Огнено сърце

ГЛАВА 14 Сидни

Удивително е колко мили и внимателни стават хората когато си мислят, че ще умреш.

– Съжалявам, Сидни. Наистина.

– Вече ти казах да го забравиш. – Дори не погледнах към Зоуи, докато си избирах пуловер. Дрехите ми бяха подредени в сложно организирана система, в зависимост от годишния сезон и случая. През декември в Пенсилвания щяха да са ми нужни най-топлите дрехи.

– Просто се разстроих, задето, изглежда, татко дори не ме забеляза – продължи сестра ми.

Добре дошла в отбора, помислих си. Колкото и да е парадоксално, сега, когато най-сетне спечелих вниманието му, вече не го исках. Но се радвах, че обсъждаме отношенията ни. След вечерята с баща ни разговаряхме малко и ако сега тя преоценяваше критиките си към мен и съжаляваше, това беше добре, както лично за мен, така и за нея. Може би щеше да получи просветление и да преосмисли и някои от принципите и убежденията на алхимиците. Чувствах се малко виновна, задето не разсеях заблудата ѝ, че отиването ми в кралския двор на мороите ще бъде заплаха за живота ми, но нямах никакво намерение да го правя.

– Той беше прав, когато каза, че си много добра в работата си – додаде тя. – Ако не беше започнала да се чувстваш удобно с тях, сега нямаше да можеш да заминеш за кралския двор. Зная, че избирането ти е голямо признание и е от голямо значение. Не са много хората, които биха могли да се справят с тази задача. Аз не бих могла. – Сестра ми въздъхна. – Но все пак не ми се иска да заминаваш. Много се тревожа за теб.

Най-после я погледнах. Зоуи седеше с кръстосани крака на леглото си, с разкаяно и тъжно лице. Жегна ме остра болка и сърцето ми се сви от жалост към нея. Въпреки цялата си ревност и подозрителност, тя си оставаше моя сестра и ме обичаше. Просто в момента беше объркана и неуверена в себе си, което бе напълно разбираемо. Бях напълно сигурна, че и тя като мен не желаеше това съперничество помежду ни и се измъчваше от постоянните ни дрязги. Просто това бе съдбата, която ни беше отредена.

– С мен всичко ще е наред. Мороите са безопасни и те се нуждаят от помощта ми. Нищо лошо няма да ми се случи – уверих я, но тя продължаваше да изглежда скептична.

– Но ти ще бъдеш с тях през цялата нощ. В тяхното обкръжение. Не можеш ли да потърсиш хотел в най-близкия град? Не се ли прави точно това при подобни пътувания? Така ще бъдещ по-далече от тях.

Така бих била и по-далече от Ейдриън.

– Ако отседна в двора, ще свърша работата си по-скоро и по-бързо ще се прибера у дома

– Изтъкнах разумно. Логиката ми беше неоспорима. – Оцелях сред тях, когато се веселяха и пиеха шампанско на онази сватба. Сега ще бъде по-лесно.

– Пиши ми през цялото време, за да зная, че си добре.

Не успях да сдържа усмивката си.

– Ще видя какво мога да направя. И ти също ми пиши какво става тук.

– Ще ти пиша – увери ме Зоуи и кимна енергично. – Искам да бъда като теб.

– Зная, че ще се справяш отлично. – И наистина го вярвах. Тя беше умна и компетентна

– А сега имаше и мотивация.

– Ще се погрижа за всички да има вечеря в дома на Кларънс и ще внимавам Анджелина да не направи нещо откачено. Прекалено откачено. – Устните ѝ се извиха в насмешлива усмивка. – Знаеш ли, че тя заплаши да осъди училището за изопачаване на истината, защото учителят им по история казал, че войната от 1812 година продължила до 1815 година[11]?

– Не, не го знаех. – Поклатих глава раздразнено, макар тайно да се зарадвах, че Зоуи се надсмива над някой, когото смяташе само за откачалка, а не за дяволско изчадие.

– Не се безпокой, ще я държа под око и ще се погрижа да се държи прилично – заговори Зоуи по-сериозно. – Предполагам, че няма. Ами, може ли да ги карам с колата? Знаеш, че мога да се справя. А и не е чак толкова далеч.

– Не е законно – упрекнах я кротко, защото не исках да я огорчавам. – Ако те спрат.

– Няма да ме спрат! Ще бъда много внимателна.

– Да, но другите шофьори може да не са – не отстъпвах аз, знаейки, че говоря като инструктор по кормуване. – Просто продължавай да шофираш с Еди. Все някога ще вземеш книжка.

