Огнено сърце

ГЛАВА 11 Ейдриън

Тези сълзи ме съкрушиха.

Вероятно бих могъл да продължа да упорствам и да споря с нея, да се оправдавам, че съм бил в плен на магията на духа. И дори бих могъл да се справя достойно и да изляза победител, въпреки неоспоримата и логика. Но когато започнах да изтрезнявам, след като тя си тръгна, споменът за онези сълзи не ми даваше покой. Винаги съм се радвал и наслаждавал на редките моменти, когато виждах страстта в очите ѝ, онази дълбоко емоционална страна, която тя и досега продължаваше да сдържа. Сидни не беше от хората, които лесно дават воля на чувствата си пред другите, но за нея само аз бях толкова специален, че ми бе позволена да видя цялата богата палитра на емоциите ѝ, когато преливаше от радост и желание. А тази вечер очевидно бях достатъчно специален, за да стана свидетел и на мъката ѝ.

Това ме разяждаше отвътре и аз се почувствах още по-зле, когато при следващата ни среща тя се държеше така, сякаш нищо не се бе случило. С една дума, беше вярна на думата си. Нямаше да ме напусне. Но въпреки усмивките и хладното сдържано изражение, знаех, че е огорчена и разочарована от мен. Имах проблем – не, аз самият бях проблемът. Който тя не можеше да реши. Сигурно това я влудяваше и колкото повече мислех за нас, тогава по-добре разбирах, че не Сидни трябваше да го разреши. Аз трябваше да го направя. Никой досега не бе плакал за мен. Честно казано, самият аз не мислех, че струвам нечии сълзи.

– Но явно струвам – казах онзи ден на Джил. – Ако ти толкова много държи на мен и толкова силно я боли заради мен. Как мога да допусна чувствата ѝ да бъдат похабени? Тя мисли, че аз съм ценен. Трябва да докажа, че съм наистина такъв.

– Ти си ценен – увери ме Джил.

Седяхме на пейката пред общежитието ѝ и се радвахме на топлата зимна вълна. Сянката на разпростираща се на голяма площ сграда с хоросанова замазка ни предпазваше от слънчевите лъчи.

Поклатих глава.

– Не зная. Не зная какво мога да предложа на нея или на света. Мислех, че това е духът. Смятах, че нещата, които мога да направя с помощта на неговата магия, ще бъдат моя принос за този свят. Както стана с теб и Олив. – Не бях чул нищо за Олив, откакто замина за кралския двор и нищо чудно всичките ми усилия да са се оказали напразни.

Джил стисна ръката ми и се усмихна.

– Е, това несъмнено е принос, поне що се отнася до мен, но Сидни е била права – ти просто не знаеш на какво още си способен. Повечето хора не оставят своя отпечатък върху този свят чрез някакви големи чудеса. Някои го правят – побърза да добави тя. – Но понякога най-ярката следа остава след многобройни и незначителни на вид неща. Няма да можеш да постигнеш нещо подобно, ако си.

– . Затворен в лудница или мъртъв? – довърших вместо нея, като отглас от думите на Сидни.

– Нека да не мислим за такива неща – потръпна Джил. – Няма смисъл да се терзаем за нещо, което още не се е случило. Просто насочи силите си към това, което можеш да контролираш в дадения момент.

Прегърнах я.

– Ето че пак го постигна, сладкишче. Да си прекадено мъдра за годините си.

– Твоята мъдрост сигурно се е предала на мен. Ето че вече правиш велики неща, без дори да се опитваш. – Тя се наведе към мен. – Говоря сериозно, Ейдриън. Опитай. Опитай да спреш духа и виж какво ще стане.

– Оттогава не съм използвал магията на духа. Дори за да видя аурите. – Освен това не бях пил, дори позволената ми ежедневна доза.

– Минали са само няколко дни. Не искам да кажа, че твоята жертва не е благородна. Но ще можеш ли да устоиш да не използваш духа, ако. Не зная. Ако да кажем, Сидни си пореже крака, докато го бръсне? Ще се противопоставиш ли на повика да помогнеш, или ще си кажеш: "Е, малко магия, колкото да се излекува това порязване, няма да навреди, нали?"

– Тя има страхотни крака – признах. – Не бих искал нищо да ги загрозява.

