Паяжината

Глава втора

Изявлението на Клариса произведе различна реакция у всеки от слушателите й. Джереми гръмко се разсмя, отиде при своята домакиня и я целуна, докато сър Раулънд остана зяпнал от почуда, а Хюго изглежда не можеше да реши как да й отвърне, след като и двамата ги беше направила на глупаци.

Когато сър Раулънд най-после намери какво да каже, то беше:

— Клариса, вие сте такава безскрупулна лъжкиня! — но гласът му прозвуча ласкаво.

— Е — отвърна Клариса, — и бездруго беше толкова дъждовен следобед, че вие не можехте да играете голф. Все пак трябваше малко да се позабавлявате, което и наистина стана, нали, скъпи мои?

— Не ще и дума! — извика сър Раулънд, докато отнасяше таблата към вратата. — Трябва да се засрамите от себе си, задето се подигравате на по-възрастни хора. Изглежда единствено младият Уоръндър позна, че става дума за едно и също вино.

Хюго, който досега само се смееше, го придружи до вратата.

— Та кой — попита той, прегръщайки през рамо сър Раулънд, — кой беше онзи, дето казваше, че щял да познае „Кокбърн 27-ма“ навсякъде?

— Няма значение, Хюго — отвърна примирено сър Раулънд. — Хайде по-късно пак да си пийнем от това вино, пък каквато и марка да е то. — Като продължаваха да си говорят докато излизаха, двамата мъже минаха през вратата, водеща към преддверието, която Хюго затвори зад тях.

Джереми седна срещу Клариса на канапето.

— Е, Клариса — рече той обвиняващо, — каква е тази история с херцословакския министър?

Клариса го погледна с невинни очи.

— Кое по-точно? — попита тя.

Като насочи пръст към нея, Джереми произнесе бавно и отчетливо:

— Тичал ли е някога на три пъти до къщичката на вратаря и обратно, навлечен с мушама, вземайки разстоянието за четири минути и петдесет и три секунди?

Клариса сладко се усмихна и отговори:

— Херцословакският министър е душичка, но е доста над шестдесетте и силно се съмнявам дали е тичал изобщо от години.

— Значи всичко това сте си го измислили? Казаха ми, че сигурно ще е така. Но защо?

— Ами — отвърна Клариса с още по-мила усмивка — нали цял ден се оплаквахте, че не правите достатъчно упражнения. Затова си помислих, че ще е проява на приятелски жест да ви помогна да наваксате. Нямаше да се хванете, ако ви предложех да направите една бърза обиколка на гората, но пък бях сигурна, че елементът на предизвикателство ще ви привлече. Затова ви изнамерих противник, с когото да се състезавате.

Джереми нададе комичен вой на отчаяние.

— Клариса! — изпъшка той. — Казвате ли изобщо някога истината?

— Разбира се, че я казвам… понякога — призна Клариса. — Но когато говоря истината, никой, изглежда, не ми вярва. Много странно! — Тя се замисли за миг, а после продължи: — Предполагам, че когато си измисляш разни неща, се вживяваш тях и затова започваш да звучиш убедително. — После бавно се упъти към френските прозорци.

— Можех да си спукам някой кръвоносен съд — оплака се Джереми. — Ама какво ли ви пука на вас от това.

Клариса се разсмя. Отваряйки прозореца, тя отбеляза:

— Мисля, че се прояснява. Ще бъде прекрасна вечер. Колко сладко ухае градината след дъжд! — Тя подаде глава навън и пое дълбоко дъх. — На нарциси.

Докато затваряше прозореца, Джереми отиде при нея.

— Наистина ли ви харесва да живеете в провинцията? — попита той.

— Страшно.

— Но навярно се отегчавате до смърт — извика той. — Всичко това е толкова нетипично за вас, Клариса. Сигурно театърът ви липсва ужасно. Чух, че преди години сте били луда по него.

— Така беше. Но тук успявам да създам свой собствен театър — каза през смях Клариса.

— Но навярно ви липсва вълнуващият живот в Лондон.

Клариса отново се разсмя.

— И какво му е вълнуващото? Приемите и нощните клубове ли? — попита тя.

