да изработим татуировка с нея? Биологичната страна на този въпрос не беше по моята част. Това изискваше някой като Сидни.

Мисълта ме изпълни с копнеж. Искаше ми се тя да е тук. Проверих мобилния си и видях есемеса ѝ за поезията, който ме накара да се усмихна. Опитах се да измисля нещо остроумно в отговор, но в крайна сметка написах голата истина: "Имам нужда от теб. Във всеки смисъл на тази дума."

Беше самата истина. Подобни кризи бяха нейна специалност, а не моя. Пъхнах телефона в джоба си и се опитах да потисна болката от отсъствието ѝ. Ако Сидни беше тук, щеше да действа делово и ефективно. И аз трябваше да се постарая. "Вярвам в теб."

– Нужно ми е някакво сребро – казах, без да насочвам конкретно думите си към някого. – Би било идеално, ако разполагахме с нещо като гилза, изработена така, че в нея да се закрепи шишенце с кръв, но след като предполагам, че никой от вас не е металоработник, ще се задоволя с каквото има подръка.

За съжаление в къщата нямаше никакво сребро. Дори момичетата не носеха бижута.

– Намери магазин, в който продават бижута – заповяда Роуз, като генерал на бойното поле, на един от пазителите. – И донеси някакво сребро.

– Големи мъжки пръстени, ако можеш да намериш такива – додадох аз. – Пет или шест вероятно ще стигнат за шишенцето.

– Само едно шишенце? – попита Олив. Предишната ѝ ожесточеност се бе завърнала. – Можете да вземете колкото кръв е нужно от мен. Ще направя всичко, за да спра това.

– По-кротко, шампионе – усмихнах ѝ се аз. – Няма да ти точим кръвта, когато все още се възстановяваш след тази огромна промяна в живота ти. Освен това аз дори не съм сигурен дали кръвта ти ще задържи магията, когато я вземем от теб. – Видях неразбиращите изражения на околните и осъзнах, че не им бях споделил идеята си. – Тялото ѝ прелива от духа. Не зная дали това създава имунитет, но е единственото, за което в момента можем да се заловим. Ала духът изтича много бързо, затова трябва да побързаме.

Момчето за всичко на Роуз се втурна навън. Нямаше какво друго да се направи, освен да се чака. Роуз се облегна на Дмитрий и въздъхна. Съвсем изненадващо Нийл започна да възхвалява Олив за нейната решителност и смелост. Аз бях твърде неспокоен, за да се мотая наоколо, затова излязох на верандата. За пръв път от много време ми се прииска да запаля цигара. От една страна това беше навик, когато съм изнервен, а от друга притъпяваше поглъщащата природа на духа. Вместо това закрачих напред-назад, като непрекъснато проверявах дали има есемес от Сидни.

– Обаждане ли очакваш? – Нина се появи на вратата, отново увита в одеяло.

Прибрах телефона.

– Просто се надявах да се чуя с някого.

Приятелка?

– Приятел, който е момиче – отвърнах самодоволно. – Имам няколко такива "приятели".

Тя се облегна на стената на верандата, светлините от къщата я осветяваха в нощния мрак.

– И аз така чух. Отначало не разбрах кой си.

– А трябваше ли?

Тя сви рамене.

– Ти и семейството ти сте доста известни.

Не настоях за подробности. Тя можеше да има предвид моята леля Татяна – или майка ми, която в момента се намираше в затвор. Никой не ми казваше къде точно, а когато се опитах да я навестя в съня ѝ, тя с такава ожесточеност ми заповяда да се махна, че аз се подчиних, колкото и да бе нетипично за мен. Не бях сигурен дали тя се изплаши от съня, създаден от магията на духа, или просто се срамуваше да я видя в онова състояние. Оставаше ми надеждата, че ще ме посрещне по-топло, ако отида лично да я посетя, но в близко време това беше малко вероятно. С всички други усложнения в живота ми бях заровил мисълта за майка си в едно отдалечено кътче на съзнанието си и се задоволявах да ѝ пиша писма, които никога не изпращах. Дори Сидни не знаеше за това.

– Е – подех, влизайки в кожата на арогантен непукист, за какъвто всички ме мислеха. – Не съм изненадан от това. Моят чар и неотразима външност се легендарни – особено сред жените.

– Не се и съмнявам – усмихна се Нина тъжно. – Но ти не си това, което очаквах. Благодаря. Задето помогна на Олив.

– Благодари на себе си за това. Аз нищо не съм направил.

– Ти ѝ помагаш психически да преодолее тази огромна промяна. Имам предвид, че не сме имали възможност да говорим много, но го усещам. Познавам я и много добре разбирам каква травма е преживяла.

Поклатих глава.

– Аз не я познавам, но дори и аз мога да видя колко е травмирана. А освен това познавам и други хора, които са го преживели.

Нина за дълго остана мълчалива.

– А те успяха ли да го преодолеят? – попита тихо накрая.

Припомних си изтерзания поглед, който все още съзирах понякога в очите на Дмитрий и Соня.

– Не. Но се научиха да продължават напред. Олив също ще го постигне.

– Знаеш ли как се случи? – Хладният вятър разроши къдравата ѝ коса и Нина се уви по-плътно с одеялото. – Тя е защитавала нашия баща. Виждаш ли, той никога не е бил против да отраснем заедно. Двамата с майка ми са се разделили, а след това той се е оженил за майката на Олив. Очевидно тя е дампир. Или е била. Почина преди няколко години.

– Смел мъж – отбелязах аз. Мъжете морои обикновено държаха в тайна любовниците си дампири.

– Забележителен мъж. Но не е от кралски род. Докато Олив беше в училището, разбра, че тя никога няма да го защитава, ако стане пазител. Казаха ѝ, че когато се дипломира, ще трябва да отиде там, където я изпратят – най-вероятно да пази член от някоя кралска фамилия. – Нина се засмя при спомена. – Тя ме се примири с това.

Замислих се за изражението на Олив – решително и борбено дори и в сегашното ѝ омаломощено състояние.

– И аз го забелязах.

– И така тя напусна училището и стана неофициален пазител на татко. Той не беше доволен, че напусна училището. Но уважи решението ѝ и ѝ позволи да остане при него, при условие че ще завърши гимназията като частен ученик. Всичко беше страхотно, докато. – Гласът ѝ пресекна.

– Стригои? – досетих се аз.

– Нападнали са татко по време на едно делово пътуване. Тя се хвърлила пред него, за да може да избяга. И той се спасил, но тя – не. Дълго време мислех, че е мъртва, а когато открих, че не е, изчетох всичко, което успях да открия за Дмитрий Беликов и Соня Карп. Моят приятел Джеймс ми помогна. И сто ни сега тук.

– Било е много смело – казах аз. А също и невероятно опасно, ала кой съм аз, че да я съдя? Знаех единствено, без капка съмнение, че бих сторил нещо не по-малко рисковано, за да спася някого, когото обичам. По дяволите, та аз върнах Джил от мъртвите.

Не след дълго се върна пазителят, изпратен да търси сребро, малко преди да дойде медицинската сестра. Никой не си бе дал труда да ѝ каже точно какво става, най-вече защото всички бяхме твърде нервни и неспокойни. Когато влезе в спалнята на Олив, жената се огледа притеснено, сетне се зае мълчаливо за работа. Въпреки цялата суетня, всичко се оказа доста просто. За по-малко от минута сестрата взе кръв и всичко приключи. Тя запуши шишенцето и ми го подаде нерешително. Поех го и се вгледах съсредоточено в него. Духът все още преливаше в кръвта, но постепенно изчезваше.

Изругах и взех бързо сребърните пръстени. Пазителят бе свършил добра работа. Пръстените бяха широки и плоски и достатъчно големи, за да обхванат шишенцето. Но аз никога досега не бях омагьосвал сребро и имах само бегла представа за процедурата, при това изцяло основана на обясненията на Лиса. Усещането, че погледите на всички са вперени в мен, още повече усложняваше нещата. За разлика от кожата ми, металът беше хладен и в мен се надигна прилив на духа, когато се опитах да го насоча към пръстена. Идеята ми беше да създам някакво внушение, което да улови като в капан духа в кръвта. Трябваше да се направи два вида проникваща магия, а аз дори не бях сигурен, че това е възможно. Погледнах към сестрата.