– Да, но кога? – въздъхна сестра ми.

– Предполагам следващия път, когато се върнеш в Юта.

За миг се възцари тишина. По изражението ѝ се досетих какво мисли. Когато се върне в Юта? Знаех, че баща ми нямаше да я остави дълго без шофьорска книжка. В крайна сметка тя ѝ бе нужна за работата. Просто в дадения момент това не беше първостепенна задача за него, така че Зоуи трябваше да почака. Обаче ако отиде да живее с мама.

– Предполагам. Предполагам, че просто трябва да съм търпелива. – Погледна ме още по-тъжно. – Както и да е, ще се тревожа за теб, докато не се върнеш.

Потупах я по рамото.

– Недей. Това е един от онези случаи, когато не бива да мислиш за мен като за твоя сестра. Отнасяй се с мен, както към всеки друг алхимик, изпратен на мисия.

– Трудно е – промълви тя с глас, който направо ми скъса сърцето. – Не зная дали мога.

– Ще се научиш – уверих я.

Полетът ми наближаваше и аз прекарах оставащото ми време със Зоуи като се опитвах да си придам стоическото и примирено изражение на всеотдаен алхимик, потеглящ на неприятна мисия. Ала след известно време осъзнах, че тайно ликувах. Двамата с Ейдриън щяхме да се измъкнем оттук! Вярно, това не означаваше пълна свобода, но за мен щеше да е огромно облекчение да бъда далеч от подозрителни погледи – и да имам действителна причина да сме заедно.

Точно както последния път, когато двамата с него летяхме за кралския двор, и сега се срещнахме на летището в Лос Анджелис, за да се прехвърлим на самолета до Филаделфия. Когато пристигнах, Ейдриън и Нийл ме чакаха на нашия изход. Аз се спрях, за да ги огледам. Нийл четеше книга за бойните изкуства. Върху скута на Ейдриън лежеше томчето със стихотворения, което му бях дала, а той се взираше през прозореца. Светлината обливаше бледата кожа и изваяните му черти и дори от разстояние изпитах силното желание да изтичам при него и да прокарам пръсти през тъмната му коса. Лицето му изглеждаше тъжно и замислено и аз се запитах дали не се тревожи за предстоящата задача. Последните две седмици бяха спокойни и без никакви сътресения и аз бях нащрек, разтревожена, че може би наближава поредният сблъсък с тъмната страна на духа.

– Сейдж – рече той, когато приближих към тях. Замисленото и тъжно изражение изчезна, изместено от леко иронично и лениво. – да не би да си се приготвила за арктическа експедиция? – Кимна към дългото кожено яке, което носех. Разбира се, кожата бе изкуствена. – Обзалагам се, че си спечелила доста странни погледи, размотавайки се наоколо с тези одежди.

– Не видя ли прогнозата на времето за мястото, където отиваме? Няма значение. Естествено, че не си. – Нийл поне си носеше дебело скиорско яке, но палтото три четвърти на Ейдриън от мек вълнен плат, не изглеждаше много обнадеждаващо. Предполагам, че трябваше да съм благодарна, че изобщо си е взел някаква връхна дреха. – Само това ли имаш?

– Това е най-хубавото ми палто – нацупи се той.

– Приемам го за "да".

– Стилът е над всичко, Сейдж. Имам толкова много почитатели в двора, които ме обожават и очакват да се появя в най-добрия си вид. Не мога да си позволя да ги разочаровам.

Придадох си възможно най-презрителното изражение.

– Е, тогава не идвай да ми плачеш, когато се озовеш навън за минус седем градуса. Аз съм тук, за да работя, а не да те дундуркам.

Нийл поклати глава към Ейдриън и ме изгледа съчувствено, преди отново да забие нос в книгата си. Щом престана да ни обръща внимание, аз улових погледа на Ейдриън. Нито един от двама ни не се осмели да се усмихне, но многозначителният блясък в тези зелени глъбини накара сърцето ми да се разтупти.

И. То не спря да тупти учестено през останалата част от пътуването ни. Тримата седяхме заедно на три съседни седалки (по този повод Ейдриън не спря да мрънка), като аз бях помежду им. Нийл продължи да чете книгата си за бойни техники и едва размени няколко думи с нас. Ние с Ейдриън уж също четяхме, но знаех, че мислите ни бяха много повече заети с настоящата ни близост. Краката ни бяха притиснати един до друг и двамата се чувствахме виновни за тези откраднати докосвания. Когато дойде стюардесата с напитките, едва не се озовах в скута на Ейдриън, докато се протягах за диетичната кола. А когато на Ейдриън му се прииска да прочете нещо друго, реши първо да потърси списания в джобчето на предната седалка и се наклони толкова, че ръката му докосна бедрото ми. Дори през джинсите допирът му бе предизвикателен и ме накара да се замисля за всички онези мигове, когато ръцете му милваха краката ми.

