Петата погибел

16.

— Искам да говоря с Девата на Гарвановата песен.

Кейл не очакваше това искане да срещне одобрение; просто напомняше на Боско, че неговото въплъщение на Божия гняв е и обикновен юноша. Боско пък не пропускаше да си достави удоволствие, като опровергае предвижданията на Кейл.

— Разбира се.

Настана задоволително мълчание.

— Незабавно.

— Както искаш.

Боско посегна към купчинката от десетина пергамента, вече заверени с печата му, и започна да пише.

— Искам да я видя насаме.

— Мога да те уверя, че нямам никакво желание пак да се виждам с Девата на Гарвановата песен.

Още по-задоволително мълчание.

Боско даде да се разбере, че ще трябва поне час и половина, за да бъдат преодолени четирите нива на секретност около десетимата обитатели на най-вътрешните килии в Дома със специално предназначение. На последното ниво му се наложи да чака петдесет минути, защото трябваше да изпратят при Боско куриер за писмено потвърждение на писмото, което носеше Кейл. Четирийсет от тези петдесет минути се дължаха специално на Боско, който си достави третото удоволствие за вечерта, като накара пратеника да чака пред прага на кабинета му.

В крайна сметка пратеникът се върна и ключоносецът пусна Кейл първо през една голяма врата, а после в килията на Девата.

Тя лежеше, но щом вратата се отвори, бързо се надигна и седна, изпълнена със съвсем основателен страх пред всяко необичайно събитие.

— Излез — нареди Кейл. Ключоносецът се опита да спори. — Няма да повтарям.

— Ще трябва да заключа.

— Когато те повикам… — Кейл помълча, за да стане ясно какво има предвид — … не си и помисляй.

Ключоносецът знаеше много добре какво означава това привидно тайнствено предупреждение, защото възнамеряваше точно това — да се забави, когато Кейл го повика.

Ужасно ядосан, но безсилен да стори каквото и да било, ключоносецът заключи вратата и Кейл остави на масата свещта, която държеше. Стол нямаше; всъщност, в килията нямаше никакви други мебели освен леглото и масата. Девата, изпосталяла от гнусната и оскъдна храна, се втренчи в него с огромните си кафяви очи. Те изглеждаха още по-големи, защото косата й беше обръсната — отчасти заради въшките, отчасти от чиста злоба.

— Дойдох само за да поговоря с теб. Няма защо да се страхуваш. Не и от мен.

— А от някой друг?

— Ти си в Дома със специално предназначение на Светилището — естествено, че има от кого да се страхуваш.

— Кой си ти?

— Името ми е Томас Кейл.

— Никога не съм го чувала.

— Виждам, че си го чувала.

— Освен ако не си Томас Кейл, изпратен от Бога, за да убие всичките му врагове.

Кейл премълча.

— Бог — каза укоризнено тя — е майка на децата си.

— Никога не съм имал майка — отговори Кейл. — Това хубаво ли е?

— Homo hominis lupus. Това ли си ти, Томас, вълк за човека?

— Би било справедливо да се каже — отвърна замислено той, — че съм сторил немалко вълчи дела. Но само това, че дори тук си чула слуховете за мен, не означава, че са верни. Ако чуеш какво разправят за теб…

— Какво искаш? — попита тя.

Това бе добър въпрос, но и той самият не знаеше. Разбира се, беше любопитен да разбере как една жена е успяла да си навлече гнева на Изкупителите по толкова много различни начини. Но истината бе, че поиска от Боско това посещение повече за да го подразни, отколкото за да задоволи собственото си любопитство. Очакваше от него да му откаже.

Той бръкна в джобовете си — вече можеше да има колкото си иска джобове — и започна да вади храна: пастичка, половин малка погача, разделена на две за по-удобно, голям резен сирене, една ябълка, парче баница и шише мляко. Очите, които сякаш изпълваха цялото й костеливо лице, станаха още по-широки.

— Надявам се да не е твърде изискано.

— Изискано?

— За стомаха ти.

— Аз не съм някаква отрепка, която никога не е яла баница, или цял живот се е хранила с ряпа и алабаш. Аз съм дъщеря на Рийв. Мога да чета. Знам латински.

— Това ли било? Грехът на гордостта?

— Че мога да чета?

— Не че гледаш бедните отвисоко — не е тяхна вината, че никога не са хапвали баница или сладкиш. До неотдавна и аз не бях хапвал. Ето защо се чувствам засегнат.

Но сега той се усмихваше и Девата прие упрека.

— Може ли? — попита тя гледайки храната с неописуемо въжделение.

— Моля.

Тя започна да яде, но намерението й да не прекалява бързо отстъпи пред вълшебството на пастичката.

— И навън храната е доста гнусна — в тая дупка трябва да е неописуема.

— Бволяма уадост — потвърди тя и продължи да яде.

Кейл гледаше със сериозна тревога как сиренето — поне половин кило — тръгва подир пастичката. С известно усилие изтръгна от пръстите й, каквото беше останало от сиренето, и го сложи на масата.

— Ще ти призлее. Дай му малко време да тръгне надолу.

Той я хвана за раменете и я изблъска на леглото, за да й даде малко време да си възстанови самообладанието на дъщеря на Рийв — каквото и да представляваше този Рийв. Сякаш самата душа на храната, млякото, сиренето, очакването за мед в сладкиша й вдъхваше нов живот. Кейл изчака почти цяла минута, и тя като че ли възкръсна от гроба — стана някак по-висока, очите й вече не изхвръкваха от орбитите и започнаха да се пълнят със сълзи.

— Ти не си ангел на смъртта, ти си ангел на живота.

Той не знаеше какво да каже, затова премълча.

— Как мога да ти помогна? — попита тя като съвсем истинска дъщеря на Рийв в приемната на баща си, доведена да впечатли посетителите с благочестие и начетеност.

— Знам всичко за плакатите, които си писала и залепвала върху вратите на църквите. Карала си и други хора да правят същото. Искам да знам защо.

Тя може и да изглеждаше като труп, но не беше глупава.

— Ще го използват ли срещу мен в съда?

— Колкото съдебни заседания ти се полагат, вече са минали. — Кейл веднага съжали за грубите думи, но беше ги казал преди да помисли. — Съжалявам.

— Няма защо — каза тя едва чуто. — Знаеш ли кога ще ме убият?

Това го притесни. Почувства се лукав и виновен.

— Не. Не знам. Едва ли ще бъде скоро. Доколкото знам, първо ще те откарат в Шартр.

— Значи ще видя небето отново?

Това го притесни още повече.

— Да. Със сигурност. Дотам са към сто и петдесет километра.

Настана дълго мълчание.

— Значи искаш да знаеш защо? — каза накрая тя.

— Да.

Всъщност вече не искаше да знае нищо друго за нея.

— Преди около две години се промъкнах в ризницата на църквата, когато свещеникът беше излязъл. Аз съм една любопитна баба клюкарка — всички казват така.

Той кимна в сумрака, макар че не знаеше какво е баба клюкарка.

— В дарохранителницата, която би трябвало да се съхранява под ключ, открих една каса, която също трябваше да е заключена. Вътре бяха четирите книги с добрата вест на Обесения Изкупител. Това са думите на Обесения Изкупител, както ги е изрекъл пред своите ученици. Чел ли си добрата вест?

— Не.

— Разговарял ли си с някого, който ги е чел?

Той се засмя на тази малоумна идея.

— Разбира се, че не. За какво са му на един енорийски свещеник четирите книги на Изкупителя? Само на Кардиналите се полага да ги четат, и то не повече от веднъж, за да не ги осквернят с човешки разсъждения. Съществуват само петдесетина бройки, и просто не си представям как ще ги споделят с някакъв си свещеник от енорията в Горно Нанадолнище. Не се засягай.

Тя изглеждаше ако не засегната, то със сигурност изненадана.

— Това беше копие. Сигурна съм, че почеркът беше на енорийския свещеник — той имаше простичък, но прецизен почерк.

— Значи го е направил по памет — каза Кейл. Личеше си, че историята не го вдъхновява особено.

— Не те ли интересува какво пишеше там? — попита смаяно тя.

— Не.

Тя не отстъпи.

— Пишеше, че трябва да обичаме ближния като самите себе си, да постъпваме с другите, както бихме искали те да постъпват с нас, а ако някой ни удари по лявата буза, да подложим дясната.

— На лицето или на задника?

— Вярно е!

— Откъде знаеш?

— Беше написано в самата книга.

— С почерка на някой превъртял Изкупител. На един двор само на двеста метра от тук всяка година изгарят поне десетина такива — луди, на които Бог е разкрил във видение своето слово. Единствената разлика е, че онзи твой смахнат поне се е опитал да държи безсмислиците си под ключ.

— Това беше истината. Знам го.

— Така казват всички — какво друго очакваш?

— Мир и добра воля на всички хора — каза тя.

Кейл се разсмя, като че никога не бе чувал по-забавна шега.

— „Подложи другата буза“ звучи твърде двусмислено — каза той. — „Подчинявай се и страдай… Предай се и си изяж пердаха“ — това е по-близо до стила на Изкупителя.

Тя го погледна с огромните си очи, и Кейл неволно си припомни едно странно създание от зоологическата градина в Мемфис — то имаше също тъй грамадни очи и невероятно дълги костеливи пръсти.

— Който причинява зло на децата, трябва да бъде наказан. Най-добре ще е да му се върже воденичен камък на шията и да го хвърлят в морето.

Странно — този път това не му се стори много забавно, и той дълго мълча. Тя седеше на ръба на леглото и изглеждаше безкрайно крехка и слаба, а Кейл си мислеше какво я чака и му стана ужасно криво, задето се присмя на нещата, които я бяха довели тук, на това страшно място.

— Ще сторя каквото мога, за да ти пратя малко храна.

Друга утеха не успя да измисли. Тя го изгледа и този поглед го накара да се почувства ужасяващо стар и лош, много лош.

— Можеш ли да ми помогнеш да се измъкна?

— Не. Бих искал, но не мога.

Когато излезе от Дома със специално предназначение, той откри, че зимата най-сетне е дошла и големият площад на Светилището е покрит с дебел слой пресен и хрупкав сняг. Гаргите кашляха из голите дървесни корони, докато Кейл бавно крачеше покрай тях, а свирепите ловни кучета лаеха срещу студа, като че беше грабител или беглец. Нищо не можеше да придаде чар на унило монументалните сгради в Светилището — но, покрито със сняг и осветено само на пресекулки от надничащата през облаците луна, тази нощ то бе придобило някаква хладна красота — стига да не ти се налага да живееш там.

По-късно Кейл попита Боско дали може да изпрати храна на Девата.

— Не мога да разреша.

— Не искаш.

— Не. Не мога. Никога ли не си чувал израза: „Лъв у дома, шпаньол навън“?

— Не.

— Е, сега го чу.

— Какво е шпаньол?

— Куче, известно с готовността си да се умилква. Мога да обясня твоето присъствие в килията й — но само веднъж. Когато стане известно — а това ще е след броени дни — че съм й позволил да се храни повече, отколкото е необходимо, за да оцелее до екзекуцията, незабавно ще бъда разобличен като еретик. Както и ще стане. Греховете й срещу Изкупителската вяра са неизброими.

— Аз й дадох обещание.

— Постъпил си глупаво.

— И греховете й са неизброими, защото е чела копие от учението на Обесения Изкупител и е разказвала за това?

— Да.

— Предполагам, че си изгорил онези книги.

— Така ми се стори най-добре.

— И?

— Какво „и“? — Закачките с Кейл сякаш почти развеселяваха Боско.

— Тази книга с учението на Обесения Изкупител. Какво представляваше?

Боско направи замислена, но все тъй подигравателна гримаса.

— Беше книга с учението на Обесения Изкупител.

Мълчание.

— Ти ми се подиграваш.

— Да. Но все пак беше копие от учението на Обесения Изкупител.

— Добро копие.

— Доста добро — имаше няколко грешки, но той беше интелигентен човек с отлична памет.

— Беше?

— Сега нарочно се правиш на глупав.