– Случайно да владееш магията с елемента земя?

– Не – поклати глава тя. – Моят елемент е въздухът.

Точно обратното на това, което ми трябваше. Тези, които владееха магията на духа, превъзхождаха останалите морои във внушенията, но тези, които са специализирали магията с елемента земя, имаха афинитет към металите и другите вещества, намиращи се в земята. Среброто лесно приемаше магия, но щеше да бъде по-добре, ако процедурата се извършваше от морой, владеещ магията с елемента земя. Но вече бе твърде късно.

– Ето. – Нина приближи до мен и сложи ръка върху пръстена в дланта ми. Почувствах как магията се надига – само тънка струйка в сравнение с прилива в мен – но ми помогна да насоча заклинанието си към пръстена. Хватката ми леко се отпусна и аз се втренчих изненадано в нея.

– Ти и преди си правила магии.

– Не много.

След като видях как тя го прави, успях да запечатам духа в среброто. Направих го още четири пъти с останалите пръстени и въпреки че не спирах да си повтарям колко силно вярва Сидни в мен, в същото време не можех да забравя загрижеността в очите ѝ, предупрежденията ѝ колко зле влияе използването на духа върху разума ми. А днес не само използвах магията на духа. Аз просто се потапях в самия дух. След "надникването" в кръвта на Олив и магията, която правех в момента, имах чувството, че целият съм изтъкан от духа, че той се е слял със същността ми. Беше обсебващо и зашеметяващо, но нима имах друг избор? Всички разчитаха на мен и когато свърших, едва се държах на крака. Стиснах облегалката на стола, за да запазя равновесие, и подадох пръстените на Дмитрий.

– Сложи ги около шишенцето.

Пръстените бяха малко по-широки, затова той постави шишенцето в малка кутийка с памучна подплата, за да не се хлъзгат пръстените. В стаята надвисна пълна тишина. Дмитрий ми върна кутийката. Използвах последните остатъци от силата си, за да проверя духа в кръвта.

Магията още беше там и аз бях напълно сигурен, че не се процежда през своеобразната защита на сребърните пръстени. Погледнах Нина за потвърждение, но тя само поклати глава.

– Не мога да видя това, което ти виждаш.

– Това е най-доброто, което можем да направим. – Подадох кутийката на Дмитрий. – Отнеси я в кралския двор и я дай на Соня колкото може по-скоро. Сега тя е единствената, която може да разреши тази задача. Смятам, че съм стабилизирал магията, но не съм сигурен за колко дълго. – Докато другите забързано уреждаха пътуването си, аз усетих как стаята се завъртя около мен. Трябваше на всяка цена да се махна оттук, но не можех да покажа слабост пред хората, които възлагаха на мен толкова много надежди. Накрая потърсих помощ от този, който навярно най-малко щеше да ме съди и докоснах ръката на Нина. – Може ли да поговорим насаме за, хм, духа?

– Разбира се. – Тя прошепна на Олив няколко успокоителни думи и остави Нийл да ѝ прави компания. Нина излезе с мен от стаята и ме погледна загрижено. – За какво искаш да говорим?

– За нищо – процедих през стиснатите си зъби. – Просто те моля да намериш място, където да полегна, защото проклет да бъда, ако припадна пред Роуз и Беликов.

Очите ѝ се разшириха, но тя без да губи време ме отведе в стаята си. При други обстоятелства вероятно щях да заявя благородно, че не бих могъл да отнема леглото ѝ. Но изтощението победи кавалерството. Рухнах върху тесния креват и за пръв път в живота си заспах без проблеми.

Събудих се от слънчевите лъчи, струящи през прозореца. Седнах в леглото и се огледах неуверено, чудейки се къде се намирам. После си спомних. Силите ми донякъде се бяха завърнали, но все още се чувствах уморен. Наблизо седеше Роуз с една жена, с белези от ухапвания по шията и унесения поглед на захранваща.

– Закуска – обяви Роуз.

Не си губих времето с любезности и тутакси впих зъби в шията на жената. Приливът на сила, който ме изпълни, ме порази. Напоследък бях толкова преситен с кръвта на Дороти, че бях започнал да я пия, както пиех чаша мляко. Но сега изтощен и изцеден докрай, в пълна степен осъзнах колко силно организмът ми се нуждае от нечия кръв. За нас, мороите, тя бе необходима като въздухът и водата за човешките същества и докато пиех жадно, бях сигурен, че никога не съм вкусват нещо по-сладко и благодатно. Когато свърших, захранващата се отпусна блажено на стола, потопена в света на ендорфините.

– Радвам се, че и за теб беше хубаво – казах ѝ и се облегнах на възглавниците. Въздъхнах доволно, докато кръвта зареждаше тялото ми с енергия. – И така, какво ново, малък дампир?

Тъмните очи на Роуз ме изгледаха развеселено.

– Ти спа десет часа. Дмитрий замина с Нина, Олив и останалите пазители. Соня вече пътува към кралския двор, така че се надявам да се срещнат в най-скоро време. Тук сме само ти, аз и Нийл.

– Наистина ли смяташ, че Нина и Олив са в състояние да пътуват? – запитах.

– Тази сутрин бяха много по-добре. Не искахме да губим време и ги изпратихме в двора за всеки случай, ако Соня все още има възможност да види нещо.

Преметнах крака през ръба на леглото и станах, радостен, че светът отново е стабилен.

– И аз не искам да си губя времето. Трябва да се върна в Палм Спрингс. – Обратно при Сидни. – Благодаря, че се погрижи за всичко.

Роуз кимна и също се изправи.

– А аз ти благодаря за всичко, което направи. Не разбирам много от това, но Нина е наясно и остана силно впечатлена.

– Нищо особено не е станало – заявих с надеждата, че ще ми повярва. Напълно осъзнавах, че бях изразходвал от магията на духа много повече от обикновено. Знаех и че ще се наложи да си платя за това.

Устните на Роуз се извиха в лукава усмивка.

– Струва ми се, че Нина те харесва. Може да я потърсиш при следващото си посещение в кралския двор. Ще ти се отрази добре да се кротнеш и да имаш стабилна връзка. – Това беше опасен коментар, като се имаше предвид общото ни минало, но то вече не ме безпокоеше.

– Я чакай, да не би да искаш да разочаровам всички жени но света? Мислиш ли, че мога да бъда толкова жесток?

Тя ме улови за ръката, преди да успея да изляза от стаята и да отида в дневната при Нийл.

– Ейдриън, говоря сериозно. Искам да кажа, че наистина ти благодаря за това, което направи. Извинявай за това, което снощи ти наговорих. Ти си се променил. И. Това ти се отразява добре.

– Повечето неща ми се отразяват така – промърморих.

От сериозността ѝ не остана и следа.

– Както винаги остроумен и забавен. Предполагам, че това никога няма да се промени.

И тогава, за мое изумление, Роуз ме прегърна. Отново останах потресен колко имунизиран бях срещу нея. Не че не изпитах нищо, ала това не беше болката или копнежът по бивше гадже. Прегръдката беше просто един приятелски жест.

Всички отидохме заедно на летището; Роуз излетя за Пенсилвания, а двамата с Нийл се отправихме обратно към Палм Спрингс. На изхода проверих телефона си и видях няколко есемеса от Сидни, която беше развълнувана от успеха си в нейната магия. Обля ме топлина, докато си представях лицето и блясъка в очите ѝ, както винаги, когато направеше някакво интелектуално откритие.

Написах: "Никога не съм се съмнявал. Ще повярваш ли, че и аз постигнах успех в магията?"

Отговорът ѝ бе незабавен: "Разбира се, че вярвам. Кога се връщаш?"

"Рано вечерта. Ще дойдеш ли?"

"Ще се опитам. Трябва да го отпразнуваме."

"Да приготвя ли шампанско и кейк?"

"По-добре приготви леглото."

"Сложи си черен сутиен."

