Паяжината

Глава седемнадесета

Полицаят се върна в стаята и задържа вратата на Клариса.

— Влезте, моля, мисис Хейлшъм-Браун! — извика инспекторът. Когато Клариса влезе, сър Раулънд отиде при нея и й рече с подчертана сериозност:

— Клариса, скъпа — каза той, — направете каквото ще ви помоля. Искам да кажете на инспектора истината.

— Истината? — повтори Клариса със съмнение в гласа.

— Истината — пак каза сър Раулънд, наблягайки на думите си. — Това е единственото, което може да се направи. Говоря сериозно. Съвсем сериозно. — За момент той я изгледа втренчено и наистина сериозно, след което излезе от стаята. Полицаят затвори вратата след него и се върна на мястото си, за да си води бележки.

— Седнете, моля, мисис Хейлшъм-Браун — покани я инспекторът и този път й посочи канапето.

Клариса му се усмихна, но в отговор получи строг поглед. Тя отиде бавно до канапето, седна и почака малко, преди да заговори. После каза:

— Съжалявам. Ужасно съжалявам, че ви нагодих всички онези лъжи. Не исках да става така. — Тя наистина изглеждаше тъжна, когато продължи: — Човек понякога просто се забърква в разни неща, ако разбирате какво искам да кажа.

— Не бих казал, че разбирам — студено отвърна инспекторът. — Сега, ако обичате, да чуя фактите.

— Е, добре, всичко всъщност е съвсем просто — заобяснява тя и започна да отмята с пръсти, докато говореше. — Първо, Оливър Костело си тръгна. После Хенри се прибра у дома. След това го изпратих до колата. И сетне се върнах тук със сандвичите.

— Сандвичи ли? — попита инспекторът.

— Да. Съпругът ми, видите ли, ще доведе у дома един много важен чуждестранен посетител.

Инспекторът изглеждаше заинтригуван.

— О, и кой е този посетител?

— Мистър Джоунс — каза Клариса.

— Моля? — попита инспекторът и погледна към полицая.

— Мистър Джоунс. Това не е истинското име, но се налага да го наричаме така. Всичко е строго секретно — продължи тя. — Докато разговарят, ще похапват сандвичи, а аз щях да ям мус в учебната стая.

Инспекторът изглеждаше озадачен.

— Мус в… да, разбирам — промърмори той напълно объркан.

— Сложих сандвичите там — каза Клариса и посочи към табуретката — и след това започнах да разтребвам и точно отивах да върна една книга на лавиците и… тогава… и тогава на практика паднах отгоре му.

— Паднали сте върху трупа? — попита инспекторът.

— Да, той лежеше там, зад канапето. Погледнах да видя дали е… дали е мъртъв и се оказа точно така. Познах го, че е Оливър Костело, но не знаех какво да правя. Накрая позвъних в клуба за голф и помолих сър Раулънд, мистър Бърч и Джереми Уоръндър да се приберат веднага.

Инспекторът се облегна на канапето и студено попита:

— Не ви ли хрумна да позвъните в полицията?

— Е, да, хрумна ми — отговори Клариса, — но… тогава… е… — Тя пак му се усмихна. — Добре де, така и не позвъних.

— Не сте позвънили — промърмори сякаш на себе си инспекторът. Той се отдалечи, погледна полицая, вдигна безсилно ръце и пак се обърна към Клариса с въпроса: — Защо не позвънихте в полицията?

Клариса беше готова с отговора си:

— Ами защото смятах, че няма да е добре за съпруга ми — отговори тя. — Не зная дали познавате много хора във Форин Офис, инспекторе, но те ненавиждат вдигането на какъвто и да е шум около себе си. Обичат всичко да става тихомълком. А трябва да признаете, че около едно убийство винаги става доста шумно.

— Няма спор — беше всичко, което успя да измисли инспекторът в отговор.

— Много се радвам, че разбирате — приветства го Клариса с възторг в гласа. Тя продължи разказа си, но започваше да звучи все по-неубедително, тъй като почувства, че вече тъпче на едно място. — Искам да кажа, че той си беше съвсем мъртъв, защото нямаше пулс, така че повече нищо не можеше да се направи за него.

