Паяжината

Глава седма

В клуба за голф Хюго се заоплаква от поведението на Клариса, задето ги беше изиграла с дегустацията на портвайна.

— Знаете ли, тя трябва наистина да престане тези игрички — каза той, докато си проправи път към бара. — Помниш ли, Роли, когато получи онази телеграма от Уайтхол, в която се казваше, че ще бъда предложен за почетна титла в следващия списък на номинираните за рицарско звание? Веднъж, когато вечерях с двамата, споменах на Хенри за това така, между нас и той се озадачи, а Клариса започна да се кикоти… и тогава разбрах, че тя е пратила проклетата телеграма. Понякога постъпва много детински!

Сър Раулънд се захили.

— Да, наистина. Много обича да разиграва театър. Знаете ли, че тя всъщност беше дяволски добра, когато играеше в училищния театър. По едно време си мислех, че го е взела на сериозно и че ще стъпи на професионална сцена. Страшно е убедителна, даже когато разказва и най-фантастичните лъжи. А такива са навярно артистите. Хора, които умеят да се преструват убедително. — Той потъна в спомени за момент и после продължи: — Най-добрата приятелка на Клариса в училище беше едно момиче, Джанет Колинс, чийто баща бе известен футболист. А и самата Джанет беше също луда по футбола. Е, един ден Клариса звъни на Джанет с преправен глас и се представя, че отговаряла за връзките с обществеността на някакъв футболен отбор, като й заявява, че Джанет била избрана за новия талисман на отбора, но че всичко зависело от това дали тя щяла да се маскира като зайче, което трябва да застане пред стадион „Челси“ по времето, когато запалянковците отиват на мач. Джанет успява някак да наеме заешки костюм навреме и отива на стадиона, облечена като зайко-байко, където стотици хора й се смели и била фотографирана от Клариса, която я чакала там. Джанет направо побесняла и май приятелството им беше дотам.

— О, добре тогава — изръмжа Хюго примирено, взе менюто и насочи вниманието си към далеч по-сериозното занимание — да избере какво ще вечерят по-късно.

В това време, няколко минути след като Хенри отиде да си вземе душ, в празната гостна на Хейлшъм-Браунови влезе Оливър Костело, промъквайки се тихо през френските прозорци, като остави завесите дръпнати, за да струи вътре лунната светлина. Той предпазливо огледа стаята, светейки си с фенерче, отиде до бюрото и запали лампата върху него. След като вече беше вдигнал капачето на тайното чекмедже, той изведнъж изгаси лампата и остана неподвижно за миг, сякаш се ослушваше. После очевидно се успокои, щракна отново лампата на бюрото и пак се надвеси над тайното чекмедже.

Зад гърба му скритата зад лавиците врата се отвори бавно и тихо. Костело прибра тайното чекмедже в бюрото, загаси отново лампата и рязко се обърна, за да получи в същото време един свиреп удар по главата от някого, който стоеше в нишата сред лавиците. Костело моментално се строполи зад канапето, а тайната врата се затвори отново този път по-бързо.

Известно време стаята остана тъмна до момента, в който Хенри Хейлшъм-Браун влезе откъм преддверието, запали лампите по стените и извика „Клариса!“ После си сложи очилата, напълни табакерата си с цигари от кутията на масата, стояща до канапето, а в това време Клариса влезе и рече.

— Ето ме, скъпи. Искаш ли един сандвич, преди да потеглиш?

— Не, мисля, че е по-добре да тръгвам — отвърна Хенри и нервно потупа сакото си.

— Но ти отиваш няколко часа по-рано — каза Клариса. — Дотам с кола няма да ти отнеме повече от двадесет минути.

Хенри поклати глава.

— Човек никога не знае — заяви той. — Може да спукам гума или нещо да се обърка с колата.

— Не бъди толкова припрян, скъпи — смъмри го Клариса, докато оправяше връзката му и каза: — Всичко ще мине съвсем гладко.

— Ами Пипа? — попита разтревожен Хенри. — Сигурна ли си, че няма да слезе долу и да се натъкне на сър Джон и Кален… искам да кажа мистър Джоунс, докато те разговарят?

— Не, няма такава опасност — увери го Клариса. — Ще се кача при нея в стаята и ще си устроим пиршество. Ще си изпечем наденичките, които са за утрешната ни закуска и ще си поделим шоколадовия мус.

Хенри се усмихна нежно на жена си.

— Много си добра с Пипа, скъпа моя — каза той. — Това е едно от нещата, за които съм ти най-благодарен. — Той млъкна смутен, после продължи: — Никога не успявам да се изразя добре… аз… ти знаеш… толкова мъки, а сега всичко е така различно. Ти… — Той взе Клариса в прегръдките си и я целуна.

За миг те останаха така прегърнати. После Клариса нежно се освободи, но продължи да държи ръцете му.

— Ти ме направи много щастлива, Хенри — каза тя. — А и Пипа ще бъде добре. Тя е чудесно дете.

Хенри топло се усмихна на жена си.

— А сега отивай да го посрещнеш твоя мистър Джоунс — нареди му тя и го побутна към вратата на преддверието. — Мистър Джоунс — повтори Клариса. — Все още недоумявам що за глупаво име са му измислили.

