Паяжината

Глава шеста

Веднага щом Оливър Костело излезе с мис Пийки, Пипа избухна в сълзи.

— Той ще ме отведе оттук! — извика тя, ридаейки горчиво, без да се отделя от Клариса.

— Не, няма — успокои я тя, но единствения, отговор на Пипа беше да изкрещи:

— Мразя го! Винаги съм го мразела!

Долавяйки, че момичето е на ръба на истерията, Клариса рязко извика:

— Пипа!

Пипа отстъпи назад.

— Не искам да се връщам при майка си отново, по-скоро бих умряла! — викаше тя. — По-добре да умра! Ще го убия!

— Пипа! — захвана Клариса, но момичето вече беше изпаднало в истерия.

— Ще се убия — извика Пипа. — Ще си прережа вените да ми изтече кръвта!

Клариса я стисна за раменете.

— Пипа, овладей се! — заповяда тя на детето — Всичко е наред, казвам ти! Аз съм тук.

— Но аз не искам да се връщам при майка си и мразя Оливър! — извика тя отчаяно. — Той е гаден, гаден, гаден!

— Да, скъпа, зная, зная — утешително промълви Клариса.

— Не, не знаеш. — Сега Пипа изглеждаше още по-отчаяна. — Не съм ти разказала всичко за тогава… преди да дойда да живея тук. Просто не мога да говоря за това. Не само Миранда беше толкоз гадна и пиеше през цялото време или пък вършеше други подобни неща. Една нощ, когато беше излязла някъде и Оливър беше вкъщи с мен… мисля, че беше пил много… не знам… но… — Тя спря и известно време не можа да каже нищо. После, гледайки към пода, тя се насили да продължи и измънка неясно: — Той се опита да прави с мен разни неща.

Клариса изглеждаше поразена.

— Какво говориш, Пипа? — попита тя. — Какво искаш да кажеш?

Пипа я изгледа толкова отчаяно, сякаш искаше някой друг да изрече онова, което тя не можеше.

— Той… той се опита да ме целуне и когато го отблъснах, ме сграбчи и започна да разкъсва роклята ми. Тогава… — Тя рязко спря и избухна в неудържими ридания.

— О, миличкото ми! — прошепна Клариса и прегърна силно момичето. — Опитай се да не мислиш за това. Всичко е минало и повече нищо такова не те заплашва. Ще направя всичко възможно Оливър да си получи заслуженото! Гнусно животно! Това няма да му се размине!

Настроението на Пипа изведнъж рязко се смени. Очевидно сега беше завладяна от някаква нова мисъл, защото в гласа й се появи надежда.

— А може би ще го удари гръм — запита се тя гласно.

— Много е възможно — съгласи се Клариса, — много е възможно. — На лицето й се изписа мрачна решителност. — Сега вече се стегни, Пипа — подкани тя момичето. — Всичко е наред. — Тя извади от джоба си носна кърпичка. — Ето, издухай си носа!

Пипа направи, каквото й наредиха и сетне ползва кърпичката, за да избърше сълзите си от роклята на Клариса, която намери в себе си сили и да се засмее.

— Хайде, качвай се горе и си вземи вана — нареди й тя и обърна Пипа с лице към вратата за преддверието. — И гледай добре да се измиеш — вратът ти е черен.

Пипа вече изглеждаше добре.

— Винаги е такъв — отвърна тя, докато вървеше към вратата. Ала точно когато щеше да излезе внезапно се обърна и се втурна към Клариса. — Нали няма да му дадеш да ме отведе? — примоли се тя.

— Само през трупа ми — отговори решително Клариса, но сетне се поправи: — Не, по-добре през неговия. Точно така! Сега доволна ли си?

Пипа кимна и Клариса я целуна по челото.

— А сега тичай! — нареди й тя.

Пипа прегърна за последно мащехата си и излезе. Клариса остана за момент потънала в мисли и после, виждайки, че в стаята вече е станало доста тъмно, запали дискретното осветление. Отиде до френските прозорци, затвори ги, седна на канапето и се загледа пред себе си, очевидно потънала в размисъл.

Бяха минали само една-две минути, когато чу, че входната врата се затръшна и тя погледна в очакване към вратата на преддверието, откъдето, миг по-късно влезе съпругът й — Хенри Хейлшъм-Браун. Той беше много хубав мъж на около четиридесет години, с доста безизразно лице, носещ очила с рогови рамки и стиснал в ръка куфарче за документи.

— Здравей, скъпа — поздрави жена си Хенри, като запали лампите на стените и остави куфарчето си на креслото.

