Паяжината

Глава четвърта

Този път мис Пийки беше свалила ботушите сега стоеше по чорапи. В ръцете си държеше глава цветно зеле.

— Дано не възразявате, че се появявам в този вид, мисис Хейлшъм-Браун — прогърмя тя, докато крачеше към канапето. — Оставих ботушите отвън, за да не цапам стаята. Само искам да видите това зеле. — Тя заплашително се надвеси на облегалката на канапето и го бутна току под нос на Клариса.

— Ами изглежда много… ъ-ъ-ъ… хубаво — бе всичко, което Клариса успя да каже в отговор.

Мис Пийки бутна зелето към сър Раулънд.

— Погледнете го! — нареди му тя.

Сър Раулънд направи каквото му казаха и сетне се произнесе:

— Не виждам нищо нередно в него — заяви той. Но все пак взе зелето, за да го разгледа по-внимателно.

— Разбира се, че няма нищо нередно — излая насреща му мис Пийки. — Вчера занесох в кухнята точно същата глава като тази и онази жена там… — Тя прекъсна мисълта си, за да вметне между другото: — Разбира се, не искам да кажа нищо лошо за прислугата ви, мисис Хейлшъм-Браун, макар да имам доста за казване… — след което се върна към предишната си мисъл и продължи: — Тази мисис Елгин обаче има нахалството да ми каже, че главата била мизерно малка и тя нямала да я сготви. Каза нещо от рода на „Ако не можете да отгледате нещо по-добро в градината, по-добре си намерете друга работа“. Бях толкова ядосана, че ми идеше да я убия!

Клариса понечи да каже нещо, но мис Пийки безцеремонно продължи нататък:

— Вие знаете, че изобщо не желая да създавам неприятности — настоя тя, — но няма да позволя да бъда оскърбявана в тази кухня. — Тя направи кратка пауза, за да си поеме дъх и после поднови своята тирада: — Занапред — заяви мис Пийки — ще стоварвам зеленчуците до задната врата и мисис Елгин може да оставя там списък…

При тези думи сър Раулънд се опита да й върне зелето, но мис Пийки не му обърна внимание и продължи:

— Може да оставя списък на необходимите продукти. — Тя енергично тръсна главата си.

Нито Клариса, нито сър Раулънд успяха да измислят какво да отвърнат в отговор и градинарката отново отвори уста, за да продължи, ала в този момент телефонът иззвъня.

— Аз ще го вдигна — прогърмя тя, отиде до телефона, взе слушалката и изрева в нея: — Ало… да… — докато говореше, изтри с края на връхната си дреха плота на масата. — Тук е Копълстън Корт… Търсите мисис Браун?… Да, тука е. — Мис Пийки протегна слушалката и Клариса, след като смачка цигарата си, отиде до телефона и я пое от нея.

— Ало — каза Клариса. — Мисис Хейлшъм-Браун е… Ало! Ало! — Тя погледна мис Пийки и възкликна: — Колко странно! Изглежда затвориха.

Докато тя връщаше слушалката на мястото й, мис Пийки изведнъж се стрелна към малката масичка и я постави до стената.

— Извинете — прогърмя тя, — но мистър Селън обичаше тази масичка да стои плътно до стената.

Клариса хвърли скришом поглед към сър Раулънд, но все пак побърза да помогне на мис Пийки с масата.

— Благодаря — каза градинарката. — И още нещо — додаде тя, — нали много ще внимавате да не оставяте петна от чашите по мебелировката, мисис Браун-Хейлшъм? — Клариса притеснено погледна масата, докато градинарката се поправи: — Извинете… исках да кажа мисис Хейлшъм-Браун… — Тя гръмко се разсмя. — О, добре де, Браун! Хейлшъм, Хейлшъм-Браун — продължи тя. — Едно и също е, нали?

— Не, не е, мис Пийки — произнесе много отчетливо сър Раулънд. — В края на краищата конски кестен едва ли е същото, каквото кестеняв кон.

Докато мис Пийки добродушно се смееше на казаното, в стаята влезе Хюго.

— Хей вие, здравейте! — поздрави го тя. — Точно ме мъмриха, както му е редът. С голяма доза сарказъм. — Мис Пийки отиде при Хюго, тупна го по гърба и после се обърна към останалите.

— Е, лека нощ на всички ви! — извика тя. — Време е да си вървя. Дайте ми зелето!

Сър Раулънд й го подаде.

— Конски кестен — кестеняв кон — изрева към него. — Страшна смешка, трябва да я запомня! — Тя изчезна през френския прозорец, смеейки се все така гръмогласно.

