Огнено сърце

ГЛАВА 13 Ейдриън

Лицето на Джаки ми подсказваше, че това не беше шега.

– Влизай – рече тя, отвори входната врата и ме покани вътре. – В името Божие, надявам се, че разбираш какво става.

– Малко – осведомих я, без да съм напълно сигурен, че не преувеличавах. Сидни съвсем ясно ми бе заявила по телефона, че е настъпил моментът да изпробва мастилото си, ала на мен ми беше трудно да си представя, че тя толкова набързо ще предприеме подобна крайна стъпка. Доколкото знаех, тя нямаше нищо против да изчака идването на Маркъс и да го остави той да намери опитно свинче. Ако внезапно е решила, че е готова да направи татуировка в домашни условия – можех само да предполагам, че ще я тества върху себе си – навярно се бе случило нещо много сериозно.

При все че Джаки се бе преместила в модерна къща, след като нейната изгоря, отвътре новият ѝ дом не се различаваше от стария. Минах покрай купчина книги за лечение с кристал и се наведох да погаля пухкавата бяла котка, която се търкаше о глезена ми, приветствайки ме за добре дошъл. След малко Сидни се появи откъм коридора, кършейки пръсти. Щом ме видя, изтича напред и се хвърли в прегръдките ми. Джаки извърна деликатно очи и се престори, че вниманието ѝ е заето с оправянето на някакви свещи. Ние никога не сме казвали пред нея нищо конкретно за отношенията си, но в нейно присъствие се чувствахме спокойни, а аз бях научил две важни неща за Джаклин Теруилиджър. Едното – че не е глупава. И другото – че не съдеше никого.

– Какво се е случило? – попитах Сидни. – С баща ти ли е свързано? – Това беше единственото, което би могло да промени позицията ѝ.

Тя кимна.

– Да. С него и с Кийт.

– Кийт? И той ли беше там?

– Не. Не точно. Татко му се обади. По видеовръзка. – Тя се отдръпна от мен и закрачи наоколо. – Беше ужасно. Това, което са му сторили. Не приличаше на човек. Все едно беше робот. Никакви чувства. Никаква самостоятелна мисъл. Причинили са му всичко това в поправителния център – при това не е било само обучение или терапия. Освен това са използвали мастилото, за което Маркъс говореше, и което усилва внушението и по този начин затвърждава лоялността. Татко каза, че това мастило няма толкова силно въздействие върху всички. Но, Господи. При него се е получило. При Кийт.

Тя бъбреше на пресекулки, а това не беше типично за нея, което ми се стори още по-обезпокоително. Очите ѝ имаха измъчено изражение и аз изпитах желание отново да я притегля в обятията си. Сдържах се, макар и неохотно. Джаки може и да приемаше спокойно нашата връзка, но аз нямах намерение да излагам чувствата си на показ.

– Но какво е станало? – настоях. – да не би да са те заплашили, че ще сторят същото и на теб? – Ала нещо ми подсказваше, че ако го бяха сторили, тя нямаше сега да стои пред мен.

Сидни поклати глава.

– Не, всъщност баща ми не спираше да повтаря колко съм страхотна – е, по неговия си начин. Не използва точно думата "страхотна". Тя не присъства в речника му. Зоуи беше тази, която постоянно се заяждаше с мен и дори ме изпорти! Вдигна голяма пушилка за това как съм се разбирала с всички и колко много време съм прекарвала с вас. – Тя кимна към Джаки, която повдигна вежди.

– Не знаех, че споделяш нашите занимания с твоите, ъ, сподвижници.

Сидни се изсмя рязко.

– Какво, за магията? Не, разбира се, че не. Но не е нужно да им казвам за магията, за да предизвикам гнева им. Бях смъмрена задето толкова старателно ви помагам в научните изследвания, тъй като това може да ме отклони от приоритетите ми на алхимик.

Сега беше мой ред да се сащисам.

– Нима заради това могат да те изпратят в поправителен център?

– Не. Но това са трохички хляб, както би казал Маркъс. Подобни неща привличат вниманието към мен и ако алхимиците някога открият какво съм направила. Ще се опитат да опреснят татуировката ми, а аз не мога да им го позволя. Няма да им го позволя. Няма да стана като Кийт.

От възмущение в глъбините на кафявите ѝ очи лумнаха златисти искри, но независимо от целия този плам и ожесточена страст имах чувството, че тя беше ужасена. И как да не бъде? Обзе ме силно желание да погледна аурата ѝ, но успях да го потуша, благодарение на волята си, както и на. Ами, не бях съвсем сигурен, че мога да я видя.

Бяха изминали почти две седмици, откакто вземах хапчетата, които Айнщайн ми предписа. През първата седмица не забелязах никакви промени – с едно изключение. Сънят ми. Можех да спя. Вече не се взирах в тавана на спалнята, опитвайки се да заспя. Лягах си, лежах петнайсетина минути и се унасях. Не мога да кажа, че се чувствах спокоен и уравновесен. По-скоро, като че ли онова колело в главата ми вече не се въртеше толкова неконтролируемо. Мислите ми просто се успокояваха за през нощта, позволявайки ми да вляза в обичайния ритъм на нормалните хора.

