Петата погибел - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Пол Хофман (17.) #18

17.

Кейл рядко бе виждал Боско в добро настроение, но когато се върна при него след аудиенцията, бившият му учител буквално грееше от радост.

— Ха! Как разбра, че онзи надут глупак Уолър е измамник? Обзалагам се, че е изглеждал съвсем като истински.

— По обувките — каза Кейл, малко объркан от изключителната общителност и възхищението на Боско.

За момент Боско се замисли над думите му, после проумя. Лицето му грейна от още по-голяма радост.

— Чудесно! Прекрасно!

— Какво искаш да кажеш? — попита Хенри Мъглата от другия край на стаята.

За Кейл не беше лесно да му отговори, защото досега при разговорите си с Хенри Мъглата не бе наричал своя учител другояче, освен „онзи боклук Боско“.

— Спомням си как преди години, когато бях малък, Изкупител Боско ми разказа по някакъв повод за обувките на папата — че се изработвали били специално за него от червена коприна и никой друг, освен Наместникът на Обесения Изкупител, нямал право да носи обувки с такъв цвят или от коприна. Не знам защо си го спомних, но когато влязох в параклиса, ги видях незабавно. Обувките на всички останали бяха от черна кожа. Със същия успех можеше направо да си ги закачи на врата.

— Глупости — каза весело Боско. — Никога не съм виждал тъй ясно Божията десница. Ти си получил прозрение.

Всъщност трудно е да се каже доколко тази конкретна гатанка допринесе за поставянето на Кейл начело на Осма армия. По улиците на Шартр вече обикаляха проповедници, прославящи Кейл като въплъщение на Божия гняв, и само една малка част от тях бяха подчинени на Боско. Ако някога група хора е била по-зажадняла и по-готова за спасител, отколкото в този момент, историята е пропуснала да го отбележи.

До Шартр вече бяха стигнали доклади за необяснимото нежелание на Лаконийците да напреднат през Голанските възвишения или около тях, но бъдещият командир на Осма изкупителска армия не мислеше за лениви наемници или потресаващи планове за атака. Горкият мекосърдечен клетник плачеше за своята изгубена обич. Това обаче не бяха, както изискват условностите на популярните романтични песни, сълзи на загуба и съжаление, макар че в голямата бъркотия на чувствата му към Арбел Лебедовата шия със сигурност имаше и такива. Това бяха най-вече сълзи на гняв и унижение — предимно на унижение, и то съсредоточено върху един конкретен случай, за който той мразеше да си спомня, но се връщаше към него в горчивата безсънна нощ, както езикът опипва развален зъб.

Това се случи през най-щастливата нощ в живота му. Не ще и дума — конкуренцията за тази чест не беше особено голяма, но за разлика от вече споменатите популярни романтични песни, истинският живот не си пада по търпеливото изграждане на една окончателна кулминация, която след съответните загуби и страдания да се превърне във висша точка на историята и уверено да поведе към края. Колко много мъже и жени, колко деца дори са осъзнали със закъснение, че върховният миг от живота им е останал далече назад? Меланхолична мисъл, чиято единствена утеха е, че никога не се знае — може пък да потръгне, може нещо все пак да спаси положението; красивият непознат, успялото дете, случайното разпознаване, ненадейната среща, щастливото завръщане — всички тия неща са възможни. Великата и вечна утеха е, че никога не се знае. Тази нощ обаче Кейл не беше в настроение за философски утешения. Мислено се връщаше в леглото на Арбел и си припомняше какво бе станало, сякаш преди векове. Тя спеше до него, дишаше лекичко и от време на време издаваше по някой чаровен звук. Кой знае защо, тази нощ той не можеше да заспи — спокойният живот бе прогонил таланта му да заспива, когато си иска. В другия край на стаята горяха няколко свещи, и в мъждивата топла светлина той стана и отиде да си налее вода. После се подпря на стената и погледна заспалото й лице. Мразеше лицата на спящи мъже — звуците им, миризмата, всичко в тях, докато спяха около него в грамадната барака. Светлината на свещите правеше лицето й още по-красиво — вярно, имаше малко по-голям нос, но ако беше по-малък, красотата й щеше да стане повърхностна като на кукла; устните бяха малко по-дебели, но това й подхождаше идеално. Как бе възможно той да бъде тук? Как можа да се случи? Изведнъж в гърдите му избухна прилив на радост, усещане за прекрасното, за всички възможности на живота. Бавно, внимателно, той пристъпи до леглото и леко отдръпна чаршафа, който я покриваше. Тя лежеше пред него, заспала и гола — дългото стройно тяло с малко коремче, едва забележимата детска пухкавост, малките гърди (как можеше нещо да бъде толкова красиво?), дългите крака с късички и заоблени пръсти. Огледа я смаяно от глава до пети, после почти неохотно се взря в потайните тъмни косъмчета между краката и дъхът му спря. Как бе възможно самият рай да е по-хубав от тая изумително мека надиплена кожа?

