Паяжината

Глава двадесет и втора

Писъкът на Клариса предизвика моментална реакция. Сър Раулънд влезе бързо откъм преддверието и едновременно с това запали лампите на стените, докато полицаят Джоунс се втурна в стаята откъм френските прозорци, а инспекторът излезе забързан от библиотеката. Той сграбчи Джереми за ръката.

— Добре, Уоръндър. Чухме всичко, благодаря — заяви той. — А ето го и доказателството — добави после. — Дайте ми този плик!

Клариса отиде зад канапето и се хвана за гърлото, а Джереми подаде плика на инспектора и хладно отбеляза:

— Значи това е било капан? Много хитро!

— Джереми Уоръндър — рече инспекторът. — Арестувам ви за убийството на Оливър Костело и трябва да ви предупредя, че всичко, което кажете, може да се използва срещу вас.

— Спестете си думите, инспекторе — гласеше спокойният отговор на Джереми. — Нищо няма да кажа. Струваше си рискът, но трикът просто не проработи.

— Отведи го — нареди инспекторът на полицай Джоунс, който хвана Джереми за ръка.

— Какво стана, мистър Джоунс? Да не сте си забравили белезниците? — студено попита Джереми, когато полицаят изви дясната му ръка зад гърба и го забута към френските прозорци. Сър Раулънд поклати тъжно глава, докато го проследяваше с поглед и после се обърна към Клариса:

— Добре ли сте, скъпа моя? — попита той загрижено.

— Да, да, добре съм — отвърна някак задъхано Клариса.

— Изобщо не съм искал да ви излагам на такъв риск — извини се в отговор сър Раулънд.

Тя проницателно го погледна.

— Вие знаехте, че е Джереми, нали? — попита тя.

Инспекторът също се обади:

— Но как се сетихте за марката, сър?

Сър Раулънд се приближи до инспектор Лорд и взе от него плика.

— Ами, инспекторе — започна той, — нещо ми просветна, когато тази вечер Пипа ми даде плика. После прочетох в „Кой кой е“ за работодателя на младия Уоръндър — сър Кенет Томсън, — че бил колекционер на марки и подозренията ми се потвърдиха. А сега, когато той има нахалството да прибере плика под носа ми, разбрах, че съм бил прав.

Сър Раулънд върна плика на инспектора.

— Много внимавайте с това, инспекторе. Навярно ще разберете, че е изключително ценен и то не само като улика.

— Преди всичко е улика — отговори инспекторът. — И един изключително порочен млад престъпник ще сърба попарата, която сам надроби. — Той тръгна към вратата на преддверието и продължи: — Все пак още не сме намерили трупа.

— О, нищо по-лесно от това, инспекторе — успокои го Клариса. — Намира се в едно легло на горния етаж.

Инспекторът се обърна и неодобрително я изгледа.

— Ама, наистина, мисис Хейлшъм-Браун… — започна той, само за да бъде прекъснат от Клариса:

— Защо никои никога не ми вярва? — извика жално тя. — Там е. Идете и ще видите, инспекторе. Под валчестата възглавница, на леглото. Мис Пийки го сложила там, опитвайки се да бъде полезна.

— Опитвайки се да бъде… — инспекторът не довърши, изгубил ума и дума. Той отиде до вратата, обърна се и укорително каза: — Знаете ли, мисис Хейлшъм-Браун, вие доста ни затруднихте тази вечер, като ни разказахте всичките тези опашати лъжи. Предполагам, защото сте мислели, че го е извършил съпругът ви и сте искали да го прикриете. Но не трябваше да го правите, мадам. Наистина не трябваше. — Като поклати за последно глава, той излезе от стаята.

— Е! — възмутено извика Клариса и се обърна към канапето. — О, Пипа… — сети се после тя.

— Най-добре да я сложим в леглото — посъветва я сър Раулънд. — Сега вече е в безопасност.

Като разтърси леко детето Клариса нежно каза:

— Хайде, Пипа. Сънчо дойде. Време е да си лягаш.

Пипа се изправи и се поколеба.

— Гладна съм — промърмори тя.

— Да, да, сигурна съм в това — увери я Клариса и я поведе към вратата. — Хайде, да идем да видим какво ще намерим.