Хенри точно щеше да излезе от стаята, когато Клариса го попита:

— През централния вход ли ще влезете? Да не го ли заключвам?

Той спря на прага, за да помисли. После отговори:

— Не, мисля да влезем през френските прозорци.

— По-добре си облечи палтото, Хенри. Доста е студено навън — посъветва го Клариса и го побутна към преддверието, докато говореше. — Сложи си също и шала.

Той послушно взе палтото си от една закачалка в преддверието, а тя го последва до централния вход с последен съвет:

— Нали ще караш внимателно, скъпи?

— Да, да — извика в отговор Хенри. — Знаеш, че винаги така карам.

Клариса затвори вратата след него и отиде до кухнята, за да довърши сандвичите. Докато ги нареждаше на поднос, увивайки ги във влажна салфетка, за да се запазят свежи, не спираше да мисли за неприятната среща с Оливър Костело преди малко. Мръщейки се, тя отнесе сандвичите в гостната, където ги сложи на една ниска масичка. Внезапно уплашена да не си навлече гнева на мис Пийки задето оставя петна по масата, тя вдигна пак подноса и неуспешно забърса следите, които той остави, като, за да ги прикрие, сложи отгоре им една ваза с цветя, която стоеше наблизо. Премести сандвичите върху табуретката и после грижливо изтупа възглавничките на канапето. Вдигна книгата на Пипа и отиде да я сложи на някоя от лавиците, като си пееше тихичко „Ако някой срещне някой в цъфналата…“, но изведнъж спря да пее, надавайки силен вик, защото се препъна и почти падна върху Оливър Костело. Клариса се наведе над тялото и го позна.

— Оливър! — ахна тя. После остана да го гледа ужасена цяла вечност, както й се стори. После, когато се убеди, че той е мъртъв, бързо се изправи и се втурна към вратата, за да повика Хенри, но моментално осъзна, че него го няма. Обърна се пак към тялото, после изтича до телефона и вдигна слушалката. Започна да набира, но спря и постави слушалката обратно. Остана замислена за момент, гледайки към скритата врата на стената. Сетне бързо взе решение, хвърли пак бегъл поглед натам и като се наведе, неохотно започна да тегли тялото към нея.

Докато беше заета с това, вратата в стената бавно се отвори и на входа се появи Пипа, облякла халат върху пижамата си.

— Клариса! — простена тя и се втурна към мащехата си.

Стараейки се да застане между нея и тялото на Оливър Костело, Клариса леко смушка Пипа, опитвайки се да я отпрати.

— Пипа — помоли я тя, — не гледай, скъпа. Не гледай!

Пипа глухо извика:

— Не беше нарочно. Ох, наистина, не беше нарочно!

Ужасена Клариса сграбчи детето за ръцете.

— Пипа! Ти… ти ли беше? — ахна тя.

— Мъртъв е, нали? Съвсем мъртъв? — попита Пипа. Като ридаеше истерично, тя извика: — Не съм искала да го убивам. Не съм искала!

— Тихо сега, тихо! — утешително промълви Клариса. — Всичко е наред. Хайде, седни. — Тя заведе Пипа до креслото и я сложи да седне.

— Не съм искала, не съм искала да го убивам — продължи Пипа, като плачеше.

Клариса коленичи пред нея.

— Разбира се, че не си искала — съгласи се тя. — Сега слушай, Пипа…

Когато Пипа продължи да плаче още по-истерично, Клариса извика:

— Пипа, чуй ме! Всичко ще бъде наред. Трябва да забравиш всичко това. Трябва да го забравиш, чуваш ли?

— Да — изхълца Пипа, — но… но аз…

— Пипа — продължи Клариса още по-убедително, — трябва да ми се довериш и да повярваш на това, което ти казвам. Всичко ще бъде наред. Но трябва да бъдеш смела и да правиш точно това, което ти казвам.

Все още хълцайки истерично, Пипа се опита да се извърне настрани.

— Пипа! — извика Клариса. — Ще направиш ли това, което ти казвам? — Тя хвана детето и го обърна с лице към себе си. — Ще го направиш ли?

— Да, да, ще го направя! — извика Пипа и се сгуши в Клариса.

— Точно така — каза Клариса утешително, докато помагаше на Пипа да стане от креслото. — Сега искам да се качиш горе и да си легнеш.

— Моля те, ела с мен — примоли се детето.

— Добре, добре — успокои я Клариса. — Ще се кача съвсем скоро, веднага щом мога и ще ти дам едно хубаво малко бяло хапченце. После ще поспиш и на сутринта всичко ще ти се вижда съвсем различно. — Тя погледна надолу към тялото и додаде: — Може би просто няма за какво да се тревожим.

— Но той е мъртъв… нали? — попита Пипа.

— Не, не, може и да не е мъртъв — отвърна Клариса уклончиво. — Ще проверя. Сега си лягай, Пипа. Прави каквото ти казвам!

Като продължаваше да хълца, Пипа излезе от стаята и побягна нагоре по стълбите. Клариса остана загледана подире й и после пак се обърна към тялото на пода.

— Да допуснем, че намеря в гостната труп, как бих постъпила? — промърмори тя на себе си. След като постоя известно време потънала в размисъл, тя извика по-силно: — О, Господи, какво да правя?