Миналата седмица забелязах някои постепенни изменения в мен. Бях станал малко по-търпелив. Обмислях нещата малко повече. Не мога да кажа, че се бях превърнал в уверена и силна личност, която се владее изцяло и чиито чувства не се люшкат напосоки. Още бях твърде далеч от това. Все още ме връхлиташе това, което Сидни наричаше "моментите на Ейдриън Ивашков". Албумът на Пинк Флойд "Тъмната страна на луната" една нощ ме потопи в мрачни разсъждения за смисъла на живота, които в крайна сметка ме подтикнаха да купя ултравиолетови бои, за да изразя върху платното метафизичните си размисли. И когато най-сетне предадох онзи проклет автопортрет, подметнах любезно на преподавателката си, че ще я разбера, ако пожелае да го окачи в будоара си. Отговорът ѝ не беше окуражаващ.

Това навярно беше най-тъпата ми постъпка през последните две седмици, но ако се сравни с изпълненията ми в миналото, не беше нещо чак толкова зле. И най-важното, не губех контрол. Нито веднъж не бях погълнат от онзи омаломощаващ мрак. И леля Татяна мълчеше.

Мислех, че съм ударил джакпота, докато на следващия ден след забележката за будоара не видях преподавателката си в кампуса и не пожелах да узная дали все още съм в немилост заради дръзкия си коментар. Призовах духа, за да надникна в аурата ѝ – и нищо не се случи. Беше все едно да се опитваш да запалиш двигателя на колата в мразовито зимно утро. Накрая, след третия опит, магията най-сетне се пробуди и аурата ѝ проблесна пред погледа ми.

Оттогава бяха изминали четири дни, но аз все още се страхувах да използвам духа. Не бях сигурен дали ще съумея да се справя с това, което ще открия. Ами ако случилото се онзи ден е било само щастлива случайност, макар и от третия път? Дали духът все още функционираше нормално? Или магията постепенно губеше силата си и може би дори напълно е изчезнала? Не знаех как да се чувствам. Облекчен? Или съсипан?

Онази паника заплашваше да ме завладее, бяха ми нужни няколко минути, за да прогоня тези мисли от главата си и да запазя спокойствие. Точно сега духът не беше най-важният ми проблем, а Сидни. Длъжен бях да бъда тук, до нея.

Работата бе там, че досега не ѝ бях казал за стабилизатора на настроението. Дори и за Айнщайн не ѝ бях споменал. Част от мен искаше тя да знае, че наистина се опитвам да се променя – че бих направил всичко за нея – но от друга страна все още бях твърде изнервен за крайните резултати от лекарството. Притеснявах се да ѝ се похваля за хапчетата, ако те нямаха желания ефект. Щях да се почувствам не по-малко неудобно, ако го имаха, а аз ги спра, защото не можех да понеса промените, настъпили в мен. Докато не бъда наясно какво става, не исках Сидни да знае. Предпочитах да си мисли, че въобще не се опитвам да се променя, отколкото да узнае, че съм се провалил.

– Какво искаш от мен? – попитах я аз.

– От нас – поправи ме Джаки.

Не можах да се сдържа и я озарих със сияйната си усмивка. Не ми беше трудно да се преструвам на очарователен и щастлив пред околните. Всъщност рядко ми се случваше да срещна хора, които да спечелят едновременно и симпатията, и уважението ми, но Джаки се бе изкачила до най-високата летва в моята класация. Най-вече заради силната ѝ загриженост към Сидни и за готовността ѝ да стори всичко заради нея. Обичах Джаки заради това. Обичах я и я ценях и заради това, че не ѝ бе нужно да знае всичко докрай, за да се притече на помощ. Още едно нейно предимство беше и участието ѝ в тези свръхестествени дела. Освен това притежаваше удивителната способност да се справя с новите и необясними усложнения.

– Смятам да използвам субстанцията, която получих – каза Сидни. Стисна ръце и аз тутакси разбрах, че го прави, за да прикрие треперенето им. – Просто смесих сол в свързващ разтвор заедно с мастило. Получената субстанция изглежда хомогенна и устойчива, така че остава само да татуираме нашия субект.

– Кой всъщност е нашият субект? – Огледах се, за да се уверя, че не съм пропуснал някого, но в стаята бяхме само ние тримата. – Някоя от котките?

На вратата се почука и миг по-късно Джаки въведе Трей Хуарес, което за мен бе изненада. Говорил съм с него само няколко пъти. Като оставим настрана, че Трей принадлежеше към групата, която се опита да убие Соня Карн, той беше свестен тип. Знаех, че Сидни го смята за свой приятел, въпреки всичко, което се бе случило, а нейното мнение означаваше много. Фактът, че го бе поканила, бе достатъчно красноречив.