— Лека нощ, Пипа — извика сър Раулънд след нея и беше възнаграден с казаното през прозявка „Лека!“ на Пипа. Двете с Клариса излязоха от стаята. Той седна на масата за бридж и започна да прибира картите в калъфчето им, когато в стаята влезе Хюго.

— И таз добра! — извика Хюго. — Никога не бих повярвал. Точно младият Уоръндър. Виждаше ми се съвсем свестен младеж. Образован. Познава все видни личности.

— Но беше готов да убие човек заради четиринадесет хиляди лири — меко отбеляза сър Раулънд. — Това се случва понякога, Хюго, с хора от всички прослойки на обществото. Човек може да е привлекателен и в същото време напълно безнравствен.

Мисис Браун, бивша мис Пийки, подаде глава през вратата.

— Мислех да ви уведомя, сър Раулънд — заяви тя с познатия гърмящ глас, — че трябва да придружа полицаите до управлението. Искат да ми вземат показанията. Не им хареса номерът, който им изиграх. Боя се, че ще ме понахокат. — Тя избухна в смях, дръпна се назад и затръшна вратата.

Хюго остана да гледа към вратата, после отиде при сър Раулънд на масата за бридж.

— Знаете ли, Роли, все още не ми е съвсем ясно — призна той. — Мис Пийки всъщност мисис Селън ли е била или пък мистър Селън е бил мистър Браун? Или пък обратното?

Отговорът на сър Раулънд му беше спестен от инспектора, който влезе в стаята, за да си вземе шапката и ръкавиците.

— Вдигаме вече трупа, господа — уведоми ги той и направи пауза, преди да добави: — Сър Раулънд, имате ли нещо против да посъветвате мисис Хейлшъм-Браун, че ако и друг път така си измисля пред полицията, някой ден ще се забърка в истинска каша.

— Знаете ли, инспекторе, тя всъщност ви каза истината единия път — внимателно му припомни сър Раулънд, — но тогава вие просто не й повярвахте.

Инспекторът изглеждаше леко смутен.

— Да… хм… ами… — започна той. После се съвзе и отговори: — Честно казано, сър, ще ви призная, че истината беше малко трудна за преглъщане.

— О, признавам, че е така, разбира се — успокои го сър Раулънд.

— Но аз не ви обвинявам, сър — продължи инспекторът доверително. — Мисис Хейлшъм-Браун е изключително очарователна жена. — Той замислено поклати глава и каза: — Е, лека нощ, сър.

— Лека нощ, инспекторе — дружелюбно отговори сър Раулънд.

— Лека нощ, мистър Бърч — извика инспекторът, докато се оттегляше към вратата.

— Лека нощ, инспекторе. Добра работа свършихте — отвърна Хюго, отиде при него и те си стиснаха ръцете.

— Благодаря ви, сър — рече инспекторът.

Той си тръгна, а Хюго се прозя.

— Е, да, предполагам, че ще е добре да се прибера и да си легна — съобщи той на сър Раулънд. — Ще се видим пак някоя от идните вечери?

— Както кажете, Хюго — отвърна сър Раулънд, докато разтребваше масата за бридж. — Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Хюго и излезе от стаята.

Сър Раулънд подреди картите и листите в спретната купчинка на масата, после взе „Кой кой е“ и върна томчето на лавицата. Клариса влезе в стаята, отиде при него и го хвана за ръцете.

— Скъпи Роли — обърна се тя към него. — Какво щяхме да правим без вас? Вие сте толкова умен.

— А вие сте една щастлива млада жена — рече й той. — Хубаво, че не си загубихте ума по този млад негодник Уоръндър.

Клариса потръпна.

— Нямаше такава опасност — отвърна Клариса и нежно се усмихна. — Ако някога си загубя ума по някого, това ще бъдете вие, скъпи — увери го тя.

— Ах, не, само не на мен тия ваши номерца — предупреди я през смях сър Раулънд. — Ако вие…

Той спря, защото Хенри Хейлшъм-Браун влезе през френските прозорци и Клариса стреснато извика:

— Хенри!

— Здравейте, Роли — поздрави Хенри приятеля си. — Мислех, че тази вечер ще ходите в клуба.

— Ами, аз… реших да се върна по-рано — бе всичко, което успя да каже в този момент сър Раулънд. — Доста тежка вечер беше.