Хюго я гледаше, докато си отива, и после се обърна към Клариса и сър Роналд:

— Как, за Бога, Хенри търпи тази жена — учуди се той гласно.

— Всъщност едва я понася — отвърна Клариса. Тя вдигна книгата на Пипа от креслото, постави я на масата и се отпусна върху него, а Хюго продължи:

— И аз така си мисля. Пустите й шеги! И тия нейни жизнерадостни ученически пориви!

— Боя се, че имаме случай на забавено развитие — додаде и сър Раулънд, поклащайки глава.

Клариса се усмихна.

— Съгласна съм, че е влудяваща — каза тя, — но е много добър градинар и, както все повтарям, върви в пакет с къщата, а тъй като къщата е учудващо евтина…

— Евтина? Наистина ли? — прекъсна я Хюго. — Изненадвате ме.

— Фантастично евтина — каза му Клариса. — Така гласеше обявлението. Дойдохме тук и я видяхме, след което веднага я наехме за шест месеца заедно с мебелировката.

— Кой е собственикът? — попита сър Раулънд.

— Някой си мистър Селън — отговори Клариса. — Но той е починал. Бил е търговец на антики в Мейдстън.

— А, да! — извика Хюго. — Точно така. Селън и Браун. Веднъж купих едно много хубаво огледало в стил Чипъндейл от техния магазин в Мейдстън. Селън живееше тук, в провинцията, и всеки ден пътуваше до там, но мисля, че понякога водеше клиенти и тук, за да видят разни неща, които държеше в къщата.

— Но забележете — обърна се Клариса към двамата, — къщата си има и някои неудобства. Точно вчера някакъв мъж в крещящ кариран костюм пристигна с една спортна кола и поиска да купи това бюро. — Тя посочи към него. — Казах му, че то не е наше и, следователно, не можем да го продаваме, но той просто не ми повярва и неспирно вдигаше цената. Накрая стигна чак до петстотин лири.

— Петстотин лири! — извика сър Раулънд действително стреснат. Той отиде до бюрото. — Мили Боже! — продължи след това: — Дори на Панаира на търговците на антики не мисля, че нещо е стигало такава цена. То наистина е приятна вещ, но едва ли е толкова ценно.

Хюго отиде при него до бюрото, а в това време Пипа се върна в стаята.

— Още съм гладна — оплака се тя.

— Не си — твърдо каза Клариса.

— Гладна съм — настоя Пипа. — Мляко, шоколадови бисквити и един банан не засищат коя знае колко. — Тя се замъкна до креслото и се строполи в него.

Сър Раулънд и Хюго все още съзерцаваха бюрото.

— Наистина е хубаво бюро — забеляза съм Раулънд. — Истинска антика, предполагам, на едва ли ще представлява такъв огромен интерес за колекционерите. Съгласен ли сте, Хюго?

— Да, но може би има някъде тайно чекмедже с диамантена огърлица — предположи шеговито той.

— Наистина има тайно чекмедже — намеси се Пипа.

— Какво? — извика Клариса.

— Намерих на пазара една книга, в която пише всичко за тайните чекмеджета в старинните мебели — обясни Пипа. — Затова огледах бюрата и всички вещи в къщата. Обаче само това си има тайно чекмедже. — Тя стана от креслото. — Елате — подкани ги тя, — ще ви покажа!

Тя отиде до бюрото и отвори една от преградките. Когато Клариса се приближи и се надвеси над канапето да гледа, Пипа плъзна ръка в преградката.

— Виждате ли — каза тя, — това го издърпваме навън и отдолу има нещо като малко резенце.

— Хм! — изсумтя Хюго. — Не бих казал, че е кой знае колко тайно.

— О, ама това не е всичко — продължи Пипа. — Натискате това нещо отдолу… и се подава едно малко чекмедженце. — Тя отново онагледи думите си и действително от бюрото навън се подаде едно чекмедженце. — Видяхте ли?

Хюго взе чекмеджето и извади отвътре някакво листче.

— Опа! — извика той. — Какво ли ще е това? — Той зачете на глас: — „Преметнах те!“

— Какво? — извика сър Раулънд, а Пипа избухна в неудържим смях.

Другите се присъединиха към нея, докато сър Раулънд шеговито я раздруса, а тя пък на свой ред се престори, че го удря с юмрук и сетне се похвали:

— Аз го сложих там!

— Ах, ти, мискинче такова! — каза сър Раулънд и й разроши косата. — Същата си като Клариса с нейните глупави номерца!

— Всъщност — каза Пипа — вътре имаше плик с автограф на кралица Виктория. Чакайте, ще ви покажа. — Тя се втурна към лавиците с книги, докато Клариса отиде до бюрото, пъхна обратно чекмеджето и затвори преградката.