Беше мъчително. И в същото време прекрасно.

И толкова объркващо. Прекарах по-голямата част от полета, обсебена от всяко докосване и от мисълта за следващото. Тази случайна близост ме караше да изгарям вътрешно от копнеж и когато приближихме крайната цел на пътуването ни, можех да мисля единствено кога ще имаме възможност да останем сами, за да приключим с тези недомлъвки. Съдейки по мълчанието на Ейдриън и накъсаното му дишане, когато погледите ни се срещнеха, усещах, че не съм единствената, отдадена на непристойни мисли. Стегни се, Сидни, скастрих се аз. Или поне се наплискай със студена вода. Нали умът ти трябваше да бъде погълнат от много по-възвишени мисли?

Толкова бях обсебена от бушуващите в мен чувства, че щом самолетът ни започна да се приземява, едва не подскочих на седалката, стресната от гласа на Нийл.

– Мислиш ли, че ще имам възможност да видя Олив?

Ейдриън вдигна поглед от томчето със стихове.

– Вероятно. Цялата тази история е заради нейната кръв, затова съм сигурен, че тя ще е някъде наблизо.

– Нямах предвид точно това. – Нийл прехапа устни и погледна през прозореца. – Няма значение.

– Ооо – изрече провлачено Ейдриън и смигна съучастнически на Нийл, който не схвана намека му. – Има виждане и виждане. Ти имаш предвид второто виждане. Сигурен съм, че ще има време между нашите спиращи дъха открития вие двамата да спрете дъха си поради друга причина.

Нийл се извърна, за да скрие пламналото си лице.

– Не е това, което си мислиш. Разменяме си имейли, откакто се запознахме и помежду ни наистина има връзка.

– Е, има връзка и.

– Ейдриън, престани да подсказваш. Не я познавам – обърнах се към Нийл, – но каквото и да има помежду ви, не може да бъде уредено за пет минути. Ще разполагаш с достатъчно време и няма да си постоянно зает.

Лицето му мигом светна.

Когато пристигнахме във Филаделфия, наехме кола за останалата част от пътуването. Обикновеният маршрут до кралския двор преминаваше покрай планината Покъноу, така че се налагаше да се наемат малки самолети до местното летище на половин час път, но тези полети не бяха редовни и затова предпочетохме да пътуваме с кола. Пътуването до кралския двор ни отне около два часа и половина, което би могло да бъде живописно, ако беше през деня. Но заради полета и смяната на часовия пояс тъмнината отдавна се бе спуснала, поради което Нийл през цялото време беше нащрек. Аз шофирах, а той седеше до мен, като се оглеждаше зорко, почти без да мига. Бях наговорила много на Зоуи за моята безопасност, но това всъщност се отнасяше само до мороите. Бях забравила, че мороите предпочитаха да живеят на групи, стригоите често ги следваха, а тъмните пътища, водещи към кралския двор, нощем бяха много опасни. Не допусках, че някой стригой ще се нахвърли върху кола, движеща се със сто километра в час, но бях благодарна на Нийл за усърдието. Мисля, че и Ейдриън му беше благодарен, при все че се заяждаше с него.

Беше полунощ, когато най-после навлязохме на територията на кралския двор. Както винаги, Нийл беше скован и суров, но Ейдриън спеше, удобно изтегнат на задната седалка. Събуди се с прозявка и протегна ръце едва когато спрях, за да говоря със стражата при портите. Що се отнасяше до повечето хора, кралският дворец беше строго специализиран частен колеж. И наистина приличаше на такъв, с дългогодишния бръшлян по стените и широките красиви дворове. Но когато дампирът от охраната огледа внимателно колата, аз си спомних за предупрежденията на Зоуи. Предстоеше ми да вляза в света на свръхестествените създания.

– Лорд Ивашков – рече един от пазителите, когато забеляза Ейдриън. – Добре дошли отново.

Ейдриън сподави още една прозявка и кимна. Понякога забравях, че Ейдриън принадлежеше на една от кралските фамилии, а дори и по-ниско поставените пълнолетни членове можеха да използват титлата "лорд" или "лейди". Струваше ми се нереално, че се срещам с благородник от кралска фамилия. А още по-нереално беше, че тези дни титлата му ме стряскаше повече, отколкото фактът, че е вампир.

