Паяжината

Глава десета

По-възрастният от двамата полицаи — набит мъж с посивяла коса, — последва Клариса в стаята докато колегата му остана до вратата.

— Това е инспектор Лорд — обяви Клариса. — Тя се обърна към по-младия полицай — тъмнокос мъж малко над двадесетте с телосложението на футболист. — Съжалявам, как казахте, че ви е името? — попита тя.

Инспекторът отговори вместо него:

— Това е полицай Джоунс — заяви той. После продължи, обръщайки се към тримата мъже: — Съжалявам, че нахълтваме по този начин, джентълмени, но получихме информация, че тук е било извършено убийство.

Клариса и приятелите й заговориха едновременно:

— Какво? — извика Хюго.

— Убийство ли? — възкликна Джереми.

— Небеса! — извика сър Раулънд, а Клариса рече:

— Не е ли странно?

Всички изглеждаха безкрайно удивени.

— Да, позвъниха ни в управлението — каза им инспекторът. Той кимна към Хюго и добави: — Добър вечер, мистър Бърч.

— Ъ-ъ-ъ… добър вечер, инспекторе — смотолеви Хюго.

— Май някой ви е погодил номер, инспекторе — предположи сър Раулънд.

— Да — съгласи се Клариса. — Цялата вечер играем бридж тук.

Другите кимнаха, за да потвърдят казаното. Клариса попита:

— Кой казаха, че бил убит?

— Не споменаха имена — информира ги инспекторът. — Гласът просто каза, че някакъв мъж бил убит в Копълстън Корт и дали не бихме дошли незабавно. После затвориха телефона, преди да успеем да получим допълнителна информация.

— Това трябва да е лъжливо обаждане — заяви Клариса и благоприлично добави: — Колко е гадно да се погаждат такива номера!

Хюго зацъка с език, а инспекторът отвърна:

— Ще се изненадате, мадам, от смахнатите неща, които хората вършат понякога.

Той направи пауза и изгледа последователно всички, а после, обръщайки се към Клариса, продължи:

— Е, значи според вас тази вечер нищо необичайно не се е случило тук? — И без да дочака отговор, той добави: — Може би е добре да се срещна също и с мистър Хейлшъм-Браун.

— Той не е тук — каза Клариса на инспектора.

— Очаквам го да се прибере късно вечерта. — Разбирам — отвърна той. — Кой друг е отседнал в къщата в момента?

— Сър Раулънд Делахей и мистър Уоръндър — каза Клариса, като ги посочи и добави: — И мистър Бърч, когото вече познавате, е поканен за вечерта.

Сър Раулънд и Джереми поздравиха едва чуто.

— А, да — продължи Клариса, сякаш едва сега си е спомнила, — малката ми доведена дъщеря. — Тя наблегна на думата „малка“. — Сега си е в леглото и спи.

— А прислугата? — попита инспекторът.

— Те са само двама — една женена двойка. Но тази вечер почиват и отидоха на кино в Мейдстън.

— Разбирам — каза инспекторът и кимна бавно с глава.

Точно в този миг Елгин влезе в гостната откъм преддверието и почти се сблъска с полицая, който пазеше до вратата. След бърз въпросителен поглед към инспектора, Елгин се обърна към Клариса:

— Ще желаете ли нещо, мадам? — попита той.

Клариса изглеждаше стресната.

— Мислех, че сте на кино, Елгин — възкликна тя, когато срещна изпитателния поглед на инспектора.

— Върнахме се почти веднага, мадам — обясни Елгин. — Съпругата ми не се чувства добре. — Смутен, той добави някак неловко: — Ъ-ъ-ъ… проблеми със стомаха, навярно от нещо, което е яла. — Поглеждайки към инспектора и полицая, той попита: — Да не се е случило нещо… лошо?

— Как се казвате? — попита инспекторът.

— Елгин, сър — отговори икономът. — Сигурен съм, че няма нищо…

Инспекторът го прекъсна:

— Някой позвъни в полицейското управление и каза, че тук е било извършено убийство.

— Убийство? — ахна Елгин.

— Какво знаете по този въпрос?

— Нищо. Съвсем нищо, сър.