— Здравей, Хенри — отвърна Клариса. — Ужасен ден, нали?

— Така ли? — той отиде при нея, наведе се над канапето и я целуна.

— Не зная откъде да започна — каза тя. — Сипи си първо едно питие.

— Не сега — отговори Хенри, отиде до френските прозорци и дръпна завесите. — Кой е у дома?

Леко изненадана от този въпрос, Клариса рече в отговор:

— Никой. Днес е свободната вечер на Елгинови. Нали знаеш, пак е четвъртък. Ще вечеряме студена шунка, шоколадов мус и кафето ще бъде наистина хубаво, защото аз ще го направя.

Едно въпросително „Хм?“ от страна на Хенри беше единственият му отговор. Учудена, Клариса попита:

— Хенри, случило ли се е нещо?

— Ами, да, в известен смисъл — каза той.

— Нещо лошо? — полюбопитства тя. — Миранда?

— Не, не, нищо лошо, наистина — успокои я Хенри. — Бих казал точно обратното. Да, точно обратното.

— Скъпи — каза Клариса топло и с лек, добродушен присмех в гласа, — нима зад тази непроницаема фасада на служител от Форин Офис съзирам някакво човешко вълнение?

Хенри имаше вид на човек, предвкусващ нещо приятно.

— Е — призна той, — в известен смисъл наистина е доста вълнуващо. — Той направи пауза и сетне добави: — Както често става, в Лондон е паднала лека мъгла.

— И какво му е толкова вълнуващото на това — попита Клариса.

— Не, не, не мъглата, разбира се.

— Тогава? — подкани го Клариса.

Хенри бързо се огледа, сякаш за да се увери, че никой не ги подслушва и след това отиде да седне на канапето до Клариса.

— Не трябва да казваш на никого — опита се да й внуши той с много сериозен глас.

— Да? — подкани го Клариса очаквателно.

— Наистина е много поверително — повтори отново Хенри. — По принцип никой не бива да знае. Но, всъщност, налага се ти да знаеш.

— Добре де, хайде, казвай! — настоя тя. Хенри отново се огледа и после се обърна към Клариса.

— Всичко е много секретно — наблегна той. Направи пауза, за да подсили ефекта и сетне обяви: — Съветският премиер Календорф пристига в Лондон със самолет за една много важна конференция утре с нашия премиер-министър.

Клариса не беше впечатлена.

— Да, знам — отвърна тя.

Хенри се сепна.

— Как така знаеш? — запита той строго.

— Прочетох го във вестника миналата неделя — нехайно го осведоми Клариса.

— Не мога да разбера защо четеш тези долнопробни вестници — избухна Хенри. Той наистина изглеждаше ядосан. — Както и да е — продължи после, — вестниците просто нямаше откъде да научат, че Календорф пристига. Информацията беше строго поверителна.

— Бедничкият ми! — промърмори Клариса. После продължи с глас, в който се долавяше съчувствие, примесено с недоверие: — Това ли е строго поверителното нещо? Хайде де! В какво ли не вярвате вие, високопоставените личности!

Хенри стана и закрачи из стаята силно притеснен.

— О, Боже, явно има изтичане на информация — възропта той.

— Нима досега не си проумял — хапливо отбеляза Клариса, — че винаги има изтичане на информация. Всъщност винаги съм смятала, че всички вие сте подготвени за това.

Хенри изглеждаше някак оскърбен.

— Новината беше огласена официално едва снощи — каза й той. — Самолетът на Календорф трябва да кацне на Хийтроу в осем и четиридесет, но всъщност… — Той се надвеси над канапето и колебливо погледна жена си. — Кажи, Клариса — попита тържествено Хенри, — наистина ли мога да разчитам, че ще бъдеш дискретна?

— Далеч по-дискретна от неделния вестник — обиди се тя, пусна крака на пода и седна изправено. Хенри приседна върху облегалката на канапето и се наведе заговорнически към Клариса.

— Конференцията ще се състои утре в Уайтхол — информира я той, — но ще е огромно постижение, ако самият сър Джон и Календорф успеят първо да поговорят насаме. Е, репортерите, естествено сега всички чакат на Хийтроу и от момента, в който самолетът кацне, действията на Календорф ще бъдат повече или по-малко следени от обществеността.

Той отново се огледа, сякаш очакваше да види някой джентълмен от пресата да наднича през рамото му и продължи с глас, в които се долавят растяща възбуда:

— За щастие тази лека мъгла се превърна в наш съучастник.

— Продължавай — насърчи го Клариса. — Вече съм заинтригувана.