— Тогава защо деянието й е толкова греховно?

Боско се засмя.

— Ти сам го каза: Божието слово лесно се осквернява с човешко тълкуване. Страхотно добър израз, между другото. Ще разрешиш ли да го използвам в някоя проповед?

— Ти си подслушвал?

— Нима си очаквал друго?

Кейл не отговори веднага.

— Не знам какво означава, или поне не съвсем. Просто го чух от един приятел в Мемфис. Той се шегуваше.

Боско бе малко разочарован. Той почти се гордееше с Кейл, когато го чу да казва това. В края на краищата, изразът беше съвсем точен. Може би фактът, че не може да спази обещанието си пред момичето, бе усмирил за момент огромната му суета. Добре де, защо пък да не му обясни?

— Дори и онези Изкупители, които не осъзнават, че Бог е решил да започне отново, са единодушни в едно: когато погледнем мъжете и жените, най-напред виждаме техните безкрайни кавги и свади за какво ли не. Дори най-ясното и разбираемо слово, дошло пряко от устата на Бога, ги кара да си режат взаимно гърлата заради спорове какво означава то в действителност. Ако питаш мен, да се разгласи словото Божие пред човечеството е като да хвърляш бисери на свинете. Така или иначе, деянието на Девата е непростимо.

Но по-късно тази нощ снегът не само донесе необичаен вид на Светилището, а и накара Изкупител-генерал Гай Ван Оуен да потърси подслон там. Той чакаше пред голямата порта от десет минути и беше в лошо настроение, защото охраната отказваше да го пусне. Ван Оуен отиваше да поеме отново командването на Голанските възвишения, които защитаваха Източния фронт, и при нормални обстоятелства маршрутът му щеше да мине поне на трийсет километра от Светилището и Боско. Но снегът направи пътя непроходим, и тъй като в бързината не се бе подготвил за толкова лошо време, Ван Оуен трябваше да се приюти, където може, или да умре. Той мразеше Боско, защото преди трийсет години му се бе сторило, че го е видял да се усмихва пренебрежително по време на една негова проповед за Светата емулсия. В действителност Боско просто скучаеше и си мислеше за горещия шоколад, който щяха да поднесат след проповедта на Ван Оуен — рядко угощение, характерно за празника на един конкретен светец, който бил сварен жив в разтопена захар.

Най-сетне Боско се появи в една от охранителните кули на голямата порта.

— Кой си ти и какво искаш?

— Знаеш много добре кой съм — извика Ван Оуен.

— Знам само за кого си се представил пред Капелана по униформите. Ако смяташ, че това е достатъчно, за да те пусна в Светилището заедно със стотина мъже, без проверка и посред нощ… — той не довърши.

Ван Оуен изруга и викна на един от своите хора да донесе фенер, за да може да свали качулката и да покаже лицето си.

— Доволен ли си?

— Нека фенерът да мине по цялата колона. Искам да видя кого водиш.

— Проклятие! — Ван Оуен се обърна към човека с фенера. — Изпълнявай, каквото ти казва.

Минаха още десет минути, докато бдителността на Боско бъде задоволена. Той със сигурност би сторил същото и ако Ван Оуен беше негов съюзник, но трябваше да си признае, че забавянето му достави злобничко удоволствие. В крайна сметка Боско се убеди, че всичко е наред, и изчезна от погледа на Ван Оуен. Гостът изчака още две минути с нарастваща ярост и неувереност, а после портата бавно се отвори — но само отчасти, така че хората и конете трябваше да влизат бавно, един по един.

Ван Оуен влезе пръв, готов за скандал с Боско.

— Къде е? — викна той на Капелана по униформите.

— Лорд-Изкупителят отиде да си легне, Изкупителю. Ще ви приеме утре сутрин, след литургията. Аз ще ви покажа вашата стая. Вашите хора ще спят в главната зала, която ще бъде заключена.

Побеснелият Ван Оуен бе поведен през пресния сняг, незабелязано за хората му, които се интересуваха само от това да настанят конете в конюшните и да се приберат на топло. Но от един висок прозорец го наблюдаваха внимателно. Когато той влезе с гневни стъпки в главната сграда, Кейл запали восъчна свещ, отиде до библиотеката, отключи вратата с ключ, който бе откраднал от Боско, и след внимателно търсене откри досието на Ван Оуен и една много по-тънка книжка, озаглавена „Тактика на лаконийския наемник“. После седна на мекия стол зад бюрото на Боско и започна да чете.

— Трябва час по-скоро да се върна в Голан.

— Защо толкова бързаш, Изкупителю?

— Ако обичаш, кажи на твоя послушник да излезе.

— Послушник? — озадачи се Боско. — О, това не е послушник. Това е Томас Кейл.

Ван Оуен погледна Кейл със смесено изражение на високомерие и неволна почит. Кейл отвърна с напълно безизразен поглед.

— Ако искаш той да остане — каза Ван Оуен, — нямам нищо против.

— Искам.

— Тъй като времето ни притиска… — Ван Оуен помълча, но само за да поднесе по-ефектно новината. — Осем хиляди Лаконийци, наети от Антагонистите, се придвижват през Машер към Голанските възвишения.

— И ти трябва да оглавиш отбраната. — Това не беше въпрос, а констатиране на факт.

— Не — каза Ван Оуен, явно доволен, че най-сетне има предимство пред Боско. — Нямам такова намерение. Голан ще бъде база за челна защита на възвишенията. Решил съм да не позволя на онези твари да вдъхват страх и тревога, както са свикнали. Изкупителската армия не се бои от който и да било войник, камо ли от тези отвратителни содомити. Осем хиляди от собствените ми хора чакат в Голан, а утре към тях ще се присъединят още десет хиляди.

— Не се боиш, но държиш да си осигуриш двойно числено превъзходство?

Ван Оуен се усмихна, чувствайки, че е изненадал Боско с дързостта си.

— Не само ти, Боско, вярваш в новата тактика. Но аз възнамерявам да бъда смел, без да поемам излишни рискове.

— Да — каза Боско, сякаш правеше голяма отстъпка. — Това е дръзко.

Ван Оуен кимна доволно, но мълчаливо. Кейл за пръв път взе думата.

— Да ги атакуваш в Машер е лудост.

— Добре ли познаваш ония места, момченце?

— Знам, че мястото е предимно равнинно — а равнината си е равнина, където и да се намира. Няма по-добър терен за Лаконийците. Нападнеш ли ги там, ще си помислят, че рождените им дни са се струпали наведнъж.

Той често бе чувал в Мемфис израза за рождените дни и харесваше звученето му. Сега изведнъж осъзна, че, изречени на глас в покоите на Боско, тия думи съвсем не звучат тъй ефектно, както пред едно момче, което нямаше рожден ден. Навярно си спомняте, че Изкупителите имаха право да убиват всеки послушник, който извърши нещо неочаквано. Кой знае какво би могло да се случи, ако Ван Оуен бе по-малко смаян от наглостта на момчето, или ако носеше оръжие със себе си.

Боско се пресегна през масата и нанесе на Кейл свиреп удар в лицето. Този път беше ред на Кейл да се вцепени от изненада.

— Трябва да му простиш — каза спокойно Боско на Ван Оуен. — Поотпуснал съм го, за да използвам неговия талант за славата на нашия Изкупител, а той стана вироглав и нахален. Ако ни извиниш, ще получиш пълно съдействие и аз ще го накажа лично. Дълбоко съжалявам.

Такова смирение от страна на врага му бе почти толкова изненадващо, колкото грубостта на Кейл, и Ван Оуен кимна с идиотска усмивка. Боско любезно го избута към коридора и затвори вратата зад него.

Изкупител-генералът се обърна със затаен дъх да погледне Кейл. Гледката не беше приятна. Момчето бе побеляло от ярост — изражение, каквото Боско виждаше за пръв път не само у Кейл, но у когото и да било.

— В чекмеджето отляво има нож — каза Боско. — Но преди да ме убиеш, което знам, че си способен да сториш, най-напред ме изслушай.

Кейл не отговори и лицето му си остана същото, но и не помръдна.

— Ти се канеше да изречеш нещо, което можеше да промени света. Никога — гласът на Боско бе тих, но леко трепереше, — никога не прекъсвай врага, когато допуска грешка.

Кейл пак не помръдна, но лицето му бавно започна да си възвръща цвета — някакъв странен, нечовешки червеникав оттенък.

— Сега ще седна — каза Боско. — Ето тук. След като приключа, можеш да решиш дали да ме убиеш, или не.

За първи път откакто се върна от вратата, той отклони поглед от Кейл и седна на дървената пейка до стената. Очите Кейл загубиха жълтеникавия поглед на бясно куче и в тях почна да се процежда нещо човешко.

Боско дълбоко въздъхна и заговори отново.

Минаха двайсет и четири часа, преди Кейл да се върне в манастира, за да разкаже на Хенри Мъглата какво се е случило.

— Ей толкова — Кейл сближи палеца и показалеца си — ми оставаше да го убия.

— Защо не го уби?

— Моят ангел-пазител ме спря.

Хенри Мъглата се засмя.

— А каза ли името си? Защото бих искал да благодаря на този твой ангел-пазител. Спасил е и мен.

— Не бъди твърде доволен, защото има и лоши новини.

— Какви?

— Боско сключи сделка с Ван Оуен — да вземе мен и Покаятелите.

— Защо?

— Като наблюдатели. Каза му, че въпреки успеха в степите, аз и Покаятелите имаме още много да учим от един войник като Ван Оуен. И му предложи подкуп.

— Подкуп?

Хенри Мъглата се ококори. Навярно има точка, отвъд която човешкото сърце събира толкова много ненавист, че не може да се добави повече. Точно това изпитваше Хенри Мъглата, когато си мислеше за Изкупителите. Но все пак той бе потресен от идеята, че един от тях е приел подкуп.

— Боско му предложи — каза Кейл — запазеното ходило на свети Барнабус. Ван Оуен се прекланя пред този светец. Нали помниш оная течност, която побърква котките в Мемфис — е, точно на тях заприлича.

Кейл не намери сили да каже на Хенри Мъглата, че трябва и да се извини на Ван Оуен. Това беше необходимо, но много мъчително.

Трябва да го преглътнеш, каза Боско. Скоро ще го видиш да рухва и тогава ще ти олекне.

Сигурен ли си, че ще се провали?

Не.

— Каква е лошата новина? — попита Хенри Мъглата.

— Ти идваш с мен.

— Аз ли? Защо?

— Защото така поисках.

— Защо го направи, по дяволите?

— Защото ми трябваш.

— Не, не ти трябвам.

— Би трябвало да имаш повече самочувствие.

— Много съм си добре и така.

— Имам нужда някой да изслушва идеите ми. С кого бих могъл да разговарям?

— Не искам да заминавам.

— Обзалагам се, че не искаш. Сигурен съм, че би предпочел да останеш тук и да се задяваш с рояк пеперудки, които си мислят, че слънцето грее от задника ти — обаче не можеш. Време е да се събудиш.

— Добре! — викна Хенри Мъглата. — Добре! Добре! Добре! — Той изпръхтя като сърдит кон и изруга. — Кога?

— Ван Оуен смята да тръгне утре.

— Защо Боско ме пуска да дойда?

— Защото смята, че ние двамата не бихме изоставили момичетата в беда.

— А ще ги изоставим ли?

— Не знам. Ти как мислиш?

Хенри Мъглата не отговори директно.

— Това поне обяснява защо ни позволи да се наслаждаваме на плътските грехове.

— Обяснява защо позволи на теб. Мен ме пускаше там, защото Божият гняв е неподвластен на поквара.

— Това ли си ти?

— Как мислиш?

— Все това ме питаш.

— Защото искам да знам. Вече казах, ценя твоето мнение. — Кейл помълча. — И като стана дума — как мислиш, дали да отведа моя послушник Модъл в манастира, преди да тръгнем?

— Защо?

— Това ще е добро дело. Кой знае какво ни чака? Той може би никога няма да има шанс да види жена.

Хенри Мъглата го погледна яростно.

