Паяжината

Глава осемнадесета

Клариса помълча миг-два. После, гледайки инспектора право в очите, започна да говори:

— Всичко стана така, както вече ви обясних. Казах довиждане на Оливър Костело и той си тръгна, придружаван от мис Пийки. Нямах никаква представа, че ще се връща отново и все още не мога да проумея защо го е направил.

Тя млъкна, очевидно опитвайки се да си спомни какво се беше случило след това.

— А, да — продължи после. — Тогава съпругът ми се прибра у дома и ми каза, че му се налагало пак да излезе веднага. Той замина с колата, а аз точно затворих входната врата, заключих и пуснах веригата, когато изведнъж ми стана някак нервно.

— Нервно? — попита инспекторът с озадачен вид. — Защо?

— Ами обикновено не съм от притеснителните — каза тя прочувствено, — но тогава ми хрумна, че до този момент не бях оставала нощем сама в къщата.

Клариса направи пауза.

— Да, продължете — насърчи я инспекторът.

— Казах си да не се правя на глупачка. После си казах още: „Нали имаш телефон под ръка? Винаги можеш да позвъниш за помощ“. Сетне си рекох: „Крадците не идват по това време на вечерта. Те идват посред нощ“. Но въпреки това ми се стори, че някъде се затвори врата, а също сякаш дочух стъпки в спалнята. Затова си помислих, че ще е най-добре да се заловя за нещо.

Тя отново направи пауза и инспекторът пак я подкани:

— Да?

— Отидох в кухнята — каза Клариса — и направих сандвичи за Хенри и мистър Джоунс, когато пристигнат. Наредих ги в една чиния и ги увих във влажна салфетка, за да се запазят свежи и точно прекосявах преддверието, за да ги оставя тук, когато… — тя нарочно направи пауза, — когато наистина чух нещо.

— Къде? — попита инспекторът.

— В тази стая — каза тя. — И знаех, че този път не си въобразявам. Чух, че някой отваря и затваря чекмеджета и после изведнъж се сетих, че френските прозорци не бяха заключени. Ние никога не ги заключваме. Значи някой беше влязъл през тях.

Тя отново направи пауза.

— Продължете, мисис Хейлшъм-Браун — невъзмутимо каза инспекторът.

Клариса направи безпомощен жест.

— Не знаех какво да правя. Бях като вцепенена. Тогава си помислих: „Ами ако просто се правя на глупачка? Ако Хенри се е върнал за нещо… или пък дори сър Раулънд, или някой от другите? Каква ли глупачка щях да изляза, ако са те, а аз се кача по стълбите и позвъня на полицията от деривата.“ Затова си съставих план.

Тя пак направи пауза, а този път инспекторът прояви вече леко нетърпение, когато каза:

— Да?

— Отидох до закачалката в преддверието — бавно каза Клариса — и взех най-тежкия бастун, който успях да намеря. После влязох в библиотеката. Не запалих лампите и пипнешком стигнах до тайника. Отворих го съвсем леко и се шмугнах вътре. Мислех тихичко да открехна вратата, водеща дотук и да видя кой е в стаята. — Тя посочи тайната врата. — Ако не знаеш за нея, въобще няма и да ти хрумне, че я има.

— Да — съгласи се инспекторът. — Наистина няма.

Сега Клариса като че ли се забавляваше да играе ролята на разказвач.

— Натиснах леко дръжката — продължи тя — и подпъхнах пръсти, за да открехна вратата, която взе, че се отвори рязко и се удари в един стол. Човекът, който стоеше до бюрото, се изправи. Видях, че държи в ръка някакъв блестящ, лъскав предмет. Помислих, че е револвер. Бях ужасена. Реших, че ще стреля по мен. Затова го ударих с бастуна с всички сили и той падна.

Клариса бавно се преви на две и се облегна върху масата, като закри лице с ръце.