Хенри погледна масата за бридж.

— Кое? Бриджът ли? — игриво попита той.

Сър Раулънд се усмихна.

— Бриджът и… други работи — отговори той и тръгна да излиза през вратата към преддверието. — Лека нощ на всички.

Клариса му прати въздушна целувка. В отговор получи такава и от него и той излезе от стаята. После Клариса се обърна към Хенри.

— Къде е Календорф… искам да кажа мистър Джоунс? — попита тя бързо.

Хенри постави куфарчето си върху канапето. С уморен глас, в който се долавяше възмущение, той измърмори:

— Страшно съм вбесен. Не дойде.

— Какво? — не повярва на ушите си Клариса.

— От самолета слезе само някакво неопитно дипломатче — каза Хенри, като си разкопчаваше палтото. Клариса му помогна да се съблече, а Хенри продължи:

— И първото нещо, което направи, бе да се обърне обратно и да излети в посоката, от която дойде.

— Но защо, за Бога?

— Откъде да знам? — Хенри, естествено, бе на ръба на нервна криза. — Явно нещо е предизвикало подозренията му. Но какво? Кой знае?

— Ами сър Джон? — попита Клариса като свали шапката на Хенри от главата му.

— Ето това е най-лошото — простена той. — Беше твърде късно, за да успея да го спра и очаквам да пристигне всеки момент. — Хенри погледна часовника си. — Разбира се, от аеродрума веднага позвъних на Даунинг Стрийт, но той вече беше тръгнал. Ох, цялата тази работа се оказа един ужасен провал!

С уморена въздишка Хенри се отпусна на канапето и в същото време телефонът иззвъня.

— Аз ще го вдигна — каза Клариса и прекоси стаята. — Може да е полицията. — Тя вдигна слушалката.

Хенри я погледна въпросително.

— Полицията?

— Да, тук е Копълстън Корт — казваше в този момент Клариса. — Да… да, тук е. — Тя погледна към Хенри. — За теб е, скъпи — рече после. — От аеродрума в Байндли Хийт.

Хенри скочи на крака и се втурна към телефона, но на половината път се овладя и тръгна натам с достойнство.

— Ало — каза после в слушалката.

Клариса отнесе шапката и палтото му в преддверието, но бързо се върна и застана зад него.

— Да… на телефона — обяви Хенри. — Какво?… Десет минути по-късно… Така ли?… Да… да… да… Не… не… не… Наистина… разбирам… да… Ясно.

Той остави слушалката и изкрещя „Клариса!“, но се обърна и видя, че тя стои зад него.

— О! Ето те. Очевидно десет минути след първия самолет е кацнал друг и с него е пристигнал Календорф.

— Искаш да кажеш мистър Джоунс — напомни му Клариса.

— Точно така, скъпа. Човек винаги може да сгреши — призна той. — Да, изглежда първият самолет е бил просто нещо като предохранителна мярка. Да, направо не мога да схвана начина на мислене на тези хора. Е, както и да е, сега водят… ъ-ъ-ъ… мистър Джоунс насам с ескорт. Ще са тук след около четвърт час. Така, а при нас всичко наред ли е? Подредено ли е? — Той погледна масата за бридж. — Моля те, скъпа, махни тези карти оттам!

Клариса побърза да събере картите и листите и да ги скрие някъде, докато Хенри отиде до табуретката и силно изненадан вдигна чинията от сандвичите и тази с шоколадовия мус.

— Какво е това, да му се не види? — осведоми се той.

Клариса се втурна към него и сграбчи двете чинии.

— Яденето на Пипа — обясни тя. — Ще ги отнеса. И май по-добре да отида и направя още сандвичи с шунка.

— Не сега. Тези столове са пръснати из цялата стая. — В гласа на Хенри се долавяше лек укор. — Мислех, че ще гледаш всичко да е готово, Клариса.

Той започна да сгъва масичката за бридж.

— Какво си правила цяла вечер? — попита той, докато прибираше масата в библиотеката.

Клариса беше заета с подреждане на столовете.

— О, Хенри! — възкликна тя. — Това беше една ужасно вълнуваща вечер. Нали разбираш, идвам аз тука със сандвичите малко след като ти тръгна и първото нещо, което се случи, бе, че паднах върху един труп. Ето там — посочи тя. — Зад канапето.