— Те не са животни от зоопарка на Мемфис. Не ти принадлежат, та да ги даваш на приятелите си.

— Добре де, не подскачай толкова. Нещо не помня да си възразявал толкова, когато беше твой ред.

— Те не са за редуване.

— Както искаш. Мили Боже! Това беше само идея.

Хенри Мъглата не отговори.

На другия ден, два часа след като потеглиха към Голанските възвишения, Хенри Мъглата се чувстваше измръзнал, нещастен и отчаяно закопнял по прекрасните момичета, които бе напуснал — почти всички разплакани, с изключение на любимата му Винченца, която го целуна по двете бузи, а след това леко по устните. Той потръпна, но не от студ, докато си припомняше какво му бе прошепнала на ухо между тези нежни целувки. Тя, най-мъдрата сред всички момичета, го изпращаше като свой.

„Върни се при мен, и ще ти покажа нещо, което никога не си виждал преди.“

Те ужасно му липсваха — и кой би могъл да го упрекне? Ако имаше рай, как би могъл той да е по-хубав от живота в манастира? Освен, разбира се, ако не е обкръжен от ада. И това бе главният проблем — той знаеше, че е готов да мине през ада, за да се върне при тях, но не бе в състояние да го стори. Само един човек притежаваше необходимите умения, кръвожадност, насилие и ярост.

Минаха още шест дни, преди да се доберат до Голан. Голан е висок хребет с дължина около шейсет километра и е разположен на същото разстояние от официалния папски дворец в свещения град Шартр, чийто десен фланг защитаваше. Дясната страна на Голан водеше към източната част на планините Макмърдос, непроходими за всяка армия, чак до Бъфордовия пролом, разположен на триста километра оттам и оспорван както от Лаконийците, така и от неутралните швейцарци. Това бе единствената пролука в естествената отбрана на Изкупителите източно от Голанските възвишения. Ако Лаконийците приемеха да се присъединят към Антагонистите, този пролом бе мястото, откъдето да нападнат. Отляво на Голан, Шартр и огромните изкупителски територии отвъд него бяха защитени от Фронтове — линии от окопи, понякога по десет реда един зад друг, покриващи осемстотин километра до следващата естествена защита — морето Уедъл. Открай време Антагонистите оставаха приковани зад тези огромни отбранителни линии, природни и създадени от човека. Само огромните количества сребро, открити в Аргентум, успяха да убедят Лаконийците да поведат в бой цялата си армия, защото тяхната политика повеляваше никога да не дават под наем повече от триста войници наведнъж, за да могат да защитават собствените си територии. Освен това те трябваше да бъдат подкупени да поемат риска от война с Швейцария за властта над Бъфордовия пролом — място, което иначе нямаше особено стратегическо значение и за двете страни.

Походът на Лаконийците към Голан не беше като през лятото. Обикновено зимата по тия места беше мека, което правеше една военна кампания през този необичаен сезон приемлива срещу добро заплащане, но сега ги застигна незапомнено люта зима. Непроходими пътища, лошо време, мъчителни дни и непоносими нощи — всичко това, уверяваше Боско, правеше забавянето на Ван Оуен в Светилището незначително, защото колкото и лошо да беше времето на Обстрелните ридове, още по-лошо щеше да бъде за Лаконийците, опитващи да прекосят Машер. В редките случаи, когато там падаше сняг, ветровете над необятните открити пространства натрупваха огромни преспи. Лаконийците умееха да понасят повече несгоди от всеки друг човек, но не можеха да летят, тъй че оставаха блокирани на място със своята черна супа и нещастните си Хелоти, които измираха с десетки от студ.

След като пристигнаха на Голанските възвишения, Кейл и Хенри Мъглата бяха подложени на голям тормоз от Ван Оуен, който им възлагаше всички най-неприятни или безсмислени задачи — не много трудни сами по себе си, но истинско мъчение, когато трябваше да се движат през мразовитите ветрове. Ван Оуен държеше Покаятелите в най-лошите и най-студените помещения и ги снабдяваше колкото се може по-зле.

— Кои са тези хора? — бе попитал той за мълчаливите Покаятели. — Не ми харесва видът им. В тях има нещо нередно.

Макар да знаеше, че Боско е прав и че да се разкриваш пред човек, който ти желае злото, е знак за детинщина, Кейл просто не успя да се удържи.

— От кривото дърво на човешкия род, Изкупителю, никога не е сътворявано нещо право.

Това беше може би най-известният от изразите на свети Барнабус — онзи със запазеното ходило, пред когото особено се прекланяше Ван Оуен.

— На остроумен ли ми се правиш?

— Не, Изкупителю.

— В такъв случай питам отново. Кои са тези хора?

Друга известна поговорка на свети Барнабус гласеше: истина, казана с лошо намерение, е по-страшна от всички лъжи, които могат да се измислят. Кейл знаеше това, защото бе прегледал житието на светеца в библиотеката през нощта, преди да напуснат Светилището. Тази поговорка го впечатли, защото си помисли, че свети Барнабус е изрекъл на глас нещо, което той узна за лъжите още като съвсем малко момче.

— Тези мъже са извършили нарушения, но изкупват греховете си с изключителна смелост. Повече не мога да кажа, заклел съм се пред крака на свети Барнабус.

Ако Ван Оуен имаше опит в общуването с нагли послушници, може би лесно щеше да разбере, че му се подиграват. Непростима грешка — помисли си Кейл, и още преди да довърши изречението, намрази собствената си глупост. Бог знае какво можеше да се случи, ако Ван Оуен знаеше на какви дързости са способни самонадеяните млади момчета. Ван Оуен не бе сигурен какво мисли за неприятното момче пред себе си (освен че не го харесва). Момчетата светци не бяха особена рядкост, макар че той самият не бе виждал нито едно. Обикновено те ставаха светци, защото умираха като доказателство за своята святост и поради това не успяваха да станат досадни. Но от триста години насам не бе имало нито едно момче-воин, признато за богоизбрано, а дори и някогашният свети Йохан бе умрял от едра шарка няколко години, след като победил Ченчите край Сейнт Олбанс. Някое богоизбрано момченце, което има прекрасни видения за майката на Изкупителя и ръси мъгляви пророчества, подлежащи на полезно тълкуване от по-мъдри глави — това си беше напълно в реда на нещата, но този хитър агнец във вълча кожа изглеждаше нещо съвсем различно, особено след като беше в джоба на Боско. Проблемът на Ван Оуен идваше от това, че той бе не само егоистичен, амбициозен и лукав хитрец (какъвто със сигурност беше), но и благочестив поклонник на Обесения Изкупител. Ами ако това отвратително хлапе пред него не беше просто някакво си бандитско изчадие с вроден талант за клане, а истински Божи помазаник? Допускането на грешка по този въпрос би било нещо повече от политика — то можеше да застраши безсмъртната му душа.

Необичайно лошото време, които бе донесло снега, се промени също тъй бързо, както дойде. Пронизващо студените северни ветрове отстъпиха пред обичайните топли ветрове откъм изток, които разтопиха снега за по-малко от три дни. Пръстта в Машер беше тънка и торфена, а пукнатините и кухините на порестата скала под нея изцедиха снежната вода също тъй лесно, както отпушена вана в някой мемфиски дворец.

Зает с подготовката, Ван Оуен вече нямаше време да мисли за Кейл, и той при първа възможност помъкна Хенри Мъглата да търсят допълнителна храна за Покаятелите.

— Нека гладуват — каза Хенри. — Нека мръзнат. Дано да ги хване свинска холера, та гръбнаците им да се изкривят настрани и прогнилото им ляво ухо да окапе в десния джоб.

— Стегни се, Хенри. Рано или късно животът ти, и — което е още по-важно — моят живот, ще зависи от тях.

Именно по време на една от онези безсмислени задачи — излишна охрана на керван с гориво от Слъфските въглени находища на около петнайсет километра южно от Голан — се случи едно необикновено събитие. Принудени при завръщането да хванат страничен път към възвишенията, защото малка лавина бе затрупала главния път, те минаха покрай мизерните леярски бараки, който разчитаха на находищата, за да си осигурят топлина при производството на желязо и далеч по-рядката стомана — толкова скъпа и трудна за изработване, че Изкупителите почти не я използваха. Докато прехвърляха един нисък хълм, двамата почти едновременно зърнаха огромната купчина долу. Спряха конете си и се загледаха натам мълчаливи, потресени и ужасени. Струпани на грамадна камара, блъскана от ветровете и само частично покрита със сняг, лежаха броните на Матераците от голямото поражение при Силбъри Хил. От това разстояние те приличаха на необятна купчина черупки от някакви човекоподобни морски създания, изгребани и захвърлени като черупките от раци и омари около рибарските сергии край Мемфиския залив. След пет минути бяха пред портите на открития склад, където двама старци се топлеха до голям мангал, а пет-шест мъже товареха в каруца парчета броня от голямата могила пред тях.

— Какво става?

Най-старият мъж го погледна, преценявайки дали си струва да прояви нахалство към това момче Изкупител. Накрая избра средната линия.

— Това е плячка от онази победа над Матераците. Къде им е сега гордостта? — После добави благочестиво: — Прах, всичко е прах.

— Къде ги карате?

— За претопяване. Хей там. В голямата пещ. Ама не работи сега. Въглища не достигат, разбираш ли, с туй калпаво време.

Мъжете край каруцата работеха бързо, не от излишно усърдие, а за да се стоплят. Един от тях пееше богохулна смес на един от най-почитаните изкупителски химни с кръчмарската песен за Бил Щипката.

Без да го слушат, останалите разглобяваха броните парче по парче, режеха кожените ремъци там, където не бяха изгнили, хвърляха в каруцата по-леките части — ръкавиците звънтяха, шлемовете и гръбните плочи дрънчаха, наколенниците и налакътниците тракаха, и тази дандания се смесваше с тяхното бъбрене, докато продължаваха да товарят. Един от мъжете забеляза Кейл и Хенри Мъглата.

— Млъквай, Коб!

Певецът тутакси млъкна и доброто му настроение като по магия се превърна в тревожна враждебност.

Кейл стоеше и гледаше как Хенри Мъглата пристъпва към купчината.

— За гледане се плаща един долар, мой човек — каза единият от мъжете.

— Затваряй си човката — отговори любезно Хенри Мъглата.

— Нямате разрешение да идвате тук.

— Вече станаха два долара — обади се певецът.

— Не се притеснявайте — каза Хенри Мъглата. — Ще ви дам, каквото заслужавате.

Кейл безмълвно се приближи до мъжете и им подаде един долар. Какво бе ядосало толкова Хенри Мъглата?

— Уговорихме се за два.

— Не си насилвайте късмета.

Той обърна гръб на мъжете, които явно се съгласиха, че наистина не е добра идея да си насилват късмета. Загледа се как Хенри Мъглата обикаля сред разхвърляните брони в подножието на голямата купчина и се навежда да вдигне един полусмачкан шлем. На челото му имаше емайлиран герб, малко по-голям от човешки палец — три сини звезди на фон от червено-черни квадрати.

— Това е гербът на Кармела Матераци. — Хенри кимна към един друг шлем, съвършено същият, но дори и през слоя мръсотия личеше, че е съвсем нов. — А този трябва да е на сина му. Бях чул, че и двамата са убити, но никой не знаеше със сигурност. Веднъж Клайст открадна портфейла на малкия, после получи десет долара, когато го върна и каза, че го намерил в парка.

Той внимателно остави първия шлем на земята, приближи се до ръба на купчината и стъпи отгоре, като че искаше да се изкатери. С рязко дръпване изтегли друг шлем, увенчан с проскубани пера, загубили цветовете си от стихиите на суровата зима.

— Правилно си помислих, че го познавам. — Той протегна шлема към Кейл. — Това принадлежеше на онзи боклук Ласцел. Веднъж той ме перна по ухото, задето му се изпречих на пътя.

— Е, така му се пада.

Хенри Мъглата се засмя.

— Прав си. Проклятието на Хенри застига всеки, който ме е закачил. Дано да е страдал. — Той отвори и затвори забралото на шлема, както бе виждал да правят кукловодите на мемфиския пазар. — Къде ти е сега високомерието, драги?

