Огнено сърце

ГЛАВА 15 Ейдриън

Тази нощ спах със Сидни – в буквалния, а не в сексуалния смисъл.

И беше великолепно. Не съм мислил, че мога да изпитам такава радост за нещо толкова просто. Толкова отдавна копнеех да прекарваме повече време заедно, да се наслаждавам на присъствието ѝ, да не усещам натиска на дебнещата опасност, на всичко, съзаклятничещо срещу нас. И ето че най-сетне се случи.

В някои моменти беше доста болезнено. Понякога ми се струваше, че напрежението от вчерашното пътуване е нищо, в сравнение със сегашното. Дори по тениска, с памучно долнище на пижама, тя беше мъчително секси. Докато лежеше в обятията ми, заспала с глава отпусната на гърдите ми, се улових да мисля колко тънка е тениската ѝ, под която нямаше нищо. Желанието да сваля всички тези дрехи не ми даваше мира. Още по-сладко терзаещи бяха мислите какво ще направя след това. Обичах я заради красивата ѝ душа и я желаех заради красивото ѝ тяло. Нямаше нищо безчестно и долно в страстта ми. Това бе природа, нещо съвсем естествено и правилно.

В резултат сънят бягаше от очите ми. А и дрямката ми по-рано не помагаше да заспя. Когато не фантазирах за Сидни, мислех за нашата мисия тук и за налудничавата идея да се използва кръвта на Олив, за да се създаде татуировка, подобна на тази на алхимиците, която да се изпробва върху Нийл.

Всички очакваха ние двамата със Сидни да я осъществим. Аз бях почти напълно сигурен, че пропитата с духа кръв няма да навреди на Нийл, също както експерименталната татуировка на Сидни навярно беше напълно безобидна. В крайна сметка не ни оставаха много варианти. Идеята беше не по-лоша от всяка друга и действително не ме притесняваше.

Това, което ме притесняваше, беше бързото изчезване на духа от мен. Когато Соня ме попита какво е усещането ми за съдържанието на шишенцето с кръв, се наложи да излъжа. Соня беше една от най-добрите от владеещите магията на духа, но слава Богу, беше твърде заета с основния проблем, за да забележи. Защото работата беше там, че не прочетох нищо. Знаех, че в кръвта трябва да има дух, което се потвърждаваше от наблюденията на Лиса и нейните, но аз не го усещах. Вече не можех да виждам и аури и при все че не съм нравил опити да излекувам някого, не беше трудно да се досетя за резултатите.

Разкритието на Джил за връзката ми подейства като плесник. Изчезването на духа винаги е висяло като реална заплаха над мен, ала досега не съм се замислял какви ще бъдат последствията за нея, ако това се случи. Джил ми обясни, че макар да усеща, че все още сме свързани, имала чувството сякаш помежду ни е спусната завеса, която пречи на моите мисли и преживявания да достигнат до нея. Всъщност това не беше толкова лошо. Искам да кажа, че личният ми живот пак си беше само мой, а и тя щеше да е защитена от просмукването на мрака в нея.

Не можех да отрека и очевидната истина: сега аз също, изглежда, бях защитен от духа. Чувствах се. Добре. Моят свят беше спокоен. Не изпитвах безумната потребност да нарисувам цяла галерия за една нощ, ала все още бях пълен с идеи, които можех да доразвия, тъй като концентрацията ми беше по-силна. Размишленията за Пинк Флойд не водеха до депресия. А любовта ми към Сидни беше все така силна.

Животът беше прекрасен.

Това, че можех да се събудя до нея, го потвърждаваше. Най-после заспах, но се събудих, като усетих, че тя се размърда. Двамата си сменяхме местата през цялата нощ, ала телата ни оставаха преплетени. Никога Сидни не е била по-красива, отколкото в този миг със сънените си очи и разрошена коса. Наведох се, за да я целуна, ала тя не отвърна.

– Трябва да си измия зъбите – промърмори.

– Практична още със събуждането. Не би трябвало да се изненадвам.

– Това е просто проява на здрав разум. – Тя се претърколи в нейната половина, а аз я притиснах по гръб и обвих ръце около кръста ѝ.