— Тогава значи не сте се обаждали вие? — попита го инспекторът.

— Не. Съвсем не.

— Когато се върнахте в къщата, вие сте влезли през задната врата… или поне така предполагам?

— Да, сър — отвърна Елгин. Силно обезпокоен, той беше станал по-почтителен в изказванията си.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

Икономът се замисли за миг и после отговори:

— Като се замисля, се сещам, че май близо до конюшните имаше някаква чужда кола.

— Чужда кола? Какво искате да кажете?

— Тогава се почудих чия ли може да е — припомни си Елгин, — защото е странно да се оставя там.

— Имаше ли някого вътре?

— Не мога да виждам толкова надалеч, сър.

— Джоунс, иди и хвърли един поглед — нареди инспекторът на полицая.

— Джоунс? — неволно извика стреснатата Клариса.

— Моля? — попита инспекторът и се обърна към нея.

Клариса бързо се съвзе. Тя му се усмихна и промърмори:

— Нищо… просто… реших, че не ми прилича много на уелсец.

Инспекторът направи знак на полицая и Елгин, че могат да вървят. Те излязоха заедно и в стаята настъпи тишина. След малко Джереми се премести на канапето и започна да яде от сандвичите с шунка. Инспекторът остави шапката и ръкавиците си върху креслото и после, поел дълбоко дъх, се обърна към присъстващите:

— Изглежда — заяви той, като говореше бавно и отчетливо, — някой е дошъл тук тази вечер съвсем непредвидено. — После погледна Клариса.

— Сигурна ли сте, че не очаквате някого? — попиха той.

— О, да… да — отговори Клариса. — Не сме очаквали неканени посетители. А и видите ли, ние сме само четиримата, за да направим каре за бридж.

— Така ли? — попита инспекторът. — Аз самият много обичам бриджа.

— О, така ли? — попита Клариса. — Да не играете система Блакууд?

— Предпочитам конвенционалното наддаване — каза инспекторът. — Кажете, мисис Хейлшъм-Браун — продължи после той, — вие живеете тук отскоро, нали?

— Да — отвърна тя. — От близо шест седмици.

Инспекторът я изгледа изпитателно.

— И откакто живеете тук, не са ставали разни странни неща? — попита той.

Сър Раулънд се намеси, преди Клариса да успее да отговори:

— Какво точно имате предвид под „странни неща“, инспекторе?

Инспекторът се обърна към него:

— Ами съществува една доста любопитна история, сър — информира той сър Раулънд. — Тази къща навремето беше на мистър Селън — търговец на антики. Той умря преди шест месеца.

— Да — спомни си Клариса. — Станало е май при нещастен случай, нали?

— Точно така — каза инспекторът. — Паднал по стълбите и си счупил главата. — Той погледна Джереми и Хюго и добави: — Обявиха го за нещастен случай. Може да е било така, но може и да не е.

— Искате да кажете — попита Клариса — че някой може да го е бутнал?

Инспекторът се обърна към нея.

— Да — съгласи се той, — или пък може кой да го е ударил по главата… — Той направи пауза, а напрежението сред слушателите му — почти осезаемо. В настъпилата тишина инспекторът продължи: — Някой може така да е нагласи тялото на Селън, че да изглежда сякаш е паднал по стълбите.

— Говорите за стълбите в тази къща? — попита неспокойно Клариса.

— Не, случило се е в неговия магазин — уведоми я инспекторът. — Разбира се, убедителни доказателства за това няма, но… този мистър Селън беше доста потайна личност.

— В какъв смисъл, инспекторе? — попита го сър Раулънд.

— Ами — започна инспекторът, — един или два пъти се наложи да ни дава обяснения за някои неща, както се казва. А веднъж и от Лондон, от Отдела за наркотици, дойдоха тук, за да го разпитват… — Той направи пауза, преди да продължи: — … но не излезе нищо сериозно — просто подозрения от общ характер.

— Да, това е официалната версия — отбеляза сър Раулънд.

Инспекторът се обърна към него.

— Точно така, сър — рече многозначително той. — Официалната версия.

— Докато неофициално… — подкани го сър Раулънд.