– Именно. И ще си мислиш, че ако използваш съвсем мъничко от магията на духа, това няма да навреди никому. Така ще решиш и следващия път. И по-следващия.

Вдигнах ръце.

– Добре, добре. Разбрах. Слава богу, че Сидни е твърде внимателна, за да се пореже, докато си бръсне краката. – Двамата се засмяхме, ала в следващия миг сериозността на ситуацията отново ме отрезви. – Печелиш. Ще опитам. Но просто не мога да се отърся от усещането, че ще постъпя егоистично, ако го направя. А аз през целия си живот съм бил егоист. Би било хубаво, ако успея да го надмогна.

Джил ме погледна право в очите.

– Всеки път, когато използваш магията на духа. Винаги ли със само за да правиш добро?

Дълго време останах мълчалив.

– Питаш ме нещо, на което знаеш отговора – промълвих накрая. Използвал съм духа заради прилива на сила, защото тогава изпитвах блаженство и могъщество, сякаш се доближавах до Бога. Понякога алкохолът и цигарите ми създаваха подобно усещане.

– Тогава опитай – настоя тя. – Виж какво ще стане. Ако не се получи, ще спреш. В крайна сметка това е само едно хапче, а не обвързване за цял живот.

– Защо ли ми звучи познато?

Джил се ухили дяволито.

– Точно това каза на Сидни за противозачатъчните.

Трудно е да се повярва, но почти бях забравил за това.

– А, да. Един разговор, който по-добре да не бе чула. Трябва да опазим невинността ти колкото е възможно по-дълго.

Лицето на Джил помръкна и доби едно от онези изражения, които бяха прекадено мъдри за възрастта ѝ.

– Невинността ми изчезна в мига, в който се свързахме.

Точно в този момент Сидни и Зоуи излязоха от вратата на общежитието. Тъй като седяхме на отдалечена пейка, те не ни видяха и Джил им извика. Зоуи замръзна, а Сидни се усмихна с любезната усмивка на алхимик.

Облегнах се назад и кръстосах крака, надявайки се, че изглеждам арогантен и невъзмутим.

– Виж ти, виж ти. Сестрите Сейдж. Накъде сте се запътили, момичета? На доброволна работа в библиотеката? Или на тотална разпродажба в някой от магазините на "Контейнер Стор"?

Невероятно, но Сидни успя да запази невъзмутимо изражение. Това не само ме накара още повече да я обичам, но и изпитах желание някой път да я заведа на турнир по покер. С нейното хладно лице и моята дарба да разчитам аурите, нямаше да имаме равни.

– Почти позна. На Зоуи ѝ трябва милиметрова хартия за часа по математика.

– Аха – промърморих разбиращо. – Канцеларски материали. Това щеше да бъде следващото ми предположение. Но реших да премълча, защото предположих, че вие, момичета, държите цели рула с хартии и подобни материали под леглата си.

Сидни все още продължаваше да запазва удивително самообладание, макар че устните ѝ леко се извиха. Погледна към Джил.

– Ти имаш ли нужда от нещо?

Джил поклати глава, но аз не бях толкова скромен.

– Аз имам нужда от нов скицник, пастели и.

Сидни въздъхна с измъчено изражение.

– Не говорех на теб, Ейдриън. Хайде, Зоуи. С вас двамата ще се видим по-късно.

Те тръгнаха и тогава Сидни рязко спря.

– О! Трябва набързо да поговоря за нещо с Джил. Ето, дръж! – Тя подхвърли ключовете си на Зоуи. – Докарай колата от гаража.

Очите на Зоуи се разшириха, сякаш Сидни току-що ѝ бе съобщила, че утре е Коледа. Представляваше толкова мила картинка, че едва не се трогнах. Наложи се да си напомня, че Зоуи е постоянното бедствие за интимния ми живот.

– Наистина ли? О! Благодаря ти! – Тя улови ключовете и без да се колебае нито за миг, хукна към гаража.

Сидни я изпрати с нежен поглед.

– Така значи? Тотална разпродажба в "Контейнер Стор"? – въпросът ѝ явно бе отправен към мен.

– О, я стига – махнах примирително с ръка. – Не се дръж сякаш нямаше да те заинтересува.

Тя се извърна към нас с усмивка. Струящите слънчеви лъчи превърнаха косите ѝ в разтопено злато, от което ми секва дъхът.