– Искаш ли да закусиш? – попитах.

– Не можем да излезем заедно. Ще е достатъчно лошо, ако някой те види да излизаш от стаята ми.

Погледнах часовника.

– Няма такава опасност. Тъкмо сега всички вече си лягат.

– Тогава как ще закусим?

– Има няколко заведения, които са отворени двайсет и четири часа, тъй като винаги има такива, на които се налага да се приспособяват от режима на човешката раса към нашия и обратно. – Целунах я по врата. – И тъй като това е специален случай, премахвам ограничението ти за кафето.

– Хей, аз държа на думата си.

– Ще видим какво ще кажеш, ако работиш до късно през нощта по нощното разписание на мороите.

Тя остана притихнала за няколко минути.

– От известно време не си пил и капка алкохол, нали? Дори и позволената дневна дажба.

– Така е по-лесно. Няма смисъл да се люшкам на ръба.

Отговорът ѝ беше идеален и прост.

– Обичам те.

Накрая тя ме отпрати в стаята ми, за да можем да се преоблечем, въпреки обоснования ми аргумент колко добре ще ни се отрази един душ заедно. Изкъпах се набързо, което не бе типично за мен, за да отскоча до съседната сграда за едно кратко посещение при захранващите. Двамата със Сидни се срещнахме след половин час във фоайето на сградата за гости, точно както се полага на един морой и един алхимик. Мъжът на рецепцията почти не ни обърна внимание, но нашите формални приветствия от прилично разстояние бяха достойни за Оскар.

Бледата слънчевата светлина отвън не можеше да стопли зимната утрин. Сидни изглеждаше закътана и сладка в коженото си яке, ала аз проклинах идиотската си суета, накарала ме да облека това тънко палто. Но нямаше начин да се оплача. Трябваше да отстоявам модния си избор.

Както очаквах, моравите на кралския двор бяха пусти, само от време на време преминаваше по някой съвестен патрул от пазители, въпреки магическите защити, предпазващи кралския двор от стригоите. Разбира се, напоследък, когато имаше толкова много противници на управлението на Лиса, опасността от нашата раса бе много по-голяма. Един от ресторантите, който помнех, все още работеше и когато влязохме, Сидни се засмя.

– Невероятно – рече тя. – В тези сгради се крие цяла цивилизация.

– Аха, дори нещо повече. Има нощен клуб, спа център, зала за боулинг. Естествено, не съм толкова глупав, че да те заведа там. – Сидни беше невероятно добра в почти всички спортове. И то не заради някакви особени атлетични умения. През половината време тя използваше логически заключения и математически изчисления, за да прецени движенията.

Ресторантът всъщност беше закусвалня. Ние поръчахме на бара, а след това се настанихме на една маса с кафетата, докато чакахме да приготвят храната. И двамата все още бяхме малко уморени и аз за пореден път се изумих колко ми харесва този нормален начин на живот.

– Някой ден, Сейдж – заговорих, – ще посрещаме всяка сутрин в апартамента ни в Рим. В нашето легло, ще закусваме заедно. Не зная как ще стане, но ще го постигнем.

Тя извърна глава от менюто на стената, което изучаваше, и се усмихна.

– Рим, а? Кой номер план за бягство е това?

– Номер едно – заявих без колебание, тъй като знаех, че Рим е нейната мечта.

Усмивката ѝ стана още по-широка.

– А ще научиш ли италиански?

– Не е нужно. Аз мога да общувам с очите си.

– Ще трябва да научиш поне числата, за да можеш да се пазариш с клиентите, когато предлагаш творбите си на улицата – подразни ме тя.

Сложих ръка на сърцето си.

– Ти дълбоко ме засегна, Сейдж. В тази моя фантазия аз те виждам да блестиш в някой от най-престижните университети, а ти ме изпрати направо на улицата.

– Хей, всички все трябва да започнем отнякъде. Аз ще започна с учението, а ти ще излезеш на улицата с картините. Накрая, аз ще защитя доктората си, а ти ще ръководиш световноизвестна галерия.

Кимнах, донякъде успокоен.

– Добре, с това съм съгласен. А след това, предполагам, че ще е само въпрос на време, докато започнем да водим хлапетата на тренировки по футбол.