Дампирът посочи към тесния прашен път, извиващ се покрай земите около кралския двор.

– Заобиколете оттук и паркирайте зад двореца – упъти ни той. – Очакват ви.

– Дворецът – промърморих аз, когато той ни махна да тръгваме. – Вече не сме в Палм Спрингс.

– Така просто се нарича сградата, където живее кралицата – обади се Ейдриън. Наведе се напред и промуши глава между Нийл и мен. – Не се различава от която и да е друга академична сграда. Ще се чувстваш съвсем като у дома.

Но не се оказа точно така. След като паркирахме и влязохме през задния вход, един от дворцовите служители ни поведе надолу по величествените коридори, осветени от кристални полилеи, по чиито стени висяха портрети на моройски монарси, царували през вековете. Изящните им бледи лица ме наблюдаваха, напомняйки ми, че наистина се намирам в друг свят – свят, в който бях чужденка. Старите опасения на алхимиците се надигнаха в гърдите ми, докато не спирах да си повтарям, че съм гост тук. Никой няма се опита да ми навреди. А ако се опита да го стори, Ейдриън няма да го позволи.

Знаех, че в кралската резиденция има тронна зала, както и други дворцови канцеларии, от които се управляваше кралството, но тази вечер ни отведоха в по-непринудено място – пресцентъра. Определено не си представях подобно място, когато си мислех за дворци. От стената висеше огромен телевизионен екран, върху който вървеше някакво шоу, в което няколко отбора се състезаваха върху кален терен с препятствия. Около екрана бяха подредени дълбоки плюшени дивани. На тях се бяха разположили неколцина морои и дампири, които не забелязаха пристигането ни. Разбира се, двамата пазители, застанали в противоположните краища на залата, тутакси ни видяха. Насочих вниманието си към зрителите върху един от диваните и мигом разпознах един от тях.

– Хайде – Роуз скочи на крака и протегна умоляващо ръце към екрана. – Беше точно пред теб, идиот такъв! Кьорав ли си? Току-що им подари победата!

– Всъщност – обади се Ейдриън, като приближи и застана зад мен, – зеленият отбор побеждава. Това е повторение.

Всички се извърнаха към нас и някой дори изключи звука на телевизора. Чух лек вик и една стройна блондинка се втурна към нас и прегърна лорд Ивашков.

– Вече си тук!

Той се ухили и я потупа по гърба.

– Какво ти казвах, братовчедке? Аз съм твой поданик, а дългът на всеки поданик е да служи на кралицата си.

Точно в този момент Лиса Драгомир не приличаше на кралица. Тя беше моя връстница, а дългата ѝ платиненоруса коса бе вързана на опашка и падаше свободно върху тениската ѝ с емблемата на университета в Лихай. Бях я виждала само няколко пъти, но заради приликата ѝ с Джил – най-вече във формата на светлозелените очи и високите скули – ми се струваше позната. Тя се отдръпна от Ейдриън и се извърна към Нийл и мен. Радостната усмивка, с която посрещна Ейдриън, стана малко по-официална, но беше все така искрена.

– Сидни, толкова се радвам да те видя отново. Ако имаш нужда от нещо, не се колебай да ме потърсиш. А ти сигурно си Нийл.

– Ваше Величество. – Нийл се поклони толкова ниско, че челото му почти докосна пода. Над него Ейдриън завъртя очи към тавана.

– По-кротко, Ланселот – подхвърли насмешливо. – Не мисля, че протоколът изисква поклон, когато тя е с джинси и пухкави чехли със зайчета.

Нийл се изправи грациозно.

– Кралските привилегии не зависят от облеклото.

Ейдриън погледна към останалите, просейки съчувствие.

– Днес бяхме заедно почти десет часа.

Очите на Лиса заискриха развеселено.

– Много ми е приятно да се запознаем.

Последваха обичайните представяния. Познавах повечето от присъстващите. Тук бяха Дмитрий и Соня, които ми се усмихваха широко, и Роуз, която дори ме прегърна. За кратко се бях срещала с гаджето на Лиса, Кристиан Озера, и въпреки че не го познавах добре, той ми кимна дружелюбно. Двамата с Ейдриън се изгледаха предпазливо и аз си припомних какво ми бе казал Ейдриън за него: "Неговата леля е в затвора за убийството на моята леля. Не го обвинявам за това. И той не ме обвинява. Двамата все още се харесваме. Но това не прави ситуацията по-малко странна, разбираш ли?"