— Какво правиш?

Арбел не помръдна, само отвори очи и изведнъж се събуди. Ако бе гледал лицето й, както често се случваше, навярно би забелязала нежността. Тя придърпа чаршафа над себе си и самият жест излъчваше ужасен укор, а по красивото й лице се изписа гримаса на отвращение.

— Чувствам се разголена — каза тя, тръпнейки от неразбираемо за него отвращение.

Той понечи да заговори, да обясни.

— Недей. Моля те, върви си.

И той си тръгна. С малко късмет тази вечер на унижение можеше да го отмине — би могъл да заспи по-рано, или тя да не се събуди, и всичко щеше да е наред.

В крайна сметка той заспа под тихия звън на малките камбани, които биеха на всеки четвърт час в Шартр. В шест сутринта Хенри Мъглата го събуди и нямаше време за нищо друго, освен за война и въпроси на живот и смърт.

Изкупител-генерал Боско много би искал да бъде също тъй съсредоточен. Но той имаше посетител. Отначало трябваше да раздава твърде много нареждания и да приема твърде много сведения, но накрая мършавият Изкупител стана толкова настоятелен, че той спря за момент и му обърна внимание, само за да се отърве от досадника.

— Кой си ти? — попита Боско.

Човекът въздъхна, очевидно недоволен от посрещането. Личеше си, че очаква да бъде взет на сериозно.

— Аз съм Изкупител Да от Службата на Светия дух.

— Никога не съм ги чувал.

— По-рано ни наричаха Служба на целомъдрието.

— А, тях съм ги чувал.

— Значи разбирате, че въпросът не е тривиален.

— Какво искаш?

— Да ви помогна, Изкупителю.

— Опитвам се да водя война, тъй че ще ми помогнеш, ако се махнеш.

— Църквата има благото задължение да помага на своите епископи…

— Аз не съм епископ.

— … както и на висшите си служители да не се отклоняват от обета за целомъдрие. Като акт на върховна обич ние от нашата служба желаем да присъстваме до служителя по всяко време, за да предотвратим всички частни или потайни деяния. Как можем да изискваме от вас, Изкупителю, всички ваши действия като църковен отец да бъдат чисти, без да ви дадем необходимата помощ?

— Помощ?

— Постоянно присъствие на човек от Службата.

— Постоянно присъствие в спалнята ми?

— Особено в спалнята, Изкупителю. Но помощникът ви ще бъде със завързани очи през тъмните часове. И като още един израз на обич ще ви бъдат предоставени чифт нощни ръкавици. Нощните ръкавици са…

— Да, разбирам — прекъсна го Боско. Лицето му омекна. — Естествено, разбирам вашата загриженост, Изкупителю. Да. Вие сте прав, като казвате, че не може да има вмешателство в личния живот на някого, който няма личен живот. — Той се усмихна, сякаш с искрено съжаление. — Но виждате ли, в момента трябва да се справя с една… не по-голяма, може би, но по-неотложна заплаха.

Изкупител Да не изглеждаше убеден, че престъпленията срещу Светия дух са по-маловажни от личното оцеляване.

— Така или иначе, аз ще се върна скоро — ако оцелея, разбира се — и тогава ще можем да отделим на този въпрос вниманието, което заслужава.

Изкупител Да не бе твърде доволен. Дълбоко го опечаляваше фактът, че висшите църковни служители не са по-приветливи към него и службата му. Та той само се опитваше да помогне — но по нищо не личеше, че е така. С известна неохота той се съгласи да дойде пак идната седмица, после си тръгна. Щом вратата се затвори зад него, Боско повика Гил.

— Този Изкупител Да. Включи го в списъка.

Въпросът за наблюдението тревожеше и други.

— Как ще се измъкнем сега, след като те направиха едва ли не повелител на всичко, по дяволите?

— Какво трябваше да направя — да откажа ли? Ако имаш някаква идея, целият съм в слух.

— О, виждам как ти се къса сърцето. — Хенри Мъглата го изгледа крайно недружелюбно. — Ти го искаш, нали?

— Бих казал, че както винаги мога да го харесвам или да го мразя. И какво от това? Върша нещо, в което ме бива, а и нямам друг избор.

— Можеш да загубиш.

— Какво?

— Можеш да загубиш!

— Защо не го кажеш по-силно? Да те чуят и в другия край на града.