– Господин Хуарес, каква приятна изненада. – Ясно беше, че Джаки наистина е изненадана.

– Изненадан съм, че не сте ме поканили по-рано, госпожо Теруилиджър. Нали аз бях първият ви асистент! А постоянно каните тук Мелбърн.

Той я дари с усмивка, която все едно бе взета от моя арсенал, и навярно постигаше чудеса с жените. За разлика от Нийл, който, изглежда, ги очароваше само по случайност, Трей беше истински майстор. Бях доволен, че е в плен на доста странно дисфункционално увлечение по Анджелина, защото ако трябва да сме честни, един симпатичен и атлетичен съученик подхождаше много повече на Сидни, отколкото психически неуравновесен вампир художник.

Джаки завъртя очи, с което показа, че усмивката нямаше никакъв ефект върху нея.

– Какъв пропуск наистина. Предполагам, че господин Хуарес е субектът, когото ще татуираш?

– И как по-точно ще го направиш? – попитах, когато Сидни кимна. – Смяташ ли да промениш дизайна? Или просто със спринцовката ще подобриш и усилиш съществуващата татуировка?

На Маркъс му беше нужна само една спринцовка, когато "развали" нейната татуировка. Това беше едно от полезните неща, които той направи за нея, преди да напусне града: инжектира малки количества мастило, получено от вампирска кръв, в татуировката ѝ със златна лилия. Това бе деактивирало татуировката, но ако не я подпечаташе, тя можеше да бъде опреснена и активирана от алхимиците.

– Никаква спринцовка – заяви тя. – В случая се нуждаем от по-голямо количество от субстанцията, а и трябва да сме сигурни, че ще проникне в дермата. Това е слоят от кожата под епидермиса.

– Добре – отвърнах, като си мислех, че съм го разбрал. Имах чувството, че определението на термина "дерма" се отнасяше само за мен. – Но за това ще ти трябва повече мастило. Как ще го осигуриш?

Стресна ни още едно почукване на вратата. Джаки се втурна към нея.

– А, това трябва да е Малахи.

Примигнах удивено.

– Наистина ли тя каза.

Нямаше нужда да продължавам, защото тя отвори вратата със замах и на прага и цъфна в целия си блясък бившият ни, малко откачен учител по самозащита, с превръзка на едното око. Посочи с палец зад гърба си.

– Здравей, скъпа. Апаратът за татуиране е във вана. Къде искаш да го поставя? – Измери ни с кос поглед. – О. Здравейте, хлапета.

Джаки го поведе към гаража, а аз се опитах да си вдигна челюстта от пода, когато се извърнах към Сидни.

– Той ли е твоят татуировчик?

Тя вдигна рамене.

– Когато споделих с госпожа Теруилиджър, че трябва да направя татуировка, тя ми каза, че той имал апарат за татуиране. Предполагам, че сам си е направил всичките си татуировки.

– Никога не съм виждал нито една.

– Може би са на места, които повечето хора не виждат – предположи тя.

Потръпнах.

– Благодаря за уточнението. Има някои неща, които са отвъд дори моето въображение.

– Хей, я почакай. – Трей посочи към коридора, откъдето се чуваше как Улф забавлява Джаки е някаква откачена история. – Този тип ли ще ме боде със специалната свръхмощна игла? Та той има само едно око! Изразът "дълбочина на възприятието" нищо ли не означава за теб?

– Госпожа Теруилиджър се закле, че си разбирал от работата – отвърна Сидни. – А и нищо няма да се вижда, защото мастилото с безцветно. След като всичко е стерилно, а той има известни умения, художествената страна няма значение. Нуждаем се само от апарат за татуиране. Но ако така искаш. – върху устните ѝ заигра лека усмивка, – може просто да добавим малко боя в мастилото. Мога да се хвана на бас, че Улф с лекота ще изрисува върху кожата едно чихуахуа.

Трей потръпна.

– Не, благодаря.

Сидни внезапно се намръщи.

– Твоята татуировка от Воините на светлината е само татуировка, нали? Няма никаква скрита сила?

– Няма. Нашата татуировка не притежава някакви удивителни свойства. Тя е само за украса.

– Добре – кимна Сидни. – Това ми осигурява удобно прикритие пред Улф. Не се притеснявай. Каквото и да му наговоря, нищо няма да се случи с досегашната ти татуировка.

Трей обаче не изглеждаше спокоен.

Аз се замислих над думите ѝ.

– Той няма ли да се нуждае и от специална татуировка? – попитах. Не посмях да добавя пред Трей, че целта на експеримента беше да се провери дали новото мастило може да деактивира мастилото с моройска магия на алхимиците.

Тя кимна, досетила се за незададения ми въпрос.

– Да, но ще мислим за това чак след като получа някои от онези материали. Тогава ще направим втора татуировка.

Челюстта на Трей увисна, но нямаше възможност да каже каквото и да било, тъй като Джаки и Улф се върнаха. Бившият ни инструктор по самозащита и настоящо гадже на госпожа Теруилиджър с нетърпение потриваше ръце.