Две момичета седяха едно до друго на един двоен диван и наблюдаваха спокойно отстрани срещата на приятели и познати. Едното беше дампир с черна коса и меднокафява кожа. Другото – морой – имаше гъсти тъмни къдрици и красиви сиви очи. Съдейки по това, как Нийл не можеше да откъсне поглед от момичето дампир, предположих кои са те. Ейдриън ги дари с една от най – чаровните си усмивки.

– Виж ти, виж ти. Изглежда вие, момичета, сте преживели пътуването? Надявам се, че са ви забавлявали. Удостоили са ви с кралски разточителства, ако ги предпочитате. Златни кранове. Шампанско за закуска. И за обяд. И за вечеря. Всъщност, защо не виждам наоколо отворена изстудена бутилка?

Олив и Нина Синклер му се усмихнаха в отговор, като усмивката на Нина беше по-ентусиазирана.

– Нима ти не си донесъл? – попита тя с малко повече топлина в гласа, отколкото ми се нравеше.

– Мога да поръчам да донесат – рече Лиса и понечи да се обърне към един от пазителите до вратата, но Ейдриън махна с ръка, за я възпре.

– Не, трябва да бъдем разумни и отговорни, за да се справим с проблема с духа, нали? По – късно ще празнуваме. Освен това Великов не издържа на пиене.

Дмитрий се удиви на забележката му, а аз сподавих смеха си. Когато беше тук, "лорд Ивашков" навярно можеше да получи всичко, което си пожелае и аз бях горда, че Ейдриън спазваше обещанието си и не се поддаваше на пороците си. Добре, че точно в този момент не гледаше към мен, защото лицето ми сигурно щеше да издаде любовта ми към него.

Аз и сестрите Синклер бяхме официално представени една на друга. Те промърмориха учтиви приветствия и ме огледаха любопитно, след което явно изгубиха интерес и насочиха вниманието си към останалите. Един алхимик навярно беше нещо ново за тях, но не чак толкова вълнуващо.

Предполагах, че ще се съберем отново на следващата сутрин, но когато Соня започна да обсъжда това, което бе научила за кръвната проба на Олив, осъзнах, че работата започва тук и сега. Едва не простенах на глас, когато очевидното най-сетне ме цапардоса по главата. За тях сега е средата на деня. Всички са бодри и жизнени, с пламнали от вьодушевление очи. Ето защо навярно Ейдриън трябваше да подремне. Нийл беше дампир, притежаваше допълнителна сила и издръжливост и можеше да издържа по-дълго на безсъние. Но аз? Аз бях само едно обикновено човешко същество и ако бях в Палм Спрингс отдавна щях да съм в леглото. Но щом те бяха готови за работа, аз нямаше да съм изключение. С усилие на волята сподавих прозявката си.

– По този въпрос няма никакво съмнение – казваше Соня. – Кръвната проба е препълнена с магия на духа, каквато не съм срещала досега. А онова заклинание, с което си омагьосал среброто, е изключителна находка, но.

Вратата се разтвори рязко и един мъж морой нахлу в стаята, следван по петите от един пазител.

– Както виждам, цялата банда се е събрала тук. Сигурно сте забравили да изпратите да ме повикат.

Роуз завъртя очи.

– Ти не си поканен, старче.

Ейб Мазур, бащата на Роуз, ослепителен в крещящото си одеяние, цъкна неодобрително с език.

– Да, защото сякаш е много разумно едно от най-големите и блестящи постижения в нашия свят, да бъде оставено в ръцете на група хлапета.

– Аз съм почти на трийсет – възрази Соня.

– Именно. – Ейб огледа насъбралите си и лицето му грейна, когато ме видя.

– Любимият ми алхимик. Толкова мило и благородно от твоя страна да споделиш с нас опита си.

– Радвам се да помогна – отвърнах със скована усмивка.

Като по неизречена заповед се появиха няколко прислужници с напитки и леки закуски, но без шампанско. След като всички се примириха с присъствието на неканения Ейб, Соня се върна към презентацията си и подаде на Ейдриън малка кутийка. Изпълнена с любопитство, пристъпих към Соня, за да я огледам по-отблизо и в този миг осъзнах колко близо съм до Ейдриън. В кутийката имаше малко шишенце с кръв, опасано със сребърни пръстени. След като го разглеждах внимателно няколко минути, вдигнах глава и видях, че Соня наблюдава смръщено мен и Ейдриън. Чертите ѝ се изгладиха, когато забеляза, че я гледам.