"Не смятам да нося сутиен."

– Бог да ми е на помощ – промърморих, с което си спечелих недоумяващ поглед от Нийл.

Искрено се съмнявах, че ще прекрачим границата и ще се любим при една потайна среща като тази, но само при мисълта за нейното докосване всичко останало мина на втори план. Усетих как пулсът ми се учестява, докато си представях онзи поглед, който понякога зървах в очите ѝ – животински и първичен, заинтересован не от книгите, а от мен, обикновено последван от настойчивите ѝ устни, които се впиваха в моите, и ръцете ѝ, сключващи се зад гърба ми. Всички си мислеха, че единствената страст на Сидни са научните проучвания. Това си оставаше за тяхна сметка.

Копнежите по Сидни ме изпълваха с вьодушевление по време на полета към дома и дори и разговорът с Нийл ми се стори поносим. Този път той бе необичайно приказлив, изгарящ от желание да говори за "ваксината срещу стригоите". Освен това не спираше да повтаря колко смели били сестрите Синклер – особено Олив. Винаги мога от километри да надуша кога някой се е влюбил до уши. Измерих го с най-сериозния си поглед.

– Никога не съм виждал толкова смело момиче. Дори не мога да опиша смелостта ѝ. Вероятно само ти можеш да оцениш такава невероятна храброст. И тя го разбира. Вижда се от начина, по който говори с теб.

– Така ли мислиш? – затаи дъх Нийл.

– Абсолютно. Беше изписано в очите ѝ. Трябва да поддържаш връзка с нея. Когато се приберем, ще намеря телефонния и номер. Сигурно ще ѝ е от помощ да има някого, с когото да разговаря.

Това, ако не друго, го държа замаян и щастлив през цялото време. Щях да си имам неприятности с Джил заради коварния ми ход, но все още бях твърдо убеден, че накрая ще ми благодари, когато избяга с някой моройски принц. Или с Еди. И в двата случая нямах нищо против.

Когато кацнахме в Палм Спрингс, таях малка надежда, че Сидни ще ни чака, за да ни прибере с колата от летището, но вместо това получихме съобщение да вземем таксита до домовете си. Освен това ме очакваше и един есемес от Джил: "Зная какво правиш с Нийл. Голям си гадняр. Ако продължаваш в същия дух, как бих могла някога да имам нормална и стабилна връзка?"

,Като бъдеш с някой друг", написах ѝ в отговор.

След като хвърлих сака на задната седалка и се настаних в колата си, потеглих към най-близкия гастроном. Имах чувството, че стъпвам по облаците, вьодушевен от постигнатото в Далас и развълнуван от предстоящата среща със Сидни. Нямаше значение дали тя ще е със сутиен, или не. Просто исках да бъда близо до нея. Чувствах се някак си изпразнен и опустошен отвътре. Дори с Джил или с безбройните други приятели, с никого не се чувствах така спокойно и добре, както със Сидни. Тя беше единствената, която наистина ме разбираше.

Връхлетя ме вдъхновение и аз реших тази вечер да направя нещо специално за нея. Защо да чакам рождения ѝ ден? Както тя самата каза, случаят бе особен. И двамата празнувахме триумфите си. Незнайно как бях обсебен от идеята да ѝ приготвя крем брюле, въпреки че никога досега не го бях правил. Всъщност никога досега не съм правил какъвто и да било десерт, като се изключи отварянето на кутия със сладолед. Но крем брюле звучеше много шикозно, аз бях влюбен и чувствах, че няма невъзможни неща за мен, след като постигнах с магията на духа това, което малцина други биха могли. Толкова ли ще е трудно да се направи един десерт?

Преди дори да си отговоря на този въпрос, търсенето в интернет по телефона ми показа, че имам нужда от доста по-голямо оборудване, отколкото моята полупразна кухня можеше да предложи. Когато се наредих на опашката пред касата, с кошница пълна с мини кухненска горелка, огнеупорна формичка, сметана, уред за разделяне на жълтъка и белтъка, тенджерка за готвене на пара и органични ванилови пръчици, се оказа, че съм навъртял изненадващо висока сметка – повече отколкото имаше в банковата сметка. Или колкото позволяваше лимитът на кредитната ми карта.

– Съжалявам – каза касиерката и ми върна картата. – Отхвърлена е.

Неприятно чувство се прокрадна в стомаха ми.

– Бихте ли опитали отново?

Тя сви рамене и още веднъж я прекара през апарата, но резултатът беше същият.

– Отхвърлена е – повтори касиерката.

Едва не я помолих да пробва още веднъж, но знаех, че това нищо няма да промени. Чувствайки се като пълен идиот, заразях продуктите и излязох от магазина. Не знаех какво да правя. В гърдите ми започна да се надига паника. Не спирах да си повтарям, че и банковата сметка, както и кредитната карта не са съвсем на нула. Просто в тях няма достатъчно пари, за да се купи нужното оборудване за приготвяне на крем брюле. Но колко точно беше останало? Това беше нещо, което трябваше да разбера. Налагаше се да оцелея само две седмици, до получаването на следващата издръжка. Докато карах със свито сърце към къщи, се опитах да пресметна от кои разходи не мога да се лиша. Газ. Хранителни продукти – освен ако не се оставя само на захранването на Дороти. Платих ли тока? Не можех да си спомня, но знаех, че съм платил за кабелната телевизия, макар че каква ли полза от това, ако ми прекъснат тока.

"Успокой се, Ейдриън казах си. Все още имаш пари. Освен това няма да ти прекъснат тока, ако закъснееш малко с плащането."

Но като се прибрах у дома и проверих сметките си, установих, че макар да не бях съвсем на нула, бях много близо до това. Какво да правя? Едва-едва щях да скърпя с ежедневните разноски, да не говорим за наближаващия рожден ден на Сидни. Отпуснах се на пода, близо до кутиите с грамофонни плочи и ги изгледах кръвнишки.

– Глупак, глупак – промърморих. – Толкова съм глупав.

Крилете на еуфорията, на които се носех след огромния успех в Тексас, се прекършиха и аз се стоварих на земята. Обгърна ме отчаяние, черните му пипала плъзнаха бавно под кожата ми. След това, което направих вчера, можеха да се очакват спадове и подеми заради магията на духа. По-рано днес бях в подем. А сега идваше спадът, причинявайки подобни раздразнения, които изглеждаха по-страшни, отколкото бяха всъщност. И тогава, сякаш по поръчка, чух нейния глас.

"Защо си толкова тъжен? Ти не си глупав. Ти си моето блестящо, красиво момче. Ти ще намериш изход от това."

Чувах гласа на леля Татяна толкова ясно, сякаш стоеше до мен. Зарових лице в шепи.

– Върви си, лельо Татяна. Не искам да добавям и халюцинациите към растящия ми списък от проблеми.

"Откога аз съм проблем?"

– Откакто умря и аз започнах да си въобразявам, че мога да те чувам.

"Искаш да кажеш, че не можеш ли, скъпи?"

– Да. Всъщност имам предвид – не. Това е измама. Всичко със само в главата ми. – Това беше още една тайна, която зорко криех от Сидни – как напоследък, в най-мрачните си моменти, си представях разговори с мъртвата си леля. Това беше едно от най-ужасяващите неща, които някога ми се бяха случвали, защото можеш да наречеш на шега някои неща налудничави, по разговорите с призраци несъмнено бяха истинска лудост. – Не искам да разговарям с теб.

"Защо? Нима не бях винаги до теб? Не съм ли се грижела винаги за теб?"

– Да – процедих през стиснати зъби. – Но сега си мъртва, а аз трябва да помогна на моята.