– Дотук добре, но защо беше това среднощно бързане? Вие двамата искате да си татуирате имена един на друг? Мога да ги направя с много красив шрифт куриер.

Сидни понечи да каже нещо, но за миг се сепна. Улф не разполагаше с никакво доказателство за отношенията ни, но винаги бе предполагал, че имаме връзка, дори когато нямахме. Тя бързо се окопити и се засмя на подмятането му, сякаш беше забавна шега. Трей, съвсем разбираемо, беше толкова потресен от идеята, че едноок мъж ще му прави татуировка, че изобщо не ни обърна внимание.

– Тъкмо обратното – заяви Сидни на Улф. – Всъщност искаме да махнем татуировката на моя приятел. Сдобихме се с едно специално мастило, благодарение на което старата татуировка ще избледнее с течение на времето.

– Наистина ли? – изсумтя Улф. – Никога не съм чувал за това. Мислех, че единственият начин да се отървеш от една татуировка са модерните лазерни технологии.

– Това е нова техника – обясни тя с лекота, като кимна леко към Трей. – Родителите му скоро ще пристигнат и ще го убият, ако му видят татуировката.

Примигнах изненадано. Беше толкова убедителна, че едва не повярвах на версията ѝ, макар много добре да знаех истината. Улф, разбира се, се улови на въдицата ѝ. Явно бях забравил, че алхимиците са превъзходни лъжци. Ако Сидни искаше да ме измами, вероятно също нямаше да се усетя.

– Къде е татуировката? – попита Улф.

Трей не реагира веднага. Според мен той също почти повярва на Сидни. Извърна се от нас, свали ризата и показа татуировката във формата на слънце със стилизирани лъчи под рамото си.

Улф се наведе, за да я огледа.

– И така, какво? Да не би родителите ти често да те виждат без риза?

Сидни потрепна, като осъзна гафа в логиката си.

– По-добре е да я няма, когато го посетят, сър.

– Да – съгласи се Трей. – Понякога отиваме семейно на плажа. – Готов бях да му присъдя още точки за включването му в играта.

Сидни обясни, че Улф трябва само да добави мастило към съществуващата татуировка. Той изглеждаше разочарован, тъй като нямаше да има възможност да развихри художествените си умения, но мисля, че беше достатъчно щастлив заради среднощното посещение при Джаки, за да не се разстройва твърде за изгубеното време и усилия.

Въпреки че оборудването на Улф изглеждаше съвсем професионално, монтирането му в гаража караше цялата операция да изглежда доста съмнително. Не бях запознат с изкусните детайли по татуиране, но Сидни огледа всичко с критично око, осведоми се за стерилизацията и май остана доволна, че Улф всеки път подменя някои части от оборудването. Джаки, която стоеше наблизо, ми се стори не по-малко безпомощна от мен, а Трей бе пребледнял, с разширени очи в очакване наближаващото изпитание. Дори Сидни доби неспокоен вид, когато Трей легна по корем на една пейка, за да може Улф да достигне до рамото му с иглата.

– Сигурна съм, че е много опитен – заяви тя. Трудно бе да се каже кого от нас се опитваше да убеди.

– По дяволите, момче – каза Улф, докато натискаше с пръст единия от внушителните трицепси на Трей. – Какъв спорт тренираш?

– Всички.

– О, нима? А някога пробвал ли си бързо бягане с кънки едновременно с хвърляне на копие?

– Бързо бягане с кънки едновременно с хвърляне на копие? Какво е това? – удиви се Трей.

Всички разбрахме, че Улф се кани да се впусне в поредната си история и Сидни го изпревари, като се прокашля предупредително.

– Хм, сър? Наистина се налага да побързаме. – За последен път повтори указанията си и Улф се залови за работата си.

Никога досега не бях наблюдавал как се прави татуировка. Звуците наподобяваха бръмченето на зъболекарските бормашини и макар да не се боях от кръвта, ми прилоша от бързото въртене и забиване на иглата. Сидни зорко следеше всичко и аз имах чувството, че ако Улф допусне дори най-малка грешка, тя ще се намеси светкавично и ще го спре. Пазеше гърба на Трей в буквалния и в преносния смисъл.

Пристъпих към нея, като внимавах да не я докосна, но бяхме почти плътно един до друг.

– Добре. Да предположим, че Улф не прониже случайно Трей, каква ще е следващата стъпка? Зная за плана ти по-късно да нанесеш втора татуировка, пропита с мастилото на алхимиците, за да провериш дали тази ще го защитава. Но как точно смяташ да се сдобиеш с тяхното мастило? Нали за целта е нужна вампирска кръв и внушение от някой, който владее магията с елемента земя? А подобни неща не се срещат под път и над път.

Върху устните ѝ заигра лека усмивка.

– Не, нито някоя от другите съставки. Освен това не мога да ги поръчам по интернет, нито да използвам обичайните канали за доставки на алхимиците. Ще трябва да измисля някакъв друг начин, за да се снабдя с тях.