– Какво мислиш? – обърна се тя към Ейдриън. – Има ли някакъв начин да се усили защитата около шишенцето?

Ейдриън изглеждаше притеснен.

– Хм, не мисля. Още първият път използвах всичките си номера.

– Но нали усещаш как се преплитат духа и кръвта – настоя тя. Ейдриън отново имаше смутен вид.

– Да, забелязах. Но не мога да повторя нищо от това.

– Нито пък аз – промълви Соня.

– Нито пък аз – присъедини се и Лиса.

Соня въздъхна.

– Мисля, че точно това е ключът към загадката. Дори и вече да не можем да усетим духа в кръвта на Олив, сигурна съм, че магията я е променила по начин, който прави невъзможно превръщането ѝ в стригой. Ако можем да направим същото и за другите.

Ейдриън кимна в знак на съгласие.

– Да. Но аз не зная как. Освен ако.

Тогава забелязах как всички присъстващи го гледат с очакване. Отнасяха се с почит към вещината му. Ейдриън беше прав, когато ме убеждаваше, че не иска да се откаже от магията на духа. Той бе направил нещо, което никой друг не можеше. Запитах се дали някой – включително и самият той – някога е очаквал, че ще дойде време, когато той ще бъде уважаван авторитет, а не обект на присмех. Такава отговорност и престиж много му отиваха. Лорд Ивашков.

Той погледна към Лиса.

– Ти спомена, че от тази кръвна проба може да се направи нещо като татуировка, нали? Питам се дали ще е толкова лесно, както да се инжектира на някого? Имам предвид, нали така действа ваксината? Когато някой се бори с една болест, се образуват. – Затърси подходящата дума и ме погледна за потвърждение. – Антитела, нали? – Кимнах му. – Ще бъде ли същото? Ще може ли магията да се предаде на друг организъм?

– Нямам никаква представа дали може да се говори за подобно сходство – признах аз. – Но когато вампирската кръв се смеси с мастилото в татуировка на алхимиците, ние придобиваме част от способността на мороите да се излекуват по-бързо, както и устойчивостта им към болестите. – Ако използването на магията наистина е анулирало въздействието на моята татуировка, аз се запитах дали едновременно с това съм изгубила и имунитета си. А толкова мразех настинките.

Лицето на Ейдриън светна.

– Можеш ли да направиш подобна татуировка с тази кръв?

Поколебах се.

– Теоретически е възможно. Но не знаем дали ще подейства. Никога досега не съм изработвала такова мастило.

– За теб ще е един вид довършителната работа – заяви той уверено. – Сред пазителите в двора винаги може да се намери татуировчик. Какво още ти е необходимо?

– Мога да ти доставя всичко, което ти е нужно – увери ме Ейб.

– Ще ми е нужно.

Млъкнах. Светът се завъртя около мен. Мога да ти доставя всичко, което ти е нужно. Да, вероятно можеше. Ейб Мазур можеше да достави всичко, дори съставките за вероятна татуировка за защита от стригои.

Съставки, които бяха почти същите като тези, които се използваха в стандартните татуировки на алхимиците.

За мен те бяха недостъпни, но не и за Ейб Мазур. Дори нямаше да се наложи да използва нелегални канали. Нали веднъж той успя да вмъкне пластичен експлозив С4 в кралския двор. Знаех, че има контакти с алхимиците и може да ги убеди, че мороите трябва да направят този експеримент в името на една добра кауза. Алхимиците със сигурност щяха да му окажат съдействие. Макар че нямаше значение дали Ейб ще се сдобие със съставките със законни или незаконни средства. Имаше значение единствено, че той може да намери това, което ми беше нужно, без да се прави връзка с мен или личния ми проект да създам мастило, което да деактивира внушението на алхимиците.

– Мога да ти дам списък на съставките – казах му с колкото може по-небрежен тон. – Но количествата трябва да се дублират. В случай че допусна някаква грешка. – Когато Ейдриън срещна погледа ми, бях сигурна, че тутакси е разбрал каква е целта ми.

– Ти изобщо някога допускала ли си грешка в живота си? – подсмихва се Роуз добронамерено.

– Тепърва ще се види – промърморих и едва потиснах прозявката си. – Дайте ми лист хартия и ще напиша списъка. – Не можах да сподавя следващата си прозявка.

Соня ме изгледа съчувствено.

– Оставете бедната Сидни да си легне. Тя не е на нашия нощен режим. Не можем да очакваме да се справи с тази задача, ако не се наспи. А ние дори още не разполагаме с необходимите материали.