— Колкото до партитата — да. От вас би излязла блестяща домакиня — отвърна Джереми, смеейки се.

Тя се извърна към него.

— Звучи като в роман от времето на крал Едуард — каза Клариса. — Както и да е, дипломатическите приеми са ужасно скучни.

— Но това е истинска загуба — вие, забутана в този край! — настоя той, като се приближи до нея и се опита да я хване за ръката.

— Загуба… за мен? — попита Клариса, издърпвайки ръката си.

— Да — пламенно отвърна Джереми. — А пък и Хенри…

— Какво Хенри? — попита Клариса и се зае с оправянето на възглавничката върху едно кресло.

Джереми втренчено я погледна.

— Не мога да си представя защо изобщо сте се омъжили за него — отвърна той, събирайки целия си кураж. — Той е доста по-възрастен от вас, с дъщеря, която е ученичка. — Джереми се облегна на креслото, като все така не откъсваше поглед от нея. — Той несъмнено е прекрасен човек, но като си помисля, че е от онези пуяци, които само си придават важност. Държи се точно като надут пуяк. — Той млъкна, очаквайки някаква реакция. Когато такава не последва, продължи: — Скучен е като прочетен вестник!

Тъй като тя все още не казваше нищо, Джереми опита отново:

— И няма никакво чувство за хумор — измърмори кисело той.

Клариса го погледна, усмихна се, но пак не каза нищо.

— Сигурно смятате, че не бива да говоря така — извика Джереми.

Клариса приседна на крайчеца на една табуретка.

— О, нямам нищо против — каза му тя. — Говорете си спокойно.

Джереми отиде да седне до нея.

— Значи разбирате, че сте направили грешка — попита нетърпеливо той.

— Само че не съм направила грешка — гласеше едва чутият отговор на Клариса. После, за да го подразни, добави: — Да не би да ми правите някакви неприлични предложения, Джереми?

— Определено — гласеше бързият му отговор.

— Колко мило — възкликна Клариса. Тя го смушка с лакът. — Продължавайте!

— Мисля, че знаете какво изпитвам към вас, Клариса — някак тъжно изрече Джереми. — Но вие просто си играете с мен, нали? Флиртувате. Това е просто една от вашите игрички. Скъпа, не можете ли да бъдете сериозна поне веднъж?

— Сериозна ли? Че какво му е хубавото на това да си сериозен? — отговори Клариса. — И без друго на света има достатъчно сериозни неща. Аз обичам да се забавлявам и бих искала всички около мен да правят същото.

Джереми унило се засмя.

— Щях да се забавлявам много повече в този момент, ако бяхте сериозна с мен — заяви той.

— О, я стига! — игриво му заповяда тя. — Разбира се, че се забавлявате. Ето ви тук — гостувате ни за уикенда заедно с моя прекрасен кръстник Роли. А също и милият стар Хюго, дошъл тази вечер за по едно питие. Двамата с Роли са много забавни. Не можете да отречете, че се забавлявате.

— Разбира се, че се забавлявам — призна Джереми. — Но не ме оставяте да ви кажа това, което наистина искам.

— Не ставайте глупав, скъпи — отвърна тя. — Знаете, че можете да ми кажете всичко, което пожелаете.

— Наистина ли? Сериозно ли говорите? — попита той.

— Разбира се.

— Много добре тогава — каза Джереми, стана от табуретката и застана с лице към нея. — Обичам ви — заяви той.

— Много се радвам — отговори жизнерадостно Клариса.

— Това е възможно най-лошият отговор — оплака се Джереми. — Трябваше да кажете: „Съжалявам“ със сериозен, пропит със съчувствие глас.

— Но аз не съжалявам — настоя Клариса. — Възхитена съм. Харесва ми хората да ме обичат.

Джереми отново седна до нея, но се извърна настрани. Сега той изглеждаше дълбоко нещастен. След като го погледа известно време, Клариса попита:

— Бихте ли направили всичко за мен?

Джереми се обърна към нея и пламенно каза:

— Знаете, че бих. Всичко. Абсолютно всичко — изрече той.