– Но първо искаш да се направи това? – Кимнах към Трей.

Мимолетната ѝ усмивка изчезна като издухана от вятъра.

– Да. Реших да го направя, след като видях днес Кийт. Може би избързвам. Може би трябваше да изчакам, докато не се сдобия с мастилото на алхимиците, но като се замисля за съдбата на Кийт. длъжна съм да предприема нещо, Ейдриън.

– Не мога да ги оставя да причинят това и на други хора. Досега говорех хипотетично за създаването на този нов материал, но вече не мога да чакам Маркъс или усъвършенстването на метода, докато не се гарантират отлични резултати. Тази процедура ще ни приближи с една крачка към успеха. Трей ще бъде подготвен и когато получа мастилото на алхимиците и докажем, че това тук върши работа, Маркъс ще го разпространи.

Едва се сдържах да не обхвана лицето ѝ с длани. Идеята ѝ никак не беше глупава. Дали щеше да е по-добре, ако тя и Маркъс татуират някой от неговите последователи, чиито татуировки вече бяха пропити с внушението на алхимиците, и след това да проверят дали това ново мастило е толкова ефективно, колкото индиговото мастило на Маркъс? Разбира се, това би бил идеалният план. И тъкмо това ме тормозеше. Сидни винаги се стремеше към идеалното. Беше старателна и прецизна. Никога не правеше нещо прибързано, никога не се задоволяваше с половинчати резултати. Но сега действаше много припряно. Дори пренебрегваше оптималния метод за експеримента си, само и само да ускори процеса. Така би постъпил всеки друг. Например аз. Фактът, че тя се бе решила на този риск, ми подсказваше, че ситуацията е критична. Сидни действаше импулсивно и емоционално, което съвсем не бе характерно за нея. Моята любима беше уплашена.

Какво, по дяволите, бе видяла в Кийт?

– Трябва да позволиш на Улф да татуира и теб – заговорих внимателно. – Щом като толкова се тревожиш. Просто за всеки случай, ако Инес греши, че магията деактивира внушението в твоята татуировка.

По лицето ѝ се изписа паника.

– Повярвай ми, мислила съм и за това. Проблемът е, че не мога лесно да го направя, докато Зоуи се навърта наоколо. Този процес дразни кожата и въпреки че най-явните следи изчезват след няколко дни, пак не е нещо, което мога да скрия, докато живеем в една стая. Засега остава да се надявам, че Инес не греши; и да чакам подходящия момент.

– Ще кажеш ли на Маркъс за татуирането на Трей?

– Ако някога се обади – отвърна тя и завъртя очи. – Навярно е припаднал в някой бар.

– Знаеш, че можем да го посетим в съня му – припомних ѝ аз.

– Ейдриън. – Тонът ѝ бе строг и непреклонен. – Знаеш, че не можем.

– Не зная такова нещо – обявих. – От дълго време не съм използвал духа. Всъщност от. е, ти се сещаш. От онази нощ. Малко изблик на магията в името на по-висшето благо? Няма проблем. – Перчех се без да мисля, най-вече защото готовността да ѝ помагам бе дълбоко вкоренена в мен. Чак по-късно ми хрумна, че може би няма да съм в състояние да проникна в съня на Маркъс заради хапчетата.

– Това е опасно – настоя Сидни, но аз видях нерешителност в очите ѝ. Тя искаше да говори с Маркъс, но не желаеше да ме подлага на риск.

– Опасно е да не направим нищо, за да защитим останалите. И ако се налага да говорим с любимия ми беглец, сме длъжни да го сторим. – Трябваше да се опитам. Може би щях да се проваля, но не можех да не ѝ помогна.

Тя се поколеба, а сетне ми даде най-добрия отговор, на който можех да се надявам.

– По-късно ще го обсъдим.

Каквито и други недостатъци да имаше, Улф доказа, че е изненадващо способен и умел в работата си. Струваше ми се, че татуирането продължава цяла вечност, но той внимателно следваше очертанията на старата татуировка и не нашари гърба на Трей с нови дупки. Когато час по-късно най-сетне свърши, кожата на Трей бе зачервена и раздразнена и тук-там се виждаха капчици кръв. И Сидни, и Улф ни увериха, че това било нормално. Той кимна доволно и позволи на Трей да седне, за да се почисти кожата му и да се превърже.

– Обработих цялата татуировка рече Улф доволно. – След колко време ще изчезне?

– Ще отнеме известно време – отвърна Сидни спокойно. – Понякога е нужно процедурата да се повтори няколко пъти, но имам чувството, че в случая няма да е нужно. Благодаря ви за помощта. – Отново говореше толкова непринудено и естествено, че аз почти ѝ повярвах, че правим обикновено козметично премахване на татуировка, а не защита срещу магия, контролираща съзнанието.

