Петата погибел

11.

Но Клайст беше толкова далеч от смъртта, колкото е възможно за човешко същество.

— Мислиш ли — попита голата Дейзи, яхнала Клайст и облегната назад на коленете му, — че сексуалният акт с мен е по-хубав от рая?

Клайст внимателно се вгледа в гърдите й. Запита се защо са тъй прекрасни. Дори краткотрайният му престой в Мемфис и предишната липса на опит в областта на удоволствията не му бяха попречили да разбере, че човек може да се отегчи от всичко, ако свикне да го получава достатъчно често: лимонов крем, шах, тормоз на слугите, безделие, твърде много слънце или вино. Но голи жени? Това бе нещо, с което той никога нямаше да свикне. Чувството му на удивление пред женските тела със сигурност се променяше: вече ги познаваше по-добре, но това бе като да ядеш и да се наситиш — само няколко часа по-късно пак си толкова гладен, както и когато за първи път си изпитал глад. Но не свикваш с това, нали?

Той се отпусна назад и притвори очи, за да не забележи Дейзи колко внимателно я наблюдава. Не че тя имаше нещо против, но понякога той самият се срамуваше от силата на влечението си. Тъй като беше облегната назад и коленичила върху него, бедрата й бяха леко обтегнати, с изпънати стави и изпъкнали силни мускули. Не бяха дълги и стройни като краката на девойките Матераци, които бе успявал да зърне понякога, докато предизвикателно крачеха покрай него с роклите си, разцепени до горната част на бедрото и разкриващи гладко изящество, което никога не ще ти бъде позволено да притежаваш. Блудниците в Кити Таун нямаха тая свежа изтънченост и бяха по-разнообразни по размери и форми — от тлъстичките мукадки до дребничките, но весели гасконки с огромни кафяви очи — но никоя от тях не притежаваше мощните мускулести бедра на Дейзи, странно непропорционални спрямо останалата част от тялото й, почти като бедра на необичайно силен млад мъж. Освен това — косъмчетата и гънката между краката, източник на толкова много почуда и удивление. Невъобразими само допреди няколко месеца, ако не се броят неговите предположения, че обитателките на митичното Дяволско игрище биха имали нещо познато, например чифт топки и член, само че по-остър и по-свиреп, както подобава на толкова адски създания. Реалността на нещо тъй потайно и тъй меко все още го караше да се задъхва от срам и радост. Каква представа? Какво нещо? И после коремът й, с едва забележим пояс от тлъстини. После — заоблените гърди с твърди кафяво-розови връхчета, силната шия, широките устни, боядисани с онова червено восъчно нещо, което тя обичаше да си слага. После — щастливите, усмихнати очи и дългата коса.

— Забелязваш ли нещо по-различно в мен? — попита тя. — Ако си свършил да зяпаш.

Той отвори очи.

— Не ти ли харесва да те гледам?

— Много ми харесва. Но не трябва да се криеш.

— Не се крия — каза той, раздразнен и засрамен.

— Не се сърди. Можеш да ме гледаш — когато си поискаш. Но не отговори на въпроса ми. Е?

Явно имаше нещо, което той би трябвало да види, но не виждаше.

— Не знам — каза той, след като я огледа от глава до пети. — Кажи ми.

— Не се ли сещаш?

Клайст забеляза, че тонът и изражението й са се променили. Тя не му се сърдеше, че не е забелязал нова плитка или по-пищно украсен нокът на средния пръст. Беше гола, в края на краищата. Какво толкова можеше да е различно?

— Бременна съм.

Той я изгледа тъй, сякаш не разбираше. И наистина не разбираше.

— Не знам какво означава това.

Тя го изгледа със същото недоумение; щеше да бъде по-трудно, или поне по-странно, отколкото бе очаквала.

— Ще си имам бебе.

Макар че по лицето му се изписа крайно изумление, Дейзи нямаше чувството, че му е станало по-ясно.

— Но как? — попита смаяно той.

— В какъв смисъл?

— Как може да имаш бебе?

— Не знаеш ли как се правят бебетата?

— Не.

— Не са ли ти казвали в онова ваше Светилище?

— До тази година изобщо не бях виждал жена. Не. Нищо не знам. За какво говориш?

— Не ти ли е хрумвало да попиташ?

— За бебетата? Че защо да питам?

— Според теб как идват на бял свят?

— Не знам. Защо ми е да мисля за бебета?

— Не мога да повярвам.

— Защо да те лъжа?

Тя го изгледа объркана и притеснена.

— Не, не казвам, че лъжеш. Просто не мога да повярвам, че нямаш никаква представа за…

— Е, нямам.

Двамата се спогледаха — Клайст пребледнял от ужас, Дейзи пребледняла от объркване. Настана кратко мълчание.

— Добре, обясни ми защо ще имаш бебе — каза той.