Инспекторът закрачи напред-назад, без да й отговаря. Проследявайки го с поглед, Клариса продължи:

— Искам да кажа, че си беше мъртъв, без знание дали би се намирал в нашата гостна или в Марсдън Ууд.

Инспекторът се обърна рязко към нея.

— Марсдън Ууд ли? — попита строго той. — Какво общо има Марсдън Ууд с тази работа?

— Там мислех да го занесем — отговори Клариса.

Инспекторът се хвана за главата и загледа пода, сякаш търсеше оттам вдъхновение. После тръсна глава, за да проясни ума си и твърдо каза:

— Мисис Хейлшъм-Браун, никога ли не сте чували, че труп изобщо не бива да се мести, особено ако се касае за престъпление?

— Разбира се, че знам това — тросна се Клариса. — Пише го във всички детективски разкази. Но това, видите ли, е истинският живот.

Инспекторът отчаяно вдигна ръце.

— Искам да кажа — продължи тя, — че в истинския живот е съвсем различно.

Инспекторът погледна Клариса, като замълча недоверчиво за миг, преди да попита:

— Съзнавате ли сериозността на това, което казвате?

— Разбира се — отвърна тя, — и ви говоря истината. Затова, разбирате ли, накрая позвъних в клуба и всички се върнаха тук.

— И ги убедихте да скрият трупа в тайника?

— Не — поправи го Клариса. — Това стана по-късно. Аз планирах, както вече ви казах, да занесат тялото на Оливър в колата му и да го оставят в Марсдън Ууд.

— И те се съгласиха? — в гласа на инспектора прозвуча явно недоверие.

— Да, съгласиха се — каза Клариса и му се усмихна.

— Честно казано, мисис Хейлшъм-Браун — безцеремонно започна инспекторът, — не вярвам на нито една ваша дума. Не вярвам, че трима отговорни мъже ще се съгласят да попречат на следствието по такъв начин и то поради такава незначителна причина.

Клариса скочи на крака. Отдалечи се от инспектора и рече повече на себе си, отколкото на него:

— Знаех си, че няма да ми повярвате, ако ви кажа истината. — После се обърна към него. — На какво бихте повярвали тогава? — попита тя.

Като я наблюдаваше внимателно, докато говореше, инспекторът отвърна:

— Виждам само една причина, поради която тези трима мъже биха се съгласили да излъжат.

— О? И какво имате предвид? Каква друга причина биха могли да имат?

— Биха се съгласили да излъжат — продължи инспекторът, — ако смятаха, или, нещо повече, ако действително знаеха, че… вие сте го убили.

Клариса втренчено го погледна.

— Но аз нямам никаква причина, поради която да го убивам — възрази тя. — Абсолютно никаква. — Тя се дръпна сърдито и извика: — О, знаех си, че ще реагирате точно така! Ето защо…

Клариса внезапно спря, а инспекторът се обърна към нея.

— Ето защо какво? — рязко попита той.

Тя остана замислена. Мина известно време и в държанието й настъпи видима промяна. Тя започна да говори още по-настойчиво:

— Добре тогава — заяви тя с вид на човек, който се кани да направи пълни самопризнания, — ще ви кажа защо.

— Смятам, че това би било най-разумно — каза инспекторът.

— Да — съгласи се и тя, обърна се и го поглед, на прямо. — Предполагам, че ще е най-добре да ви кажа истината — Клариса наблегна на думата „истина“.

Инспекторът се усмихна.

— Мога да ви уверя — посъветва я той, — че не е добре за вас, мисис Хейлшъм-Браун, ако разказвате на полицията куп лъжи. Най-добре ми разкажете точно какво се случи. И то от самото начало.

— Добре — обеща Клариса и седна на един стол до масичката за бридж. — О, Боже! — въздъхна после. — А се надявах, че съм го измислила страшно умно.

— По-добре човек да не се прави на голям умник — каза инспекторът и се настани с лице срещу Клариса. — И така — рече той, — какво наистина стана тази вечер?