– Може би – съгласи се тя. – Зависи дали цветовете са подбрани с вкус.

– Предполагам, че всъщност не искаш да говориш с мен, нали? – подпита Джил с лукава усмивка.

Сидни сви рамене и отметна зад ухото си кичур от великолепната си коса.

– Не конкретно. По-скоро се нуждаех от малко лично пространство. Приятно ми е да поговоря и с двамата.

Но очите ѝ се приковаха в мен. Напрежението помежду ни беше толкова осезаемо, че с нож да го режеш. Много добре знаех, че и на нея, също като мен, ѝ е много трудно да стои далеч от мен. Бих дал всичко, за да я грабна на мига в прегръдките си, да я погаля по бузата или да усетя копринената мекота на косите ѝ между пръстите си. Тя се прокашля и отклони поглед, явно опитвайки се да измисли безопасна тема. Е, почти безопасна. Гласът ѝ се снижи, когато отново извърна към нас блесналите си очи.

– Успях. – Огледа се набързо, преди да продължи. – Със солта. Наситих я с всичките четири елемента.

Джил затаи дъх, развълнувана не по-малко от нас от откритието на Сидни.

– Смяташ ли, че ще можеш да я използваш, за да създадеш заместител на мастилото на Маркъс?

Сидни кимна енергично.

– Най-тежката част от работата е свършена. Сега остава само да се доизяснят нещата, за да може субстанцията да се разтваря във всяко мастило, което се използва за татуировка. Но ми е нужно опитно свинче. Предполагам, че би било много храбро да го изпробвам на себе си.

– Вярвам изцяло в способностите ти – заявих, – но може би трябва да почакаш и да експериментираш върху някой от ентусиазираните доброволци на Маркъс.

– Предполагам, че бих могла. Искам да кажа, не мисля, че може да причини някаква вреда. Най-големият проблем ще бъде дали наистина ще действа. Единственият начин да го разберем с ако алхимиците се опитат да опреснят татуировката на опитното свинче – което никой от нас не иска. – Малката ѝ замислена бръчица беше толкова възхитителна. – Освен ако не успея да се сдобия с мастилото на алхимиците и да направя още опити. Но, пфу! Това няма да е лесно без официално разрешение. А не разполагам наоколо с някой, който владее магията с елемента земя.

Изсумтях.

– Сигурен съм, че Ейб с радост ще ти помогне.

– О, да – съгласи се Сидни. – Не се съмнявам, че ще ми помогне. Сигурна съм и че ще се радва да разбере всичко за моя страничен проект.

В този момент се появи Зоуи в онзи мощен автомобил. Не се качи на тротоара, нито се блъсна в сградата, така че предположих, че от нея ще излезе добър шофьор. При все това забелязах как острият поглед на Сидни огледа изпитателно бронята на колата за най-малката драскотина. Доволна от проверката, тя се настани зад волана и ни махна за довиждане. Очите ѝ се задържаха върху моите за няколко секунди и за миг аз застинах, потопен в онзи кехлибарен взор. Въздъхнах, когато тя потегли, а щом вдигнах глава, видях Джил да ме наблюдава разбиращо.

– Добре – казах. – Ще си запиша час при лекаря. – Тя ме прегърна.

Обадих се на психиатъра, препоръчан от медицинския център в "Карлтън", като тайничко се надявах, че ще мине време, преди да ми определи час. В крайна сметка специалистите винаги са много заети, нали? Този очевидно също беше, но някой току-що бе отменил часа си за утре. Рецепционистката ми заяви, че имам невероятен късмет, така че какво можех да направя? Записах се и на следващия ден се скатах от часа по мултимедии, спечелвайки си прозвището "кръшкач", когато помолих Роуина да ми даде после записките си от пропуснатата лекция.

Лекарят се казваше Роналд Микоски, но аз тутакси го забравих, защото мъжът приличаше като две капки вода на Алберт Айнщайн, в комплект с разрошената бяла коса и мустаците. Смятах, че в кабинета ще има диван, на който ще се излетна и ще говоря за майка си, но вместо това психиатърът ми посочи едно плюшено кресло, а самият той се настани зад бюрото. Вместо бележник пред него имаше лаптоп.

– Е, Ейдриън – поде Айнщайн, – кажи ми какво те води днес тук.

Понечих да отвърна: "Приятелката ми ме накара", но щеше да прозвучи по детински капризно.