Внезапно вдигнах глава. Осени ме едно хрумване. Скочих на крака и се втурнах към скрина. Копчетата за ръкавели, които ми бе подарила леля Татяна, заискриха срещу мен. Силни ми бе казала, че ако ги продам, мога да получа цяло състояние – но не се налагаше да ги продавам. Не и в действителност. По-скоро можех да ги отнеса в някоя заложна къща и да получа пари срещу тях. А после щях да ги откупя обратно. Да, след две седмици ще отида да върна заема. Развълнуван от идеята, аз ги взех и понечих да се обърна. Но изведнъж се спрях. Един вътрешен глас ми нашепна да обмисля по-добре действията си. След миг на размисъл оставих едното от двете копчета и потърсих пинцети сред купчината разхвърлени наблизо вещи. С няколко ловки манипулации измъкнах един от рубините от гнездото му и го вдигнах към светлината. Нямаше смисъл да рискувам останалите. Този щеше да ми стигне. Дори щеше да ми осигури достатъчно пари, с които да изкарам през следващите две седмици. В главата ми отекна тихият смях на леля Татяна.

,Виждаш ли? Винаги се грижа за теб."

– Ти не си истинска – заявих и закрачих към предната врата. – Ти си просто част от духа, който ме обърква и подлудява. Всичко това е психическа реакция след всичко, което направих с Олив.

"Ако не съм истинска, как тогава ми отговаряш на глас?"

Знаех, че ще стане така, че не бих могъл да се измъкна невредим след огромното количество магия, която бях използвал. Просто не очаквах да се мятам между тези подеми и спадове, нито да се впусна в този дълъг разговор с мъртвата си леля. Трябваше начаса да престана с това. Не исках леля Татяна да ми говори, докато преговарям с продавача от заложната къща. И със сигурност не я исках наоколо, когато Сидни е тук. Погледнах часовника и видях, че разполагам с малко време, преди тя да се появи, през което трябваше да оправя финансите си и да пропъдя леля Татяна.

Не бях изпил дневната си дажба алкохол и реших, че няма да е зле да пийна по-рано, за да се овладея. Споразумението включваше само "питие", но без да се определя колко да е силно. И така, открих една стара бутилка "Бакарди 151" – най-силната напитка, с която разполагах – не смятах, че мамя и се отклонявам от дадената дума, въпреки че по сила се равняваше на две питиета. Изпих една чаша на екс и излязох. И отново ме осени мъдра мисъл. Питието все още не ми бе подействало, но съвсем благоразумно предпочетох да повървя пеша, отколкото да шофирам. До заложната къща имаше по-малко от петнайсет минути и когато я наближих – бях минавал най-малко десетина пъти покрай нея – вече се чувствах щастливо приповдигнат от рома. Но собственикът на заложната къща много скоро попари вьодушевлението ми.

– Двеста – отсече той.

– Глупости! – възмутих се и си взех рубина. – Това струна най-малко два пъти повече. – Хрумна ми, че ако не бях пил онази чаша ром, щях да разполагам с достатъчно сила на духа, за да му внуша да ми предложи двойно по-висока цена. Ала мигом изпитах вина. Дори аз имах някакъв морал. Имаше причина мороите да забраняват използването на внушението.

Типът сви рамене.

– Тогава пусни обява или го продай в интернет. Искаш ли бързо да получиш пари на ръка? В такъв случай това е единственият начин.

Едва не си тръгнах, но отчаянието ме застави да остана. Щеше да ми е по-лесно да го откупя за двеста долара, а и всъщност не се нуждаех от много повече, за да изкарам през следващите две седмици, нали?

– Нали няма да го продадеш? – попитах.

– Няма, ако си плащаш лихвата или изплатиш заема наведнъж. – Погледът в очите му ми подсказа, че повечето хора никога не се връщат, за да платят залога. В някои от по-мрачните си моменти щях да се отдам на самосъжаление и вайкане колко е труден животът ми. Но сега не можех да не се замисля колко ли е потискащо да гледаш как отчаяните отрепки на обществото идват да продават най-ценните си притежания.

– Ще го откупя – уверих го. – Ще се върна след две седмици, така че се грижи добре за него.

– Щом казваш – сви рамене мъжът.

Дадох му рубина и попълних някакви документи. Той ми връчи парите. В следващия миг бях навън и сякаш внезапно някой бе смъкнал цялата тежест от раменете ми. Бях се справил с проблема. Отново контролирах живота си. Мисълта за рубина на леля Татяна в мръсните ръце на онзи мъж ме накара да се спра за миг и аз почти очаквах да чуя протестите ѝ. Но ромът не ѝ позволяваше да заговори и аз отново си казах, че нищо лошо не съм направил.

Не се опитах да повторя авантюрата с крем брюле. Но на път за вкъщи купих няколко кроасана с шоколад, за да почерпя Сидни, когато дойде. Можехме да ги хапнем на светлината на свещите, докато си споделяме случилото се през изминалия ден. Струваха ми само седем долара, така че никой не можеше да ме упрекне във финансова безотговорност.

Мобилният ми телефон иззвъня тъкмо когато приближавах вратата на апартамента и за моя изненада на дисплея се изписа името на Роуина.

– Хей, прекрасни принце! Цялата тайфа отиваме довечера в "Кибритената кутийка". Там пускат от осемнайсет и нагоре, така че можеш да доведеш измислената си приятелка.

– Тази вечер съм я поканил в апартамента си, за да се заемем с някои съвсем реални неща – отвърнах аз. – Не съм я виждал почти от два дни.

– Аууу! Истинско чудо е, че още не си се разпаднал на парчета. Знаеш къде сме, в случай че промениш решението си.

Енергията пулсираше в мен и аз трескаво се заех да рисувам. Ала не след дълго изгубих интерес и реших да посветя остатъка от деня в основно почистване на апартамента. Изпитвах изгарящата нужда да се докажа не само пред Сидни, но и пред самия себе си. Не исках да живея с усещането, че се нося безцелно по живота. Исках да бъда отговорен и да контролирам съдбата си. Исках да бъда достоен партньор на моята любима и се хвърлих с такава жар в почистването, каквато. Ами, не помнех кога ме бе обзела за последен път, имайки предвид колко мразех да чистя. Но тази вечер бях като пощурял. Неудържим, дори стигнах до там, че изтърках ръбовете по мивката и плота с четка за зъби. Бях вьодушевен и развълнуван, от предишното мрачно настроение нямаше и помен. Поне докато не се заех с чистенето на скрина и не видях копчетата за ръкавели с липсващия рубин. Изпуснах парцала за прах и се вторачих в зеещата дупка в платинените копчета.

Внезапно ми се стори, че сякаш подобна дупка се е отворила и в душата ми.

– Не – казах на Хопър, който седеше на леглото, несъмнено озадачен от трескавата ми дейност. – Не е загубен завинаги. Ще си го върна.

Можех да се закълна, че отново чух гласа на леля Татяна, затова се втурнах към шкафа с напитките с намерението да пресуша още едно питие на екс. Това определено нарушаваше споразумението, но обстоятелствата бяха необичайни. Имах нужда от известна свобода на действие, за да се преборя с последиците от използването на магията на духа. Нали така?

Не. Това беше само извинение, а аз държах на обещанието си към Сидни. Нямате да изгубя контрол. Не можех да го позволя. Всичко беше наред. Бях ѝ казал, че ще бъда силен, че няма отново да се издъня. Всъщност, за да докажа на себе си, се улових за една импулсивна и съмнително благородна идея – започнах да изливам в умивалника цялата си колекция от спиртни напитки. Част от мен изтръпна при тази загуба, но останалата част от мен се гордееше. Сега в апартамента не ме дебнеше никакво изкушение.

Сидни ми позвъни, когато бях почти приключил.

– Избра много подходящ момент, Сидни. Тъкмо изхвърлям някои ненужни неща.

– Не мога да дойда – въздъхна тя. – Зоуи си е набила в главата, че иска да ми помогне с базата данни на алхимиците, а на всичкото отгоре чула как госпожа Теруилиджър си уредила среща – с Улф, ако щеш вярвай – и не мога да я използвам като оправдание. Извинявай.

Добре, че в този момент не можеше да види лицето ми.

– Не е нужно да се извиняваш. Длъжна си да правиш това, което трябва. И хей, това просто ми осигурява допълнително време, за да измисля нови начини за празнуване.

В смеха ѝ прозвуча нотка на облекчение.

– И колко начина вече успя да измислиш?

– Кой може да преброи звездите в небето? Или песъчинките на плажа? Това е безполезно.

