Паяжината

Глава четиринадесета

Инспекторът затвори вратата след Клариса и после отиде при полицая, който продължаваше да пише в бележника си.

— Къде е другата жена? Градинарката. Мис… ъ-ъ-ъ… Пийки? — попита инспекторът.

— Сложих я да легне в една от стаите — каза полицаят на началника си. — Тоест чак когато дойде на себе си след истеричния пристъп. Измъчих се с нея, казвам ви, смееше се и плачеше едновременно, беше ужасно.

— Ако мисис Хейлшъм-Браун желае да отиде да поговори с нея, няма проблем — каза инспекторът. — Но не бива да говори с онези тримата. Не бива да допускаме да уеднаквят версиите си и да се разберат какво да говорят. Надявам се, че си заключил вратата на библиотеката към преддверието?

— Да, сър — увери го полицаят. — Ключът е у мен.

— Изобщо не зная какво да мисля за тях — призна инспекторът на своя колега. — Всички те са уважавани хора. Хейлшъм-Браун е дипломат от Форин Офис, Хюго Бърч е мирови съдия, с когото се знаем, а другите двама гости на Хейлшъм-Браун приличат на хора от висшето общество, с добри обноски… е, разбираш какво имам предвид… Но има нещо странно. Никой от тях не е откровен с нас, включително и мисис Хейлшъм-Браун. Крият нещо и аз съм твърдо решен да разбера какво и дали това има нещо общо с убийството или не.

Той протегна ръце над главата си, сякаш търсеше вдъхновение свише и после отново се обърна към полицая:

— Е, хайде да приключваме с тази работа! — каза инспекторът. — Почваме ги един по един.

Когато полицаят стана прав, инспекторът промени решението си.

— Не, чакай малко. Първо ще поговоря с онова приятелче иконома — реши той.

— Елгин ли?

— Да, Елгин. Повикай го. Имам усещането, че той знае нещо.

— Разбира се, сър — отговори полицаят. Когато излезе от стаята, той видя Елгин да се мотае около гостната. Икономът нерешително се престори, че тръгва да се качва по стълбите, но спря, когато полицаят го повика и влезе в стаята силно притеснен.

Полицаят затвори вратата и зае отново мястото си, за да води бележки, а инспекторът посочи на иконома един от столовете на масичката за бридж. Елгин седна и разпитът започна.

— И така, тази вечер вие тръгнахте на кино — напомни инспекторът на иконома, — но се върнахте обратно. Защо?

— Казах ви, сър — отговори Елгин. — Съпругата ми не се чувстваше добре.

Инспекторът го погледна право в очите.

— Вие пуснахте мистър Костело в къщата, когато той дойде тук тази вечер, нали? — попита той.

— Да, сър.

Инспекторът се отдалечи на известно разстояние от Елгин, но внезапно се върна.

— Защо не ни казахте веднага, че онази кола е на мистър Костело? — попита той.

— Не знаех чия беше колата, сър. Мистър Костело не дойде с кола до входната врата. Дори не знаех, че е дошъл с кола.

— Не ви ли се стори странно? Да остави колата си до конюшните? — подпита го инспекторът.

— Ами, да, сър, предполагам, че имате право — отговори икономът. — Но се надявам, че е имал някаква причина за това.

— Какво искате да кажете? — попита бързо инспекторът.

— Нищо, сър — отвърна Елгин. Той изглеждаше прекалено доволен от себе си. — Съвсем нищо.

— Виждали ли сте преди мистър Костело? — гласът на инспектора прозвуча троснато.

— Никога, сър — увери го Елгин.

Инспекторът зададе следващия си въпрос някак многозначително:

— Не се върнахте тази вечер заради мистър Костело, нали?

— Казах ви, сър — рече Елгин. — Съпругата ми…

— Не искам да слушам повече за съпругата ви! — прекъсна го инспекторът и се отдалечи от него, след което продължи: — Откога работите за мисис Хейлшъм-Браун?

— От шест седмици — гласеше отговорът.

Инспекторът се обърна с лице към Елгин.

— А преди това?

— Аз… бях в малка почивка — смутено отговори икономът.

— В почивка значи? — повтори инспекторът подозрително. Направи пауза и продължи: — Вие знаете, че при създалите се обстоятелства ще се наложи вашите препоръки да бъдат прегледани много внимателно.

Елгин понечи да се изправи.

— Това ли ще е всичко… — започна той, но спря и пак седна. — Аз… аз не бих искал да ви заблуждавам, сър — продължи той. — Нищо нередно няма. Това, което искам да кажа, е, че тъй като оригиналните препоръки са скъсани… а аз не мога да си спомня много добре как бяха написани…

— Значи сам сте си написали препоръките? — прекъсна го инспекторът. — Така излиза, нали?

— Не съм искал да сторя нещо лошо — запротестира Елгин. — Трябваше да се прехранвам…

Инспекторът пак го прекъсна:

— За момента не ме интересуват фалшиви препоръки — каза той на иконома. — Искам да науча какво се е случило тук тази вечер и какво знаете за мистър Костело.

— Никога преди не съм го виждал — настоя Елгин. Поглеждайки към вратата на преддверието, той продължи: — Но имам представа защо е дошъл.

— О, и защо? — поиска да узнае инспекторат.

— Да изнудва — каза Елгин. — Държи я нещо.

— Под „държи я“ — каза инспекторът — приемам, че имате предвид мисис Хейлшъм-Браун?

— Да — продължи нетърпеливо Елгин. — Дойдох да я попитам дали ще иска още нещо и ги чух да си говорят.

— Какво точно чухте?

— Чух я да казва „Но това е изнудване. Няма да го допусна!“ — Докато цитираше Клариса гласът на Елгин прозвуча доста драматично.