– Приятелката ми реши, че може би е добра идея – признах. – Искам да ми предпишете някакви антидепресанти.

Рошавите вежди отскочиха нагоре.

– Искаш ли? Е, тук ние не раздаваме рецептите ей така, а първо се опитваме да стигнем до същността на проблема. В депресия ли си?

– Не и в момента.

– Но понякога изпадаш?

– Да. Искам да кажа, ами, на всекиго се случва, нали?

Той срещна спокойно погледа ми.

– Да, разбира се, но твоите депресии са по-тежки, отколкото на средностатическия човек, така ли е?

– Кой знае – свих рамене. – Всичко е субективно, нали?

– Приятелката ти смята ли, че са по-тежки, отколкото на средностатическия човек?

Аз се поколебах.

– Да.

– Защо?

Въпросът ме смути и обърка. Не знаех дали съм готов да говоря за това. Не го бях очаквал. От Лиса знаех достатъчно за психиката и душевното здраве, за да разбера, че психиатрите предписваха лекарства, а психотерапевтите разговаряха с теб за проблемите ти. Мислех, че просто ще дойда тук, ще кажа, че имам нужда от хапчета и ще ми дадат рецепта.

– Защото. Пия, когато имам срив.

Айнщайн затрополи с пръсти.

– Много ли?

На езика ми беше поредната остроумна забележка за "субективността", но предпочетох да отговоря директно.

^{– Да}.

– А когато си щастлив също ли пиеш?

– Предполагам, че да. Но какво лошо има в това да разпуснеш малко?

– Разкажи ми как се чувстваш, когато "имаш срив".

Нова покана за духовитост. Например можех да заявя, че може да се срина надолу по стъпалата в някоя дискотека и да се напия. В крайна сметка, как можех да опиша това, което изпитвах в онези мрачни моменти, когато сянката на духа обсебваше душата ми? И дори да намерех подходящите думи, как би могъл той да ме разбере? Как би могъл някой изцяло да ме разбере? Никой не можеше и тъкмо това правеше нещата още по-тежки. Винаги съм се чувствал сам. Дори друг владеещ магията на духа не би могъл напълно и докрай да разбере преживяванията ми. Всеки от нас беше обречен на собствения си ад, а и разбира се, не можех да му споделя за духа.

При все това, без да се усетя, започнах да разказвам на Айнщайн, като се стараех да опиша колкото е възможно по-добре случващото се с мен. След известно време той спря да потропва с пръсти, а само слушаше, като от време на време ми задаваше по някой въпрос, за да уточни чувствата ми. Малко по-късно пожела да узнае какво изпитвам не само когато съм потиснат, но и когато съм щастлив. Изглеждаше особено заинтересован от навиците ми за убиване на времето и всякакъв вид "необичайно поведение". Когато изчерпахме тези теми, психиатърът ми подаде няколко въпросника, в които същите въпроси се повтаряха в различни варианти.

– Боже – промърморих, докато му ги подавах обратно, – нямах представа, че било толкова трудно да те признаят официално за луд.

Видях как очите му проблеснаха насмешливо.

– "Луд" е термин, който твърде често се тълкува и използва неправилно. Използва се също в комбинация с думи като "клеймо" и "безвъзвратност". – Потупа се по главата. – Всички ние сме изградени от химически съединения, Ейдриън. Телата, мозъците ни. Това е проста и същевременно изключително сложна система, в която понякога нещо се обърква. Мутация на клетки. Смущения в невроните. Недостиг на невротрансмитери.

– Това би се харесало на приятелката ми – заявих. Кимнах към въпросниците. – И така, ако не съм луд, ще мога ли все пак да получа хапчетата?

Айнщайн прелистваше страниците и кимаше, сякаш виждаше точно това, което очакваше.

– Щом искаш, но не онези, заради които си дошъл. Твоят случай е по-сложен от обикновена депресия. При теб се наблюдават немалко от признаците на така нареченото биполярно разстройство.

Долових нещо зловещо в думата "разстройство".

– Какво означава това? И ако може, без думи, започващи с "невро", става ли?

Този път действително изтръгнах усмивка от него, макар и малко тъжна.

– Означава, казано най-просто, че мозъкът ти прави спадовете ти твърде ниски, а подемите – твърде високи. Или иначе казано, засилва усещанията ти за нещастие и щастие.