– Ох, Ейдриън. – Кръвта ми кипна от топлината в гласа ѝ, сърцето ми се разтуптя – и болката от отсъствието ѝ стана почти непоносима. – Утре ще дойда. Обещавам.

– Бих казал, че ще броя секундите, но това за мен е прекалено голямо число.

– Ще броя и за двамата. Обичам те.

Думите бяха като кинжал за сърцето ми, едновременно сладък и жесток. След като затворих телефона, огледах разсеяно моя безукорно чист апартамент, пълен с последните ми картини в "свободен" стил. От кухненския плот Хопър като че ли ме наблюдаваше критично със златистите си очи. Какво да правя сега със себе си? Беше достатъчно смущаващо, че изобщо си задавах подобен въпрос, сякаш бях някакво хлапе, нуждаещо се от други хора, за да се развлича. Но в момента платното не ме блазнеше и внезапно се почувствах възбуден и напрегнат. Задаваше се още една безсънна нощ.

Поставих в грамофона плочата на рокгрупата "Супер трамп" и се стоварих на леглото, за да продължа с четенето на "Великият Гетсби". Ала не успях да се съсредоточа. Бях твърде неспокоен, твърде развълнуван за Сидни и обичайните въпроси накъде върви животът ми. Двамата е нея бяхме в плен на тази опасна игра, чийто край не се виждаше. И нямахме ясна насока накъде да продължим. Какво ще стане, след като Джил замине от Палм Спрингс? Дали ще я последвам? Или ще остана в колежа и ще взема диплом по изобразително изкуство? Ами после? Роуина винаги се шегуваше с ограничените възможности за кариера, но май не беше далече от истината. Захвърлих книгата, притиснах ръка към очите си и се опитах да укротя колелото, което се въртеше в главата ми. Леля Татяна се завърна.

"Защо се тревожиш за такива неща? Не ти подхожда. Просто живей за мига."

– Върви си! – казах на глас. – Ти не си тук и аз няма да разговарям с плод на въображението си. Не съм закъсал чак толкова. Освен това. Трябва да мисля за бъдещето си със Сидни, както за своето.

"Ще се справиш – продължи проклетият глас. – Винаги се справяш. Усмивката и чарът ще ти помогнат да се измъкнеш от всяка ситуация. Забрави мрачните настроения."

Една разумна част от мен ми напомни, че този разговор е въображаем, отглас от магията на духа. Въпреки това се улових да възразявам.

– Не. Няма да живея за мига, без да мисля за последствията. Повече никакви импулсивни решения. Приключих с този етап от живота си.

" Тогава защо продаде рубина ми?"

Отворих очи. В гърдите ми бушуваше хаос от емоции, не знаех какво ще правя, бях сигурен единствено в това, че се налага да сторя нещо, иначе ще експлодирам. Поне за кратко трябваше да се отърся от мислите си. Трябваше да се махна от тук.

– Стига вече. Приключих с това. Приключих с теб.

Измъкнах се от леглото, върнах се в дневната и потърсих мобилния. Лежеше там, където го бях захвърлил, до отворените тубички с маслени бои. Взех го и набрах номера на Роуииа.

– Ехо! – казах. – Банда, още ли сте там?

Да дръзне да вдига такъв шум, когато цялото общежитие трябваше да спи. Зоуи, която току-що се бе унесла, се изправи рязко и нададе приглушен вик, несъмнено очаквайки да връхлети рояк крилати вампири. Изпълнена с безпокойство, прекосих стаята, не бях сигурна кой луд ще видя в коридора.

Беше Джил.

– Хей – заговори тя, като влезе с нехайна стъпка, сякаш не минаваше полунощ. – Нуждая се от услуга.

Самонадеяният ѝ тон по-скоро би подхождал на Анджелина, така че примигнах няколко пъти, за да се убедя, че пред мен наистина е Джил.

– Знаеш ли колко е часът?

– Не е толкова късно. Е, не и за нашата раса. За нас животът сега започва. – Лукавият тон и последвалият тих, многозначителен смях накараха Зоуи да се вкопчи в завивките. А мен да повдигна недоверчиво вежди. – И тъкмо в това е проблемът – продължи тя с нацупена физиономия. – Зная, че едва вчера бяхме при Кларънс. Но няма да повярваш каква жажда за кръв ме изгаря. Не мога да спра да мисля за това. Трябва да ме заведеш там веднага, иначе не зная как ще издържа!

Изгледах я продължително, докато през главата ми преминаха няколко сценария, един от друг по-налудничави. Но преди да заговоря, Зоуи ме изпревари:

– Вечерният час отдавна мина. Не можеш да напускаш общежитието.

– Сидни може да ме измъкне оттук – настоя Джил. – Просто се обади на учителката си и ѝ кажи, че искаш да направиш някакви късни проучвания извън кампуса. За теб тя е готова на всичко. Хайде. Моля те!

Сестра ми преглътна, докато се бореше със страха и възмущението.

– Не можем да изпълняваме всичките ти капризи на секундата. А и госпожа Теруилиджър е заета тази вечер. Разбрахме го по-рано тази вечер.

– Това не е каприз, а необходимост! Нямаше да ви безпокоя, момичета, ако не беше важно. – За по-голяма убедителност, Джил сложи ръце на кръста си. – Нещата се влошават, тъй като съм затворена в една сграда, пълна с човешки същества. Знаете ли какво изкушение е това? – Изгледа ни многозначително подред.

– Тя е права, Зоуи – кимнах невъзмутимо. – да я оставим и това състояние е опасно за другите хора. Част от работата ни е да предотвратяваме подобни кризи. Освен това госпожа Теруилиджър навярно вече се е прибрала. – При условие че не беше останала да пренощува при Улф. – Но дори и да не е, тя ще ми направи услуга и ще се обади на дежурния.

– Ще го направи ли наистина? – попита Зоуи, забравила за миг вампирските заплахи.

Джил се ухили широко, разкривайки без притеснение острите си кучешки зъби.

– Ето, видя ли? Няма проблеми. Хайде да действаме. – Обърна се към вратата. – Поразмърдайте се, момичета.

Придадох си строго изражение.

– Само аз идвам с теб. Дори да пренебрегнем факта, че госпожа Теруилиджър не може да измъкне всеки от училището, не мисля, че. – Позволих си дълга, мелодраматична пауза, доколкото ми стигна въздухът. – Ами, Зоуи, струва ми се, че ще е по-добре да останеш тук. Искам да кажа, че в кампуса все пак трябва има поне един алхимик, нали? – Постарах се да изрека последното изречение с приповдигнат тон, като в същото време я стрелнах многозначително: "Това е за твое добро."

Сестра ми преглътна смутено.

– Сидни, но ти ще се озовеш в дома на Кларънс посред нощ.

– Всичко ще бъде наред – уверих я с надеждата, че изглеждам едновременно ужасена и смела. Не ми беше много трудно, тъй като безпокойството ми стремително растеше. Какво ставаше? Какъвто и напредък да бе постигнал Еди в опитите си да успокои страховете на Зоуи относно дампирите с уроците по кормуване, той бе разбит на пух и прах от Джил в ролята на невестата на Дракула. Посегнах към палтото и чантата си. – Като стигна там, ще ти изпратя есемес.

Джил се прокашля и кимна към одеянието ми.

– Няма ли да се преоблечеш? Искам да кажа, нали знаеш, че Кларънс държи на условностите.

Не бях точно по пижама, но предположих, че широката риза и памучните панталони са напълно подходящи за всякакъв таен план на Джил – защото знаех, че със сигурност имаше такъв.

– И какво точно предлагаш да облека?

– Джинси и тениска би трябвало да ти свършат работа – сви рамене Джил.

Преоблякох се набързо и промърморих няколко окуражаващи указания на сестра си, преди да последвам Джил до края на коридора, близо до стълбището. Като се уверих, че сме насаме, снижих глас:

– Добре. Какво е тази комедия? Имам две предположения. Едното е, че връзката е взела връх над теб и те е накарала да изпълниш някакво откачено хрумване на Ейдриън. Второто е, че му помагаш да се измъкна заради някаква романтична лудория – но предполагам, че в такъв случай би поискала да облека рокля.

