Паяжината

Глава петнадесета

Полицаят застана на прага на библиотеката и извика:

— Мистър Уоръндър, моля!

Джереми влезе, опитвайки се без успех да си придаде съвършено безгрижен вид. Полицаят затвори вратата и се върна на мястото си до масата, а инспекторът леко се надигна и издърпа за Джереми един стол от масичката за бридж.

— Седнете — нареди той рязко и се върна на мястото си. Джереми седна и инспекторът попита официално:

— Името ви?

— Джереми Уоръндър.

— Адрес?

— „Брод Стрийт“ 340 и „Гровнър Скуеър“ 34 — отговори Джереми, опитвайки се да говори нехайно. Той погледна към полицая, който записваше всичко това и добави: — Адрес в провинцията — Хепълстън, Уилтшир.

— От това мога да заключа, че вие сте джентълмен със самостоятелни доходи — отбеляза инспекторът.

— Боя се, че не е така — призна с усмивка Джереми. — Личен секретар съм на сър Кенет Томсън, президент на „Саксън-Арейбиън Ойл“. Това са неговите адреси.

Инспекторът кимна.

— Разбирам. От колко време работите за него?

— От около година. Преди това четири години бях личен асистент на мистър Скот Ейджиъс.

— А, да — рече инспекторът. — Онзи богат бизнесмен от Сити, нали? — Той помисли за миг, преди да продължи разпита. — Познавахте ли този човек — Оливър Костело?

— Не, до тази вечер не бях и чувал за него — каза Джереми.

— И не сте го виждали днес, когато е дошъл по-рано тук? — продължи инспекторът.

— Не — отвърна Джереми. — Отидох до клуба за голф с останалите. Ние, видите ли, вечеряхме там, понеже прислугата тази вечер почиваше и затова мистър Бърч ни покани в клуба.

Инспекторът кимна с глава. След кратка пауза той попита:

— Мисис Хейлшъм-Браун беше ли поканена?

— Не, не беше — каза Джереми.

Инспекторът повдигна вежди и Джереми по-бърза да поясни:

— Тоест — поясни той, — ако желаеше, тя можеше да дойде с нас.

— Искате да кажете — запита инспекторът, — че е била поканена и е отказала?

— Не, не — припряно отвърна Джереми, като изглеждаше някак стреснат. — Това, което исках да кажа бе, че… ами, Хейлшъм-Браун обикновено се прибирал много уморен и Клариса каза, че щели както обикновено да импровизират нещо за вечеря.

Инспекторът изглеждаше озадачен.

— Я да изясним това — сприхаво рече той. — Мисис Хейлшъм-Браун е очаквала съпруга си да се прибере за вечеря, така ли? Не е знаела, че малко след като се прибере, той ще излезе отново?

Сега вече Джереми изглеждаше съвършено объркан.

— Аз… ъ-ъ-ъ… ами… ъ-ъ-ъ… всъщност не зная — заекна той. — Не… сега като споменахте, тя сякаш каза, че той щял да излиза някъде вечерта.

Инспекторът стана и се отдалечи от Джереми.

— Тогава ми се вижда чудно — отбеляза той, — че мисис Хейлшъм-Браун не е дошла с трима ви в клуба, вместо да остава тук и да вечеря сама.

Джереми се завъртя на стола си, за да погледне инспектора.

— Ами… е… ами… — започна той, но после доби увереност и бързо продължи: — Имам предвид малката — заради Пипа, нали разбирате… Клариса не обича да излиза навън и да оставя детето самичко в къщата.

— Или пък защото — предложи инспекторът, като силно наблягаше на думите си — навярно е планирала да се срещне с някой посетител.

Джереми скочи на крака.

— Това е едно долно предположение — пламенно извика той. — И не е истина. Сигурен съм, че въобще не е била планирала подобно нещо.

— И все пак Оливър Костело е дошъл тук, за да се срещне с някого — изтъкна инспекторът. — Прислугата е почивала. Мис Пийки е била във вилата. Наистина тук не е имало друг, с когото да се срещне, освен мисис Хейлшъм-Браун.