– Иска ми се да имате такива джаджи, когато бях по-млад – промърмори Улф замислено. – Ако бях толкова мъдър, колкото днес, никога нямаше да татуирам Токлул на бедрото си. Но, хей, не ме гледайте така! Тогава бях просто едно хлапе и вярвах, че двамата с Токлул ще бъдем завинаги заедно.

– Ток. Какво? – попитах аз.

– Токлул. Това е ацтекска принцеса, която срещнах, докато странствах из Мексико.

– Ацтекска ли казахте? – наклони се Трей напред.

– Да. Последната от своя народ. Семейството ѝ преживяваше трудни времена и се налагаше да продава сувенири, за да свържат двата края. Състезавах се в няколко изключително опасни игри, за да докажа, че съм достоен за нея. В крайна сметка спечелих правото да ѝ стана съпруг консорт, обаче след няколко месеца ме загриза безпокойство. Още не бях готов да се установя и създам семейство. Когато си тръгнах, сърцето ѝ беше разбито, ала какво можех да сторя? Бях млад и в мен кипеше страстта към пътешествия. Трябваше да бъда свободен. Волен като птица.

– А тази птица не може да се улови – заключих тържествено. Сидни ме стрелна накриво с поглед. – И значи още имате татуировка с името ѝ?

– Не съвсем. – Той запретна единия крачол на бермудите си, разкривайки космато бедро и леко избледнял син надпис "Тактичен". – Когато се върнах в Щатите, намерих един тип, който го промени. Това беше най-доброто, което можа да измисли със съществуващите букви.

– Много благородно – отбеляза Джаки. Изгледах я замислено, но не можах да определя дали и тя лъжеше. Изкушението да видя аурата ѝ се засили. Тя наблюдаваше как Сидни помага с превръзката на Трей. – Имате ли нужда от още нещо? Някой от вас? Признавам, че се чувствам твърде безполезна.

– Вие сте домакинята – рече Сидни и отстъпи назад, докато Трей обличате ризата си. – Вече направихте достатъчно.

– Е, ще се радвам да направя повече, ако искате да останете известно време.

Съдейки по това как се повдигнаха веждите на Улф над превръзката на окото му, явно смяташе, че той е единственият, който трябва да остане.

– Налага се да тръгваме – заявих от името на всички. Ако Джаки бе осигурила позволение за Сидни да отсъства в този час от общежитието, предположих, че теоретично бихме могли да използваме оставащото време, за да хапнем. Дори Трей можеше да дойде с нас. Не ми пукаше, след като това ми осигуряваше още няколко скъпоценни момента със Сидни, Телефонът ѝ завибрира и ми стана ясно, че надеждите ми са напразни. Тя погледна дисплея и въздъхна.

– По дяволите! Това е четвъртият есемес от Зоуи. Не съм ги чула заради иглата. – Прибра телефона. – Сигурно ще си имам неприятности, задето толкова до късно съм навън.

– Не се прибирай – предложих импулсивно. Трей зададе някакъв въпрос на Улф и аз се наведох по-близо до ухото на моята любима. – План за бягство номер трийсет и едно: Ще се метнем на колата ми и няма да спрем, докато не се озовем на някое безопасно място.

Любовта, която в отговор заструи в очите ѝ, беше почти осезаема и аз едва се удържах да не я сграбча в обятията си.

– Ще се наложи да спрем поне десетина пъти. Твоята кола гълта прекалено много бензин.

Запътихме се към вратата заедно с Трей, който понасяше удивително добре това изпитание, особено като се има предвид, че се бе съгласил да се подложи на експеримент, за който знаел [е много малко. Отначало предположих, че е заради доверието, което имаше в Сидни. После осъзнах, че има нещо повече.

– Направи денят ми щастлив като ми даде възможност да се запозная с този тип – заяви Трей възторжено на Сидни. – Може би дори цялата година. Той напрало не е истински. А те двамата с госпожа Теруилиджър. Наистина ли.?

Сидни потръпна.

– Мисля, че да.

Тръгна си с Трей, като ми хвърли един последен поглед. Аз изчаках вътре още няколко минути, за да не ни видят, че излизаме заедно. Не биваше да рискуваме дори в този странен квартал. Знаех, че скоро ще я видя, ако успеех да създам сън с магията на духа, но онова усещане за меланхолия не ме напускаше заради безизходното състояние на нашата връзка. Не исках съня. Исках реалността и нейната недосегаемост разяждаше дълбоко душата ми. Айнщайн беше прав. Хапчетата притъпяваха болката и разсейваха мрака, но не можеха да те избавят от емоциите. Те означаваха, че си жив.

Когато се върнах в апартамента, не спирах да следя часовника, опитвайки се да определя колко време ще е нужно на Сидни, за да се прибере в стаята си и да заспи. Тя ми каза, че по-късно ще обсъдим съня, но след като не успяхме, аз бях готов да действам. Чувствах се уморен – ново преживяване – и в същото време трескаво неспокоен и любопитен дали ще мога да създам съня. Знаех, че нямаше нищо срамно да призная истината на Сидни. Тя щеше да разбере и дори да се почувства горда с това, което съм направил. Ала в същото време това беше напомняне за моите вътрешни страхове относно хапчетата за стабилизиране на настроението: че освобождавайки се от мрака на духа, в същото време губех и способността да помагам на Онези, на които държах.