– Да не би да казвате, че е възможно да бъдеш прекалено щастлив? – Обзе ме безпокойство. Може би фактът, че пациентите му отменяха часовете си в последния момент би трябвало да ме предупреди, че не е много добър лекар.

– Зависи от това, което правиш. – Зарови се в купчината въпросници, които бях попълнил. – Наскоро си похарчил осемстотин долара за комплект грамофонни плочи?

– Да. И какво от това? Това е музика в най-чиста форма.

– И тези плочи бяха нещо, което отдавна си искал? Което си търсил упорито?

Припомних си как минах покрай ръкописната обява в кампуса.

– Хм, не. Просто изникна тази възможност и аз си казах, че идеята е добра.

– Друг път правил ли си подобни импулсивни покупки?

– Не. Ами, по едно време изпращах цветя на едно момиче, всеки ден в продължение на цял месец. Освен това поръчах на сегашната си приятелка специален парфюм, който ми излезе адски скъпо. И формално погледнато ѝ купих кола. Но не можете да съдите по тези покупки – побързах да добавя, като забелязах как ме изгледа накриво. – Бях влюбен. Всички вършим подобни глупости в името на любовта към прекрасния пол, нали? – Той нищо ме ми отговори. – Може би трябва просто да се запиша на курс по управление на финансите?

Лекарят изсумтя неопределено.

– Ейдриън, нормално е да си щастлив или тъжен. Такъв е човешкият живот. – Съвсем разбираемо не го поправих. – Това, което не е нормално, е да си толкова неимоверно тъжен, че да не можеш да се занимаваш с обичайните дейности или да си толкова щастлив, че да действаш импулсивно и с размах, без да се замисляш за последиците – като например тези прекомерни разходи. И определено не е нормално така бързо да преминаваш между тези две крайни състояния, независимо дали има, няма провокация, или е незначителна.

Исках да му кажа, че имаше провокация, че духът ми причиняваше всичко това. И все пак, дали причината имаше значение? Ако владеещите магията с огън се изгаряха, това не означаваше, че не им е нужна първа помощ. Ако духът причиняваше това биполярно нещо, не се ли нуждаех от лечение? Свят ми се зави и внезапно осъзнах, че съм изправен пред неразрешима дилема, като онази с яйцето и кокошката. Може би не духът причиняваше психически заболявания. Може би такива като Лиса и мен вече бяхме "химически разстроени" и затова духът ни привличаше.

– В такъв случай какво смятате да предприемете? – попитах накрая.

Той извади един малък бележник и надраска нещо в него. Като свърши, откъсна горния лист и ми го подаде.

– Вземи тази рецепта. Ще взимаш това лекарство.

– Това аптидепресант ли е?

– Това е стабилизатор на настроението.

Взирах се ужасено в листчето, сякаш щеше да ме ухапе.

– Не ми звучи добре. Ще ме "стабилизира" така, че да не се чувствам щастлив или тъжен? Изобщо да не чувствам нищо? – Рязко се изправих. – Не! Не ми пука дали са опасни. Няма да се откажа от емоциите си.

– Седни – каза ми той спокойно. – Никой няма намерение да ти отнеме емоциите. Става дума за това, което ти казах в началото: всички ние представляваме химически съединения. В теб има няколко съединения, които не са с нормални нива. Това лекарство ще коригира нивата им, също както диабетиците коригират нивото на инсулина си. Ще изпитваш различни емоции. Ще бъдеш щастлив. Ще бъдеш тъжен. Ще бъдеш гневен. Просто няма да се люшкаш непредсказуемо лудешки в тези противоположни посоки. В това няма нищо лошо – и с много по-безопасно, отколкото самостоятелното лечение с алкохол.

Отново седнах и се втренчих невиждащо в рецептата.

– Това ще убие творческите ми способности, нали? Без всичките си чувства няма да мога да рисувам както досега.

– Това е хленчът на художниците от цял свят – отсече Айнщайн с каменна физиономия. – Дали лечението ще повлияе върху определени неща? Може би, но знаеш ли кое действително ще се отрази върху дарбата ти да рисуваш? Да си толкова потиснат, че да не можеш да станеш от леглото. Да се събудиш в затвора след нощ на пиянски гуляй. Да се самоубиеш. Всички онези неща определено ще повлияят зле върху творческите ти способности.