— Всичко, което мога да ви кажа, е… — започна Джереми, но после се обърна и вяло добави: — По-добре попитайте нея.

— Попитах я — осведоми го инспекторът.

— И какво каза тя? — запита Джереми и се обърна с лице към полицая.

— Същото, каквото и вие — отвърна любезно инспекторът.

Джереми седна отново до масичката за бридж.

— Значи тогава знаете — отбеляза той.

Инспекторът се поразходи из стаята загледан в пода, сякаш беше потънал в размисъл. После се обърна към Джереми.

— Кажете ми сега — попита той, — как стана така, че всички заедно се върнахте от клуба? Така ли го бяхте замислили първоначално?

— Да — отговори Джереми, но после изведнъж промени отговора си. — Искам да кажа, не.

— Последно — кое от двете? — попита лукаво инспекторът.

Джереми пое дълбоко дъх.

— Ами — започна той, — стана така. Всички отидохме до клуба. Сър Раулънд и старият Хюго влязоха направо в трапезарията, а аз се присъединих към тях малко по-късно. Нали знаете, там има студен бюфет. Тренирах удари с топка, докато се стъмни, а после… е, някой попита „Да поиграем ли бридж?“ и аз казах „Да, защо не се върнем у Хейлшъм-Браунови, тъй като там е по-приятно и там да играем?“, което и сторихме.

— Разбирам — отбеляза инспекторът. — Значи идеята е била ваша?

Джереми сви рамене.

— Наистина не помня кой пръв го предложи — призна той. — Май беше Хюго Бърч, мисля.

— И… кога се върнахте тук?

Джереми помисли за миг и после поклати глава.

— Не мога да кажа точно — промърмори той. — Може би сме си тръгнали от клуба малко след осем.

— И после… какво? — почуди се инспекторът. — Дотук са около пет минути пеша?

— Да, там някъде. Игрището за голф граничи с тази градина — отговори Джереми и бегло погледна през прозореца.

Инспекторът отиде до масичката за бридж и погледна надолу.

— После играхте бридж?

— Да — потвърди Джереми.

Инспекторът поклати бавно глава.

— Трябва да е било някъде към двадесет минути преди моето идване тук — изчисли той. После започна бавно да се разхожда около масата. — Навярно не сте имали време да изиграете два робера и да започнете — той вдигна листа на Клариса, за да го види и Джереми — да започнете трети?

— Какво? — Джереми изглеждаше смутен за миг, но после бързо каза — О, не. Не. Резултатът от първия робер трябва да е от вчерашната игра.

Сочейки към другите листи, инспекторът замислено отбеляза:

— Май само един е записвал.

— Да — съгласи се Джереми. — Боя се, че всички малко ни мързи да пишем, затова оставихме тази работа на Клариса.

Инспекторът отиде до канапето.

— Знаехте ли за тайния коридор между тази стая и библиотеката? — попита той.

— Говорите за мястото, където намерихме трупа?

Точно него имах предвид.

— Не, не, нямах никаква представа, че съществува — заяви Джереми. — Чудесно е замаскирано, нали? Човек никога не би казал, че там има нещо.

Инспекторът седна върху облегалката на канапето, облегна се назад и премести една от възглавничките. Тогава забеляза ръкавиците, които лежаха под нея. Лицето му придоби сериозно изражение и той тихо каза:

— Следователно, мистър Уоръндър, нямало е откъде да знаете, че в тайника лежи труп? Така ли?

Джереми се обърна.

— Направо щях да падна, както се казва — отвърна той. — Жестока мелодрама. Не можах да повярвам на очите си.

Докато Джереми говореше, инспекторът подреди ръкавиците на канапето. След това вдигна един чифт като фокусник.

— Между другото, мистър Уоръндър, ваши ли са тези ръкавици? — попита той, опитвайки се гласът му да звучи безцеремонно.

Джереми се обърна към него.

— Не, искам да кажа, да — смутено отвърна той.