Лиса се притесни.

– Да, права си. Прощавай, Сидни. Не се досетих.

От телефона си проникнах в базата данни на алхимиците, за да намеря списъка със съставките. Лиса нареди да повикат друг придворен слуга, докато записвах това, което щеше да ми е нужно.

– Кого смятате да татуирате? – попита Кристиан, докато чакахме.

Надвисна тишина.

– Мен – обади се Роуз. – Трябва да е дампир. Ние имаме най-силни тела и можем да се справим с нещо подобно, а освен това, ако експериментът се окаже успешен, най-вероятно е тъкмо ние да се сблъскаме със стригои.

– Ти си прекадено ценна за кралицата – обади се Нийл. – Аз ще се татуирам, в случай че нещо се обърка.

– Нищо няма да се обърка – намеси се Ейдриън разгорещено.

Роуз не му обърна внимание и изгледа сърдито Нийл.

– Аз ще го направя. Никой друг няма да рискува живота си заради това.

– Коя е кръвната ти група? – попитах я, местейки поглед между двамата. – А твоята? – обърнах се към Олив.

– Нея не я намесвай – предупреди ме Нийл.

– Нула положителна – отвърна Олив дръзко.

– Б отрицателна – рече Роуз.

Нийл ги погледна смутено.

– Моята е А положителна.

– Ти спечели – казах на Нийл. Честно казано, смятах, че ще е по-добре да се татуира морой, но имах чувството, че нито един от тях няма да се съгласи. Най-безопасно беше да се опра на стандартните правила за кръвните групи.

Нараненото изражение на Роуз намекваше, че аз съзнателно съм я предала. Олив, развълнувана за Нийл, побърза да застане до него. Той явно се пръскаше от гордост по шевовете заради вниманието ѝ. Соня реши, че повече няма сили да търпи тази мелодрама.

– Прекрасно. Нийл печели. А сега, за Бога, заведете Сидни в някой от апартаментите за гости.

– И аз си тръгвам – рече Ейдриън и се прозя. Бях напълно сигурна, че се преструва. – Твърде дълго бях сред хората.

– Няма ли да отседнеш в резиденцията на родителите си? – попита Лиса.

– Не, ако баща ми е там – изсумтя Ейдриън. – Действително искам тишина и покой.

Появи се придворният слуга, повикан от Лиса, и Роуз реши да ни придружи, тъй като мислеше, че само с нея се чувствам удобно. Докато излизахме от залата, Нина ни последва забързано и улови Ейдриън за ръкава. Бях достатъчно близо, за да я чуя, въпреки че говореше тихо:

– Надявам се, че ще можем да си поговорим по-обстойно – каза му тя. – Как мислиш, дали утре ще имаш време за това?

Ейдриън я удостои с галантната си усмивка, на която се радваха повечето жени.

– Звучи страхотно, но не зная дали ще имам възможност. Мисля, че очакват от мен да се заловя за работа. Толкова е трудно да си отговорен.

Роуз чу думите му и веднага реагира:

– О, да. Толкова е досадно да помагаш за голямо научно откритие в живота на мороите. Горкият, горкият Ейдриън.

Ейдриън смигна на Нина.

– Ще ти се обадя.

Ние си тръгнахме, но преди това успях да видя копнежа в очите на Нина. Дори и аз се досетих за намеренията ѝ.

Апартаментите за гости се намираха в една от другите внушителни сгради и ние прекосихме вътрешния двор, за да стигнем до нея. Валеше ситен сняг и аз се загърнах по-плътно в палтото. Ейдриън не се оплакваше, но когато влязохме във фоайето, изглеждаше леко посинял. Оказа се, че това е нещо като хотел и Роуз отиде на рецепцията, за да уреди настаняването ни. Аз останах в единия край на фоайето, докато Ейдриън се мотаеше безцелно наоколо.

– Нямаш представа колко сладка изглеждаш с тези снежинки в косата – промърмори той.

– А ти изглеждаш много сладък с измръзналата си физиономия. Моля се на Бога да се сдобиеш с истинско палто, докато си тук.

Той се ухили.

– Ти ще трябва да ме стоплиш по-късно. Знаеш, че заигравката с Нина беше само на майтап. На този свят за мен съществува само едно момиче, но тук трябва да се държа така, сякаш са десетина.

– Само десетина? – усъмних се.