Хенри огледа грамадата. В крайна сметка Мемфис му беше донесъл много радости.

— Жалко би било — каза най-сетне той, — тия неща да не се използват. Бога ми, тук лежи цяло богатство.

Мъжете, които внимателно се преструваха, че не слушат, този път не успяха да устоят.

— Колко, господине?

— Десет хиляди долара? Петнайсет?

— Лъжеш.

Кейл и Хенри Мъглата се засмяха в един глас.

— Извинявай, господине. Но това не е възможно.

— Както речеш. Но виж в какво състояние е всичко. А и едва ли е останал някой жив, способен да носи тия неща. Трябват години, за да се научиш да ходиш с техните джунджурии. Така или иначе, не видяха добро от тях. Бронята винаги си има цена — отговори Кейл.

— И все пак — каза Хенри Мъглата, — безумие е всичко това да отиде за претопяване.

— Защо? След три часа ще се стъмни. Трябва да тръгваме.

Докато се отдалечаваха, един от мъжете извика след тях:

— Къде да го отнесем, господине? Просто ни кажете и няма да ви забравим в молитвите си.

В големия склад за провизии на блажения Хоноратус, на отвъдния склон на Голанските възвишения, Кейл взе две грамадни парчета говеждо месо със заявка, открадната от щаба на Ван Оуен, и с подправен подпис на интенданта.

— Ами ако той разбере, че си бил ти?

— С малко късмет дотогава вече ще е мъртъв.

— Ами ако победи… или поне оцелее?

— Не вярвам, че може да го направи — да ги спре, искам да кажа.

— Така си мислехме и при Силбъри Хил.

Както можете да си представите, не е лесно да се внесат в лагера две грамадни парчета говеждо, без да се привлече излишно внимание, но там беше такова гъмжило, а двамата изчакаха почти до тъмно и заобиколиха откъм другата страна, тъй че месото пристигна безопасно заедно с пратката алабаши за всички и бе получено от Покаятелите със страхопочитание и благодарност. След броени минути вече се печеше и вреше. Освен това Кейл бе взел един лист от книгата на Боско и заедно с една тресчица от дървената основа на щаба на Ван Оуен го сложи в малка месингова кутийка, която бе намерил у един убит в степите и си я хареса. Заяви на отговорника по горивото, че това е частица от истинската бесилка, на която Обесения Изкупител приел саможертвата си. В замяна получи четиринайсет чувала въглища и товар дърва. Кейл и Хенри Мъглата гледаха как блажените Покаятели ядат и се греят пред огньовете като разглезени деца.

— От това ти се стопля сърцето — каза с усмивка Кейл.

Но бедата бе, че въпреки всичко сърцето на Хенри Мъглата крещеше точно обратното. А още по-лошо бе, че все пак изпитваше съчувствие към тези хора, чиито братя по вяра го бяха измъчвали и тормозили през целия му живот. Сега, когато те изпитваха тъй дълбоко удоволствие от топлината и добрата храна, която той им бе осигурил и за която те излъчваха тъй трогателна благодарност, Хенри започна да чувства някаква връзка с тях, като че невидима нишка ги обвързваше заедно. Той не искаше това.

— Как да ги съжалявам? — унило прошепна той на Кейл, докато голямата, но зле построена барака, където седяха, трептеше от светлина, радост и дълбоко задоволство, каквото могат да осигурят само топлите крака и пълният стомах.

Кейл го погледна.

— Внимавай със сълзите — може да се удавиш.

На следващата сутрин двамата бяха готови да тръгнат преди зазоряване. Като небето взе да просветлява, те яхнаха конете и се отдалечиха от лагера, който започваше да се размърдва като грамадно куче в очакване на последния ден от подготовката.

Тъй като бяха свикнали да ги виждат как влизат и излизат от лагера и тъй като много се възхищаваха на бойната слава на Кейл от степите, пазачите безпрепятствено ги пуснаха да излязат по надолнището към равнините на Машер. Докато слизаха, зад гърба им отекнаха камбаните, призоваващи Изкупителите на литургия, примесени с лая на бойните кучета. След половин час двамата се движеха бързо, но предпазливо през равнината. Тук-там се мяркаха упорити заснежени места, но те ставаха все по-малки и по-редки с отдалечаването от възвишенията.

— Е — каза Хенри Мъглата, когато спряха, за да дадат на конете няколко минути почивка, — поне не ми пука колко се мъчат Лаконийците. Макар че времето вече се позатопли, шест нощи на открито в тоя студ… направо да ти се сгърчи патката.

— Сигурно — отговори Кейл.

След като животните си отпочинаха, те бавно продължиха напред. Ако се натъкнеха на разузнавачи от лаконийската кавалерия, конете им трябваше да са свежи. Кейл искаше да получи усещане за терена, да разбере как е повлияло топенето на земята, има ли ключови точки за отбрана или нападение. Можеше да се очаква, че разкаляната земя ще постави в по-неблагоприятно положение Лаконийците, които, независимо от другите си умения, винаги се стремяха да влязат в близък бой с враговете и да използват способността си да се сражават в мощни блокове от по десет редици, надделявайки над противника със своята сила, свирепост и уникалната способност да придвижват тези блокове тъй изящно, сякаш са танцова трупа, а не войници.

— Те много танцуват, така пише в сведенията.

— Когато не го поемат отзад.

— Знам ли… Според сведенията при тях имало едни церемонии — публични, искам да кажа — на които извършвали гоморския грях като празничен ритуал.

— Лъжец!

— Не казвам, че е вярно, просто ти казвам какво пише.

— Значи по-добре да не ни хванат.

— Така си е. Във всеки случай за теб няма страшно.

— В какъв смисъл?

— Много си грозен.

— Момичетата в Светилището казват друго.

— Какво?

— Че съм прекрасен, абсолютно великолепен.

Двамата се разсмяха и десетина минути яздиха мълчаливо.

— Виждаш ли го?

— Да. Той и не се прикрива особено.

От няколко минути един конник ги следваше на около двеста метра разстояние след като излезе иззад едно възвишение — нисичко, но все пак достатъчно високо, за да се скрие, ако не искаше да го видят.

Раздаде се звънко щракване — Хенри Мъглата бе почнал да зарежда лекия арбалет, който висеше на седлото му, но така, че ездачът да не забележи.

— Да завием обратно.

Кейл кимна и двамата започнаха да обръщат конете. Ездачът спря за момент, после продължи да ги следва.

— Ако дойде по-близо, тъй че да нямаш време за презареждане, пусни му един предупредителен изстрел.

— Дали да не му забия една стрела?

— Защо? Просто го предупреди.

Хенри Мъглата вдигна арбалета, прицели се и стреля. Конят подскочи, когато стрелата прелетя много по-близо до него, отколкото Хенри възнамеряваше. Но в края на краищата той самият беше на кон и отдавна не бе тренирал. Двете момчета спряха и се загледаха.

— Ехей — извика лаконийският разузнавач. — Имате ли нещо против да си поговорим?

Кейл спря и обърна коня си, докато Хенри Мъглата презареждаше.

— Готов ли си? — попита той.

— Какво правиш? Сега не е време за сладки приказки.

— Не съм съгласен. Може да нямаме друг такъв шанс.

— Ела! — извика Кейл. — И си дръж ръцете така, че да ги виждаме. Моят приятел не пропусна предния път, няма да пропусне и сега.

— Имаш честната ми дума — извика ездачът със смях.

— Содомитите имат ли чест? — попита Хенри Мъглата.

— Защо питаш?

— Ела напред. Бавно — извика Кейл. — Опиташ ли нещо, ще ти изкараме усмивката през врата.

Ездачът се придвижи напред, както му бе наредено, докато стигна на десетина метра от тях.

— Стига толкова.

Ездачът спря.

— Прекрасна сутрин — каза той. — Кара те да се радваш, че си жив.

— Какъвто няма да бъдеш задълго — каза Хенри Мъглата, — ако някои твои приятелчета решат да се присъединят към нас. Мога да те надупча и да се върнем при нашия патрул, още преди да докоснеш земята.

— Няма нужда да стигаме чак дотам, драги мой — каза младият мъж. Беше гладко избръснат, с пищно сплетена коса.

— Какво искаш? — попита Кейл.

— Мислех, че можем да си поговорим.

— За какво?

— Вие сте Изкупители, нали?

— Може би. Какво те засяга?

— Извинявай, че го казвам, но не сте ли малко младички, за да обикаляте сами, когато скоро ще има толкова много кръв и писъци?

— Мислех, че Лаконийците са пестеливи на думи — каза Кейл.

— Вярно, обикновено са такива. Но светът би бил тъжен, ако всички бяхме еднакви, нали?

— От Криптея ли си?

Миглите на мъжа трепнаха и той леко приведе глава настрани. Усмихна се.

— Може би. Ти си много добре информиран, ако ми позволиш да го изтъкна.

Кейл хвърли бърз поглед зад себе си и настрани, за да провери дали не ги дебнат, защото знаеше, че Хенри Мъглата се е съсредоточил изцяло върху гърдите на ездача.

— Твоят приятел с арбалета има ли стабилни нерви?

— Честно казано, не съм сигурен — отговори Кейл. — Така че на твое място бих седял съвсем неподвижно. Пак те питам, какво искаш?

— Просто мислех, че можем да си побъбрим.

— Така ли го наричате сега? — попита Хенри Мъглата.

— Не съм сигурен, че те разбирам — отговори младият мъж, макар че явно бе схванал подигравката.

— На твое място не бих го разсейвал — каза Кейл. — Не и докато се цели с това нещо в гърдите ти.

Младият мъж погледна Кейл весело, без следа от тревога.

— Как се казваш, младежо?

— Първо ти.

— Робърт Фаншоу. — Той леко приведе глава, без да откъсва очи от Хенри Мъглата. — Твой до най-долния кръг на ада.

— Доминик Савио — каза Кейл и кимна тъй леко, че само орел с особено остър поглед би забелязал това. — И точно там ще отидеш, ако направиш нещо, което не се хареса на моя приятел. Между другото, винаги му се карам, че е прекалено нервен.

— Приятно ми е да се запознаем, Доминик Савио.

— Удоволствието е изцяло твое.

Но после нещо странно трепна в очите на Фаншоу. Конят на Кейл, неспокоен по някаква неизвестна причина, бе започнал да отстъпва настрани. Той направи още една стъпка.

— На място!

Но Кейл не бе много опитен ездач, и конят все пак се раздвижи. Копитото му изведнъж потъна невероятно дълбоко в степната смес от острица и дива трева, после самата земя се надигна като някакво зловещо създание, търсещо плячка. Загубилият равновесие кон изцвили от ужас, вдигна се на задни крака и Кейл се стовари на земята тъй тежко, че дъхът му спря и той остана да лежи безсилно по гръб. Сетне изпод тревата с шеметна бързина изскочи човек, който грабна зашеметения Кейл, преметна го върху себе си като щит и опря нож в гърлото му.

— Кротко! Кротко! — извика Фаншоу на Хенри Мъглата, който, макар и стреснат както от самото събитие, така и от светкавичната му бързина, все пак не бе стрелял. И по-добре, защото ако го беше направил, Фаншоу със сигурност щеше да бъде мъртъв, но също и Кейл.

— Кротко! Кротко! — каза отново Фаншоу. — Не е нужно някой да пострада. Нека ти обясня.

Разтреперан от нерви, Хенри Мъглата отвърна:

— Говори.

— Тъкмо бях оставил моя човек под това тук — той посочи голямото платнище със зашити по него стръкове острица и трева — когато видях да се задавате право към него. Реших да ви проследя, за да съм сигурен, че няма да го откриете, но вече бяхте стигнали твърде близо. Вече бях разбрал, че сте твърде млади за войници. Опитах се да ви отклоня. И пак сбърках, нали? — Фаншоу се усмихна, надявайки се да успокои Хенри Мъглата. Според него момчето изглеждаше опасна комбинация: нервно, но си знаеше работата. — Не е нужно някой да загине — повтори той. — Просто свали арбалета и моят приятел ще пусне Доминик.

