14.

— Само Бог и тези момичета могат да те обичат заради теб самия — каза Кейл на Хенри Мъглата, след като две седмици бе прехвърлян като безценна награда от една група момичета в друга. — Клетите създания просто не са наясно.

— Още една причина да се възползвам, докато не е свършило.

Срещу това не можеше да се възрази. Една вечер едно от момичетата, което бе пийнало повече вино, отколкото можеше да носи, издрънка пред Хенри Мъглата, че от двамата младежи именно той е категоричният фаворит на момичетата. Силно зарадван, Хенри поиска да чуе повече и въпреки упреците на партньорката си, бъбривото момиче охотно се разприказва.

— Твоят приятел вечно е или тъжен, или ядосан — оплака се тя. — Не е като теб — каквото и да направим, не можем да го зарадваме истински. Толкова е труден понякога. Знаеш ли как го наричат някои от нас?

— Не можеш ли поне веднъж да си затвориш голямата уста? — сгълча я приятелката й.

— Ти млъквай! Наричаме го… наричаме го Оцетения Том.

— Не трябва да бъдете много строги към него — каза Хенри Мъглата, изпаднал в сълзливо-сантиментално настроение, защото също бе пийнал повечко. — Сърцето му е разбито.

— Наистина ли? — рече момичето и заспа.

Но другото момиче, Винченца, беше умница. Тя умело разпита подпийналия Хенри и изкопчи от него цялата история.

— Лошо момиче — каза Винченца. — Колко зле е постъпила.

— Аз я харесвах — каза натъженият Хенри. — Клайст така и не я прие.

— Мисля, че твоят приятел Клайст с право не я е харесвал.

— Аз пък мисля, че Клайст не харесва никого.



Разбира се, Хенри Мъглата не знаеше, че дори ако някога това е било вярно, със сигурност вече не е така. Сега Клайст беше щастливо, да не кажем възторжено женен, което при Клефтите не представляваше особена сложност. Бракът бе проста, дори елементарна връзка, без седмици на безсмислено пируване и разоряващи разходи, както самодоволно изтъкна бащата на Дейзи, давайки за пример разточителните сватби на Муселмените. „Ама че изхвърляне! И за какво?“

Всъщност Клефтите винаги дебнеха много внимателно новините за муселменски сватби с надеждата, че когото не успеят да ограбят на отиване към церемонията, ще могат да го оберат на връщане. И именно по време на една особено епична церемония — дори за тези традиционно приказни брачни тържества — Клайст за пръв път тръгна на работа от името на новите си роднини.

Осъзнавайки, че покрай тържествата голям брой мъже ще отсъстват от родните си места, Клефтите организираха набег към муселменските територии, и поради изключителния характер на случая включиха в групата повече хора, отколкото имаха навика да рискуват. Макар и грижливо пресметната, тази тактика се оказа неразумна. Муселмените бяха разпространили слуховете за приказна сватба само като примамка за Клефтите, и щом ги подмамиха, капанът щракна. Проявявайки не по-малка хитрост и военна съобразителност, те обкръжиха жертвите в долината Бекаа. Сувери организира нощен пробив от долината и се опита да поведе повечето от оцелелите през първия ден обратно към планините. Това бе дълъг и труден път, и той неминуемо би загинал заедно със своите седемдесет мъже, ако не беше Клайст. През следващите три дни двеста и петдесетте Муселмени, които се опитаха да преследват бегълците с намерение да ги избият до крак, попаднаха в прицела на едно шестнайсетгодишно (или може би петнайсетгодишно) момче, което така и не успяха да видят. До края на третия ден Клайст бе убил толкова много от преследвачите, че му призля от убийства и за голяма досада на тъста си почна просто да застрелва конете под тях. Но когато предсмъртното цвилене на животните също стана непоносимо за него, той се ограничи само с предупредителни изстрели. При тези ужасни загуби и неуспеха на всичките им опити да намерят своя мъчител, Муселмените неохотно поеха назад, като взеха мъртвите със себе си и оставиха победата на Клайст, който се завърна в планините, доволен от работата си, но и потиснат от мисълта колко лесно бе да убие толкова много човешки същества. Ако продължеше така, нещо дребно, но важно в него щеше да се промени и вече никога нямаше да бъде същият. Знаеше, че е ужасно да убиеш човек, защото сам той изпитваше огромно нежелание да бъде убит. Бе полагал отчаяни усилия да остане жив дори и в Светилището — място, където сега разбираше, че наистина не си е заслужавало да живее. Знаеше, че би трябвало да се чувства много по-зле, отколкото се чувстваше в момента — макар че му стана доста зле за няколко дни, след като бе убил толкова много хора. Но нещо го гризеше — може би съвестта, за която Изкупителите вечно говореха, но никога не показваха и най-малки признаци, че я притежават. Чувството не беше достатъчно силно, за да бъде разкаяние или вина — то просто му подсказваше, че Изкупителите са оставили своя отпечатък върху него — не точно какъвто са възнамерявали, но такъв, който никога няма да го напусне. Понякога той се чудеше какъв ли би бил, ако не беше попаднал в Светилището. Със сигурност съвсем различен. Но станалото не можеше да се промени, тъй че нямаше смисъл да се притеснява за него. И в общи линии, той не се притесняваше.

Загрузка...