— Хм — произнесе инспекторът със съмнение. — Нещо друго?

— Няма — призна Елгин. — Спряха, когато влязох, а когато излязох, заговориха по-тихо.

— Разбирам — отбеляза инспекторът. Той гледаше съсредоточено иконома, очаквайки той да продължи.

Елгин стана от стола. Той почти хленчеше, когато помоли инспектора:

— Нали няма да постъпите жестоко с мен, сър? И без друго доста изстрадах.

Инспекторът го погледа известно време и после го освободи с думите:

— Е, от мен да мине. Махайте се.

— Да, сър. Благодаря, сър — отговори припряно Елгин и побърза да излезе от стаята през вратата към преддверието.

Инспекторът погледа малко след него и после се обърна към полицая:

— Изнудване, а? — промърмори той и двамата с колегата си се спогледаха.

— А мисис Хейлшъм-Браун на пръв поглед изглежда уж толкова мила жена — отбеляза полицаят със строг поглед.

— Да… Е, човек никога не може да бъде сигурен — заяви инспекторът. Той направи пауза, след това нареди рязко: — Сега искам да видя мистър Бърч.

Полицаят отиде до вратата на библиотеката.

— Мистър Бърч, моля!

Хюго мина през вратата с дързък и доста предизвикателен вид. Полицаят затвори след него и седна близо до масата, а инспекторът поздрави Хюго го учтиво:

— Влезте, мистър Бърч — покани го той. — Седнете, моля. — Хюго седна и инспекторът продължи: — Боя се, че цялата работа е много неприятна, сър. Какво можете да ни кажете вие относно случилото се?

Хюго тропна с калъфа си за очила по масата и предизвикателно отговори:

— Абсолютно нищо.

— Абсолютно нищо? — учуди се инспекторът.

— Какво очаквате да кажа? — възрази Хюго. — Една проклета жена отваря един проклет килер и оттам изпада един проклет труп! — Той нетърпеливо изсумтя. — Направо ми изкара ума! Още не съм се съвзел. — Хюго изгледа свирепо инспектора. — Няма полза да ме питате каквото и да било — каза твърдо той, — защото нищо не зная по въпроса!

Инспекторът изгледа втренчено Хюго за миг, преди да го попита:

— Значи това е вашето твърдение, така ли? Просто, че не знаете нищо по въпроса?

— Казвам ви — повтори Хюго, — не съм го убил аз! — И пак погледна свирепо и предизвикателно. — Дори не го познавах.

— Дори не сте го познавали — повтори инспекторът. — Много добре. Не твърдя, че го познавате. И със сигурност не съм твърдял, че вие сте го убили. Но не мога да повярвам, че не знаете нищо, както се изразихте преди малко. Затова нека с общи усилия установим какво точно знаете. Да започнем с това, че поне сте чували за него.

— Да — озъби се Хюго, — и то съм чувал, че не бил стока.

— В какъв смисъл? — спокойно попита инспекторът.

— О, не зная — тросна се Хюго. — Бил от този тип, който се харесва на жените и който не се разбира с мъжете. Нещо такова.

Инспекторът направи пауза, преди да попита предпазливо:

— Нямате представа защо се е връщал в къщата за втори път тази вечер?

— Ни най-малка — отговори Хюго.

Инспекторът се поразходи из стаята и рязко се обърна с лице към Хюго.

— Мислите ли, че е имало нещо между него и настоящата мисис Хейлшъм-Браун?

Хюго изглеждаше шокиран.

— С Клариса? Мили Боже, не! Тя е толкова свястно момиче. И не й липсва разум. Дори не би погледнала мъж като него.

Инспекторът направи отново пауза и накрая каза:

— Значи не можете да ни помогнете?

— Съжалявам, но това е положението — отвърна Хюго, опитвайки се думите му да прозвучат безгрижно.

Правейки последен опит да изтръгне от него поне откъслечна информация, инспекторът попита:

— Нямате ли поне представа защо трупът беше в нишата?

— Разбира се, че не — отговори Хюго, сега вече обиден.

— Благодаря ви, сър — каза инспекторът и му обърна гръб.

— Какво? — попита Хюго със съмнение.

— Това е всичко. Благодаря ви, сър — повтори инспекторът. Той отиде до бюрото и вдигна оттам някаква червена книжка, която лежеше отгоре му.

Хюго стана, взе калъфа си за очила и точно тръгваше към библиотеката, когато полицаят стана и му препречи пътя. Тогава Хюго тръгна към френските прозорци, но полицаят каза:

— Моля насам, мистър Бърч — и отвори вратата към преддверието. Хюго се предаде и излезе през вратата, която полицаят затвори след него.

Инспекторът отнесе червената книга до масичката за бридж, седна и я отвори, а в това време полицаят иронично отбеляза:

— Мистър Бърч се оказа страшно словоохотлив, а? Забележете, че никак не е добре за един мирови съдия да се забърква в убийство.

Инспекторът започна да чете на глас:

— Делахей, сър Раулънд Едуард Марк, адвокат…

— Какво е това? — попита полицаят. Той надникна през рамото на инспектора. — О, „Кой кой е“.

Инспекторът продължи да чете:

— Завършил Итън, Тринити Колидж… хм… Аташе към Форин Офис… заместник-секретар… Мадрид… посланик…

— О! — възкликна полицаят, чувайки последната дума.

Инспекторът го погледна ядосано и продължи:

— Константинопол, Форин Офис… пратен със специални пълномощия… Клубове „Будълс“ и „Уайтс“.

— С него ли искате да говорите сега, сър? — попита полицаят.

Инспекторът помисли за момент.

— Не — реши после. — Той е най-интересния от компанията, затова ще го оставя за накрая. Да се заемем сега с младия Уоръндър.