Джереми и Хюго и добави:

— Боя се, че не мога да навлизам в подробности — отвърна той и продължи: — Налице беше обаче едно доста любопитно обстоятелство. На бюрото на мистър Селън лежеше едно недовършено писмо, в което той споменаваше, че се сдобил с нещо, което описваше като несравнима рядкост, за което той… — инспекторът направи пауза, за да си спомни сякаш точните думи — за което той можел да гарантира, че не било фалшификат и искал за него четиринадесет хиляди лири.

Сър Раулънд се замисли.

— Четиринадесет хиляди лири — промълви той и продължи на висок глас: — Да, това са наистина много пари. Чудя се какво ли е било? Скъпоценност, предполагам, но думата фалшификат предполага… не зная, картина, може би?

Джереми продължаваше да си похапва от сандвичите, а в това време инспекторът отговори:

— Да, вероятно. В магазина нямаше нищо, което би могло да струва толкова много. Това стана ясно от описа на застрахованите неща. Партньор на мистър Селън беше една жена, която си има свой собствен бизнес в Лондон и която ни писа, заявявайки, че не може да ни окаже никаква помощ или да ни даде някаква информация.

Сър Раулънд бавно поклати глава и предположи:

— Значи може да е бил убит, а предметът, какъвто и да е бил той — откраднат.

— Напълно е възможно, сър — съгласи се инспекторът, — но все пак евентуалният крадец може и да не е успял да го намери.

— Ха, и защо мислите така? — попита сър Раулънд.

— Защото — отговори инспекторът — оттогава на два пъти магазинът е бил разбиван. Разбиван и претърсван.

Клариса изглеждаше озадачена.

— Защо ни казвате всичко това, инспектора — осведоми се тя.

— Защото, мисис Хейлшъм-Браун — започна инспекторът и се обърна към нея, — ми хрумна, че каквото и да е скрил мистър Селън, той може да го е скрил тук, в тази къща, а не в магазина си Мейдстън. Затова ви попитах дали не сте забеляза, ли нещо необичайно.

Вдигайки ръка, сякаш внезапно си е спомнила нещо, Клариса извика развълнувано:

— Точно днес някой звънна по телефона и поиска да говори с мен, а когато взех слушалката този, който ме търсеше, затвори. Това, в известен смисъл, е доста странно, нали? — Тя се обърна към Джереми и добави: — О, да, разбира се. Нали се сещате, онзи човек, който дойде завчера и искаше да купи разни неща… беше едър мъж с костюм на карета. Поиска да купи това бюро.

Инспекторът прекоси стаята и отиде да разгледа бюрото.

— Това тук ли? — попита той.

— Да — отвърна Клариса. — Разбира се, аз му казах, че не е наше, за да го продаваме, но той не ми повярва. Предложи ми огромна сума пари, далеч повече, отколкото струва бюрото.

— Много интересно — гласеше коментарът на инспектора, докато разучаваше бюрото. — Нали знаете, че такива мебели често имат тайни чекмеджета.

— Да, това има — каза Клариса. — Но вътре нямаше нищо особено. Само някакви стари автографи.

Инспекторът изглеждаше заинтригуван.

— Старите автографи могат да бъдат с огромна стойност, доколкото знам — рече той. — Чии бяха те?

— Мога да ви уверя, инспекторе — осведоми го сър Раулънд, — че тези не бяха достатъчно редки, за да струват повече от лира-две.

Вратата откъм преддверието се отвори и в стаята влезе полицаят, носейки малка книжка и чифт ръкавици.

— Да, Джоунс? Какво има? — попита го инспекторът.

— Прегледах колата, сър — отговори Джоунс. — Само чифт ръкавици на мястото на шофьора. Но в страничното джобче намерих талона на колата. — Той подаде книжката на инспектора, а Клариса и Джереми се усмихнаха един на друг, чувайки силния уелски акцент на полицая.

Инспекторът разгледа регистрационния талон.

— Оливър Костело, „Морган Маншънс“ 27, Лондон SW3 — прочете той гласно. После, обръщайки се към Клариса, той рязко попита: — Идвал ли е днес тук мъж на име Костело?