Петата погибел

12.

Двама Изкупители довлякоха Хенри Мъглата, който едва се държеше на крака.

— Оставете го на леглото и си вървете.

Кейл пристъпи към него и коленичи до леглото. Носът и долната устна на Хенри Мъглата бяха подпухнали и разкървавени от жесток побой.

— Виж се на какво приличаш. Какво дириш тук, за Бога, скапан идиот?

— И аз се радвам да те видя.

— За начало кажи какво правиш тук.

— Навъртах се около оазиса Войнич и чаках кервана с чернозем за градините. Проследих ги дотук и опитах на влизане да се лепна за тях, но някой ме позна. Освен това, напоследък броят всички влизащи и излизащи.

— Трябваше да се сетиш за това.

— Трябваше, но не се сетих.

— Трябваше да се сетиш и да стоиш настрани.

— Е, вече съм тук.

— Чиста проба късмет. Ей толкова оставаше — Кейл притисна палеца и показалеца си — Бързица да ти резне гърлото и да те заровят в Нивата на Гинки. А аз изобщо нямаше да узная.

— Всичко е добре, щом свършва добре.

Но Хенри Мъглата изглеждаше готов да припадне. Лошото настроение на Кейл поотмина.

— Радвам се да те видя.

— Какво ще речеш за една целувка?

— Не се радвам чак толкова.

Двамата се усмихнаха.

— Да ти се намира нещо за ядене? — попита Хенри Мъглата.

— Поръчано е.

Сякаш бе подслушвал отвън, Модъл почука на вратата и влезе с поднос храна за двама.

— Още веднъж от същото — каза Кейл.

— Има ограничения, господине, на мен няма да ми повярват за толкова много.

Кейл написа бележка, в която заплашваше кухнята с гнева на Боско, и Хенри Мъглата седна да яде. Най-напред той поиска да чуе историята на Кейл. Това отне повече от два часа и Хенри бе подхванал втория поднос, преди Кейл да свърши.

— Значи Боско наистина е луд за връзване — каза Хенри Мъглата.

— За голям твой и мой късмет.

— И какво ще правиш сега?

— Ще стоя тук — каза Кейл. — Да видя какво ще стане.

— В смисъл?

— Аз съм най-наблюдаваният човек на света — къде мога да отида? Мемфис вече го няма. Няма ги и Матераците. Остават Антагонистите, които биха ме претрепали без колебание. Дори да успея да избягам — а не мога, кой друг би бил достатъчно глупав да не ме върне обратно? Без Боско с мен е свършено. А сега същото се отнася и до скъпия ми приятел, великомъченик Хенри Мъглата. Боско ни държи в джоба си сто пъти повече отпреди.

Хенри Мъглата поседя мълчаливо.

— Прав си — каза накрая той.

— Кажи ми нещо, което не знам.

Известно време двамата пиха бира и пушиха в мрачно мълчание.

— А сега ти — каза Кейл.

Хенри Мъглата започна от решението си да проследи Кейл след отпътуването му от Мемфис.

— Клайст не беше много доволен.

— Представям си. Чудя се как изобщо е тръгнал.

— Недей да се чудиш. След една седмица той избяга.

— Точно това щях да направя и аз, ако Боско бе хванал вас вместо мен.

— Не, нямаше.

— Да, щях.

— Както и да е — двамата с ИдрисПюк ти загубихме дирите близо до Тигровата планина — там местата са твърде скалисти за проследяване. Пък и мен не ме бива за следотърсач. ИдрисПюк се опита да ме убеди да хванем заедно ферибота от Уитстабъл. Липсва ми. Добрах се до Войнич и, общо взето, това е всичко.

— Дълго време си бил във Войнич.

— Хубаво място. Иска ми се пак да съм там.