Думите му удивително приличаха на онова, което Сидни предрече, че може да се случи с мен.

– Но аз ще бъда обикновен – възразих.

– Ще бъдеш здрав – поправи ме психиатърът. – А когато си здрав, можеш да станеш и необикновен.

– Харесвам изкуството си такова, каквото е – настоях, макар да осъзнавах, че звуча детински.

Айнщайн сви рамене и се облегна назад.

– В такъв случай, предполагам, че ще трябва да решиш кое е по-важно за теб.

– Тя – отвърнах, без да се замисля.

Той не каза нищо, но изражението му бе достатъчно красноречиво.

Аз въздъхнах и отново се изправих.

– Ще изпълня рецептата.

Лекарят ми даде още малко информация за страничните ефекти и ме предупреди, че ще е необходимо да се опитат различни методи, за да се получи желания резултат. Беше ми нужна много по-голяма воля, отколкото напоследък, за да изляза от кабинета му и да отида в аптеката, вместо в магазин за алкохолни напитки. Заставих се да изслушам обясненията на аптекаря за дозировката и предупреждението му, че с тези хапчета в никакъв случай не бива да се пие алкохол.

Но когато се прибрах у дома, не ми стигна смелостта да отворя шишенцето. Избрах една плоча напосоки, пуснах я, седнах на дивана и се втренчих в шишенцето в ръката си, чувствайки се по-объркан от всякога. Този стабилизатор на настроението беше истинска загадка. Мислех си, че ще ми предпишат като хапчетата на Лиса и въпреки че не бях голям любител на лекарствата, поне имах нея за пример. Но това? Какво щеше да стане? Ами ако Айнщайн грешеше и аз престанех да изпитвам всякакви чувства? Ако нямат никакво друго въздействие, с изключение на онези ужасни странични ефекти, които той каза, че се появявали изключително рядко?

От друга страна. Ами ако стабилизаторът не спре духа, но обуздае мрака? Това би било като сбъдната мечта. Точно на това първоначално се бе надявала и Лиса да постигне с помощта на антидепресантите. Пълното притъпяване на духа беше изненада. Невъзможно беше да храня надежда, че ще мога да запазя магията и в същото време да контролирам живота си. Идеята беше твърде изкусителна и аз отворих шишенцето, извадих едно от хапчетата и го сложих в дланта си.

Но не можах да го глътна. Твърде много се страхувах – страхувах се да загубя контрол, страхувах се и да се сдобия с контрол. Опитах се да мисля за Сидни, но не можах да извикам ясния ѝ образ в съзнанието си. В един миг тя се смееше и косата ѝ грееше като злато на слънчевата светлина. В следващия плачеше. Исках това, което бе най-добро за нея. И в същото време знаех, че това, което тя искаше, бе най-доброто за мен. Макар че ми беше толкова трудно да разбера кое точно е това. На масата до мен Хопър – като малка кристална статуетка – сякаш ме наблюдаваше преценяващо и аз го обърнах, за да не е с лице към мен.

Наоколо музиката се лееше и аз осъзнах, че съм пуснал плоча на Джеферсън Еърплейн. Засмях се, но смехът ми много скоро бе изместен от въздишка.

– "Едно хапче те прави по-голям, а друго – по-малък." – Стиснах таблетката в ръка. – "А тези, които ти дава мама, нищо не правят."[10] Глътни проклетото хапче, Ейдриън. Строгият глас в главата ми, слава Богу, беше моят собствен, а не на леля Татяна. Отворих длан и се втренчих в очертанията на таблетката. Просто го глътни. Имах чаша с вода и всичко необходимо.

Но все още не смеех.

Мелодичният рингтон на телефона на любовта ме накара да подскоча. Все още стиснал хапчето в ръка, напипах телефона с другата и прочетох есемес от Сидни: "Казах на 3., че съм забравила телефона си в магазина, така че се върнах и купих скицник и пастели. Случайно да познаваш някой гладуващ художник, който иска да ги използва?"

Сърцето ми сякаш се изду, преизпълнено с любов. Не проумявах как едно физическо тяло може да издържа на подобна мощ. Имах чувството, че гърдите ми всеки миг ще се пръснат.

– Добре, Алис – казах, без да откъсвам поглед от хапчето. – да видим какво можеш.

Сложих го в устата си и го глътнах.