– Хей! – извика ни Роуз. – Ейдриън, твоята стая е на втория етаж. Сидни – как ще се чувстваш по-спокойна сред създанията на мрака? На първия етаж за по-лесно бягство или на втория, за да си по-далече?

– На втория – отвърнах с невъзмутима физиономия. – Ако се наложи, ще изляза през прозореца.

Тя ни поведе към горния етаж и пожела лека нощ на Ейдриън. Аз бях удостоена с честта Роуз лично да ме съпроводи до моята стая. Когато влязохме, тя се огледа одобрително наоколо.

– Тук биха настанили и кралска особа. Харесва ли ти?

Пристъпих из огромния апартамент с лъскави елегантни мебели и кът със свръхмодерна аудиои видеоуредба и плазмен телевизор.

– Ъ, да. Всичко е супер.

– Представям си колко непривично може да е това за теб – поде тя любезно, – но тук се занимаваме с важни дела. Или поне така казват всички.

И са прави – съгласих се аз. – А след като споделях една стая с Джил и избягах от властите с теб, да съм тук дори не е събитие за мен.

Това ми спечели една от ослепителните ѝ усмивки. За пореден път останах поразена от невероятната ѝ красота и неволно ме прониза пристъп на неувереност, когато си спомних колко близък е бил Ейдриън някога с нея – романтично и физически. Побързах да пропъдя тези тревожни помисли. Всичко бе останало в миналото. Не се съмнявах в Ейдриън. Преди да си тръгне, Роуз ме увери, че е на мое разположение и само трябва да я уведомя, ако се нуждая от нещо. Когато най-сетне останах сама, се заех с разопаковането на багажа. След пет минути Ейдриън цъфна на прага.

– Дявол да го вземе – промърмори и затвори вратата с ритник. Сграбчи ме и ме притисна до стената. – Нямаш представа какво преживях днес.

Аз обвих ръце около врата му и го притеглих по-близо.

– Всъщност имам много добра представа – промълвих, преди устните му да завладеят моите.

Целуваше ме с болезнена настойчивост, каквато изпълваше и мен. Насъбралото се в гърдите ми напрежение от изминалия ден избухна помежду ни. Той плъзна ръце по тялото ми, сетне хвана единия ми крак, повдигна го и го опря на бедрото си. Кръвта кипеше във вените ми и в този миг не усещах и капка умора.

Колкото и да бяха чувствени целувките ни до стената, най-накрая се озовахме в леглото, където можехме по-лесно да се отървем от дрехите, да почувстваме разголените си тела.

Седнах на леглото до него и му помогнах да ми свали пуловера.

– Кой можеше да предположи, че план за бягство номер седемдесет и едно ще се окаже "Ваканция в кралския двор на мороите"?

Той се засмя, а сетне топлият му дъх опари тила ми. Цялата изтръпнах.

– Е, а защо не? Никаква Зоуи. Никакви алхимици. Никакви ограничения на времето. – Устните му се плъзнаха по рамото ми и нежно избутаха надолу презрамката на сутиена. – Разполагаме с много свобода, Сейдж, и пълно уединение.

Простенах леко, когато умелите му устни продължиха изследването си. Затворих очи, отпуснах се на леглото и го привлякох към себе си. Може би сега ще се случи, осъзнах. Това, за което се готвех толкова дълго. Най-сетне имахме истинска възможност да се любим без страх да ни прекъснат. Дори само мисълта за това ме опияняваше. Кога отново щяхме да имаме подобен шанс?

Но макар че докосването му не спираше да ме подлудява, някакъв стар, дълбоко вкоренен страх ме удържаше. Какво чаках? Защо все още се боях? Желаех го, обичах го и при все това една част от мен все още се колебаеше. Беше влудяващо и непоносимо, особено след като тялото ми крещеше Ейдриън да разкъса дрехите ми. Отворих очи и срещнах погледа му.

– Няма проблем – рече той, отгатнал мислите ми.

– Прости ми. Не зная какво не ми е наред.

Той целуна върха на носа ми.

– Всичко ти е наред.

– Искам го. Наистина го желая. Просто имам чувството, като че ли чакам още нещо.

– Тогава ще чакаме. – Добротата и търпението в зелените му очи – примесени с неоспоримо желание – накараха сърцето ми да се свие от болка.

– Просто ме е яд, че пропиляваме тази стая и тази нощ – признах аз.

Ейдриън свали ризата си и я захвърли на пода.

– Кой е казал, че ще ги пропилеем? – Излегна се до мен и се наведе за нова целувка. – Може би няма да го направим, но повярвай ми, Сейдж, има много други начини да си прекараме страхотно.