— Наистина ли? — попита Клариса. — Да допуснем, например, че убия някого, бихте ли ми помогнали… не, трябва да спра! — Тя стана и направи две-три крачки.

Джереми погледна Клариса в очите.

— О, продължете! — настоя той.

Тя направи малка пауза и сетне започна да говори:

— Преди малко ме попитахте дали не се отегчавам тук, в провинцията.

— Да.

— Е, предполагам, че донякъде… да — призна тя. — Или по-скоро бих се отегчавала, ако не беше моето тайно хоби.

Джереми изглеждаше озадачен.

— Тайно хоби ли? Какво е то? — попита я той.

Клариса пое дълбоко дъх.

— Разбирате ли, Джереми — започна тя, животът ми винаги е бил щастлив и спокоен. Никога не ми се е случвало нищо вълнуващо, затова започнах да играя на една измислена от мен малка игра. Наричам я „Да допуснем“.

Джереми изглеждаше озадачен.

— „Да допуснем“?

— Да — отвърна Клариса и закрачи из стаята. — Казвам си, например, „Да допуснем, че някоя сутрин слизам долу и намирам в библиотеката труп, какво бих направила тогава?“ Или „Да допуснем, че някои ден се появи жена и ми каже, че тя и Хенри тайно са се били оженили в Константинопол и че нашият брак е незаконен, какво бих й казала тогава?“ Или „Да допуснем, че последвам зова на сърцето си и стана известна актриса.“ Или „Да допуснем, че трябва да избирам между това да изменя на родината или да видя как застрелват Хенри пред очите ми.“ Разбирате ли какво имам предвид? — Тя изведнъж се усмихна на Джереми. — Или дори… — Клариса седна в креслото. — „Да допуснем, че избягам с Джереми, какво би станало тогава?“

Джереми отиде при нея и коленичи.

— Чувствам се поласкан — каза той. — Но дали наистина някога сте си представяли точно това?

— О, да — отвърна Клариса с усмивка.

— О, и какво се случва? — извика той и сграбчи ръката й. Тя отново я издърпа.

— Ами… последния път, когато си представях това, бяхме с вас на Ривиерата, в Жуан ле Пен и Хенри ни откри. Носеше със себе си револвер.

Джереми изглеждаше стреснат.

— Боже мой! — извика той. — Застреля ли ме?

Припомняйки си, Клариса се усмихна.

— Помня — рече на Джереми, — че той каза… — Тя направи пауза и след това с пресилено драматичен тон продължи: — „Клариса, или ще се върнеш с мен, или ще се убия!“

Джереми стана и се отдалечи.

— Страшно благородно от негова страна — каза той неубедително. — Не мога да си представя нещо по-нетипично за Хенри. Но, както и да е, вие какво му отговорихте?

Клариса се усмихваше все така самодоволно.

— Всъщност разигравах два варианта — призна тя. — В единия случай казвах на Хенри, че ужасно съжалявам и че не искам той да се убива, но че съм много влюбена в Джереми и нищо не мога да сторя. Хенри се хвърля в краката ми със сълзи на очи, но аз съм непоклатима. „Много си ми мил, Хенри — казвам му аз, — но не мога да живея без Джереми. Сбогом“. Сетне изхвърчам от къщата и право в градината, където ме чакате вие. Докато тичаме по пътечката към портата, чуваме, че в къщата проехтява изстрел, но продължаваме да тичаме.

— Мили Боже! — ахна Джереми. — Е, това със сигурност би разбило сърцето му, нали? Бедният Хенри! — Той се замисли за миг и после продължи: — Но казахте, че сте разигравали два варианта. Какво се случва в другия?

— О, Хенри е страшно съкрушен и ме моли толкова жално да тръгна с него, че просто нямам сърце да го напусна. Решавам да ви оставя и да посветя живота си на Хенри, за да го направя щастлив.

Лицето на Джереми придоби покрусен вид.

— Е, скъпа — печално изрече той, — вие наистина страшно се забавлявате. Но, моля ви, моля ви бъдете сериозна поне веднъж. Наистина говоря сериозно, когато казвам, че ви обичам. Обичам ви от много време. Не може да не сте го разбрали. Сигурна ли сте, че любовта ми е безнадеждна? Наистина ли искате да прекарате остатъка на живота си със скучния стар Хенри?

