Паяжината

Глава първа

Копълстън Корт — красивият провинциален дом от осемнадесети век на Хенри и Клариса Хейлшъм-Браун, разположен сред леките възвишения на една хълмиста местност в Кент — изглеждаше привлекателен дори в един отиващ си вече дъждовен мартенски следобед. В обзаведената с вкус гостна на приземния етаж, чиито френски прозорци водеха към градината, двама мъже стояха до ниска масичка, на която имаше табла с три стъклени чаши портвайн, върху всяка от които беше залепено етикетче, съответно с номер едно, две и три. На масата имаше също така молив и лист хартия.

Сър Раулънд Делахей, изтънчен мъж малко над петдесетте, с приятни и изискани обноски, се беше разположил върху страничната облегалка на един удобен стол, докато неговият събеседник завързваше очите му. Хюго Бърч — мъж на около шестдесет години, склонен към известна сприхавост, постави в ръката на сър Раулънд една от чашите на масата. Той отпи, помисли малко и после рече:

— Бих казал… да… определено… да, това е „Дау от 42-ра“.

Хюго върна чашата на масата, промърморвайки „Дау 42-ра“, отбеляза го на листа и подаде следващата чаша. Сър Раулънд отново отпи от виното. Направи пауза, отпи още веднъж и после кимна утвърдително:

— О, да! — заяви уверено той. — Ето това е наистина един много добър портвайн! — И пак си пийна. — Няма съмнение — „Кокбърн 27-ма“! — Той върна чашата на Хюго и продължи: — Представете си само Клариса да изхаби цяла бутилка „Кокбърн 27-ма“ за такъв глупав експеримент! Истинско кощунство! Ала жените просто нищо не разбират от портвайн!

Хюго пое чашата, записа присъдата в листа на масата и му подаде третата чаша.

След една бърза глътка буйната реакция на сър Раулънд не закъсня.

— Ух! — извика той отвратен. — „Алена Кръв“ — вино от сорта на портвайна. Не мога да си представя защо Клариса държи такова нещо вкъщи!

След като мнението му беше надлежно записано, той махна превръзката.

— Сега е ваш ред — каза той на Хюго.

Хюго свали очилата си с рогови рамки и остави сър Раулънд да завърже очите му.

— Е, допускам, че използва евтин портвайн, за да готви заешко задушено или да подправя супата — предположи той. — Не мисля, че Хенри би й позволил да го предлага на гостите.

— Готов сте, Хюго — заяви сър Раулънд, след като пристегна превръзката върху очите на своя събеседник. — Може би трябва да ви завъртя три пъти, както се прави на „Сляпа баба“ — добави той, отвеждайки Хюго до креслото, където го завъртя, за да седне.

— Момент, моля! — запротестира Хюго и опипом потърси стола зад себе си.

— Настанихте ли се?

— Да.

— Тогава ще разменя местата на чашите — каза сър Раулънд, като леко ги размести върху масата.

— Няма нужда — рече му Хюго. — Нима мислите, че е възможно да съм се повлиял от това, което казахте? Аз съм не по-лош познавач на портвайна от вас, Роли, момчето ми.

— Не бъдете толкова сигурен. Във всеки случай човек винаги трябва да внимава — настоя сър Раулънд.

Той точно се накани да подаде една чаша на Хюго, когато откъм градината влезе третият гост на Хейлшъм-Браун. Джереми Уоръндър, привлекателен млад човек на двадесет и няколко години, беше облякъл дъждобран върху костюма си. Той дишаше тежко, очевидно останал без дъх, насочи се към канапето и точно щеше да се строполи отгоре му, когато забеляза присъстващите в стаята.

— С какво, да му се не види, сте се захванали вие двамата? — попита той, докато събличаше дъждобрана и сакото си. — Заместили сте трите карти с чаши?

— Какво е това? — осведоми се незрящият Хюго. — Сякаш някой е вкарал куче в стаята.

— Само младият Уоръндър е — успокои го Раулънд. — Дръжте се прилично.

— О, по шума помислих, че е куче, което е гонило заек — заяви Хюго.

— Три пъти бях до къщичката на вратаря и обратно с мушама върху дрехите — обясни Джереми и тежко се отпусна върху канапето. — Очевидно херцословакският министър е взел разстоянието за четири минути и петдесет и три секунди с дъждобран на гърба си. Пробягах цялото разстояние, но не можах да го взема за по-малко от шест минути и десет секунди. И, повярвайте ми, не мисля, че и той е успял. Единствено самият Крис Чатауей би могъл да го вземе за толкова, с или без мушама.

— Кой ви каза за херцословакския министър?! — запита сър Раулънд.

— Клариса.

— Клариса! — възкликна сър Раулънд и се засмя тихо.

— А, Клариса! — изсумтя Хюго. — Не бива да обръщате много внимание на това, което казва Клариса.

Все така ухилен, сър Раулънд продължи:

— Боя се, че не познавате домакинята си твърде добре, Уоръндър. Тя е една млада жена с подчертано живо въображение.