— Първо ти — обади се Кейл. — Казах ти вече.

— Ще прережа гърлото на това момченце и после ще дойда за теб! — каза мъжът, който държеше Кейл.

— Хайде всички да се успокоим. Сега ще помоля моя приятел да изправи Доминик на крака, а после ще видим. Бива ли?

Хенри Мъглата кимна.

— Ще броя до три. Едно, две, три.

Мъж, който държеше Кейл, го издърпа нагоре, докато и двамата се изправиха — ножът до гърлото му не мръдна и на милиметър.

— Много добре — каза Фаншоу. — Всички се справяме великолепно.

— А сега какво? — попита Хенри Мъглата.

— Става сложно, признавам. Ами ако…

В този момент Кейл вдигна десния си крак, стовари го върху пищяла на противника, същевременно заби лакът в ребрата му, хвана го за китката и я усука с цялата си сила. Възклицанието на човека бе заглушено от въздуха, излитащ от дробовете му. Бърз като змия, Кейл се отдръпна, удари със същия лакът ръката на врага и изтръгна ножа от пръстите му. За негово учудване онзи все още можеше да се движи. Той блокира удара на Кейл с ножа, замахна с юмрук и улучи Кейл отстрани по главата. С вик на болка Кейл отстъпи назад, за да има място за нов удар. Докато замахваше към гърдите му, човекът отскочи, после още веднъж, замахна с крак и подкоси Кейл, тъй че той падна на коляно. Връхлетя нов свиреп удар, които щеше да го остави без зъби, ако беше улучил, но Кейл отметна глава и юмрукът само се плъзна по челюстта му. Докато противникът му си възвърне изгубеното равновесие от неточния удар, той отново бе на крака. Двамата стояха един срещу друг — Кейл вече с нож и в по-изгодна позиция, гледаха се и дебнеха възможност за нападение.

— Спрете! Можем да спрем дотук! Кажи му! — извика Фаншоу на Хенри Мъглата. — Всички можем да си тръгнем спокойно. Никой не трябва да умре тук.

— За мен е все едно — каза мъжът, гледайки свирепо Кейл.

— А за мен не е — извика Фаншоу. — Прави каквото ти казвам, по дяволите, и се отдръпни. Направи го, или, Бога ми, ще дойда да му помогна.

Обучен за клане, но още повече за сляпо подчинение, човекът бавно се отдръпна с лека и безкрайно предпазлива стъпка.

— Поздравления. За всеки един от нас. Качвай се зад мен, Моусън. — Той се озърна към Хенри Мъглата. — Може ли, мило момче?

— Не съм ти мило момче.

Фаншоу хвана юздите и насочи коня си към Моусън, който все още гледаше Кейл, сякаш се чудеше дали да му изяде първо сърцето или черния дроб.

— Качвай се зад мен, Моусън.

— Ножът ми — каза Моусън.

Фаншоу въздъхна и хвърли към Кейл уморен поглед, като че искаше да каже: какво да го правиш?

Кейл се отдръпна, после вдигна ножа и с всичка сила го хвърли на около четирийсет метра в посоката, накъдето искаше да тръгнат.

— Задължен съм ти — каза Фаншоу.

Хладното изражение на опитен убиец бе изчезнало от лицето на Моусън. Без да чака нова заповед, той вдигна маскировъчното платнище и скочи зад Фаншоу тъй леко и грациозно, сякаш просто бе придърпал стол, за да седне на вечеря. Сега изглеждаше много по-млад.

— До нови срещи, момчета — каза Фаншоу.

С тези думи той обърна коня си, и като спряха само веднъж, за да вземат ножа на Моусън, те скоро се отдалечиха на петстотин метра и изчезнаха зад възвишението, откъдето се бе появил само преди десет минути.

— Не мисля, че ставам за тая работа — каза Хенри Мъглата.

— Ти беше абсолютно великолепен — възрази Кейл.

Той отиде да доведе коня си, и двамата препуснаха назад към Голанските възвишения.

Фаншоу и Моусън обаче не стигнаха много далече от могилката, зад която момчетата ги видяха да изчезват. Те намериха едно плитко дере, разпънаха платнището и се отдадоха енергично на греховните лаконийски страсти.

Беше нощта преди Битката на Осемте мъченици, наречена тъй, защото през последните шестстотин години точно толкова Изкупители бяха дали живота си за вярата в околностите на мястото, където трябваше да бъде бойното поле. В никакъв случай не е някакъв особен късмет, че мястото на конфликта се оказа вече осветено от кръвта на мъчениците. Изкупителите вдъхваха такава омраза на своите противници, че с течение на столетията останаха много малко места, където някой от тях да не е бил обесен, обезглавен, натрошен, разчленен, удушен или разпнат. Това им даваше свръхбогат избор, когато трябваше да назоват някое бойно поле с името на великомъченик. И наистина, едва ли не всеки селски юмручен бой можеше да се увенчае с подобно име.

Кейл не беше поканен на последните указания за битката, но и не му бе забранено да присъства. Докато дебнеше заедно с Хенри Мъглата зад щабната барака на Ван Оуен и чакаше на вратата да се събере група, за да се вмъкне незабелязано, Кейл прошепна на Хенри:

— Какво да направя?

— Да си затваряш устата.

— Правилно.

После пристигнаха петима или шестима Изкупители с по-нисък ранг. Кейл ги последва, затвори вратата зад себе си и се настани в най-тъмното и най-претъпкано ъгълче на голямата стая, която така или иначе бе добре осветена само там, където на стената висеше голяма карта на битката.

За голямо разочарование на Кейл, в тактиката си Ван Оуен не предвиждаше нищо особено глупаво. Нямаше и нищо интересно, освен използването на тежка броня за челната редица на Изкупителите, която щеше да поеме първия удар на Лаконийците. Кейл трябваше да признае, че при оскъдните знания на Ван Оуен за лаконийската бойна тактика — разбира се, той не бе имал достъп до сведенията в библиотеката на Боско — трудно можеше да се критикува някое от неговите решения. Единственото му леко задоволство бе да се ухили презрително, като видя колко малко резерви е предвидил Ван Оуен. Според него, при двойното си числено превъзходство Ван Оуен би трябвало да запази в резерв много по-голяма част от армията си, за да се справи с евентуални изненади.

— От друга страна — каза Хенри Мъглата, когато Кейл се измъкна незабелязано в общия поток след съвещанието, — помисли какво би станало, ако той провали първата си атака, като не използва численото превъзходство. Поддържането на твърде голям резерв е като да си разделиш силите. Не съм сигурен, че на негово място бих направил нещо по-различно.

— Никой не те е питал.

— Всъщност, ти ме попита.

— Е, сега съжалявам и ще се моля на Бог за прошка.

— Още ли го правиш? Още ли се молиш, искам да кажа.

Кейл не отговори.

— Е?

— Да, все още се моля. — Той помълча. — Моля се да ме избави от злото и да не ми се налага по цял ден да гледам грозната ти физиономия.

— Моята? Ами че аз съм красив. Ти сам го каза.

Когато се върнаха в бараката на Покаятелите, един от адютантите на Ван Оуен бе донесъл нареждане: ако желаят, Кейл и неговите хора могат да наблюдават битката, но им се заповядва да стоят настрани от командния център и бойното поле. В никакъв случай да не се месят по какъвто и да било начин.

Това бе чудесна новина. Единственият страх на Кейл беше, че Ван Оуен просто от омраза ще го включи в нещо опасно. Сега ставаше ясно, че той не желае при победа или загуба Кейл да си спечели още по-голяма слава. Кейл потвърди получаването на заповедта и доволен си легна да спи.

Той даде на повечето Покаятели почивка за следващия ден — нещо, което те винаги приемаха с радост — но призори тръгна заедно с Хенри Мъглата и десет мъже. Щом портите се отвориха, малка група мина през разбуждащата се армия. Прекосиха Полето на Осемте мъченици, без някой да им обърне сериозно внимание, защото войниците си имаха твърде много други грижи; поеха на север и стигнаха до една малка могилка с добър изглед към бойното поле, която си бяха набелязали преди срещата с Фаншоу. Кейл прати хората си да проверят наоколо за маскирани лаконийски разузнавачи и набеляза два маршрута за бягство, ако нещо се обърка. После се изкачиха на могилата и мълчаливо зачакаха деня да започне. Лаконийците вече се събираха в техния край на равнината, макар и не в стройни редици, а като тълпа на необичайно голям областен панаир, и гледаха как се разгръща строят на Изкупителите.

Най-напред вървяха Черните Корделии — седем хиляди бойци с лилаво-черни брони, от които идваше името им. Дори от няколко километра разстояние вятърът носеше до могилата откъси от техния химн. Момчетата се разсмяха и почнаха подигравателно да им пригласят.

Двете момчета изпаднаха едва ли не в истерична радост, виждайки как враговете им — независимо от крайния изход — вървят към смъртта си, а те ги наблюдават от безопасно разстояние. Хенри Мъглата си спомни една песен, която често пееха стражниците в двореца на Арбел Лебедовата шия. Трябваше му известно време, за да налучка мелодията; беше забравил и първите няколко реда.

Вятърът навярно бе променил леко посоката, защото химните ту се засилваха, ту заглъхваха, но над строя впечатляващо се издигна гигантска кадилница с размерите на катедрална камбана, която Черните Корделии винаги носеха в боя. Сега тя се люшкаше напред-назад и над нея се издигаше мощен стълб благовонен дим.

Лаконийците продължаваха да се щурат пред лагера си като тълпа, гледаща не особено интересно зрелище. Сега напред пое Четвърта голанска армия, наречена Свещенослужителите, с нейните пет Братства, наброяващи общо десет хиляди бойци: робите на Непорочното Сърце, Бедните Симоновци на Вечното Поклонение, Норбетинците, зловещите Облати на Смирението и накрая най-свирепите от всички, Братството на Милосърдието. През следващия час изкупителската армия се разгръщаше: златен брокат, червени хоругви, лилави знамена, флагчета на изповедници, розови знаци на монаси-целители, на които не бе позволено да докосват умиращите, преди да са получили последно миропомазване. Над всичко това се разнасяше звукът на гайди, достатъчно силен, за да не се поддава на променливия вятър, а Ван Оуен наблюдаваше от един издаден напред рид на възвишенията. Когато битката почнеше и химните замлъкнеха, той щеше да даде знак на гайдите да действат като негов глас, защото всяко братство имаше своя конкретна мелодия и свои инструкции за атака, отбрана или отстъпление.

Сега, когато Изкупителите бяха приключили наполовина с разгръщането за атака, лаконийските войници започнаха да се раздвижват, но все още със същата липса на напрежение, с която наблюдаваха досега. И все пак в рамките на по-малко от три минути те като по магия се подредиха в редица нестройни квадрати. После сякаш отново загубиха интерес и групите останаха сравнително ясно очертани, но все още без строгата и точна дисциплина на истински бойни редици. Сега те пак наблюдаваха как втората изкупителска армия довършва подреждането си — една непрекъсната редица Черни Корделии най-отпред и още шест редици зад нея, като най-леко бронираните и най-подвижните оставаха най-отзад. В стегнат строй на около километър зад тях стоеше резервът от хиляда бойци. Сетне отекнаха тръби, шестимата гайдари спряха да свирят и звукът отлетя по вятъра като последен дъх на някакво огромно ранено животно.

За минута настана почти пълна тишина, нарушавана само от редките крясъци на сержантите и пръхтенето на конете на петстотинте кавалеристи зад десния фланг на Изкупителите.

Предните редици на Лаконийците се раздвижиха. Осем мъже с по две флагчета в ръцете изтичаха да застанат от двете страни пред все още неясно групираната армия.

След като се разпръснаха, те вдигнаха флагчетата и започнаха да подават сигнали. Както мързелив кон насред река се разтърсва внезапно от изненадващ допир на риба, така и армията на Лаконийците се размърда и оживя — шестте неясни квадрата станаха отчетливи и прецизни като изсечени с остро длето. Нов замах на флагчетата, и те тръгнаха срещу Изкупителите, които ги чакаха на около километър и половина по-долу; крачеха в съвършен ритъм като танцова трупа или участници в пантомима.