Джил дори не се опита да се усмихне.

– Иска ми се да беше едното от двете. Съжалявам, ако преди малко съм прекалила. Предположих, че вероятността да се развилнея от жажда за кръв ще се стори на Зоуи основателна причина да те пусне да излезеш, без да задава много въпроси – и да не пожелае да дойде с теб. Макар че ми е съвестно, задето я изплаших.

– Представлението ти свърши работа. Но сега те питам сериозно. Какво става? – Гърдите ми се стегнаха от тревога. – Ейдриън добре ли е?

– Не зная – отвърна тя мрачно. – Но вероятно не е, защото връзката заглъхна преди половин час, когато те започнаха шотовете с Йегермайстер[9].

– Когато те. Какво?

– Ейдриън е в някакъв бар близо до "Карлтън". Излезе след като ти отмени срещата ви за тази вечер. Но не бива да се чувстваш зле заради това – додаде тя бързо. – Зная, че не си имала избор.

– Не се чувствам зле. Чувствам се. – Възможно ли е такава ситуация да се опише само с една емоция? Зави ми се свят от бушуващите мисли. Ейдриън. В някакъв бар, толкова пиян, че е блокирал връзката с Джил. Идеше ми да се свия на пода и да заровя лице в шепи, докато милион емоции бушуваха в мен. Печал. Гняв. Разочарование. И това далеч не бяха всички чувства, заплашващи да пръснат сърцето ми. Но нахлузих стоическата маска. – Добре. Няма значение какво чувствам аз. Това е негов избор и не е моя работа да се намесвам. Утре той ще трябва да се справи сам с последствията.

Понечих да се обърна, но Джил ме хвана за ръката.

– Сидни, моля те. Когато губя връзката с него, нещата обикновен са много зле. Освен това вчера му е било много тежко в Далас. Дяволски тежко. Нямаш представа колко много енергия е изразходвал. – Тя потръпна от спомена.

– Само не казвай: "Вината не е негова" – предупредих я аз.

– Няма. Но не съм изненадана, че тази вечер се е сринал след цялото количество магия на духа, която е използвал. Разбирам, че имаш пълното право да си разстроена. Зная, че е нарушил обещанието си пред теб, но моля те, иди при Ейдриън. Помогни му. Толкова се тревожа за него.

Мъчителна и тежка ситуация. Причината, поради която толкова се затруднявах да определя какво чувствам, беше, че всичко в мен започна да се вледенява, отказвах да изпитвам каквото и да било. Защото, ако дадях воля на емоциите, трябваше да приема, че Ейдриън ме е предал. Е, може би "предателство" не беше най-уместната дума. Но несъмнено ме бе разочаровал. Ако не Джил, а някой друг ми бе казал, че Ейдриън е нарушил дадената дума, нямаше да му повярвам. Изглеждаше толкова решителен онази вечер, когато изхвърлих всичкия му алкохол, че му повярвах безусловно.

– Добре – склоних аз. Умоляващият ѝ поглед едва не ме накара да се разплача. – Къде е той?

Тя ми съобщи името на бара и после се върна в стаята си. Слязох по стълбите и заварих на рецепцията една жена от нощната смяна. Тя ме познаваше и бе свикнала с поръченията, които толкова често изпълнявах за госпожа Теруилиджър в късните часове. Почти не ме слушаше, докато ѝ обяснявах как при подобни случаи съм имала разрешение да изляза. Махна ми с ръка и отново сведе очи към броя на "Вог", като се опита да сподави прозявката си.

"Кибритената кутийка" не беше някоя долнопробна дупка, но не беше и от онези модни и приятни барове, из които знаех, че Ейдриън обича да се навърта. При все това в заведението щедро сервираха алкохол и бе претъпкано със студенти, което навярно бе достатъчно, за да го удостои Ейдриън с присъствието си. Охранителят на входа ми удари червен печат на дланта, който означаваше, че съм под двайсет и една, след което ми кимна да влизам. Някаква местна банда се бе развихрила и в първия миг не можах да се ориентирам заради многобройната тълпа и енергичните поклащания на танцуващите.

Когато най-сетне се окопитих, не открих и помен от Ейдриън. Но видях една маса, около която се бе разположила весела компания. На челата на момчетата и момичетата сякаш бе написано "студенти художници". Реших да рискувам и приближих към тях, очаквайки някой да ме забележи. Масата бе пълна с празни чаши и кани.

– Хей, случайно да познавате Ейдриън? – попитах, когато най-после някой се загледа в мен.

Младежът се засмя:

– Разбира се, че го познаваме. Той е душата на компанията. Два пъти ни почерпи.

Колкото и да беше изненадващо, точно това сега най-малко ме безпокоеше.

– И къде е сега?

Отговори ми едно момиче е лилава коса, доста по-сериозно от останалите.

– Току-що си тръгна. Каза, че непременно трябвало да вземе нещо.

– А спомена ли къде отива? – попитах.

Тя поклати глава, а русокосото момиче, сгушено до нея, се размърда.

– Спомена нещо за "отзалагане" – рече то. – Има ли изобщо такава дума?

– Не – промърморих объркано. Заложна къща? Защо Ейдриън ще ходи в заложна къща? И в коя точно? В района имаше повече от десетина.

– Той взе такси – добави първото момиче. – Каза, че оттам ще се прибере пеша у дома.

Аха. Това беше нещо, за което можех да се заловя. Извадих телефона и потърсих заложните къщи в близост до апартамента му. Имаше две. Изпратих есемес "Къде си?" на Ейдриън. Не бях сигурна дали да очаквам отговор, но междувременно можех да проверя двете заложни къщи.

– Благодаря – казах на момичетата. Почти бях стигнала до вратата, когато момичето с лилавата коса ме настигна.

– Хей, почакай – рече тя. – Ти си, нали? Сидни? Гаджето му?

Поколебах се. Никой не биваше да знае за нашата връзка, но явно Ейдриън бе споделил нещо за нас.

– Да.

– Аз съм Роуина. – Лицето ѝ доби мрачно изражение, а по бистрия поглед в сините ѝ очи разбрах, че не е толкова пияна, като останалите. – Съжалявам. Нямах представа.

– Нямаше представа за какво?

– Нямах представа, че има проблем. Когато го каним да излезе с нас, той почти винаги отказва, а малкото пъти, когато е идвал, почти не съм го виждала да пие нещо. Бях доста шашната, когато се появи тази вечер, а после. Колкото повече го наблюдавах, толкова по-ясно ми ставаше. Имаше същото изражение като пастрока ми, когато отново започваше да пие след дълго въздържание. Сякаш е живял в пустинята и внезапно се е натъкнал на автомат с минерална вода. И с напредването на вечерта. – Тя въздъхна. – Знаех какво ще стане. Извинявай. Трябваше да отида с него, но той изглеждаше толкова уверен.

Искреността и загрижеността в думите ѝ едва не ме накараха да избухна в сълзи.

– Няма за какво да се извиняваш. Не е твоя работа да се грижиш за него. – Моя е.

– Да, зная. Просто. – Запъна се и аз разбрах защо Ейдриън говореше толкова хубави неща за нея.

Усмихнах ѝ се с най-чаровната усмивка, на която бях способна, независимо колко ужасно се чувствах отвътре.

– Благодаря ти.

– Надявам се той да е добре – додаде момичето. – Доста изпи.

– Сигурна съм, че ще е добре – изрекох, опитвайки се да прикрия трепета в гласа си.

Първата заложна къща беше празна, а служителят ми каза, че през последния един час никой не е идвал. Надявах се предположенията ми за заложните къщи да се окажат правилни. В противен случай щях да се озова в задънена улица, защото Ейдриън не отговори на есемеса ми. Но когато пристигнах пред втората заложна къща, го видях. Стоеше на площадката, а пред него бе спусната метална решетка, зад която работеха нощно време. Напълно разбираемо, след като нощем тук идваха всякакви откачалки. А в момента Ейдриън приличаше на една от тях.