— Може ли… може ли да ми дадете малко бренди, моля ви? — помоли тя инспекторът.

— Да, разбира се — инспекторът скочи на крака. — Джоунс! — извика той. Полицаят сипа бренди в една стъклена чаша и го подаде на инспектора. Клариса беше вдигнала глава, но след това отново бързо закри лице с ръце, а после се пресегна, за да вземе брендито, което инспекторът й подаде. Отпи, закашля се и върна чашата. Полицаят Джоунс я сложи обратно на масата и пак седна, за да си води бележки.

Инспекторът погледна Клариса.

— В състояние ли сте да продължите, мисис Хейлшъм-Браун? — попита той със съчувствие.

— Да — каза Клариса и бързо го погледна. — Много сте любезен. — Тя си пое дъх и продължи своя разказ: — Човекът просто си лежеше ей там, без да помръдва. Запалих лампата и видях, че това е Оливър Костело. Мъртъв. Бях ужасена. Просто не можех… не можех да го проумея. — Тя махна към бюрото. — Не можех да разбера какво правеше той до бюрото, тършувайки из него. Всичко приличаше на някакъв противен кошмар. Бях толкова ужасена, че позвъних веднага до клуба за голф. Исках моят настойник да бъде до мен. Те дойдоха всички заедно. Помолих ги да ми помогнат и да отнесат трупа… някъде.

Инспекторът я изгледа втренчено.

— Но защо? — попита той.

Клариса отмести поглед от него.

— Защото съм страхливка — каза тя. — Една жалка страхливка. Бях ужасена, че това ще се разчуе, че ще трябва да се изправя пред съда. А също така това щеше да се отрази много лошо на съпруга ми и кариерата му. — Тя пак се обърна към инспектора. — Ако това наистина беше просто кражба с взлом, можеше и да ми се размине, но тук ставаше дума за човек, когото познавам, човек, оженил се за първата жена на Хенри… О, просто съзнавах, че няма да ми се размине.

— А може би и защото — предположи инспекторът, — мъртвият малко преди това се е опитал да ви изнудва.

— Да ме изнудва? О, това са глупости — отговори Клариса решително. — Направо е нелепо. Няма за какво да бъда изнудвана.

— Вашият иконом Елгин подочул да се споменава нещо за изнудване — рече й инспекторът.

— Не мисля, че е чул подобно нещо — отговори Клариса. — Просто не е имало как да чуе. Ако питате мен, той просто си измисля.

— Хайде пък и вие, мисис Хейлшъм-Браун — настоя инспекторът, — сериозно ли говорите, че думата „изнудване“ не е била спомената? Защо му е на вашия иконом да си измисля?

— Кълна се, че никой не е споменавал за изнудване — извика Клариса и удари по масата с ръка. — Уверявам ви… — Ръката й замръзна във въздуха и тя изведнъж се разсмя. — Ох, че глупаво! Разбира се. Точно така.

— Спомнихте ли си? — попита спокойно инспекторът.

— Всъщност не беше нищо особено — увери го Клариса. — Оливър говореше, че наемите на мебелираните къщи били абсурдно високи, а аз му казах, че ние сме изкарали страхотен късмет, защото плащаме едва четири гвинеи седмично за тази къща. И той каза: „Не мога да повярвам, Клариса. Как го постигате? Навярно с изнудване“. Тогава аз се разсмях и му рекох: „Точно така — с изнудване“. — Клариса и сега се разсмя, очевидно припомняйки си тази размяна на реплики. — Просто глупав, шеговит начин на изразяване. Ха, съвсем го бях забравила.

— Съжалявам, мисис Хейлшъм-Браун — рече инспекторът, — но просто не мога да ви повярвам.

Клариса изглеждаше изумена.

— Не можете да повярвате на кое?

— Че плащате само четири гвинеи седмично за тази къща, при това мебелирана.