Веждите ѝ се стрелнаха нагоре.

– Хлапетата?

– Не се стягай, дотогава има много време. Но можеш ли да си представиш? Твоят ум, моят чар, красивата ни външност. добави и обичайните физически способности на дампирите. – Тя изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото ужасена от размишленията ми, нещо, което никога не си бях представял, че може да се случи. – Това даже не е честно спрямо всичко останали. Добре, че взимаш противозачатъчни, защото светът очевидно още не е готов за нашите съвършени потомци.

– Очевидно – засмя се тя.

Погледите ни се преплетоха и както обикновено, мислите ми превключиха от противозачатъчните към неизбежното. Това пътуване може да е така дълго чаканият момент. Джил я нямаше, а миналата нощ бе доказателство, че бихме могли да прекарваме дълго време заедно. Видях я как застина и разбрах, че и тя си мисли за същото. Но дали беше готова? Това все още оставаше големият въпрос, а аз бях съгласен да чакам отговора цяла вечност, ако се наложи. Само че очакването щеше да е по-лесно, ако и Сидни очевидно не го искаше толкова отчаяно.

– Мамка му! Ивашков, това ти ли си?

Резкият и неприятен глас ме изтръгна от унеса. Стомахът ми се сви. Надянах бавно на лицето си онази проклета усмивка, която всички очакваха от мен, и се извърнах към входа на заведението. Там се мъдреше Уесли Дроздов, един от най-противните морои, които познавам. А което беше още по-лошо, беше в компанията на други двама негодници от кралски фамилии: Ларс Зеклос и Брент Бадика.

Някога те бяха мои другари по чашка.

Очевидно и сега бяха пияни, ако се съдеше по клатушкането им, докато доближаваха масата ни. Още по-изобличителна бе силната миризма на алкохол, разнасяща се от тях. Уесли Дроздов ме цапардоса така яко по гърба, че зъбите ми изтракаха.

– Кога се върна? – запита ме с властен тон. – Защо не се обади?

– Върнах се едва снощи. Не ми стигна времето – започнах да обяснявам.

– Майтапиш ли се? Трябваше да дойдеш с нас. Купонясваме от. – Брент се обърна към останалите, вероятно защото не го биваше по смятането. – Шест часа. В този нов клуб, който наскоро отвори, а после Моника Шелски завъртя такъв як купон, че веселбата свърши чак сега. Време е да се подкрепим, а после отново продължаваме да щуреем.

Едва сега те забелязаха, че не съм сам. Ларс се изпъна и си придаде престорено отговорен вид, все едно родителите му са се върнали по-рано у дома в разгара на купона.

– Здравей – протегна ръка той. – Аз съм Ларс.

Сидни се поколеба, преди да поеме ръката му, не толкова от страх от контакт с морой, колкото заради отвращението ѝ от пияни идиоти.

– Сидни Сейдж.

Другите се занатискаха да ѝ подават ръка. Знаех, че ледената ѝ усмивка на алхимик, подсказваща "ще ви изтърпя", до която понякога прибягваше, когато бяхме на обществени места, беше абсолютно истинска за тях.

– Чух, че тук могат да се срещнат хора. – Брент се загледа в бузата ѝ. – Ти. Си една от тях? От алх. Алхимиците?

– Точно така – отвърна тя студено.

– Тя е тук със строго секретна мисия за кралицата. Или нещо подобно – засмях се и се облегнах на стола. – Не зная. Не ме уведомяват за такива дейности. Просто ме помолиха да я съпровождам. Мисля, че ще ми осигурят храна и напитки, като приятен бонус и така нататък.

Уесли не откъсваше очи от Сидни.

– Ние ще се поразмърдаме пак след залез-слънце. Искаш ли да дойдеш с нас? Ивашков не може да ти покаже всички страни от живота на мороите, трябва да посетиш един-два купона. Канят се да спретнат няколко доста сносни.

– Не, благодаря. Трябва да се срещна с кралицата. – Сидни беше толкова скована, че можеше да се пречупи на две.

– Какво ти казах? – обадих се аз. – Тези алхимици са отдадени само на работата си.