— Заради теб.

— Заради мен ли? Та аз не знам нищо за бебетата.

— Ти ми направи бебето.

— Как?

Тя бавно осъзна колко бездънно е неговото невежество.

— Когато твоят пенис е вътре в мен и имаш тръпки. Така се правят бебета.

— Боже мой! Защо не ми каза?

— Не знаех, че не знаеш.

— Нищо не знам.

В това твърдение имаше голяма доза истина. Преди да попадне в Мемфис, той не познаваше почти нищо освен религията, която му вдъхваше само омраза и страх, и убийството, в което доста го биваше, но то също го плашеше, понеже се боеше да не бъде убит. В Мемфис върху него се изляха знания за какво ли не, и огромната суха гъба на невежеството му попи поразително количество от тях. Уви, тепърва трябваше да сложи всичко това в ред и да направи изводите, които би трябвало да направи далеч по-рано дори един много глупав петнайсет-шестнайсетгодишен младеж. В някои отношения той самият беше едва ли не малко бебе.

— Какво ще правим? — попита той безнадеждно.

— Каквото имаше за правене, ти вече го направи — отговори тя сприхаво и несправедливо.

— Ти знаеше всичко. Вината е твоя.

— Моя ли?

— Да. Баща ти ще ме убие.

— Не, няма.

— Слава Богу. Сигурна ли си?

— Освен — каза тя — ако не се ожениш за мен.

— Да се оженя за теб?

— Сега ще речеш, че никога не си чувал за брак.

— Това е нелепо.

— Не по-нелепо от това да не знаеш как се правят бебета.

Тук вече Клайст не издържа.

— Хората се женят открито. И говорят за това. Никой никога не говори откъде идват бебетата.

— Е — каза унило тя, — сега вече знаеш.

Бащата на Дейзи не бе нито толкова доволен, колкото очакваше тя, нито тъй свирепо настроен, както се боеше Клайст. Той имаше добро отношение към младежа, защото беше спасил както живота на дъщеря му (най-вероятно истина) така и честта й (което определено нямаше нищо общо с истината). Но това бе станало другаде и разполагаха само с думата на Дейзи, че нейното описание на събитията около спасението й е достоверно. Но дори ако приемеха за чиста монета нейния разказ за храбростта и бойните умения на Клайст, проблемът беше, че Клефтите не ценяха особено тези качества. В резултат те охотно приемаха чужденеца, който бе сторил голямо добро на една от техните сънароднички, но извън това не го оценяваха кой знае колко високо. Дейзи беше дъщеря на човек със значително благосъстояние и авторитет, основан на големия му талант в кражбите, предизвикващ силно възхищение дори сред това племе, чието название бе станало синоним на крадец. След като стана известно за бременността на Дейзи, Клайст по неин съвет предложи да се включи в разбойническите набези, но това само задълбочи проблема. Предложението бе направено толкова небрежно и с тъй очевидно убеждение, че масовите грабежи на Клефтите са фасулска работа, че предизвика всеобща обида, особено сред онези, които дотогава съчувстваха на положението му. Това до такава степен разклати позициите му на кандидат-жених, че Дейзи го обвини в съзнателен саботаж. Вече беше обидил всички, и най-вече момичето, което едва сега осъзнаваше колко силно обича. След като преодоля смайването от начина, по който бе станал баща, той повторно се смая колко прекрасна му се стори самата идея. Доколкото можеше да види около себе си, бебетата бяха красиви, мили и предимно щастливи. Като се има предвид, че родителите им бързаха да ги приберат, когато ставаха най-досадни и шумни, и че той просто ги наблюдаваше в най-добрия им вид през плътната завеса на тоталното си невежество, неговият оптимизъм бе може би разбираем, но напълно безпочвен. Но имаше и дълбоко заровени чувства, които сега се надигаха от дъното на жилавата му млада душа. Невъобразимата доскоро идея за бащинство сега изглеждаше като чудесно приключение. И все пак нетактично поднесеното предложение да придружи Клефтите в някой от техните набези сякаш заставаше на пътя на собственото му щастие. Налагаше се да предприеме нещо драстично. Най-напред той предложи на бащата на Дейзи цялото си имущество — тоест всичко, което задигна от Мемфис и после си възвърна от бандата на лорд Дънбар. Това зарадва бащата и усмири гнева на Дейзи. После Клайст предложи да демонстрира колко полезни могат да бъдат уменията му на стрелец, и то по такъв начин, че да не прояви неуважение към грабителския талант на Клефтите. Слушайки как се хвалят със своите едва ли не неизменно успешни набези, той все пак установи, че нежеланието им да спират и да се бият ги кара да прибягват към опасно елементарна тактика, след като лишат съседите си от коне, говеда, сушени плодове и месо, бъчви вино, столове, пари, овце, кози, прасета, накити и всякакво друго движимо имущество. Принципът, който спазваха винаги, бе просто да си плюят на петите и час по-скоро да се укрият сред планините. Категоричният отказ на всеки Клефт да поеме по-голям риск от другите и тяхната обща липса на боен ентусиазъм означаваше, че те не вземаха никакви мерки за борба с преследвачите или за създаването на подвижни отбранителни позиции, от които да забавят и най-свирепите преследвачи.