— Добре, добре, скъпа — измърмори разсеяно Хенри, докато й помагаше да поставят креслото на обичайното му място. — Твоите истории винаги са били много интригуващи, но сега нямаме време.

— Но, Хенри, това е самата истина — настоя тя. — И е само началото. Полицията дойде и събитията се заредиха едно след друго. — Тя продължи да говори несвързано. — Имаше и пласьори на наркотици, а мис Пийки не е мис Пийки, а в действителност е мисис Браун и Джереми се оказа убиецът и се опита да открадне една марка на стойност четиринадесет хиляди лири.

— Хм. Трябва да е била втора шведска жълта — отбеляза Хенри снизходително, но всъщност изобщо не я слушаше.

— Май точно такава беше! — радостно възкликна Клариса.

— Ама наистина прекаляваш с фантазиите си Клариса — нежно каза Хенри. Той премести малката маса и я сложи между двете кресла, после забърса трохите с носната си кърпа.

— Но, скъпи, аз не си измислям — продължи Клариса. — Не бих могла да съчиня чак такава история.

Хенри пъхна куфарчето си зад една от възглавничките на канапето, пооправи друга и отиде да остави третата върху едно от креслата. В това време Клариса продължи с опитите си да привлече вниманието му.

— Колко необичайно! — отбеляза тя. — Нищо толкова вълнуващо не ми се беше случвало досега, а тази вечер получих достатъчно за цял живот. Убийство, полиция, наркотици, симпатично мастило, скрити послания, почти ме арестуваха за убийство и накрая едва не ме убиха. — Тя направи пауза и погледна към Хенри. — Знаеш ли, скъпи, в известен смисъл се оказа, че това са прекалено много събития за една нощ.

— Хайде, иди да направиш кафето, скъпа — отговори Хенри. — И утре можеш да ми доразкажеш тези фантастични измишльотини.

Клариса изглеждаше ядосана.

— Хенри, не разбираш ли — попита го тя, — че тази вечер едва не ме убиха?

Хенри погледна часовника си.

— Сър Джон или мистър Джоунс ще пристигнат всеки момент — загрижено каза той.

— Ах, какво преживях тази вечер! — продължи Клариса. — Боже, напомня ми на някоя от историите на сър Уолтър Скот.

— Така ли? — попита Хенри със съмнение, докато оглеждаше стаята, за да се увери, че всичко си е на мястото.

— Леля ми ме караше да го науча наизуст — припомни си Клариса.

Хенри въпросително я погледна, а тя издекламира:

— „О, паяжината, която изплитаме, когато за пръв път в лъжа се оплитаме!“

Хенри сякаш едва сега я забеляза, наведе се над креслото и обви ръце около нея.

— Моят прелестен паяк! — каза той. Клариса опря длани в раменете му.

— Знаеш ли нещо интересно за паяците? — попита го тя. — Женските изяждат мъжките. — Тя почеса врата му с пръсти.

— По-скоро аз теб ще изям — страстно отговори Хенри и я целуна. Внезапно звънецът на вратата иззвъня.

— Сър Джон! — ахна Клариса и сепнато се дръпна от Хенри, който извика едновременно с нея:

— Мистър Джоунс!

Клариса го побутна към вратата.

— Иди и отвори — нареди тя. — Аз ще оставя кафето и сандвичите в преддверието, а ти можеш да ги внесеш тук, когато сте готови. Разговорите на високо равнище могат вече да започват. — Тя му прати въздушна целувка с ръка. — Успех, скъпи!

— Успех! — отговори Хенри. Той тръгна да излиза, но после се обърна. — Искам да кажа, благодаря. Чудя се кой ли е пристигнал пръв? — Той припряно закопча сакото си и си оправи вратовръзката, докато бързаше към вратата.

Клариса взе двете чинии и тръгна да излиза през вратата към преддверието, но спря, когато чу гласа на Хенри, който сърдечно казваше:

— Добър вечер, сър Джон!

Поколеба се за миг, сетне бързо отиде до тайника зад лавиците и натисна лоста. Вратата се отвори и тя се шмугна вътре.

— И Клариса напуска сцената мистериозно — патетично издекламира тя с драматичен шепот и изчезна в тайника миг преди Хенри да въведе в гостната премиер-министъра.