Джереми се изправи на крака.

— Искате да кажете, че тя си е измислила всичко това? — попита той възмутено.

— Е, аз не бих го приел за чиста монета — отговори сър Раулънд, докато подаваше една от трите чаши на все така незрящия Хюго. — А и определено звучи като шега в нейния стил.

— Така значи! Само почакайте да я видя аз тази млада дама! — закани се Джереми. — Ще й кажа аз на нея! Ей Богу, капнах! — Той тръгна да излиза от стаята понесъл дъждобрана си.

— Стига сте пръхтели като морж! — оплака се Хюго. — Опитвам се да се концентрирам. Залогът е цели пет лири. С Роли сме се обзаложили.

— О, за какво? — попита Джереми и се върна обратно, като приседна на една от страничните облегалки на канапето.

— Кой е по-голям познавач на портвайн — каза Хюго. — Разполагаме с „Кокбърн 27-ма“, „Дау 42-ра“ и специалитета на местната бакалия. А сега по-тихо. Това не е шега работа! — Той сръбна от чашата, която държеше и сетне премлясна неопределено: — Ммм-ах!

— Е? — запита сър Раулънд. — Решихте ли каква марка е първото?

— Не ме препирайте, Роли — извика Хюго. — Бързата кучка слепи ги ражда. Къде е следващата?

Той все така стискаше първата чаша, докато му подаваха втората. Отпи и после заяви:

— Да, напълно съм сигурен за тези двете — после отново подуши и двете чаши. — Първата е „Дау“ — реши той и протегна напред ръка с едната от тях. — Втората е „Кокбърн“-ът — продължи сетне и върна другата чаша.

Сър Раулънд повтори:

— Чаша номер три — „Дау“, номер едно — „Кокбърн“ — написа той, докато говореше.

— Е, едва ли е необходимо да пробвам третата — заяви Хюго, — но предполагам, че трябва да се нагърбя и с това.

— Заповядайте! — каза сър Раулънд и подаде последната чаша.

След като отпи от нея, Хюго нададе вик на крайно отвращение:

— Аххрр! Пфу! Ама че невъобразима помия! — Той върна чашата на сър Раулънд, сетне извади от джоба си носна кърпа и изтри устните си, сякаш за да се отърве от неприятния вкус. — Ще ми е нужен цял час, за да премахна дъха на тази гадост от устата си — оплака се той. — Освободете ме от това нещо, Роли!

— Чакайте, аз ще ви помогна — предложи Джереми, стана и отиде зад Хюго, за да махне превръзката от очите му, докато сър Раулънд замислено отпи от последната чаша, преди да я постави обратно на масата.

— Значи това е вашето мнение, а, Хюго? Чаша номер две — специалитетът на бакалията? — Той поклати глава. — Глупости! Това е „Дау 42-ра“ няма съмнение.

Хюго прибра превръзката в джоба си.

— Пфу! Загубили сте чувствителността на небцето си, Роли! — заяви той.

— Я и аз да опитам! — предложи Джереми. Той отиде до масата и бързо сръбна от всяка чаша. Направи пауза за миг, отново отпи от всяка чаша и сетне призна: — Ами на мен всички ми се виждат еднакви на вкус.

— Това сте вие младите! — смъмри го Хюго. — Всичко е заради този противен джин, с който все се наливате! Направо смърт за небцето. Не само жените не могат да оценят портвайна. Същото се отнася и за всеки мъж под четиридесет години в днешно време.

Преди Джереми да успее да отвърне на това, вратата откъм библиотеката се отвори и в стаята влезе Клариса Хейлшъм-Браун — красива тъмнокоса жена, наближаваща тридесетте.

— Здравейте, скъпи мои — поздрави тя сър Раулънд и Хюго. — Готови ли сте вече?

— Да, Клариса — увери я сър Раулънд. — Готови сме и ви чакаме.

— Знам, че аз съм правият — рече Хюго. — Номер едно е „Кокбърн“, номер две е нещо от сорта на портвайн и три — „Дау“. Така ли е?

— Глупости — възкликна сър Раулънд, преди Клариса да успее да отговори. — Номер едно е нещо от сорта на портвайн, две е „Дау“, а три е „Кокбърн“. Аз познах, нали?

— Скъпи мои! — беше единственият отговор на Клариса. Тя целуна първо Хюго, а после сър Раулънд, след което продължи: — Нека сега един от вас върне таблата в трапезарията. На бюфета ще намерите гарафата. — Усмихвайки се сякаш на себе си, тя си избра един шоколадов бонбон от някаква кутия върху една малка масичка.

Сър Раулънд беше взел таблата с чашите и точно щеше да излезе, но се спря.

— Гарафата ли? — попита той с подозрение в гласа.

Клариса седна на канапето и сгъна крака под себе си.

— Да — отвърна тя. — Гарафата е само една. — Сетне се изкикоти. — Портвайнът, видите ли, е един и същ и в трите чаши.