Паяжината

Глава шестнадесета

Полицаят отвори вратата на библиотеката и извика:

— Сър Раулънд Делахей.

Когато сър Раулънд се спря на прага, инспекторът го покани:

— Моля, влезте, сър, и седнете тук. Сър Раулънд отиде до масата за бридж, спря за миг, когато видя сложените отгоре ръкавици и после седна.

— Вие сте сър Раулънд Делахей? — попита формално инспекторът. След като получи в потвърждение бавно кимване с глава, той попита: — Какъв е адресът ви?

— Лонг Падък, Литълуич Грийн, Линкълншир — отговори сър Раулънд. После чукна с пръст по „Кой кой е“ и добави: — Не можахте ли да го намерите, инспекторе?

Инспекторът предпочете да не обръща внимание на това.

— Сега, ако обичате — рече той, — бих искал да ми опишете какво сте правили вечерта, след като сте излезли оттук малко преди седем.

Сър Раулънд очевидно беше мислил върху това.

— Валя целия ден — започна спокойно той, — и после изведнъж се проясни. Бяхме уредили да отидем да вечеряме в клуба, тъй като прислугата почива тази вечер. Затова така и направихме. — Сър Раулънд хвърли бърз поглед към полицая, сякаш да се увери, че последният смогва да записва сетне продължи: — След вечеря мисис Хейлшъм-Браун позвъни и тъй като съпругът й трябвало неочаквано да излезе отново, тя предложи тримата да се върнем и да направим каре за бридж. Което и направихме. Двадесетина минути след като започнахме да играем дойдохте вие, инспекторе. Останалото… знаете го.

Инспекторът изглеждаше умислен.

— Мистър Уоръндър представи нещата малко по-различно — забеляза той.

— Така ли? — рече сър Раулънд. — И какво каза?

— Каза, че предложението да се върнете и тук да играете бридж дошло от вас. Но допускаше също така, че може да е излязло и от мистър Бърч.

— А — спокойно отговори сър Раулънд. — Да, но, видите ли, Уоръндър дойде в клубната трапезария доста по-късно. Той не знаеше, че мисис Хейлшъм-Браун е звъняла.

Сър Раулънд и инспекторът останаха загледани един в друг, сякаш всеки се опитваше да смути другия с поглед. После сър Раулънд продължи.

— Вие, инспекторе, трябва по-добре от мен да знаете, че много рядко по даден въпрос има абсолютно единодушие между двама човека. Всъщност ако и тримата говорехме едно и също, на мен това би ми се сторило подозрително. При това много подозрително.

Инспекторът предпочете да не коментира тази забележка. Той издърпа един стол близо до сър Раулънд и седна.

— Бих искал да обсъдя с вас този случай, ако ми позволите, сър — предложи той.

— Много любезно от ваша страна, инспекторе — отвърна сър Раулънд.

След като известно време гледа замислено масата, инспекторът започна да говори:

— Мъртвият, мистър Оливър Костело, е дошъл в тази къща, както се вижда, с някаква точно определена цел. — Той направи пауза. — Съгласен ли сте, че така трябва да е било, сър?

— Моето мнение е, че той е дошъл да върне някои неща, които мисис Миранда Хейлшъм-Браун, както се казваше тя преди време, е взела по грешка — отговори сър Раулънд.

— Това може да е било само повод, сър — изтъкна инспекторът, — въпреки че дори в това не съм сигурен. Сигурен съм, че истинската причина, довела го тук, е съвсем друга.

Сър Раулънд сви рамене.

— Може и да сте прав — отбеляза той. — Не мога да преценя.

Инспекторът побърза да продължи:

— Навярно е дошъл да се срещне с точно определено лице. Може това да сте били вие, или може би мистър Уоръндър, или пък мистър Бърч.

— Ако искаше да се срещне с мистър Бърч, който живее наблизо — изтъкна сър Раулънд, — щеше да отиде в дома му. Не би дошъл тук.

— Възможно е — съгласи се инспекторът — Следователно остават четирима души. Вие, мистър Уоръндър, мистър Хейлшъм-Браун и мисис Хейлшъм-Браун. — Той направи пауза и погледна въпросително към сър Раулънд, преди да попита: — И така, сър, добре ли познавахте Оливър Костело?