И с това обясненията приключиха. Макар че разговаряха два часа, Кейл избягваше многословието — отчасти защото не си падаше по военните истории, и отчасти защото бе видял изражението на Хенри Мъглата, когато му разказа за убеждението на Боско, че той ще донесе гибелта на човечеството. Не беше сигурен какво означава това изражение — не беше нито вяра, нито страх, нито нещо, което можеше да си изясни… а и не желаеше да си го изяснява. Затова спря да говори за Божия гняв и всичко, свързано с него, но не успя да скрие от себе си какво го безпокоеше в реакцията на Хенри Мъглата. Дразнеше го не че Хенри допускаше известна възможност това да е вярно, а точно обратното — че смяташе идеята за смехотворна. Нещо дълбоко в него изпитваше влечение към идеята за собственото му величие и не търпеше някой да й се подиграва.

От своя страна Хенри Мъглата не само премълча част от истината, а направо излъга, макар че нямаше такова намерение, когато започна да разказва историята си. За шест месеца и двамата се бяха променили. И ги мъчеше един и същ въпрос: доколко.

На следващия ден, когато доведоха Хенри Мъглата, в стаята се възцари добродушна и малко неловка атмосфера. Но Кейл искаше да покаже, че макар да бе сключил съюз с религията и човека, когото и двамата мразеха, беше го сторил по начин, съвсем различен от миналото. Той поведе Хенри Мъглата към манастира, макар и без да му казва къде отиват. И тук Хенри срещна първата си изненада — Кейл извади ключ! Нещо повече — даде му да види, че има още няколко. Това бе също тъй потресаващо, както ако Кейл паднеше на колене и започнеше да отслужва литургия, или измъкнеше отнякъде епископска митра и я сложеше на главата си. Но докато Кейл си мислеше, че така демонстрира своята власт в Светилището, за Хенри Мъглата това бе обезпокоителен знак. Може би Кейл бе взел подкуп, както някога Пъркин Уорбек приел един мех сладко шери и дузина овце, за да предаде Обесения Изкупител. Изглеждаше невъзможно, и все пак последната година го бе научила, че всичко е възможно.

Кейл отвори вратата и прекрачиха отвъд първия ред стени около манастира. След десетина метра стигнаха до втора врата с цели три ключалки, които изискваха три отделни ключа. Вътре в самия манастир грубият гранитен под отстъпи място на варовикови плочки, покрити с меки килими; на всеки няколко метра се разливаше меката, топла светлина на свещи от пчелен восък, а не от лой или свинска мас. Приближиха се до друга врата, Кейл я отвори без ключове (отключена врата?) и с широк жест покани Хенри Мъглата да влезе.

Раздаде се всеобщо ахване и хор от възклицания на дълго потискано вълнение, сякаш пристигането му бе връх на всички мечти. До стените във всеки ъгъл седяха добродушно усмихнати монахини, а по средата на стаята, нетърпеливи и развълнувани като деца в очакване на празнична торта, стояха дванайсет момичета на възраст от около тринайсет до осемнайсет години — розови момичета, кафяви момичета, черни момичета, някои със съвършена маслинена кожа, други бледи като призраци. Те почти изстенаха от удоволствие при влизането на двамата млади мъже, раздаде се дори приглушен писък, последван от неодобрителното цъкане на една от монахините.

— Добро утро, дами — каза с усмивка Кейл.

— Добро утро, господин Кейл — отвърнаха те в един глас.

— Позволете ми да ви запозная с моя най-стар и най-скъп приятел. Това е великият Хенри Мъглата, за когото ви разказвах — легенда на Мемфис и герой от битката при Силбъри Хил.

Хенри Мъглата се усмихваше като механична кукла. Момичетата избухнаха в аплодисменти, които бавно стихнаха, когато Кейл вдигна ръце.

— Добре — каза той. — Сега слушайте всички. Коя би искала да положи специални грижи за Хенри Мъглата?

Дванайсет ръце литнаха нагоре.

— АЗ! АЗ! АЗ! АЗ! АЗ! АЗ! АЗ! АЗ!

Хенри Мъглата едновременно пребледня и се изчерви от удоволствие.

— Търпение! Търпение! Момичета! Дръжте се прилично! — каза Майката Заместничка. — Какво ще си помисли Хенри Мъглата за нас?