— В последния момент — осведоми я Хенри — ще се окаже неразумно самолетът да се приземи на Хийтроу. Той ще бъде отклонен, както е обичайно при подобни случаи…

— … към Байндли Хийт — прекъсна го Клариса. — Това е само на двадесет километра оттук. Разбирам.

— Винаги действаш твърде прибързано, Клариса, скъпа — неодобрително забеляза Хенри. — Но, така е, сега тръгвам натам с колата, за да посрещна Календорф на аеродрума и го довеждам вкъщи. Премиерът тръгва с кола от Даунинг стрийт и пристига директно тук. Половин час ще е предостатъчен, за да си кажат това, което имат, след което Календорф тръгва за Лондон заедно със сър Джон.

Хенри направи пауза. После стана и направи няколко крачки, преди да се обърне към нея и подкупващо да й каже:

— Ти знаеш, Клариса, че това може да бъде от голяма полза за моята кариера. Искам да кажа, че ми се оказва голямо доверие, след като срещата ще се състои тук.

— То ще бъде оправдано — твърдо отговори Клариса, отиде при съпруга си и се хвърли в прегръдките му. — Хенри, скъпи — възкликна тя, — мисля, че това е чудесно!

— Междувременно — важно я информира Хенри, — името, с което ще се обръщаме към Календорф, е „мистър Джоунс“.

— Мистър Джоунс? — Клариса се опита не много успешно да прикрие нотките на весело недоумение в гласа си.

— Точно така — обясни Хенри, — човек може да се изтърве, когато използва истинските имена.

— Да… но все пак мистър Джоунс… — почуди се Клариса. — Не можаха ли да измислят нещо по-добро? — Тя поклати глава със съмнение и продължи: — Междувременно… аз — какво? При това положение се оттеглям в харема или внасям напитките, поздравявам едва чуто и се изнизвам дискретно навън?

Хенри изгледа жена си някак притеснено, като я предупреди:

— Скъпа, трябва да подходиш сериозно към това.

— Но, Хенри, мили — настоя Клариса, — не може ли да подхождам сериозно и все пак мъничко да се забавлявам?

Хенри обмисли въпроса й за момент, преди да отговори мрачно:

— Мисля, че ще е по-добре, ако не се появяваш, Клариса.

Клариса не показа да се е обидила от това.

— Добре — съгласи се тя. — Ами храната? Дали ще искат нещо?

— О, не — рече Хенри. — И дума не може да става за ядене.

— Сандвичи, мисля аз — предложи Клариса. Тя седна на облегалката на канапето и продължи: — Най-добре сандвичи с шунка. В салфетки, за да се запазят свежи. И горещо кафе от термос. Да, така ще е най-добре. Шоколадовия мус вземам със себе си в спалнята за утеха, тъй като съм изключена от конференцията.

— Виж, Клариса… — започна неодобрително Хенри, само за да бъде прекъснат от жена си. Но тя стана и обви ръце около врата му.

— Скъпи, аз съм съвсем сериозна, наистина! — увери го тя. — Нищо няма да се обърка. Няма да позволя. — Тя нежно го целуна.

Хенри внимателно се освободи от прегръдката й.

— А стария Роли? — попита той.

— Той и Джереми вечерят в клуба за голф с Хюго — каза Клариса. — След това ще играл бридж, така че Роли и Джереми няма да се приберат преди полунощ.

— Елгинови също ги няма? — попита я Хенри.

— Скъпи, нали знаеш, че винаги отиват на кино в четвъртък вечер — напомни му Клариса. — Няма да се върнат преди единадесет.

Хенри изглеждаше доволен.

— Хубаво — възкликна той. — Всичко изглежда съвсем наред. Сър Джон и мистър… ъ-ъ-ъ…

— Джоунс — подсказа му Клариса.

— Точно така, скъпа. Мистър Джоунс и премиерът ще са си тръгнали доста по-рано. — Хенри погледна часовника си. — Е, аз най-добре да взема набързо един душ, преди да тръгна за Байндли Хийт — заяви той.

— А аз пък ще отида да приготвя сандвичите с шунка — каза Клариса и изчезна през вратата. Хенри взе куфарчето си и извика след нея:

— Не бива да забравяш лампите, Клариса. — Той отиде до вратата и загаси дискретното осветление. — Тук сами си произвеждаме тока, а това струва пари. — Той изгаси и лампите по стените. — Това не е Лондон, да знаеш.

Хвърли последен поглед към стаята, която сега тънеше в мрак, като се изключи слабата светлина идеща откъм преддверието, кимна и излезе, затваряйки вратата след себе си.