Флагчетата пак се размахаха. Шестте квадрата спряха като един. Миг покой, след това отново флагчетата. Осем хиляди мъже изреваха в един глас. Мощен трясък на мечове върху щитове, и вирнатите нагоре лица бързо се обърнаха към враговете. По цялото поле се мярнаха цветове, жълто и червено. Редиците започнаха да се изтеглят наляво и надясно, така че всеки квадрат се превърна в дълга верига, пресичаща цялото поле, зад нея още една и още една. Флагчетата пак се развяха, и с нов вик и тропот на щитове шестте вериги се сляха в стена с дължина хиляда метра и плътност от шест редици. От наблюдателния пункт на Ван Оуен върху Голанските възвишения отекнаха тръби, и всеки свещеник нададе вик:

Дори от своята безопасна могила и обгърнати в хладното си злорадство, Кейл и Хенри Мъглата усетиха как по гърба им пробягват неприятни тръпки на страх. Хенри оскверни мощта на тази страховита молитва, като затананика тихичко:

Мощната армия на Изкупителите се устреми напред като бивол, успял най-сетне да се изтръгне от тресавище. После Кейл и Хенри Мъглата ахнаха от учудване. Лаконийските наемници се втурнаха към врага, сякаш с възторг и радост бързаха да умрат. Това не беше подтичване или тръс, а бесен спринт, който би трябвало да се отрази пагубно на реда и силата на плътната им стена, която разчиташе на хиляди бойци, действащи заедно с една обща воля.

Докато двете армии се разливаха една срещу друга като две огромни петна, дребните животни в Машер се озоваха като в капан между тях. Първи и единствени се спасиха фазаните, глупави почти до самия край. Те излитаха с крясъци, миг преди лаконийските редици да ги стъпчат. Зайците трескаво хукнаха да търсят убежище, което никога нямаше да намерят, щураха се напред-назад между лаконийския прилив и мъртвешкото спокойствие на Изкупителите. Лисицата, която ги гонеше, също се втурна с ужас да дири спасение ту в една, ту в друга посока и накрая изчезна, погълната от човешките вълни, както са потънали животните извън Ноевия ковчег.

Внезапният лаконийски напор отхвърли стрелковите стотни на Изкупителите наляво и надясно. Рязкото увеличение на скоростта по наклона към Изкупителите ги бе заварило неподготвени. Няколкото секунди закъснение задълбочиха объркването им още повече — за пръв път виждаха тъй стремителен щурм. Докато стотниците им чуят заповедта за стрелба на побеснелия Ван Оуен, вече бяха изпуснали шанса за цели два залпа. После те се опомниха, стреляха и двете момчета видяха как смъртоносните остриета се посипаха от небето към атакуващите мъже в червено. Но невероятната бързина бе извела Лаконийците изпод дъгата на изстрела, тъй че само последните редици бяха засегнати, а повечето стрели паднаха безполезно зад тях.

Врагът вече бе толкова близо, че изкупителските стрелци се видяха принудени да стрелят право срещу настъпващите Лаконийци, тоест срещу вдигнатите им щитове. Нова изненада: наемниците си бяха наели други наемници. Самите те не бяха добри стрелци и открай време презираха боя от разстояние като проява на женственост, но сега водеха четиристотин наемни стрелци от Малката Италия, които се движеха отдясно и малко зад Лаконийците. Неточният обстрел на Изкупителите улучи именно тях. Сто и петдесет вече бяха мъртви, а другите изостанаха; но сега, когато изкупителските стрелци имаха команда да стрелят по своя преценка, вече никой не обръщаше внимание на италианците и те имаха достатъчно време, за да се опомнят и на свой ред да обсипят с огън колегите си отсреща.

Хаос. Тъй като не бяха очаквали да срещнат стрелци и нямаха навика да получават, каквото раздават, изкупителските стрелци изпаднаха в паника под убийствената градушка, която се изсипа почти безпогрешно върху плътните им редици. Стотници и сержанти крещяха през виковете на ранените и умиращите.

— НАВЕДЕТЕ ГЛАВИ! НАВЕДЕТЕ ГЛАВИ! НАВЕДЕТЕ ГЛАВИ! НАВЕДЕТЕ ГЛАВИ!

— Внимавайте! — вика друг.

— Пазете се! ТАМ! ТАМ!

Стрела пронизва един Изкупител в гърдите, но не той, а живият човек до него трепва като кон под внезапен удар с камшик. Едни приклякат и падат без необходимост, други просто стоят и получават стрела в корема или в лицето, сякаш са били напълно неподготвени. Стрелците, които тъй безмилостно унищожиха кавалерията на Матераците преди по-малко от година, сега се превръщаха в безпомощни наблюдатели как Лаконийците, почти незасегнати от стрелите им, се врязват като юмрук в редиците на Черните Корделии. Шумът от ударите на по-големи щитове върху по-малки звучеше по-скоро като грозно дрънчене, отколкото като величествен трясък. Но в целия свят единствено Изкупителите можеха да посрещнат бронирана сила с такава скорост и да устоят. На места редиците се разкъсаха, Изкупители и Лаконийци се струпаха на безредни купчини едни върху други и това бе зле за наемниците, които очакваха противникът или да издържи, или да падне като едно цяло и те да минат през него, вместо да се колят с чакащите Норбетинци. После започна бутането и блъскането, от двете страни се надигнаха ревове и ритмични команди, досущ като в състезание по дърпане на въже на някакъв селски празник. Мъжете от задните редици се хвърляха с цяла тежест върху по-предните, които пък правеха същото с онези пред тях, натискаха с рамене гърбовете им, сумтяха, напъваха и тъй оформяха битката чак до предната линия. От далечната могила тъмночервените лаконийски плащове и пъстрите цветове на Изкупителските Братства изглеждаха като масло и вода, разсипани върху маса. Но тук и там по протежение на разделителната линия малки цветни петна напредваха, задържаха се, а после натрапниците биваха изклани или отстъпваха и отново се вливаха в своите линии.

Тогава дойде второто потресение: знаейки, че са изправени срещу мъже, които също като тях се занимават единствено с война и подготовка за война, Лаконийците бяха откраднали още един трик от техните многобройни войни. От ножниците изхвръкнаха новите им мечове, почти цял метър дълги и с остра извивка накрая. Това позволяваше без затруднение да замахнат над щитовете на Изкупителите и да ги стоварят с ужасна сила върху шлемовете на мъжете пред себе си. Шлемовете, предназначени да поемат само режещи или разцепващи удари, биваха разтрошени от силата на нещо средно между чук и длето. Ужасните рани, нанасяни при всеки смачкващ удар, разтърсваха редиците на Черните Корделии. После дойде окончателният обрат, когато в действие влезе страховитата пъргавина на Лаконийците. Десният фланг на Лаконийците бе осигурен с най-силните им мъже, но когато стана ясно, че средната линия ще издържи, задните редици от центъра се прехвърлиха вдясно и позицията там стана още по-силна. Центърът и десният фланг на Изкупителите се оттегляха бавно назад, докато Черните Корделии падаха под ударите на извитите остриета и биваха заменени от по-слаби и по-зле бронирани мъже, но левият фланг изведнъж рухна под напора на най-силните Лаконийци заедно с внезапните подкрепления.

— ТОВА ЛИ Е? КАКВО? ЧАКАЙТЕ! СТОЙ НА МЯСТО! СТОЙ НА МЯСТО!

Обгърнати от хаос и крясъци, повечето бойци и от двете страни нямаха представа какво ги очаква — победа или смърт.

Сред гръмотевичен тътен, писъци, команди, сигнали на тръби, мъртъвци и умиращи, десният фланг на Лаконийците прекърши противниците — които можеха, избягаха, които не можеха, паднаха убити и само телата им, станали хлъзгави от кръв, екскременти и кал, затрудняваха решителния напредък на Лаконийците. Наемниците губеха равновесие от омекналите трупове под краката си, от вкопчените ръце на умиращите и тежко ранените, някои от които все още намираха сили да забият нож в залитащите наемници, тласкани изотзад, объркани и уязвими. В тази решаваща, но хаотична схватка загинаха много повече Лаконийци, отколкото във всички други техни сражения през последните десет години. След като преодоляха това препятствие, с битката вече бе свършено… но не и с касапницата. Ван Оуен гледаше от възвишението с безнадежден ужас, неспособен да стори нищо, освен да изпрати на смърт оскъдните си резерви, за да отложи неизбежното. Докато Изкупителите в центъра и по десния фланг продължаваха да се бият, Лаконийците ги нападаха отстрани и простичко, но кърваво ги намотаваха като килим след края на пикник. Онези, които не бягаха, падаха мъртви.

За втори пореден път Хенри Мъглата и Кейл гледаха как една битка се превръща в клане. Покаятели около тях надаваха насърчителни викове и станаха толкова шумни, че Хенри Мъглата ги наруга, за да млъкнат. Канеше се да им изтъкне, че те насърчават хора, които биха ръкопляскали на техните екзекуции, които ги смятаха за живи трупове, за хора без души. Кейл обаче разбра какво се кани да каже, защото мислеше съвсем същото, и му запуши устата с длан. Този път, за разлика от фиаското в Силбъри Хил, Кейл прояви благоразумието да не се включи, и много преди страшния край вече се беше оттеглил. За разлика от Изкупителите, този ден той имаше късмет.

Някои от Покаятелите в отряда на Кейл и Хенри Мъглата плачеха, други се молеха за мъртвите и умиращите.

— Смърт, Съд, Рай, Ад — извика Покаятел Гилтрап, бивш Молитвен спонсор на Мейнаут, преди да бъде уличен и осъден за три от деветте престъпления срещу разума.

Спомняйки си как ги бе нахокал Хенри Мъглата, останалите отговориха тихо:

— Четири погибели в тленния свят.

Двете момчета, които яздеха най-отпред, наведоха глави, за да скрият непристойните си усмивки.

На връщане към Голан Кейл предпазливо избра заобиколния път покрай Пръстите на Машер, наречени така, защото тези дълги, ниски и тесни хълмове сякаш сочеха пътя около възвишенията. Като ездачи Лаконийците не бяха по-добри, отколкото като стрелци, но имаха резерви, които не бяха използвали този ден, бързи кавалерийски части, и преди да напуснат могилата, Кейл ги видя в далечината бавно да се придвижват отвъд наблюдателния пункт на Ван Оуен. Кейл се връщаше към Голан бавно и предпазливо, за в случай че се натъкнат на лаконийска конница. От двете страни на Пръстите, точно под хребетите, бе разположил разузнавачи с магарета, идеални за този неравен терен, които да дебнат за всяка евентуална заплаха. Един от тях, малко преди края на Пръстите, подаде на Кейл сигнал да се приближи. Когато двамата с Хенри Мъглата се изкатериха пеш до него, разузнавачът посочи отряд от двайсетина Изкупители, отстъпващи към Голан.

— Ван Оуен ли е? — попита Хенри Мъглата, докато Кейл наблюдаваше през далекогледа си.

— Той трябва да е. — Кейл подаде далекогледа на Хенри. — Погледни ето там.

Хенри Мъглата се вгледа, накъдето сочеше Кейл. Около трийсет лаконийски ездачи преследваха охранителите на Ван Оуен, по чиято спокойна крачка личеше, че не подозират за надвисналата опасност.

— Не завиждам на Ван Оуен — каза Хенри Мъглата. — Доколкото видях, охраната му е предимно от старци и проповедници.

Кейл взе далекогледа от него и продължи да наблюдава как лаконийските конници догонват жертвите. Мозъкът му работеше трескаво. Дори и с просто око Хенри Мъглата ясно виждаше всичко. За пет минути Лаконийците се приближиха на около двеста и петдесет метра, преди охраната на Ван Оуен да ги забележи. Хенри Мъглата видя как те изведнъж препуснаха в галоп и всички Изкупители, освен петима или шестима около Ван Оуен, изостанаха, за да заемат позиция между него и настъпващите Лаконийци.