– Искам си го обратно! – крещеше той. – Трябва да го взема. Тя си го иска. Това е кралска реликва!

Неугледният тип зад решетката го изгледа невъзмутимо.

– Не се съмнявам, че е. Но ако нямаш пари, за да го откупиш, не мога да ти го дам.

Останах с впечатлението, че вече няколко пъти го бе казал на Ейдриън.

– Ейдриън – заговорих. – Той се извърна и аз се сепнах от безумния поглед в кървясалите му очи. Обикновено идеално сресаната му коса сега бе разрошена, а дрехите – омачкани.

Ако не го познавах, и аз щях да поискам помежду ни да има метална решетка.

– Какво правиш тук? – попита той.

– Търся те. – Стараех се да говоря спокойно, опитвайки се да овладея паниката, надигаща се в мен. – Хайде, ела. Да вървим. Ще те закарам у вас.

– Не можеш! Не и докато не го получим обратно. – Размаха обвинително пръст към собственика на заложната къща. – Той го открадна!

Мъжът въздъхна примерено.

– Момче, ти го заложи за пари в брой.

– Какво? – попитах аз настойчиво. – Какво си продал?

Ейдриън прокара ръка през косата си, разрошвайки я още повече.

– Не съм продал нищо. Никога не бих го продал. Просто само му го дадох временно. А сега си го искам обратно. – Бръкна в джоба си и извади десет долара. – Виж, просто ми го дай обратно и можеш да вземеш това. Това е всичко, което имам, но след две седмици ще ти дам останалото. Обещавам. Съвсем разумна сделка.

– Не става така – поклати глава собственикът.

– Какво си. Дал временно? – попитах аз.

– Рубинът. Един от рубините от копчетата за ръкавели на леля Татяна. Не биваше да го оставям тук. Не и в подобно място. Това е. Светотатство! Такава ценност няма място тук. Тя ми каза да го направя, но съм сигурен, че не го е мислила сериозно.

Побиха ме ледени тръпки.

– Кой ти каза да го направиш?

– Тя. Леля Татяна.

– Ейдриън, тя не може да ти каже нищо. Тя си. Отиде.

Той потупа по главата си.

– Не, тя е тук. Искам да кажа не точно в момента, но зная, че чака. И когато съм трезвен, тя ще се върне и здравата ще ме наругае за това. Трябва да си върна рубина! – Извъртя се изненадващо рязко и заудря по решетката.

Мъжът от другата страна отстъпи назад.

– Ще се обадя в полицията.

– Не, почакайте! – втурнах се аз напред. – Колко ви дължи?

– Двеста и петдесет.

– Бяха двеста! – извика Ейдриън.

– Плюс таксата и лихвите – уточни собственикът, с по-голямо търпение, отколкото аз бих проявила.

Бръкнах в чантата за портмонето.

– Какви кредитни карти приемате?

– Всички – отвърна мъжът.

Платих за рубина и мъжът отиде да го донесе.

– И дано да няма и драскотина! – извика Ейдриън след него. Когато собственикът донесе рубина, Ейдриън го вдигна и го изгледа внимателно, с присвити очи, сякаш бе опитен бижутер.

– Хайде – улових го аз за ръката. – да вървим.

Той остана на място, стискайки камъка в юмрук. Сетне го доближи до устните си. Очите му се затвориха за миг, носле той пое дълбоко дъх и ме последва към колата.

На път за вкъщи Ейдриън бъбреше неуморно, разказваше най-различни случки от нощните си похождения и не спираше да се оплаква как е бил подведен от собственика на заложната къща. Аз не казах нищо и почти не чух и дума от приказките му. Ръцете ми стискаха толкова силно волана, че кокалчетата ми побеляха, и не спирах да мисля за безумния поглед в очите му, докато удряше по решетката.

Ейдриън се умълча, докато търсех свободно място на паркинга пред дома му. Когато влязохме в апартамента, видях, че вече е започнал да осъзнава какво се бе случило. Не знаех дали да изпитвам облекчение или тревога за него.

– Сидни, почакай – спря ме той, когато разбра, че смятам да си тръгна. – Налага се да поговорим.

– Не – въздъхнах. – Не и тази вечер. Уморена съм и искам да си легна. А и не желая да разговарям с теб, когато си в това състояние. Утре ще имаме достатъчно време за това.

– Ще имаме ли? – попита той. – Или пак ще се наложи да си далеч от мен и да останеш със Зоуи?

– Не започвай отново – предупредих го. – Знаеш, че нямаме друг избор. Знаеше го, когато започна всичко това, затова не ме обвинявай, че се налага да бъдем предпазливи и да внимаваме.

– Не те обвинявам. Но защо трябва да продължаваме по този начин? Нека си съставим реален план за бягство. Да се махнем. Можем да отидем при Съхранителите или някъде другаде, където няма да се съобразяваме с тези тъпотии.

– Ейдриън – пророних уморено.

– Не ме ейдриъносвай – тросна се той и в очите му изненадващо проблесна гневен пламък. – Не проумявам как съумяваш да го постигнеш, но само като произнесеш името ми но този начин, ме караш да се чувствам петгодишен.

Едва не се изтървах да му заявя, че наистина се държи като такъв, но в последната минута успях да се спра.

– Добре. Не можем да отидем при Съхранителите, защото алхимиците постоянно ги посещават. А и ти няма да издържиш и час при онези условия. Освен това би ли могъл да изоставиш Джил?

Измъченото изражение на лицето му бе достатъчен отговор.

– Именно. Ние сме длъжни да стоим тук и да се справяме по най-добрия начин, докато. Не зная. Нещо се промени. И ти знаеш това. Винаги си го знаел.

– Зная – кимна той. Отново зарови ръка в безнадеждно разрошената си коса. – Зная. И го ненавиждам. И не е нужно да съм пиян, за да се чувствам по този начин. Колко дълго, Сидни? Накъде отива всичко? И кога ще се измъкнем? Когато двамата с Маркъс се опълчите открито срещу алхимиците?

– Не е толкова просто. За миг извърнах очи. – Ние искаме освен това да се опълчим и срещу табутата, които налагат нашите раси.

– А какво ще стане с нас? – Той се облегна на задната стена на кухнята, втренчи се в тъмния прозорец и потъна в мислите си. – Какъв е нашият план за бягство?

Настъпи тишина. Нямах отговор и постъпих като страхливка, измествайки темата отново към него.

– Заради това ли постъпи така тази вечер? Заради нас? Или заради духа? Джил спомена, че си използвал твърде много от магията на духа.

– Не, Сидни. – Беше малко смущаващо, че той продължаваше да ме нарича с малко име. Така ми беше трудно да подклаждам гнева си. Върна се при мен и улови ръцете ми.

Очите му се взряха измъчено в мен. – Аз не просто използвах магията на духа. Беше като че ли. Като че ли аз бях духът. Изпълваше ме докрай. Трябваше да проникна в самата същност на онова момиче – Олив – за да разбера какво се бе случило с нея. Духът се бе пропил във всяка нейна клетка и се наложи да призова цялата сила на магията, за да го видя. А сетне трябваше да го задържа в нея. Знаеш ли какво е това? Имаш ли някаква представа? Единствено, когато спасих Джил, ми беше нужна повече сила.

– Оттук и тази реакция – отбелязах аз.

Ейдриън поклати глава.

– Аз опитах. Опитах да устоя и да се удържа. Но когато се залюлееш така. Ами, накрая махалото се връща обратно. Трудно е да се обясни.

– И аз съм имала тежки моменти.

– Но не такива – възрази той. – И не го казвам, за да се направя на интересен. Начинът, по който се чувствах. Все едно целият свят около мен се разпадаше. Всяко съмнение, всеки страх. Изяждаха ме отвътре. Натискаха ме, докато накрая мракът не ме погълна и вече не можех да определя кое е реално и кое не. И дори когато зная, че нещо не е реално. Като леля Татяна. Ами, пак е трудно.

Вледених се, когато си спомних думите му в заложната къща.

– Колко често я чуваш?