Когато реших, че е изминало достатъчно време, аз потънах в състояние на медитация, за да се явя в съня на Сидни или по-точно да го създам. Съсредоточих се върху най-съкровените глъбини на душата си, за да извлека магията, дремеща в мен, духа, вплетен в жизнената ми същност. Не останах с празни ръце, поне не съвсем, ала беше сякаш се опитвам да задържа вода в шепата си. Тя изтичаше между пръстите. Започна да ме обзема паника, но аз се борех с всички сили, за да не ѝ позволя да ме завладее. Също както в случая с професорката ми по живопис и нейната аура, опитвах отново и отново да уловя магията. У мен бе останало доста по-малко, отколкото тогава, а за да се създаде един сън, беше нужна много по-силна магия, отколкото да се види една аура. При все това най-накрая успях да събера достатъчно магия, за да създам съня. Спалнята ми изчезна и аз се озовах в двора на вила "Гети". Само че изглеждаше някак си другояче. Светът наоколо проблясваше и чезнеше като лошо телевизионно предаване. Беше нужна всяка частица от енергията ми, за да поддържам това жалко подобие на сън. Без да губя повече време, притеглих Сидни в съня.

– Какво става? – попита тя и се огледа изненадано.

– Уморен съм – отвърнах. – Недостатък на новите, подобрени навици за сън.

Зърнах съмнението, мярнало се в очите ѝ, и не ми бе трудно да отгатна мислите ѝ.

– Не съм пил, Сейдж. Кълна се. Наистина съм изтощен. Нека по-бързо да доведем тук Робин Худ, защото не зная още колко дълго мога да продължа съня.

Сидни изглеждаше загрижена, но кимна одобрително. Да се достигне до другиго и да се притегли в съня бе доста по-трудно и отново имах няколко неуспешни опита, което още повече изненада Сидни. Накрая Маркъс се появи и макар че беше полупрозрачен, самодоволната му усмивка беше дразнеща, както винаги.

– Чудех се, приятелчета, кога ли ще цъфнете отново. – Намръщи се на потрепващата и примигваща обстановка. – Какво става?

– Не е важно – срязах го аз. – Не разполагаме с много време.

Сидни поде топката от мен и бързо разказа на Маркъс за новите постижения. Увисналото му чене бе достойна награда за усилията ми.

– Наистина ли създаде субстанцията? И си я използвала? Получи ли се?

– Още не зная – призна Сидни. – Дотук всичко върви по план – и не се проявява върху кожата. Почти невидима е. – При тези думи Маркъс засия. Един от недостатъците на индиговото мастило беше, че привличаше вниманието към алхимиците бунтовници. – Трябва да направя още няколко. Експеримента с един мой приятел. Но имам добро предчувствие за това и ако мога да отделя от времето си, производството на повече мастило за теб няма да бъде проблем. Кога ще се върнеш?

– Възнамеряваме тази седмица да пресечем границата при Ел Пасо – отвърна той. – Трябва да "спасим" един човек, а след това ще мога да се върна при вас. Може би след седмица и половина? Най-много две? Смяташ ли, че дотогава ще имаш някакъв резултат?

Тя кимна.

– Дотогава със сигурност би трябвало да разполагам с мастилото на алхимиците. – По лекото запъване в гласа ѝ разбрах, че още се опитва да открие начин как да се сдобие с оригинално мастило, наситено с внушението на мороите. – Можем да се срещнем в апартамента на Ейдриън. Спомняш ли си къде живее той?

– Как бих могъл да забравя? – завъртя очи Маркъс. – Имам такива прекрасни спомени как го мятам наоколо.

– Хей – обадих се предупредително. – Аз те мятах наоколо.

Сидни ни изгледа укорително.

– Аз ще уредя всичко. Имаш ли мобилен телефон?

– Не, но ще имаме, когато се върнем в Щатите. А и Сабри на знае как да се свърже с теб, така че мога да взема номера ти от нея. Ще се чуем и ще довършим нещата.

– Уточнихме ли всичко? – попитах. Целият бях плувнал в пот. – Трябва да поспя.

– Надявам се – рече Сидни и ме погледна тревожно. – Обади се колкото може по-скоро, Маркъс.

– Добре – обеща той.

Приех това за сбогуване и го оставих да изчезне. По лицето на Сидни видях, че тя иска да говори с мен, но в главата ми нещо бръмчеше и аз изгубих и последните остатъци от контрола си върху съня. Сънят се разпадна на парченца и едва успях да ѝ кажа:

– Утре ще поговорим.

Тя стана прозрачна и изчезна.