През месеците, откакто пристигна тук като почетен гост, Клайст изработи голям брой лъкове със значително по-добро качество от онзи, който бе използвал, за да избие бандата на Дънбар. И честно казано, чувстваше се малко засегнат от отношението на Клефтите към неговите способности. Сега смяташе, че може да ги впечатли, без да им натрива носовете, и да си създаде репутация, без да поема повече рискове от онези, които познаваше и лесно можеше да пресметне. Кражбите му се струваха опасни — криеха твърде много неизвестни.

Както вече бе видял, техните стрелкови умения бяха толкова примитивни, колкото и техните лъкове — можеха да бъдат сравнително ефективни при масирана стрелба, но в крайна сметка това се отнася до всички. Според експертното становище на Клайст, всяка по-точна оценка би граничила с обидата. Затова той уреди демонстрация на мястото на една голяма беда за Клефтите в ниските предпланини на тяхната територия, където след един набег петдесет грабители бяха настигнати и изклани само на крачка от спасението. Петдесет жертви бяха ужасна загуба за племето, наброяващо според Клайст по-малко от хиляда и петстотин души — две трети от тях жени, деца и старци. Вече три години оттогава, а те все още не се бяха опомнили. Това бе една от причините да се държат толкова либерално с жените си. Клефтите просто нямаха достатъчно мъже, за да продължават да живеят като околните племена. Вече по-деликатно и под ръководството на Дейзи, Клайст предложи да им покаже как би могъл да помогне за предотвратяването на нова трагедия. Не беше лесно да организира демонстрацията, защото, макар че бяха готови да гледат, те проявяваха подчертана липса на желание да се включат в действието. Клайст им бе показал тъпите стрели, които възнамеряваше да използва за демонстрацията, но Клефтите с право смятаха, че и те са твърде опасни. Всъщност трябваше доста време и солидна доза подигравки от страна на жените, които Дейзи привлече на своя страна, за да му разрешат да използва необходимите коне. В крайна сметка всичко бе одобрено и теренът — подготвен. Разбираемо е, че мнозина от насъбраните зрители бяха опечалени и дори смазани от скръб при спомена за голямото нещастие. Клайст бе изработил двайсет грубовати човешки фигури, а Дейзи и нейните приятелки ги завързаха на тъй неохотно отпуснатите коне. Клайст застана зад една висока до гърдите стена, която бе построил и маскирал с клони точно на мястото на клането. На петстотин метра от него отегчените коне унило пасяха жилавата трева. После двайсетина момичета събраха апатичните животни в неравна редица срещу далечния Клайст, вдигнаха кожени камшици и по сигнал на Дейзи ги стовариха с все сила върху хълбоците на конете. Това промени коренно отношението на животните. Те зацвилиха и се вдигнаха на задни крака, а крясъците на момичетата ги накараха да се впуснат напред в бесен галоп. Сламените мъже на гърбовете им подскачаха и се мятаха. За да подсили ефекта, Клайст се бе съблякъл до кръста, демонстрирайки странния си, но впечатляващ торс с мускули като възли на дебели въжета и размери като на мъж с двайсет години по-възрастен от него. Пусна първата стрела. Всички гледаха как тя литна нагоре далеч по-бързо и в далеч по-широка дъга, отколкото бяха виждали някога. Стрелата улучи сламения човек, в когото се целеше, право в гърдите и излезе от другата страна. Това беше впечатляващо, но все още недостатъчно, за да смае зрителите. Той изчака, докато конете се приближат — поемаше риск, за да направи истинско представление. След това, за деветдесетте секунди, които трябваха на ужасените коне, за да стигнат до него, пусна поразително бърза поредица от стрели, тъй че когато животните изтропаха покрай него, бяха улучени всички мишени, освен две.

Клефтите бяха впечатлени, но предпазливи.

— Онези бяха сто души.

— Бих могъл да поваля трийсет, много преди да стигнат дотук. Никой не би приел такива загуби. Освен това нямаше да го направя така. Щях да ги изтребвам часове или дори дни, преди да стигнат дотук. От шестстотин метра мога да поваля петима с всеки десет изстрела — осмина, ако броим и конете.

Имаше още няколко възражения, но идеята беше приета. А и какво толкова имаха да губят, освен един симпатичен чужденец, за когото, честно казано, изобщо не им пукаше.