Пипа отвори малка кутийка, която се намираше върху една от по-долните лавици с книги, извади стар плик, в който имаше три хартиени изрезки и ги показа на присъстващите в стаята.

— Автографи ли колекционираш, Пипа? — попита я сър Раулънд.

— Не точно — отговори Пипа. — Само между другото. — Тя подаде на Хюго една от изрезките, който я разгледа набързо и я прехвърли на сър Раулънд.

— Едно момиче в училище колекционира марки, а брат й има убийствена колекция — каза Пипа. — Миналата есен решил, че е попаднал на една марка, която видял във вестника… шведска или нещо подобно, която струвала стотици лири — докато говореше, тя подаде другите два автограф и плика на Хюго, който пък ги даде на сър Раулънд. — Братът на моята приятелка страшно се зарадвал — продължи Пипа — и занесъл марката на някакъв търговец. Търговецът обаче му казал, че тя не била това, което той си мислел, въпреки че била много хубава. Все пак му дал за нея пет лири.

Сър Раулънд подаде двата автографа на Хюго, който пък ги върна на Пипа.

— Пет лири е много добре, нали? — попита Пипа и Хюго изсумтя в знак на съгласие.

Пипа погледна автографите.

— Колко, според вас, струва автограф на кралица Виктория? — зачуди се тя гласно.

— Между пет и десет шилинга, мисля — кая й сър Раулънд, докато оглеждаше плика, който все още държеше.

— Тук има автографи на Джон Ръскин и Робърт Браунинг — информира ги Пипа.

— Боя се, че и те не са особено ценни — рече сър Раулънд, подавайки другия автограф и плика на Хюго, който ги върна на Пипа и съчувствено промърмори:

— Съжалявам, скъпа. Май не е кой знае какво, нали?

— Ех, да имах на Невил Дюк и Роджър Банистър! — прошепна замислено тя. — Тези исторически личности са умряла работа. — Тя прибра плика и автографите в кутията и после тръгна към вратата на преддверието. — Клариса, може ли да видя дали в килера не са останали още бисквити? — попита Пипа с надежда.

— Добре, щом искаш — каза Клариса и се усмихна.

— Ние трябва да тръгваме — каза Хюго и последва Пипа до вратата, като се провикна към стълбите: — Джереми! Хей, Джереми!

— Идвам! — извика Джереми, докато слизаше забързан надолу, стиснал в ръка стик за голф.

— Хенри скоро трябва да се прибере — прошепна Клариса повече на себе си, отколкото на другите.

Хюго отиде до френските прозорци и подвикна към Джереми:

— По-добре да минем оттук. По-близо е. — После се обърна към Клариса: — Лека нощ, Клариса, скъпа — рече той. — Благодаря ви, че стоически ни изтърпяхте. Вероятно после от клуба направо ще се прибера вкъщи, но обещавам да върна гостите ви цели и невредими.

— Лека нощ, Клариса — обади се и Джереми и последва Хюго навън в градината.

Клариса им махна за довиждане, а сър Раулънд отиде при нея и я прегърна.

— Лека нощ, скъпа моя — каза той. — Уоръндър и аз няма да се приберем вероятно преди полунощ.

Клариса го придружи до френските прозорци.

— Наистина прекрасна вечер — забеляза тя. — Ще ви проводя до портата на игрището за голф.

Те тръгнаха заедно през градината, без да се опитват да настигнат Хюго и Джереми.

— Кога обикновено се прибира Хенри? — по пита сър Раулънд.

— О, най-различно. Скоро ще се върне, предполагам. Както и да е, ще прекараме една спокойна вечер заедно, след като вечеряме студен бюфет и навярно ще се оттеглим рано, далеч преди да сте се върнали двамата с Джереми.

— И, за Бога, не ни чакайте! — каза й сър Раулънд. Те продължиха да вървят в непринудено мълчание, докато стигнаха портата на градината. Там Клариса каза:

— Добре, скъпи, ще се видим по-късно или може би утре на закуска.

Сър Раулънд нежно я щипна по бузата и забърза, за да настигне другарите си, докато Клариса тръгна обратно към къщата. Беше приятна вечер и тя вървеше бавно, като спираше да се наслаждава на гледката и уханията от градината, оставяйки мислите си да блуждаят. Засмя се, когато се сети за мис Пийки с нейното зеле, после установи, че се усмихва, като си спомни за Джереми и несръчните му опити да й се обясни в любов. Запита се лениво дали той наистина е бил сериозен. Докато стигне до къщата, вече кроеше планове как да се справи с предстоящото посещение на Съветския премиер-министър или какъвто беше там.