Ларс ме сръга с лакът.

– Е, поне зная, че ти не си. Защо, тогава, не дойдеш с нас? Ще има момичета, човече, които ако научат, че си се върнал, ще. – Внезапно млъкна и изгледа Сидни извиняващо.

В този момент готвачът обяви, че поръчката ни е изпълнена. Сидни скочи така забързано, че столът ѝ едва не падна.

– Аз ще я взема.

Отдалечи се, без да произнесе нито дума или да се огледа. Тримата пияндета се вторачиха след нея, без да си дават труда да прикрият похотливите си погледи. Двамата със Сидни бяхме преживели какво ли не, но сега за пръв път изпитвах толкова силна враждебност към други мъже. Идеше ми да ги ступам всичките.

– По дяволите – измърмори Уесли. – Досега не знаех, че един задник може да изглежда толкова секси в панталони с цвят каки.

– Как можеш, дяволите да те вземат, да седиш така спокойно? – попита ме Ларс с нагъл тон.

Вдигнах крак върху един празен стол и скръстих ръце зад главата си. Ако се държаха прилично, можеше да не се наложи да ги удуша с голи ръце.

– Какво искаш да кажеш?

– Знаеш какво искам да кажа – поклати глава Ларс. – Господи, току-що се връщаме от захранващите, но там нямаше нищо, нищо подобно. В сравнения с нея всички приличат на остатъци от трапезата, престояли поне една седмица. Никога не сме попадали на нещо по-добро.

– Няма нито един белег на шията – въздъхна замечтано Бренг, опулил очи. – Значи още никога не го е правила. Можеш ли да си представиш колко жестоко ще бъде, да забиеш зъби в тази девствена плът? Амброзия, човече, храна на боговете! А и знаеш, че ще и хареса. На такива благовъзпитани и почтени девойки винаги им харесва.

Стиснах ръце толкова силно, че ноктите ми се забиха в кожата. Дори за подобни отрепки сексът с момиче от човешката раса бе немислим. Но да пият кръв? При това от недокосната красавица? За тях това беше най-възхитителният и опияняващ секс, който ги подлудяваше, ала с по-различна страст.

– Я по-кротко! – засмях се аз. – Ти въобще знаеш ли нещо за алхимиците? Та тя едва издържа да бъде в една и съща стая с нас. Никога няма да се доближиш до шията ѝ.

Уесли се наведе към мен.

– Убеди я по-късно да излезе с нас! Кралицата няма да я държи при себе си през цялата нощ.

Бях напълно сигурен, че от ноктите, забити в дланите ми, вече капеше кръв.

– Ти изобщо чу ли какво ти казах? Тя е недостъпна за нас.

Устните на Брент се разтвориха, разкривайки острите кучешки зъби, докато наблюдаваше Сидни, която се връщаше с подноса.

– Не и ако я забием.

– Май още не си изтрезнял, човече. – Този път нямах сили да се засмея. Успях да изстискам само една измъчена усмивка.

– Ще бъде лесно – изсъска мръсникът. – Кажи ѝ, че ще я водим на културно развлечение. Мога да организирам нещо за нея и ще я пробваме поред. Господи, как искам да видя лицето ѝ, когато.

– Не – отсякох аз.

Ларс се намръщи.

– Много си се размекнал, Ивашков. Преди никога не си имал нищо против забивките.

Но Сидни вече приближи до нас и тримата проявиха поне малко разум да млъкнат.

– Става късно – заявих. – По-добре вървете да хапнете и да си починете, за да сте свежи за по-късно.

Те разбраха намека и се отдалечиха към бара, смеейки се и шепнейки си, но не преди да ми напомнят да им се обадя, ако размисля. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя и да се заема с пържените филийки, така че Сидни да не се досети за настроението ми.

– Извинявай – казах аз. – Някога, в едно друго време, бяхме приятели.

– Какво означава "забивка"? – попита тя.

Потръпнах. Значи бе чула последната част от разговора, но очевидно не и останалата, тъй като нямаше да бъде толкова спокойна. Трябваше много внимателно да подбера следващите си думи. Ако я излъжа, здравата ще загазя, ако тя някога разбере истината. И все пак не можех да бъда напълно откровен, затова избрах полуистината.