Отговорът на Клариса й беше спестен от влизането на едно тъничко, високо момиче на дванадесет години, облечено в ученическа униформа и ученическа чанта на гърба. С влизането си в стаята тя извика за поздрав: „Хей, Клариса!“

— Здрасти, Пипа! — отговори мащехата й. — Закъсня.

Пипа остави шапката си и чантата върху една кресло.

— Урок по музика — обясни тя лаконично.

— А, да — сети се Клариса. — Днес имаш урок по пиано, нали? Интересно ли беше?

— Не, беше ужасно. Трябваше да повтарям едни и същи противни упражнения. Мис Фароу каза, че били, за да подобрят техниката ми. Не ми даде да изсвиря онази хубава пиеса, която упражнявах. Има ли нещо за ядене? Умирам от глад!

Клариса се изправи.

— Не си ли изяде кифлите в автобуса? — попита тя.

— О, изядох ги — призна Пипа, — но това беше преди половин час. — Погледът, който тя хвърли на Клариса, беше толкова умолителен, че чак изглеждаше комичен. — Не може ли да получа малко кейк или нещо друго, за да ми държи до вечеря?

Клариса хвана Пипа за ръка и, смеейки се, я поведе към вратата, водеща към преддверието.

— Нека видим какво ще намерим — обеща тя.

Докато излизаха, Пипа възбудено извика:

— Има ли още от онзи кейк… дето е с черешки отгоре?

— Няма — каза й Клариса. — Вчера го дояде.

Джереми поклати глава, усмихвайки се, докато гласовете им заглъхваха в преддверието. Когато вече не можеха да го чуят, той бързо отиде до бюрото и припряно отвори едно-две чекмеджета. Но изведнъж се сепна, когато чу бодър женски глас да вика откъм градината „Хей, вие там вътре!“ и бързо затвори чекмеджетата. Обърна се точно навреме, за да види как една едра симпатична жена на около четиридесет години, облечена в костюм от туид и гумени ботуши, отвори френските прозорци и влезе вътре. Когато видя Джереми, тя се спря. Застанала на прага, тя рязко попита:

— Тук ли е мисис Хейлшъм-Браун?

Джереми нехайно се дръпна от бюрото и с престорено ленива крачка се отправи към канапето, като отвърна:

— Да, мис Пийки. Току-що отиде до кухнята с Пипа, за да й даде нещо за ядене. Нали знаете какъв вълчи апетит има тя.

— Децата не бива да ядат извън определеното за храна време — гласеше отговорът, изречен със силен, почти мъжки глас.

— Ще влезете ли, мис Пийки? — попита Джереми.

— Не, няма, защото съм с ботуши — обясни тя и гръмко се разсмя. — Иначе ще внеса пръстта от половината градина. — Тя отново се изсмя. — Дойдох само да я питам какви зеленчуци иска за утрешния обяд.

— Е, боя се, че… — започна Джереми, но мис Пийки го прекъсна.

— Знаете ли какво? — избоботи тя. — Пак ще намина.

Тя се накани да си тръгне, но изведнъж се обърна към Джереми:

— О, нали ще внимавате с това бюро, мистър Уоръндър? — каза властно тя.

— Разбира се — отговори Джереми.

— Много ценна антика е, видите ли — пояси мис Пийки. — Не бива да дърпате чекмеджетата толкова силно.

Джереми беше поразен.

— Ужасно съжалявам — извини се той. — Просто търсех хартия за писма.

— Средната преградка — почти излая мис Пийки и посочи с ръка, докато говореше.

Джереми се обърна към бюрото, отвори средната преградка и извади оттам лист хартия.

— Туйто! — рязко продължи мис Пийки. — Чудно как хората често не виждат неща, които са им под носа. — Тя сърдечно се разсмя, докато поемаше с широка крачка към градината. Джереми се присъедини към смеха й, но рязко спря, след като тя си отиде. Точно се накани да се върне до бюрото, когато влезе Пипа, дъвчейки кифла.