Но макар и да нямаха кой знае какъв кавалерийски опит, Лаконийците все пак бяха по-добри ездачи и имаха по-добри коне. Стана ясно, че Изкупителите скоро ще бъдат догонени, и проявявайки най-сетне малко здрав разум, те се устремиха към едно ниско хълмче. Охраната на Ван Оуен скочи от конете, зае кръгова позиция около своя генерал и зачака. Кейл подаде далекогледа на Хенри Мъглата. Сега виждаше как Лаконийците слизат от седлата само на трийсетина метра от Ван Оуен и бързо се устремяват нагоре по полегатия склон. После започна боят.

Кейл понечи да тръгне надолу. Хенри Мъглата го хвана за ръката.

— Какво си си наумил?

— Аз ли? Отивам да спася Ван Оуен. Ти стой тук.

— Защо?

— Добре. Ела с мен.

— Няма да помагам на онзи боклук. Защо го правиш?

— Ти само гледай, приятел.

— Съвсем си се побъркал.

— Ще видим.

И с тези думи той се втурна надолу по хълма като планински козел.

Хенри Мъглата остана да чака на билото заедно с разузнавача и неговото магаре, гледайки как Кейл и Покаятелите се устремяват през равнината към битката върху ниското възвишение, което по-късно щеше да бъде наречено Хълм на глупците.

Докато Кейл и хората му бързо преодоляваха разстоянието от около километър, Хенри Мъглата осъзна, че Кейл не действа толкова импулсивно, колкото изглеждаше в началото. Ако не изпуснеше момента, той щеше да удари Лаконийците в гръб. Притиснати между две вериги Изкупители, тяхната неизбежна победа щеше да се превърне в почти сигурно поражение. Освен това, той не би рискувал с пряка атака. Хенри Мъглата винаги казваше, че арбалетчиците лесно могат да заменят стрелците, защото един стрелец се обучава с години. Арбалетът даваше същите, а понякога и по-добри резултати само за няколко месеца.

Кейл накара Покаятелите да слязат от конете на седемдесет метра от върха на хълма, застана малко зад хората си и им заповяда да стрелят с арбалети по Лаконийците. По-късно същия ден един Покаятел каза на Хенри Мъглата, че един от тях възразил, тъй като имало опасност да улучат охраната на Ван Оуен. Кейл го ударил толкова силно, че, според описанието на Покаятеля, носът му се пръснал като Бисистърска слива.

Каквато и да беше опасността за почетната гвардия от Хълма на глупците, ефектът върху Лаконийците бе унищожителен. Само след минута шестима наемници с червени плащове лежаха на земята. Те нямаха друг избор, освен да прекъснат атаката и да нападнат Кейл и неговите Покаятели. Но оставяйки охраната зад гърба си, просто щяха да сменят едно неизбежно поражение с друго. Те се втурнаха надолу по хълма, страховити дори и за отдалечения Хенри Мъглата, и връхлетяха срещу Покаятелите, давайки само още три жертви. Последва ужасна схватка, в която всичко висеше на косъм. Не трябваше да е така, но почетната стража на Ван Оуен, вместо да се спусне след тях по Хълма на глупците и да изправи Лаконийците пред невъзможната задача да отблъскват нападение от две страни, просто стоеше и наблюдаваше как техните спасители попадат в отчаяна битка за живота си. Макар и два пъти по-малобройни, за разлика от Покаятелите Лаконийците имаха брони — вярно, по-тънки от тези на пехотинците — а лекият наклон подхождаше идеално за техния начин на бой. Покаятелите вече нямаха предимство, тъй като стана ясно, че вместо да преследва Лаконийците, както повеляваше здравият разум, почетната охрана е решила просто да чака и да наблюдава. Кейл събра длани около устата си и изрева: „Подкрепете ни!“. Но стражниците само гледаха спасителите си безизразно като крави. Застанал на около десет метра зад Покаятелите, Кейл бясно ругаеше, защото бе осъзнал, че те отлично разбират какво се иска от тях, но нарочно се бавят. „Защо? — запита се Кейл. — Най-разумното е да ни помогнат.“ Но не и ако си генерал, който вярва в мъченичеството, саможертвата, и най-вече в изключителната необходимост да оцелееш заради всеобщото благо. Ван Оуен и неговата охрана вече слизаха по другия склон на хълма, за да избягат към Голанските възвишения. Ако беше точен стрелец като Хенри Мъглата или Клайст, Кейл можеше да остане на място и да поваля Лаконийците от безопасно разстояние. Но не беше. Нямаше друг избор, освен да се бие. Той изкрещя от ярост срещу собствената си глупост, после се хвърли към левия край на битката и съсече първия лаконийски войник през врата, точно под задния ръб на шлема. Нападайки отляво, той винаги имаше предимство. Сега рязко се приведе надясно — макар че загубата на равновесие обикновено е лоша идея, — вдигна левия си крак и ритна следващия човек в уязвимата коленна става. Костта изпращя, а болезненият писък на жертвата бе прекъснат от страничен ритник в главата, докато падаше. Кейл сграбчи двамата Покаятели, които бе спасил от отчаяното им положение, и се опита да отблъсне Лаконийците настрани, събирайки около себе си всеки спасен Покаятел, за да сформират стена по фланга. В другия край на редицата нещата вървяха зле за Покаятелите, които нямаха брони и в никакъв случай не можеха да се мерят по сила и бойни умения със своите по-дисциплинирани противници. Но побеснял от предателството на Ван Оуен, Кейл се превърна във вихрушка от враждебност и злоба. Без да иска, той вдъхновяваше хората си — струваше им се, че храбростта и дори обичта му към тях се проявяват в неговото чудовищно и грозно умение. Нещо в свирепата съсредоточеност на смъртоносния му талант сякаш стряскаше дори Лаконийците, за които насилствената смърт е основна и неделима част от живота. Всички негови действия, тъй лишени от изящество и елегантност във всяко едно отношение, освен в бруталната убеденост, че всеки насрещен удар неминуемо ще се провали, че всяко усилие в тази борба е безсмислено, сякаш накараха дори Лаконийците да загубят кураж, докато противникът ги обкръжаваше отляво. Външно това не им пролича — те оставаха безмилостни както към себе си, тъй и към другите, но в минутите преди смъртта имаха време да разберат, че със сигурност ще загубят. Седемте станаха трима, от тримата остана един, и изведнъж всичко свърши. После дойдоха обичайните зверства: виковете на ранените, вцепенението, възторгът, жестокото довършване на все още живите Лаконийци. Един от Лаконийците бе само леко ранен в крака и двама Покаятели, нащрек за евентуална заплаха — например скрит кинжал — го ругаеха с наслаждение, докато той се отдръпваше пълзешком от техните удари. „Мръсен Антагонист!“ Не беше точно, но по-лошо нещо не можеха да измислят. „Злодей атеист!“ Макар и неточно, това повече се приближаваше до истината за Лаконийците — но колкото и да е странно, повечето Изкупители нямаха ни най-малка представа, че Антагонистите са отцепници от собствената им религия и вярваха в повечето от нещата, в които вярваха и самите те. Острието на единия меч се вряза дълбоко в дланта на Лакониеца и неговият болезнен вик привлече вниманието на Кейл. Той се хвърли към двамата Покаятели и раздразнено ги изблъска настрани.

Ужасените очи на лаконийския войник се разшириха още повече, когато видя Кейл да застава над него — той се сви с протегнати ръце и зачака удара, който след миг се впи под ключицата и прониза сърцето му. Последва ужасна кашлица за няколко секунди, сетне загуба на съзнание и смърт. По-милостив край, отколкото чакаше през следващите няколко часа мнозина, изоставени да умрат мъчително от раните си или бавно да бъдат довършени от жестоки или несръчни екзекутори. Целият този ужас предстоеше тепърва за хиляди на бойното поле. Понякога е по-добре да си запазиш правото да не гледаш, както бе казал веднъж ИдрисПюк на Хенри Мъглата, докато ядяха риба и пържени картофи на пясъчния плаж край Мемфиския залив.

Точно тогава пристигна Хенри Мъглата, следван на около триста метра от разузнавача с магарето. Той погледна мъртъвците наоколо.

— Никога не съм виждал подобно нещо — каза той на оцелелите Покаятели, общо осем на брой.

Кейл разбираше точно какво има предвид и знаеше, че не е комплимент.

— Бързо свалете броните и оръжията на двама от тях.

След няколко минути те потеглиха, вземайки телата на мъртвите Покаятели.

Макар че Кейл бе поел още по-смъртоносен риск, отколкото при Силбъри, в крайна сметка нещата се развиха добре. Той научи поредния урок, въпреки че по-късно каза на Хенри Мъглата: „Все още не знам какъв е той“, и оцеля. Но денят далеч не бе приключил с изненадите.

Макар че острицата и пиренът на бойното поле на Осемте мъченици бяха доста жилави, един голям участък остана оголен от тях, а калта отдолу беше разкашкана. Въпреки мразовитото време само преди седмица, топлите ветрове откъм морето, които бяха стопили снега, станаха още по-топли. Този следобед бе нетипично горещ за сезона и донесе нов живот там, където имаше само ужасна смърт. Яйцата на комарите лежаха погребани под топлината на степната трева и няколко сантиметра кал. Разголени от битката и загрята от слънцето, те се излюпиха с милиони и само за един час образуваха вихрена колона с размера на бойното поле, която се издигаше на хиляда метра височина.

Близо три хиляди Изкупители, които бяха оцелели след кръвопролитието и бягаха в безредна тълпа към подножието на Голанските възвишения, погледнаха назад и видяха във въздуха нещо, което малцина от тях бяха виждали преди — огромен облак в небето се движеше и трептеше не като мъгла или мараня, а като живо създание. Каквото в крайна сметка наистина беше — ту като невестулка, изправена на задни лапи, ту като камила, ту съвсем като кит за онези, които бяха виждали подобно животно. Но за повечето изтощени, посрамени, изплашени и ужасени бегълци той приличаше на Обесения Изкупител, клатещ глава от ярост пред ужасната загуба и богохулството на лаконийската победа. А накрая вятърът и хаотичният полет на насекомите се промениха и скръбното лице на Спасителя за момент се преобрази в суровото и бдително лице на едно неумолимо момче. Или поне така изглеждаше по-късно на мнозина — дори след няколко дни на все по-нарастващ брой хора, които изобщо не бяха присъствали там.

След час оцелелите плъзнаха нагоре по Голан, и мълвата започна да се шири като масло върху чудотворен хляб: вести, че идва обещаният край, че евреите прииждат на тълпи в Шартр, за да приемат Правата вяра, че четирите конни джуджета на Апокалипсиса са яздили по улиците на Уер, че на Гравъли Хил се появил червен дракон, застанал над жена, облечена в слънце, а в Уитстабъл звяр от сушата принудил хората да се поклонят на звяр от морето. В Ню Брайтън се появил ангел, държащ в ръка бокал с Божия гняв. Щом всички тия слухове станаха общоизвестни, от ужаса на грозното поражение бликна странно ликуване. Из Голан се разнесе мълва, че един послушник, още голобрадо момче, избил с кост от магарешка челюст сто вражески войници и спасил Изкупител Ван Оуен от коварните Антагонисти, които предали армията на враговете.

Този слух съдържаше известна доза истина и не беше съвсем случаен. Съмишленици на Боско в Голан, заедно с онези, които знаеха и искрено вярваха, сметнаха, че тази изопачена версия на събитията върху Хълма на глупците среща отчаяно жадуващи за надежда уши. Събитията най-сетне се развиваха в тяхна полза. Вместо да напреднат и да се опитат да превземат възвишенията, или дори да заобиколят и да нападнат в гръб изкупителските окопи, Лаконийците за всеобщо учудване останаха на място. След броени часове всеки Изкупител на Голанските възвишения знаеше твърдо, че Лаконийците са спрели, защото видението на Обесения Изкупител и неговият очевиден гняв са ги изпълнили със страх от Бога.