— Хайде пак, кое от двете имате предвид, сър?

— Да, мои са, мисля.

— Носехте ли ги на връщане от голф клуба?

— Да — сети се Джереми. — Сега си спомних. Да, носех ги. Тази вечер навън беше малко хладно.

Инспекторът стана от облегалката на канапето и отиде до Джереми.

— Мисля, че грешите, сър. — Той посочи инициалите върху ръкавиците и отбеляза: — Тези носят отвътре инициалите на мистър Хейлшъм-Браун.

Джереми спокойно отвърна на погледа му й рече:

— О, колко интересно. Моите ръкавици са същите като неговите.

Инспекторът отиде пак до канапето и отново седна на облегалката. После се наведе и измъкна нов чифт ръкавици.

— Може би и тези са ваши? — предположи той.

Джереми се засмя.

— Няма да се хвана втори път — отговори той. — В края на краищата един чифт ръкавици прилича на друг.

Инспекторът извади и третия чифт.

— Три чифта ръкавици — промърмори той, като ги разглеждаше. — Всички с инициалите на Хейлшъм-Браун. Любопитно!

— Ами все пак това е неговият дом, нали? — забеляза Джереми. — Защо да няма три чифта от неговите ръкавици?

— Най-интересното е — отговори инспекторът, — че вие взехте един от тях за ваши. А аз мисля, че вашите ръкавици в момента се подават от джоба ви.

Джереми пъхна ръка в десния си джоб.

— Не, в другия — каза инспекторът.

Вадейки ръкавиците от левия си джоб, Джереми възкликна:

— О, да. Да, наистина.

— Всъщност май не приличат много на тези, нали? — попита многозначително инспекторът.

— Всъщност това са ръкавиците ми за голф — отговори Джереми с усмивка.

— Благодаря ви, мистър Уоръндър — рязко приключи разговора инспекторът и нагласи пак възглавничката на канапето. — Това е засега.

Джереми се изправи с нещастен вид.

— Вижте — извика той, — нали не мислите… — Той направи пауза.

— Какво да мисля? — попита инспекторът.

— Нищо — отговори неопределено Джереми. Той постоя малко и после тръгна към библиотеката, ала полицаят го спря. Джереми се обърна пак към инспектора и с питащ поглед посочи към вратата на преддверието. Инспекторът кимна и Джереми излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Инспекторът остави ръкавиците на канапето, отиде до масичката за бридж, седна и пак се консултира със справочника „Кой кой е“.

— Така — промърмори той и зачете на глас: — Томсън, сър Кенет, президент на „Саксън-Арейбиън Ойл“ и „Гълф Петролиум Къмпани“. Хм! Впечатляващо! Любими занимания: филателия, голф, риболов. Адрес: Брод Стрийт 340 и Гровнър Скуер 34.

Докато инспекторът четеше, полицай Джоунс отиде до масичката на канапето и почна да подостря молива си в пепелника. Спря, за да вдигне от пода една стърготина и видя, че на него лежи карта за игра. Занесе я до масичката за бридж и я пусна пред своя началник.

— Какво е това? — попита инспекторът.

— Карта, сър. Намерих я ей там, до канапето.

Инспекторът я взе.

— Асо пика — отбеляза той. — Много интересна карта. Чакай малко. — Той я обърна обратно. Червена е. Значи е от същото тесте. — После взе червената колода от масата и я разстла отгоре. Полицаят му помогна да сортират картите.

— Тъй, тъй, нямаме асо пика — възкликна инспекторът и стана от стола си. — Това е много знаменателно, не мислите ли, Джоунс? — попита той, сложи картата в джоба си и отиде до канапето. — Играли са бридж без асо пика.

— Много знаменателно, наистина, сър — съгласи се полицаят, докато подреждаше картите на масата.

Инспекторът взе трите чифта ръкавици от канапето.

— Сега, мисля, е време за сър Раулънд Делахей — нареди той на полицая, като занесе ръкавиците до масата за бридж и сложи трите чифта един до друг.