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос — прошепна Кейл в ухото на Хенри Мъглата. Хенри го погледна и Кейл разбра, че няма нужда от повече закачки.

— Майко Заместничке, ще може ли да изберете две и да ни повикате, когато стаята е готова?

Майката Заместничка любезно се поклони и Кейл поведе Хенри за ръката към друга врата, отвори я пак без ключ, и попаднаха в нещо като всекидневна. Той посочи на Хенри Мъглата един голям диван, който приличаше по-скоро на легло, отколкото на място за сядане.

— Искаш ли питие?

— Не.

— Има бира и вино.

— Бира.

Кейл свали платненото покривало от една кана, наля и му подаде чашата.

— Какво очакваш да правя с тях? — попита Хенри след една дълга глътка.

— Каквото си искаш.

— Те са робини — робството е зло.

— Не че има кой знае какво значение, но всички те са свободни според закона. Толкова свободни, колкото бяхме ти и аз.

— Не ми каза какво очакваш да направя.

— Защо да очаквам нещо от теб? Ако имаш нечиста съвест, то е защото си позволяваш лоши мисли.

— Не ми е до шеги.

— Добре.

Това беше извинение.

— Виж. Ти си по-зле от изпаднал китаец. Тези момичета са учени само на едно — да се грижат за мъже.

— Защо?

— Дълга история.

— Не. Искам да знам. Рива ми каза, каквото й беше известно. Но искам да знам защо.

— Те могат да ти доставят удоволствие, да се погрижат за теб, както не си и сънувал, да те зарадват повече от най-разглезената госпожица Матераци, която можеш да си представиш.

— Защо?

— Добре, както искаш. След обяда ще ти разкажа. Сега просто си полегни и дай да похапнем.

След броени минути няколко монахини с подноси почукаха, влязоха и започнаха да подреждат храната на огромния диван до Хенри. Имаше говеждо месо с немски яйчен крем, фрикасе от раци с бучки захар, пържено пиле, голяма чиния, препълнена с най-крехките свински пръжки, от които капеше сочна мазнина, и дълги пържени картофи с доматен кетчуп и жълт сос от горчица. Имаше хайвер от Нигерия и шампанско от Украйна. А за десерт — локум от рози със сметана.

Докато се хранеха, Кейл разказа на Хенри Мъглата за манифеста на Пикарбо.

След като приключи с въпросите, Хенри Мъглата помълча, после тръсна глава, сякаш се опитваше да събори нещо от нея.

— А аз си мислех, че Боско е съвсем превъртял. Как може човек да е толкова луд и да оживее?

Двамата се изкискаха, доволни отново да споделят миналото си.

— И момичетата не знаят нищо за това? — попита Хенри.

— Те си мислят, че са изпратени тук, за да ги изберат като съпруги, и че ние наистина имаме бели коне и сребърни брони. Сериозно. Доста са умни, но нищо не знаят. Учат ги само, че мъжете са като ангели — смели, храбри, мили, благородни и силни. Само сегиз-тогиз някои мъже могат много да се ядосат, защото дяволът ги кара, но дори и да ги ударят, те трябва да бъдат мили, да се извинят и да се държат добре, и тогава дяволът ще си отиде и всичко пак ще бъде наред.

— Не се ли опита да им кажеш истината?

— Не знам как. Мислех, че ти може да имаш някакви идеи, но първо ги изслушай и ги остави да те развеселят. Нямаш представа какви глупости ръсят понякога. Но те вярват в това — вярват на всяка дума.

— Нищо няма да правя с тях.

— Те не възразяват.

— Откъде знаеш?

— Прави, каквото си искаш. Щом те са съгласни, защо не? След няколко седмици може да си мъртъв — и те също, ако Боско реши какво да прави с тях. Живей, яж и бъди щастлив, защото утре ще умрем — нали така казваше ИдрисПюк?

— Това, че го казва ИдрисПюк, не означава, че е вярно.

— Както решиш.

И тъй, Хенри Мъглата бе отведен към мокро-сухата стая.