— Честна дума! Вие наистина сте най-недоверчивият човек, когото познавам — каза Клариса, и отиде до бюрото. — Май не вярвате на нищо от това, което ви разказах днес. Повечето неща не мога да ги докажа, но това поне мога. Ето този път ще ви дам да се разберете!

Тя отвори едно от чекмеджетата и порови из някакви книжа.

— Вижте! — извика тя. — Не, не е това. А! Ето го! — Тя извади някакъв документ от чекмеджето и го показа на инспектора. — Това е договорът за наема на тази къща с мебелировката. Изготвен е от една адвокатска фирма, която се явява изпълнител на завещанието… и ето — четири гвинеи на седмица.

Инспекторът изглеждаше силно изненадан.

— Я, да му се не види! Странно! Наистина е странно! А аз си мислех, че струва много повече.

Клариса го дари с една очарователна усмивка.

— Не мислите ли, инспекторе, че трябва да поискате извинение? — предложи тя.

Инспекторът на свой ред също се направи на галантен, когато отговори:

— Наистина се извинявам, мисис Хейлшъм-Браун — рече той, — но все пак е извънредно странно, нали разбирате.

— Защо? Какво искате да кажете? — попита Клариса докато прибираше документа в чекмеджето.

— Ами веднъж — започна инспекторът — една дама и един джентълмен бяха дошли в този край с препоръка да разгледат къщата. Случи се така, че дамата загубила една своя много ценна брошка някъде в този район. Отби се в полицейското управление да даде описанието й и случайно спомена за тази къща. Каза, че собствениците искали абсурдно висока цена. Тя смяташе, че осемнадесет гвинеи седмично за къща в провинцията, отдалечена на километри от другите, било направо нелепо. И аз си помислих същото.

— Да, това е странно, много странно — съгласи се Клариса и му се усмихна приятелски. — Сега разбирам вашето недоверие. Но може би вече ще повярвате и на другите неща, които казах.

— Не се съмнявам в сегашния ви разказ, мисис Хейлшъм-Браун — успокои я инспекторът. — Обикновено разбираме веднага, когато казват истината. Знаех също така, че навярно е съществувала много сериозна причина, поради която трима джентълмени ще скалъпят толкова вятърничава история около укриването на един труп.

— Не бива да ги корите твърде много, инспекторе — примоли се Клариса. — Вината е моя. Аз бях много настоятелна.

Съзнаващ силата на чара й, инспекторът отвърна:

— А, не се и съмнявам. Но все още не разбирам кой е телефонирал в управлението, за да съобщил за убийството.

— Да, наистина е много чудно! — каза стреснато Клариса. — Съвсем бях забравила за това.

— Очевидно не сте били вие — изтъкна инспекторът, — а също така не е бил някой от тримата джентълмени…

Клариса поклати глава.

— Дали пък не е бил Елгин? — почуди се тя. — Или може би мис Пийки?

— Не мисля, че е възможно да е мис Пийки — отговори инспекторът. — Тя просто не е имала откъде да знае, че трупът на Костело е тук…

— Питам се дали наистина е така — каза замислено Клариса.

— В края на краищата, когато открихме трупа, изпадна в истерия — припомни й инспекторът.

— О, дреболия. Всеки може да го изиграе — непредпазливо отбеляза Клариса. Инспекторът й хвърли подозрителен поглед, на който тя побърза да отговори с възможно най-невинна усмивка.

— Все пак мис Пийки не живее в къщата — отбеляза инспекторът, — а във вилата, която се намира в парка.

— Но би могла да е в къщата — каза Клариса. — Тя, видите ли, има ключове за всички врати.

Инспекторът поклати глава.

— Не, на мен ми се струва по-вероятно Елгин да се е обадил — рече той.

Клариса се приближи до него и се усмихна притеснено.

— Нали няма да ме пратите в затвора? — попита тя. — Чичо Роли каза, че бил сигурен, че няма да го направите.

Инспекторът я изгледа строго.