Когато се завърнах в реалния свят, открих, че бръмченето в главата ми всъщност идва от мобилния телефон, който бях оставил на вибрации върху масичката до леглото. Изненадах се, когато видях името на Лиса върху дисплея. Вдигнах телефона с треперещи ръце, удивен колко изтощен се чувствах.

– Не е ли малко късно за вас, Ваше Величество?

– Ти живееш по разписанието на хората – напомни ми тя с весела нотка в гласа.

– Да бе, вярно. След известно време всичко започва да се обърква. На какво дължа това удоволствие?

– Боя се, че поводът не е светски. Това, което ще ти кажа, няма да ти хареса, но се налага да вляза в ролята си на кралици и да те призова в двора. Зная, че ти е неприятно. Зная и съжалявам. Наистина.

– Какво става? – Страхът протегна ледените си пипала в стомаха ми.

– Соня иска да ѝ помогнеш за кръвта на Олив. Каза, че магията е започнала да изчезва от нея и никой не знае как да спре процеса.

– Не може ли просто да ми се обади по телефона?

– Твърди, че нещата са твърде сложни и ти трябва да си тук, тъй като ти си помогнал да се удържи магията в кръвта.

– Разбирам. – Сънищата и аурите бяха достатъчен проблем. Как, за Бога, щях да успея да повторя това, което вече бях направил? Ала все още не бях готов да споделя с Лиса за хапчетата.

– Освен това Соня се чудеше дали. – В гласа на Лиса се долови колеблива нотка. – Ами, мислиш ли, че Сидни ще може да дойде? Ако получим разрешение от алхимиците?

Сърцето ми запрепуска.

– Защо точно тя?

– Соня смята, че бихме могли да създадем нещо като "заздравяваща" татуировка от кръвта и твърди, че Сидни има опит с такива неща. – Вярно беше. Кийт бе въдворен в поправителен център, защото бе организирал нелегално студио, където с помощта на вълшебното мастило, примесено с моройска кръв, се правеха татуировки, които правеха по-силни и издръжливи него и приятелите му. А Сидни бе разкрила въпросното студио. Ако те наистина се нуждаеха от мен само като съветник при опита, може би щях да успея да скрия изчезването на духа. – Ако трябва да сме честни, не може да не признаем, че Сидни е единственият алхимик, способен да остане известно време в кралския двор. Навярно ще са необходими няколко дни. Мислиш ли, че тя ще се съгласи? Да пътува с теб? Или. Ами, може би отделно, за да се прикрие връзката ви с Джил.

Мили Боже. Едва можех да повярвам на ушите си. Лиса ми даваше възможността да се измъкна оттук заедно със Сидни. Вярно, не беше романтично бягство, но кралският двор на мороите беше последното място, където се налагаше да се тревожим за бдителните очи на алхимиците. Трябваше единствено да се тревожим за себеподобните ми.

– Ако алхимиците ѝ заповядат, тя ще се подчини. – Опитах се да прозвуча колкото е възможно по-безразлично. – За тях заповедите са по-важни от страха. Навярно ще издържи и пътуването с мен, ако искаш ние двамата да се срещнем при прехвърлянето на полетите както последния път.

От другия край на линията облекчението на Лиса беше почти осезаемо.

– Много се радвам. Нещата ще се улеснят още повече, ако вземете с вас и Нийл.

– Нийл?

– Да. Трябва да пътуваш с охрана. Освен ако този път не предпочиташ Еди?

Дотук с надеждите ми за самостоятелно пътуване със Сидни. Оставаше ми единствено да се надявам, че в двора ще можем да се усамотим.

– Не, нека е Бъкингамският дворец. Така ще сътвори по-малко бели.

– Ъ?

– Нищо.

Лиса обеща да ми изпрати на сутринта всички подробности за полета. Когато приключихме разговора, аз се строполих върху леглото и заспах почти веднага.

Ново бръмчене ме събуди, но този път ми бе нужно по-дълго време да открия телефона, забутал се между завивките. Едва успях да вдигна навреме и присвих очи срещу ярката утринна светлина, струяща от прозореца, който снощи бях забравил да закрия със завесата.

– Ейдриън? – Гласът на Джил звучеше тревожно. – Току-що чух, че заминаваш за двора.

– Аха. Кралски заповеди и така нататък. Не се тревожи, сладкишче. Ще ти донеса тениска,

– Ейдриън. – Суровият тон, с който произнесе името ми, можеше удивително успешно да си съперничи с този, който Сидни използваше понякога. – Чух го от Нийл.

Изпъшках.

– Не започвай пак с това. Лиса каза, че ще е само за няколко дни. Ще можеш да преживееш толкова дълго без него.

– Не – рече тя нетърпеливо. – Не ме разбра. Трябваше да го чуя от него, защото не го прочетох в мислите ти.

Мозъкът ми още бе замъглен от съня и умората, въпреки че острите иглички по кожата ми бяха предупреждение, че съм на прага на нещо важно.

– Какво казваш?

– Казвам, че вече не зная какво става с теб. Връзката ни изчезна.