Нито облакът от комари, нито Бог бе накарал Лаконийците да се оттеглят към лагера си отпреди седмица. Причината се криеше в един ужасно мъчителен и познат страх. Мъдрите хора казват, че ако сложиш всичките си яйца в една кошница, накрая ще трябва да я пазиш през цялото време. Още по-тревожна е перспективата, ако яйцата в тази кошница са изключително редки. Това бе същината на проблема за Лаконийците. Тяхната способност да действат съвместно като танцьори сред хаоса и ужаса на бойното поле бе създадена от живот на грижовно насилие и насилствени грижи. Всеки един от тях струваше цяло състояние във време и пари, а съкровището, за да се купи това време, бе спечелено от роби. Тези роби не бяха доведени от четирите краища на земята, загубили всякакви връзки със семейства, приятели и роднини, а представляваха цели поробени народи, които живееха рамо до рамо с тях — много роби, малко Лаконийци. Едва ли имаше лаконийски войник, който да се бои от смъртта, но нямаше нито един, който да не се страхува от мъжете и жените, които притежава. В Битката на Осемте мъченици на всеки убит Лакониец се падаха по четиринайсет мъртви Изкупители. И все пак те бяха потресени от тази загуба. Трудът и усилията, отнесени в гроба заедно с тези хиляда и сто мъже, бяха такива, че нямаше да се възстановят напълно дори и в рамките на едно поколение — толкова малко бяха Лаконийците и тъй дълго и трудно бе тяхното обучение.

В светлината на този катастрофален успех Ефорите на Лакония трябваше да си кажат тежката дума, и затова те спряха, макар че ако бяха напреднали около Голанските възвишения и превзели изкупителските окопи с удар в гръб, тази голяма война можеше да приключи само след месеци или дори седмици.

Ефорите наредиха на войската пред Голан да се окопае, после направиха предложение на Хелотите: ако успеят да изберат от своите редове три хиляди най-силни, най-смели и най-умни мъже, то всички, които са се били заедно с Лаконийците в Голан, след завръщането си ще получат свобода, двеста долара и парче земя. Хелотите не изпуснаха тази безпрецедентна възможност за свобода и благоденствие. Три хиляди от най-храбрите им мъже дойдоха невъоръжени в определеното време и място, и тутакси бяха избити на място от Лаконийците. И тъй, уверени, че едновременно са сплашили оцелелите Хелоти и са убили най-силните, които имат волята да се освободят, Ефорите взеха допълнителните пари, предлагани от Антагонистите, и решиха отново да минат в настъпление. Но за планиране и осъществяване на клането трябваше време, както и за изкопчване на повече пари от Антагонистите, тъй че минаха близо три седмици, преди лаконийската армия отново да се раздвижи, а през това време Боско буквално надмина себе си.

За по-малко от два дни той получи новината за поражението, а след още два използва вцепенението, обзело Светия престол, и отиде в Шартр да настоява за аудиенция при папата, като през цялото време пращаше вестоносци до своето тайно братство и най-убедените си съмишленици, които, макар и изпаднали в паника, също дебнеха каква изгода могат да извлекат от това бедствие.

Ала колкото и отчаяно да диреха спасение от Лаконийците, това не означаваше, че всички са еднакво готови да повярват в Кейл. Враговете на Боско се намираха в задънена улица. От една страна, както и всички останали Изкупители, те бяха ужасени от поражението, и още по-ужасени от вероятните последици. А това, че бяха коварни интриганти и интересчии, не означаваше, че им липсва искрен религиозен плам. Ами ако той наистина беше Мрачния жътвар, предричан отдавна, макар и само със смътни намеци и двусмислици? Някои се съмняваха дали Мрачния жътвар изобщо е пророчество, или просто погрешен превод на оригиналния силно повреден текст, и може да означава не смъртоносен унищожител на враговете на вярата, който евентуално да донесе края на света, а нещо като свещена пита със седемдесет вида стафиди и ядки, която Господ ще прати, за да спаси хората, ако някога настане глад за повече от една година. Спорът дали пророчеството се отнася до зловещ разрушител, или божествена пита, бе до голяма степен безсмислен, като се има предвид, че изкупителската вяра безспорно отиваше към унищожение.

Отначало смайващото искане на Боско за командир на Осма армия да бъде назначен Кейл беше отхвърлено категорично. В един кратък миг на прояснение папата взе по-предпазливо и по-приемливо решение — той възложи командването на Изкупител-генерал Принцепс, победителя на Матераците, който вече бе в Шартр. Въпреки това, по нареждане на Боско, Принцепс се престори, че е на смъртно легло с рибешка кост в гърлото. Той не за пръв път написа писмо, давайки ясно да се разбере, че само е следвал плана на Кейл в победата си над Матераците, и смирено призова папата да постави младежа начело на Осма армия. За да убеди невярващите в болестта му, които съвсем не бяха малко, Принцепс помоли папата лично да се застъпи пред Бог за душата му. Той се реши на това богохулство едва след категоричното настояване на Боско, че в противен случай враговете със сигурност ще надушат нещо нередно.

Трудно е да се надцени ударът, който това нанесе на Гант и Парси. Те смятаха Принцепс ако не за своя последна надежда, то със сигурност за най-добрата.

— Трябва да действаме незабавно, иначе сме загубени. Дай армията на момчето — изстена Парси.

— Проклет да съм, ако подложа вярата на подобно безумие. Ако е Божи пратеник, искам много по-убедителен знак от някаква си вълшебна мъгла, или думата на онова копеле Боско.

Но вярващите отчаяно се нуждаеха от спасител, и при тия разпалени страсти просто нямаше как да не предприемат нещо.

— Добре тогава — каза накрая Гант, — нека кучето види заека.

След един час папски пратеник с осем въоръжени стражници дойде в покоите на Боско и настоя Кейл незабавно да дойде на аудиенция. Разтревожен от тази внезапност, Боско се опита да тръгне с него, но пратеникът с неприкрит страх му нареди да остане на място.

— Имам недвусмислени заповеди, Изкупителю — извини се той. — Вие не бива да идвате.

И така, лишен от възможността да инструктира Кейл какво да казва и върши, или да не казва и да не върши, той бе принуден да го гледа как отива към нещо, за което знаеше, че ще бъде някакъв вид капан.

Отведоха Кейл в някакво преддверие и му заръчаха да чака, като се надяваха, че ще има достатъчно време да изпадне в паника преди аудиенцията. В дъното на помещението, осветено от свещи и обгърнато в дим от четири кадилници, имаше статуя на първия от всички изкупителски мъченици — свети Йосиф, пребит с камъни до смърт. Това събитие беше забележително с още един инцидент: тогава може би за последен път някой се опитал да призове за състрадание към Изкупител. Когато всички мъже в града се събрали, за да убият свети Йосиф, задето опозорил тяхната Единствена истинска вяра, един странстващ, но много уважаван проповедник се опитал да предотврати убийството, като извикал: „Който от вас е без грях, нека хвърли първия камък.“ За съжаление на състрадателния проповедник и още по-голямо съжаление на свети Йосиф, един мъж хладнокръвно се втурнал напред, вдигнал грамаден камък над главата си и извикал уверено: „Аз съм без грях!“. После стоварил камъка върху пищяла на Изкупителя, и костта се строшила с ужасен пукот!

Статуята изобразяваше момента, когато безгрешният палач вдига над главата си друг голям камък и се готви да го хвърли върху агонизиращия свети Йосиф. Кейл бе свикнал да вижда белосани дървени статуи на ужасяващи мъченичества — боядисани в простички цветове, грубовати или най-много сносни дърворезби, произвеждани с хиляди за вярващите във всяка изкупителска църква. Но такива статуи като в Шартр — а те бяха много — никога не бе виждал. Те изглеждаха по-истински от самата истина — не просто красиво изваяни, а пълни с живот. Ръцете на палача бяха не просто добре изработени, но и добре наблюдавани — личеше, че са ръце на трудов човек. Почти по всеки пръст имаше малки ранички, заздравели и почти заздравели. Под всички нокти, освен един, имаше мръсотия. Изражението му беше нещо повече от озъбена злобна гримаса; то излъчваше наслада от жестокостта, удоволствие, а под тия чувства се криеше едва доловима нотка на отчаяние. Зъбите, изработени от най-добра слонова кост, бяха внимателно оцветени, два от тях бяха нащърбени, един изглеждаше мъртъв. Колкото до свети Йосиф, той би вдъхнал жалост и в най-коравото сърце: левият му крак беше не просто счупен, а раздробен от първия камък, от пищяла стърчеше кост, назъбена и кървава — блестящият костен мозък, изтичащ от счупеното място, беше направен от стъкло. Устата му зееше в болезнен вик — не свято примирение със съдбата, а страх и страдание във всяка бръчка и линия. Ръката му се повдигаше да спре втория удар — крехка старческа ръка, осеяна с тъмни петна, и макар да изглеждаше невъзможно, сякаш трепереща от болка и страх. Но очите на Кейл непрестанно се връщаха към мъжа, застанал над него с изкривено от омраза лице; очите му бяха изпълнени с тъй дива ярост, че само нечия смърт можеше да я задоволи.

В сърцето на Кейл напираше ненавист към човека, който бе създал тази необикновена творба и се опитваше да му вдъхне състрадание към един фанатик пред прага на смъртта. Тиха кашлица откъм вратата в другия край на стаята прекъсна мислите му. Той пристъпи към чакащия го Изкупител с обичайната смес от вцепенение и безпокойство, която почти винаги изпитваше преди битка.

И сетне се озова в залата, където го чакаше Светият отец на всички Изкупители. Тя бе зашеметяващо великолепна, с витражи от пода до тавана и изумителни статуи на религиозни сцени, също тъй прекрасни и отблъскващи като онази в преддверието.

На петдесет метра от него папата седеше върху престола си с одежди от злато — Божи наместник на земята, могъщ, аскетичен, вглъбен и мъдър, с прошарена коса под златната шапчица, която винаги носеше. От двете страни на престола в Кейл се взираха осемдесет Изкупители, облечени с празнични раса на различни Братства и доведени тук днес, за да сплашат самонадеяния послушник на Боско. Иззад трона запя хор, могъщ и страшен бас профундо с тъй дълбока мощ, че сякаш разтърсваше вътрешностите на Кейл, точно както се надяваше Гант. Сега повече от всеки друг път той изглеждаше като обикновено петнайсетгодишно момче, докато изминаваше петдесетте метра до преградата от синьо въже пред престола. Когато пристигна — а пътят съвсем не бе кратък — Изкупителят до него докосна ръката му, сякаш за да му попречи да прескочи въжето.

Хорът стигна до своята разтърсваща нервите кулминация и настана момент, когато последната нота сякаш изпълни въздуха с нещо небесно, огромно, способно да заличи всяко усещане за собствена личност и всичко останало, освен стремежа към Бога. В настаналото дълго мълчание папата — богопомазан, силен като истински лъв — погледна момчето пред себе си и разголи душата му пред мъдростта на Божия наместник.

— От чие име идваш да безпокоиш помазаника на…

— Не си ти — каза небрежно Кейл.

Околните ахнаха в един глас, и величественото лице на човека на трона изведнъж се смали като детско балонче в Мемфис, от което са изпуснали въздуха.

— Какво искаш да кажеш с…

— Не си ти.

— Тогава кой е?

Сега в гласа на човека нямаше и следа от онова свято величие — беше недоволен, свадлив, очевидно ядосан, че са го разобличили с такава лекота.

Кейл дръзко се вгледа в очите на фалшивия папа и без да се озърне, посочи с дясната си ръка към един немощен старец, застанал в средата на една от двете редици от четирийсет Изкупители, водещи към трона. Отново се надигнаха смаяни възклицания, твърде задоволителни за Кейл. Бавно и тържествено, той се обърна към човека, когото посочи. Наведе глава, Изкупителят до него му направи знак да върви, и той се приближи на една ръка разстояние от истинския папа. Светият отец го погледна, усмихна се разсеяно и му протегна ръка да я целуне.

— Отдалече ли идваш?