— Добре е, че променихте разказа си навреме и ни казахте истината, мадам — сурово отбеляза той. — Но ако позволите да ви посъветвам, мисис Хейлшъм-Браун, добре е да се свържете с адвоката си възможно най-скоро и да му предоставите съответните факти. Междувременно аз ще наредя признанието ви да бъде отпечатано на машина и след като ви бъде прочетено, може би ще бъдете така добра да го подпишете.

Клариса се накани да му отговори, когато вратата откъм преддверието се отвори и влезе сър Раулънд.

— Повече не можах да издържа — оправда се той. — Сега всичко наред ли е, инспекторе? Разбрахте ли каква беше нашата дилема?

Клариса се приближи до своя опекун, преди той да успее да продължи.

— Роли, скъпи — поздрави го тя и го хвана за ръката. — Направих самопризнание и полицията… всъщност мистър Джоунс… ще го напечата на машина. После ще трябва да го подпиша и това е. Казах им всичко.

Инспекторът отиде да поговори с полицая, а Клариса пак се обърна към сър Раулънд:

— Казах им как съм си помислила, че е крадец — тя наблегна на думата, — и как съм го ударила по главата… — Когато сър Раулънд тревожно я погледна и се накани да каже нещо, тя бързо закри устата му с ръка, за да му попречи да говори. После продължи енергично: — Сетне им казах, че крадецът се е оказал Оливър Костело и че аз съм се озовала в ужасно неприятно положение, заради което съм ви позвънила и как непрестанно съм ви умолявала, докато накрая вие сте се предали. Сега виждам колко неправилно съм постъпила…

Инспекторът се обърна пак към тях и Клариса успя навреме да махне ръката си от устата на сър Раулънд.

— Но когато това се случи — каза тя, — бях се вцепенила от страх и смятах, че ще е по-добре за всички… за мен, Хенри и дори Миранда, ако открият Оливър в Марсдън Ууд.

Сър Раулънд изглеждаше ужасен.

— Клариса! Какви сте ги наприказвали, да му се не види? — ахна той.

— Мисис Хейлшъм-Браун направи пълни самопризнания, сър — самодоволно рече инспекторът.

Съвзел се донякъде, сър Раулънд сухо каза:

— Очевидно.

— Така беше най-добре — отговори Клариса. — Всъщност това беше единственото нещо, което можеше да се направи. Инспекторът ми помогна да го разбера. И наистина съжалявам, че наговорих всичките онези лъжи.

— Накрая това ще доведе до далеч по-малки проблеми — успокои я инспекторът. — И така мисис Хейлшъм-Браун — продължи той, — няма да ви карам да влизате в тайника, където е трупът сега, но бих искал съвсем точно да ми покажете къде е стоял мъжът, когато вие сте влезли в стаята откъм тайника.

— О… да… ами… той беше… — започна нерешително Клариса и отиде до бюрото. — Не — продължи после тя, — сетих се. Стоеше тук ето така — Тя отиде в единия край на бюрото и се надвеси над него.

— Бъди готов да отвориш тайника, когато ти кажа, Джоунс — рече инспекторът и махна с ръка към полицая, който стана и сложи ръка върху лоста за вратата.

— Разбирам — обърна се инспекторът към Клариса. — Той е стоял там. Сетне вие сте отворили вратата и сте излезли. Добре, няма да ви карам да влизате сега при трупа, само застанете до нишата, когато я отворим. Хайде, Джоунс, давай!

Полицаят задвижи лоста и вратата на тайника се отвори. Вътре беше празно, като се изключи един малък лист хартия, който лежеше на пода. Полицаят го взе оттам, а инспекторът погледна обвинително Клариса и сър Раулънд.

Полицаят прочете на глас написаното на листа:

— Преметнах те!

Когато инспекторът издърпа листа от ръцете му, Клариса и сър Раулънд се спогледаха изумено.