— Ни най-малко. Виждал съм го веднъж-два пъти и това е всичко.

— Къде сте го виждали? — попита инспекторът.

Сър Раулънд се замисли.

— Два пъти в Хейлшъм-Браунови в Лондон преди повече от година и веднъж в един ресторант, мисля.

— И не сте имали причина, поради която да искате да го убиете?

— Това обвинение ли е, инспекторе? — попита усмихнато сър Раулънд.

Инспекторът поклати глава.

— Не, сър Раулънд — отвърна той. — Бих го нарекъл по-скоро елиминиране. Не мисля, че сте имали мотив да очистите Оливър Костело. Значи остават само трима души.

— Това започва да прилича на „Десет малки негърчета“ — отбеляза с усмивка сър Раулънд.

В отговор инспекторът също му се усмихна.

— Да вземем сега мистър Уоръндър — предложи той. — Добре ли го познавате?

— Запознах се с него едва преди два дни и то тук — отговори сър Раулънд. — Изглежда приятен млад човек, възпитан, образован. Приятел е на Клариса. Не зная нищо за него, но не бих казал, че е вероятният убиец.

— Толкова за мистър Уоръндър — отбеляза инспекторът. — Стигаме до следващия ми въпрос.

Сър Раулънд кимна в очакване.

— Доколко познавам мистър Хейлшъм-Браун, а също и мисис Хейлшъм-Браун? Нали това искате да научите? — попита той. — Всъщност много добре познавам мистър Хейлшъм-Браун, той е стар мой приятел. Колкото до Клариса — за нея знам всичко. Аз съм й настойник и тя ми е неизразимо скъпа.

— Да, сър — рече инспекторът. — Смятам, че този отговор изяснява твърде добре някои неща.

— Наистина ли?

Инспекторът стана и закрачи из стаята, преди да се обърне към сър Раулънд.

— Защо вие тримата променихте плановете си за тази вечер? — попита той. — Защо се върнахте тук и се престорихте, че играете бридж?

— Да сме се престорили? — извика остро сър Раулънд.

Инспекторът извади картата от джоба си.

— Тази карта — започна той, — беше намерена в другия край на стаята, под канапето. Просто не мога да повярвам, че сте изиграли два робера бридж и сте започнали трети с тесте от петдесет и една карти, без асо пика.

Сър Раулънд взе картата от инспектора, погледна гърба й и после му я върна.

— Да — призна той. — Навярно е трудно за вярване.

Инспекторът вдигна разочарован поглед нагоре, преди да добави:

— Мисля също, че трите чифта ръкавици на мистър Хейлшъм-Браун се нуждаят от известно обяснение.

След моментна пауза сър Раулънд отвърна:

— Боя се, инспекторе, че няма да получите такова от мен.

— Да, сър — съгласи се инспекторът. — Приемам, че сте сторили нещо нередно, за да окажете помощ на една дама. Но това не е хубаво, сър. Истината все пак ще излезе на бял свят.

— Чудя се дали ще стане така — гласеше краткият коментар на сър Раулънд върху току-що казаното.

Инспекторът отиде до тайника.

— Мисис Хейлшъм-Браун е знаела, че трупът на Костело е вътре — настоя той. — Дали сама го е завлякла там или вие сте й помогнали, не мога да кажа със сигурност. Но съм убеден, че тя е знаела. — Той се обърна с лице към сър Раулънд. — Предполагам — продължи после, — че Оливър Костело е дошъл да се срещне с мисис Хейлшъм-Браун, за да получи от нея пари чрез заплаха.

— Заплаха? — попита сър Раулънд. — За какво?