– Една глупост. – Завъртях очи и задъвках парченце бекон, за да спечеля време. – Подобни тъпанари си мислят, че е много яко да се опитат да завербуват нови захранващи сред хората. Например извеждат някое момиче и му надрънкват един куп глупости, за да го убедят.

Сидни едва не изтърва вилицата си.

– Сериозно ли говориш? – Погледна през рамо и ги огледа невярващо. – Те. Те са искали да ме уговорят да стана захранваща? – Беше толкова шокирана от идеята тя да бъде захранваща, че дори не обърна внимание на това, че те открито обсъждаха вампирите с външни хора. Захранващите обикновено се набираха сред утайката на човешкото общество, много често сред онези, които вече са били пристрастени към някакъв порок и нямат никаква цел в живота. Да живеят с мороите беше постижение за тях. Нормалните, социално активни членове на човешкото общество никога не ставаха захранващи.

– Всичко е наред – уверих я аз. – Разкарах ги. Няма да смеят да направят нещо. Те смятат, че си красива – което си е самата истина – но са само една шайка празноглавци. Когато изтрезнеят, дори няма да си спомнят за случилото се.

Ала Сидни все още изглеждаше притеснена и мълчаливо дробеше кексчето си на парченца, без да го яде.

– Говоря сериозно – настоях аз. Искаше ми се да докосна ръката ѝ. – Те са задници. Пълни нищожества. Никога няма да им позволя да направят нещо подобно.

Накрая тя кимна и ми отправи толкова топла и доверчива усмивка, че изпитах желание да умра, задето я излъгах.

– Зная – промълви тя.

Преглътнах и се опитах да не обръщам внимание на Уесли и приятелите му, които продължаваха да ни хвърлят скришни погледи.

– Хайде да побързаме със закуската и после да си устроим една малка екскурзия. Сега е най-подходящото време, когато всички спят. Може би, може би, не е зле да потърсим и по-дебело палто за мен.

Както се надявах, задоволството, че е права, я оживи.

– Знаех си! Знаех си, че мръзнеш.

– Да, да, ти си истински гений, Сейдж. Ще отидем да вземем палтото, ще се помотаем наоколо, а след това, като всички останали, ще си легнем.

Не след дълго онези пияни идиоти се превърнаха в далечен спомен. Двамата се промъкнахме в къщата на родителите ми и намерихме едно старо мое дебело палто. Баща ми беше там, дълбоко заспал и така не узна за посещението ни. След това с огромно усърдие показах на Сидни старите архитектурни сгради, които смятах, че ще я заинтересуват. Не познавах никакви стилове, но както се надявах, моята любима ги знаеше и беше очарована от разходката. Накрая се върнахме в нейната стая и се сгушихме един до друг на леглото, докато не стана време за насрочената среща. Бяхме прекарали един великолепен ден.

Когато се върнахме в двореца, видяхме, че Лиса бе поръчала обилна закуска за всички ни. За нас със Сидни вече бе време за вечеря, но нямахме нищо против да закусим още веднъж, а Сидни с удоволствие изпи чаша безкофеиново кафе. Докато се хранехме, присъстващите бъбреха на групички, а Нина ме повика от другия край на стаята, където стоеше заедно с Нийл и Олив. Усмихнах се и ѝ прошепнах безмълвно "по-късно".

Роуз приближи към нас с чиния с пет понички в ръка. Дампирите имаха невероятен метаболизъм и аз можех да разбера странните хранителни смущения на Сидни и постоянните ѝ диети, когато беше сред хора, които можеха да ядат толкова много и да имат такива елегантни фигури.

– Добре ли мина денят ти? – попита Роуз. – Предполагам, че не си го проснала като нас, останалите.

– Не – засмя се Сидни. – Ейдриън също. Той е свикнал с дневния режим от Палм Спрингс, затова ме разведе наоколо и ми показа всички чудеса в кралския двор на мороите.

Роуз ме стрелна с горд и доволен поглед, сякаш не можеше да повярва, че можех да проявя такава прозорливост и внимание.