– Не е често. – Гласът му едва се долавяше. – Макар че и веднъж е твърде много. Толкова е странно. Зная, че тя не е тук. Зная, че си е отишла завинаги. Но си представям какво би ми казала и всичко е толкова истинско. Като че ли наистина я виждам. Още не съм, но някой ден. Някой ден, боя се, че ще я видя и тогава ще зная, че съм напълно изгубен.

Бях толкова слисана, че не знаех какво да кажа. Двамата бяхме водили много разговори за лудостта и духа, ала рядко съм мислила, че това е нещо повече от мрачно или потиснато настроение. Притеглих го към себе си и най-сетне намерих правилните думи.

– Ейдриън, нужна ти е помощ.

Смехът му прозвуча рязко и грубо.

– За каква помощ говориш? Става дума за моя живот. Шотовете с онзи немски ликьор ми помогнаха. Поне притъпиха болката.

– Това не е решение. Ти се нуждаеш от истинска помощ. Трябва да започнеш да пиеш антидепресанти като Лиса.

Той рязко се отдръпна от мен.

– Какво? И да унищожа и магията?

– Като възпреш духа, ще сложиш край на депресията и. На другите странични ефекти. Като необходимостта толкова да се натряскаш, че да отидеш да крещиш на някакъв собственик на заложна къща.

– Но тогава духът ще ме напусне.

– Да, тъкмо това е целта.

– Не мога. Не мога да се откъсна от него. – Лицето му се изкриви от болка.

– Можеш да направиш всичко, което поискаш – заявих твърдо. Като могъща вълна болката се надигна в мен и аз призовах цялата си воля, за да запазя хладнокръвно и спокойно изражение. Угриженият Хопър седеше наблизо и аз го взех, за да се разсея. Помилвах златистите му люспи. – Направи го, и ще спасиш себе си. Както и Джил. Знаеш, че мракът се просмуква в нея.

– Но аз я спасих! – възкликна Ейдриън. Част от онзи отчаян, безумен блясък се върна в очите му. – Тя беше мъртва и аз я спасих. С магията на духа. Спасих ръката на Роуина. Спасих кръвта на Олив. Знаеш ли колко усилия ми струваше? Не беше само в количеството – магията беше много сложна, Сидни. Не зная дали някой друг би го направил. Но аз успях. С помощта на духа. С духа наистина мога да постигна велики неща!

– Ти можеш да направиш много други велики неща, които не са свързани е духа.

– Така ли? Като това? – Той посочи последния си автопортрет, който дори аз трябваше да призная, че беше доста неудачен.

– Ти си повече от магията – не се предавах. – Аз не те обичам заради магията.

При тези думи той замълча за миг.

– Но как мога просто така да се откажа от възможността да помагам на другите? Питан съм те това и преди. Трябваше ли да оставя Джил да умре? Трябваше ли да позволя да се съсипе кариерата на Роуина? Да изгубя шанса да спася хората от ужасната участ да се превърнат в стригои?

Търпението ми изведнъж се изчерпа и аз оставих Хопър на мястото му.

– Има граница! В един момент се появява граница, която не можеш да пресечеш. Да, ти направи невероятни неща, но вече достигаш чертата, която не можеш да прекрачиш, без да платиш голяма цена. Готов ли си да я платиш? Защото аз не съм! Настъпил е моментът, когато трябва да отстъпиш назад и да поставиш на един кантар себе си и нуждите на останалите. Какво ще се случи, ако използваш толкова много от магията на духа, че това те тласне в бездната на безумието, откъдето няма връщане? Ако те затворят в лудница? Или ако умреш? Тогава какво? Какво ще си постигнал? Нищо. Не знаеш какво ти готви бъдещето. Не знаеш какво можеш да направиш, ако се освободиш от въздействието на духа.

Той пристъпи към мен и отново стисна ръцете ми.

– Но аз не съм способен на това. Мислиш ли, че когато следващия път се наложи да излекувам някого, ще мога просто да стоя и да наблюдавам безучастно отстрани? Да го оставя да страда? Това е изкушение, с което не мога да се преборя.

– Тогава се избави от него. Поговори с лекар. Вземи решение веднъж завинаги и сам ще се убедиш какви прекрасни неща можеш да направиш, когато отново се контролираш напълно.

Онези безбрежно зелени очи се втренчиха в мен. Сякаш измина цяла вечност. Накрая той преглътна и отново поклати глава.

– Не мога, Сидни. Не мога да се откажа от духа.

В този миг не издържах. Сълзите потекоха като тънки струйки и преди да се усетя, риданията ме разтърсваха цялата. Зарових лице в шепи и цялата болка, целият страх за него, натрупали се в душата ми, избухнаха. Почти никога не съм плакала. А най-малко пред други хора. И въпреки че напоследък смятах по-голяма част от уроците на баща ми за абсолютно безполезни, все още вярвах, че да рухнеш така и да покажеш чувствата си, е признак на слабост. Но бях безсилна да сторя нещо със себе си. Не можех да се спра.

Бях изплашена. Толкова, толкова изплашена за него. Боравех с лекота с логиката и разума, а това бе толкова трудно за мен – да се справя с нещо необосновано и нелогично. Наистина вярвах във всичко, което му казах. Страхувах се, че ще настъпи денят, когато няма да се задоволи само с бясно рисуване или пиянски изцепки. Какво щеше да стане, ако собственикът на заложната къща беше извикал полицията, преди да отида там? Ами ако леля му Татяна му каже да скочи от покрива на някоя сграда?

Усетих ръцете на Ейдриън да ме обгръщат и макар прегръдката му да бе силна, гласът му трепереше:

– Сидни. Ти. Ние. Разделяме се?

Отне ми почти цяла минута, за да му отговоря, без да се задавя. Погледнах го шокирано, неспособна да повярвам, че той може да си помисли, че ще го изоставя, защото страда.

– Какво? Не! Как ти хрумна това?

Действието на алкохола отслабваше и отчаянието и тъгата от преди малко бяха изцяло изместени от страх и объркване.

– Тогава защо плачеш?

– Заради теб! – изкрещях и го заблъсках с юмруци по гърдите. – Защото те обичам и не зная какво да правя. Мога да разреша почти всеки проблем, но не и този. Не зная как да се справя с това. И се страхувам! Страхувам се за теб! Знаеш ли какво ще означава за мен, ако нещо ти се случи? – Спрях да го удрям и притиснах ръце към гърдите си, като че ли се боях сърцето ми да не изхвръкне. – Това! Това ще се пръсне. На хиляди парченца. Ще се разпадне. Ще се разпадне, докато не се превърне на прах. – Отпуснах ръце. – Прах, който ще бъде отвят от вятъра, докато нищо не остане.

Помежду ни се възцари тишина, нарушавана единствено от риданията ми и накъсаните опити да си поема дъх. Беше толкова тихо, че чух как мобилният телефон в чантата ми избръмча. Зоуи, досетих се аз. На фона на случилото се с Ейдриън тя ми се струваше като същество от друго измерение. Реалността бавно започна да се завръща. Сестра ми беше част от този живот и сега навярно се страхуваше, че Джил може да ме е използвала за закуска.

Отдръпнах се и прочетох есемеса, който се оказа точно според очакванията ми. Написах ѝ, че съм добре и съм на път за вкъщи. Когато вдигнах глава, Ейдриън ме наблюдаваше с такъв копнеж и отчаяние, че едва се сдържах да не се хвърля отново в прегръдките му. Но ако го сторех, знаех, че нямаше да имам сили да си тръгна, а беше време да вървя. Реалността настъпваше неумолимо към нас.

– По-късно ще поговорим – прошепнах, не че имах представа какво още мога да му кажа. Намерих портмонето си, извадих няколко банкноти и ги оставих върху облегалката на дивана. – За да изкараш, докато получиш издръжката.

– Сидни. – Ейдриън пристъпи към мен и протегна ръка.

– По-късно повторих. – Сега по-добре се наспи. И не забравяй, че те обичам. Без значение какво ще стане, аз те обичам.

Думите ми може би изглеждаха незначителни на фона на всичко, което го измъчваше, но засега трябваше да му стигнат за утеха.