— И това ще излезе на бял свят, когато му дойде времето, сигурен съм — увери го инспекторът. — Мисис Хейлшъм-Браун е млада и привлекателна. За този Костело казват, че бил много популярен сред дамите. А мисис Хейлшъм-Браун е омъжена отскоро и…

— Спрете! — властно го прекъсна сър Раулънд. — Трябва да ви разясня някои неща. Лесно ще можете да проверите това, което ще ви кажа. Първият брак на Хенри Хейлшъм-Браун бе неудачен. Съпругата му Миранда беше красива жена, но неуравновесена и невротична. Здравето и характерът й дегенерираха тревожно и това наложи малката й дъщеря да бъде дадена в пансион. — Той млъкна замислено, след което продължи: — Да, наистина звучи шокиращо. Изглежда Миранда се е била пристрастила към наркотици. Не се изясни как се е снабдявала с тях, но не беше трудно да се допусне, че ги е получавала от този човек — Оливър Костело. Беше се увлякла по него и накрая взе, че и избяга с него. — След още една пауза и бърз поглед към полицая, за да види дали успява да запише всичко, сър Раулънд възобнови разказа си: — Хенри Хейлшъм-Браун е старомоден в своите разбрания и позволи на Миранда да се разведе с него — поясни той. — Но сега най-сетне намери мир и щастие в брака си с Клариса и мога да ви уверя, инспекторе, че в живота на Клариса няма никакви нелицеприятни тайни. Мога да се закълна, че няма нищо, с което Костело би могъл да я заплашва.

Инспекторът не каза нищо, но изглеждаше умислен.

Сър Раулънд стана, пъхна стола под масата и отиде до канапето. После, обръщайки се отново към полицая, той рече:

— Не мислите ли, инспекторе, че сте тотално на погрешен път? Защо сте толкова сигурен, че Костело е дошъл да види именно човек. Защо да не е нещо друго?

Инспекторът изглеждаше озадачен.

— Какво искате да кажете, сър? — попита той.

— Когато ни разказвахте за покойния мистър Селън — напомни му сър Раулънд, — споменахте, че Отделът за наркотици се е интересувал от него. Дали тук няма евентуална връзка? Наркотици — Селън — къщата на Селън? — Той направи пауза, но когато инспекторът не реагира, продължи: — Разбрах, че Костело е идвал веднъж тук и преди, очевидно да разгледа антиките на мистър Селън. Защо не допуснем, че има нещо в къщата, което той е искал да види? Навярно в това бюро. — Инспекторът хвърли бърз поглед към бюрото, а сър Раулънд продължи да развива своята теория. — Вземете и любопитната случка с онзи човек, който е дошъл тук и е предложил за него безбожна цена. Да допуснем, че Костело е искал да разгледа точно бюрото или пък, ако предпочитате, да го претърси. Да допуснем, че някой го е последвал дотук и този някой го е ударил там някъде до самото бюро.

Инспекторът не изглеждаше впечатлен.

— Всичко това са само предположения… — започна той, само за да бъде прекъснат от сър Раулънд, който настоя:

— Това е една много правдоподобна хипотеза.

— И според нея — запита инспекторът, — този някой после е напъхал трупа в тайника?

— Точно така.

— Тогава това трябва да е бил някой, който е знаел за него — забеляза инспекторът.

— Може да е бил човек, идвал и преди в къщата на Селън — изтъкна сър Раулънд.

— Да, всичко това е много добре, сър — нетърпеливо отговори инспекторът, — но така и не обяснява едно нещо…

— Кое е то? — попита сър Раулънд. Инспекторът твърдо го погледна.

— Мисис Хейлшъм-Браун знаеше, че трупът е вътре. Тя се опита да ни попречи да погледнем там.

Сър Раулънд отвори уста, за да каже нещо, но инспекторът вдигна ръка и продължи:

— Безсмислено е да се опитвате да ме убеждавате в противното. Тя знаеше.

За момент се възцари напрегната тишина. После сър Раулънд каза:

— Инспекторе, ще ми позволите ли да поговоря с повереницата си?

— Само в мое присъствие — гласеше незабавният отговор.

— Съгласен.

Инспекторът кимна.

— Джоунс!

Знаейки за какво се обръщат към него, полицаят излезе от стаята.

— Всички ние сме в ръцете ви, инспекторе — каза сър Раулънд на инспектора. — Ще ви помоля да проявите максимално снизхождение.

— Единствената ми грижа е да стигна до истината, сър, и да разбера кой е убил Оливър Костело — отговори инспекторът.