– Ами, добре. Надявам се, че това е още една крачка към убеждаването ти, че всички ние не сме кръвожадни слуги на дявола.

Сидни понечи да се засмее, сетне се натъжи.

– Е. Не всички от вас.

– Какво искаш да кажеш? – попита Роуз. Думите бяха приглушени от шоколадовата поничка, която дъвчеше.

– Нищо – махна с ръка Сидни. – Срещнахме едни пияни младежи, които искаха да. Как го каза, Ейдриън? Да забиват?

Роуз едва не се задави с поничката.

– Те са направили какво?

– Нищо не са направили – отвърнах внимателно. Започна да ме обзема нарастващо притеснение и се помолих или рязко да се смени темата на разговора, или Лиса да даде знак за започване на работата, заради която се бяхме събрали.

– Кой, по дяволите, е могъл да предложи подобно нещо? – Познавах това изражение на Роуз, което се появяваше миг преди юмрукът ѝ да се забие в нечия физиономия. – Кажи ми кои са?

Сидни изглеждаше трогната от загрижеността ѝ.

– Няма нищо, Ейдриън е прав. Те не са направили нищо. Той ги подплаши. А и освен това те за нищо на света не могат да ме убедят за подобно нещо.

Призля ми. Огледах се безпомощно наоколо.

– Хей, а къде е Достопочтения Ейб? Не трябваше ли вече да е изпълнил поръчката на Сидни?

Роуз дори не ме чу. Погледът ѝ бе прикован в Сидни.

– Знаеш ли какво означава да "забиеш" някого?

– Да – отвърна несигурно Сидни. – Когато някой морой са опитва да те убеди да станеш захранващ.

– Не бих казала, че "убеди" е точната дума – изръмжа Роуз. – Това е, когато мороите излизат да се веселят и упояват някой случаен човек, за да могат да пият от него или от нея. Обикновено е тя, защото най-често мъжете морои се занимават с това. Избраната жертва не е на себе си от наркотика и по-късно не помни нищо, само дето има белези от ухапвания по шията. Пиенето на кръв при тези случаи е равносилно на изнасилване, когато жената е упоена.

Сидни стана толкова бледа, че заприлича на морой.

– Какво.

Роуз, изглежда, осъзна колко травмиращи могат да бъдат думите ѝ за един алхимик и даде на заден ход.

– Не се случва много често – додаде припряно. – И никога няма да се случи тук, особено ако Ейдриън е твоят благороден закрилник. Както и аз.

Сидни не можеше да каже нищо.

Някой извика Роуз и тя прехапа устни, докато местеше разтревожения си поглед между мен и Сидни.

– Виж, съжалявам. Не биваше да ти казвам нищо. Не се плаши. Няма за какво да се тревожиш. – Докосна нежно ръката на Сидни. Сидни потрепна и се отдръпна. Роуз отново чу името си и ме погледна. – Поговори с нея. Ей сега се връщам.

Тя се отдалечи забързано, а аз пристъпих към Сидни, която, слава Богу, не отскочи от мен.

– Тя с права, това е.

Погледът ѝ се заби като свредел в мен.

– Защо ме излъга?

Посочих към самата нея.

– Ето заради това. Не исках да те изплаша.

– Не биваше да замазваш нещата – изрече тя укорително. – Аз съм достатъчно силна, за да се справя.

– Зная, че си – казах тихо. – Просто аз не съм достатъчно силен, за да ти кажа тези грозни неща. Реших, че смисълът е един и същ: банда нехранимайковци, която се опитва да се възползва от някого.

Тя кимна и аз затаих дъх с надеждата, че сме приключили. И тогава проклетата ѝ памет оплеска всичко.

– Един от тях каза, че ти също не си имал нищо против. Участвал ли си в подобни похождения? – Дъхът ѝ внезапно пресекна. – Правил си го някога?

Светът се завъртя около мен. Помолих Бог да ми върне магията на духа, за да мога да ѝ внуша, че обсъждаме "Великият Гетсби". Вместо това събрах цялата си смелост и отвърнах колкото можах по-кратко:

– Може да се каже, че съм правил нещо подобно.

– Нещо подобно? – възмутих се аз. – Как е възможно да направиш. "нещо подобно"?!