— Добре. Да речем, че съм го казал тихо.

— През целия си живот не съм чувал нищо по-смахнато.

— Защо? Пусни Лаконийците да минат, и както сам казваш, после ще прегазят окопите чак до Триполи. Шартр ще падне след седмица, а после никой не може да им се изпречи на пътя. Защо се опитваше да ги спреш?

— Защото ще прегазят и нас. Нали знаеш какво правят Лаконийците с малките момчета? Или ще правят, ако ни вземат в плен. Аз избих в степта хиляди Антагонисти от Народа. Мислиш ли, че не са чували за Боско и неговия Ангел на смъртта? Антагонистите имаха дванайсет карти с описания на най-нечестивите Изкупители, които трябва да бъдат убити на място. Сега са тринайсет.

— Бас държа, че си изпаднал във възторг, като си чул колко ти е пораснала работата.

— Какво означава това?

— Знаеш много добре.

— Не съм те молил да тръгваш след мен. Какво правиш тук?

Кейл изрече въпроса с цялата жлъч, на която беше способен.

— И аз все това се питам.

— Е, жалко е, че не се запита още в Мемфис. Или където и да било, освен тук. За Бога, сякаш са ми малко другите грижи.

— Не забелязах да се оплакваш, когато ти спасих живота, докато се правеше на голям страшник пред дворцовото стълбище на стария Матераци. А когато хукна надолу по хълма в Силбъри като скапан глупак заради онази коварна кучка Арбел Лебедовата шия, аз ти спасих живота поне десетина пъти, докато се мяташе като риба в тиган.

Настана отровно мълчание. Кейл заговори пръв.

— Ако се позамислиш, ще разбереш, че в Силбъри Хил си ми спасил живота не повече от пет-шест пъти. Но е добре да знам, че ги броиш.

— А пък ти ако се позамислиш, ще разбереш, че аз виждах по-добре от теб какво става.

— Не съм глупак — каза Кейл.

— Глупак си — отвърна Хенри Мъглата. — Трябва да мислим как да се измъкнем час по-скоро.

— В момента ти си глупак. Няма къде да бягаме. Ако случайно не си чул, от три страни ни обкръжават кръвожадни копелета. Докато бяхме в Мемфис, не чух някой да каже добра дума за Антагонистите. Това, че не са Изкупители, не означава, че при тях растат цигарени дървета и в неделя се мързелува по цял ден.

— Не могат да бъдат по-лоши от Изкупителите.

— Напротив, могат. А и да не са — за тях ние сме Изкупители, особено аз. С кого мислиш, че се бих в степите — с баба ти ли?

Някой почука на вратата, и пазачът отвън незабавно отвори. Беше Боско. Вече не изглеждаше толкова весел, колкото при последната им среща.

— Папата потвърди временното ти назначение. Трябва да подпишеш това.

Той сложи на масата два документа.

— Какво е?

— Заповеди.

— Какви заповеди?

— Едната е за екзекуцията на Девата на Гарвановата песен.

— Тя е просто едно момиче.

— Очевидно не е. Подпиши.

— Не.

— Защо?

— Казах ти — тя е просто едно момиче.

— Знаеш, че тя е разлепила по вратите на църквите в осем града плакати, критикуващи папското изгаряне на еретици като противоречащо на милостивото учение на Обесения Изкупител. Как може да извършиш подобно нещо и да се надяваш, че ще останеш жив?

— А звездите греят ли още?

— Ставаш смешен. Знаеш много добре, че тя не трябва да живее, а да умре.

И Кейл наистина знаеше. Изненадващо беше, че досега не е изгоряла от огъня на собствените си престъпления.

— Нека да ти ги изброя — каза Боско. — Написани думи върху църковна врата. Смърт. Критики на папата. Смърт. Загриженост за живота на еретици. Смърт. Изказване на мнение за човешките качества на Обесения Изкупител. Смърт. Извършила го е жена. Бичуване. Преобличала се е като мъж, за да стигне нощем до вратата на църквата. Смърт. — Той посочи заповедта. — Подпиши, ако обичаш. Подпиши и ако не обичаш. Просто подпиши.

— Защо е нужен моят подпис?

— Защото папата е милостив — той не може да подписва заповеди за екзекуции. Те трябва да бъдат подписани от командира на военното крило на Изкупителите в Шартр. А от тази сутрин това си ти.

— Като командир решавам да обмисля въпроса.

— Колкото и да ти е чудно, нещата не са толкова прости. Когато си тръгнеш оттук, което ще е днес следобед, следващият най-висш военен духовник в града, тоест аз, става командир на гарнизона. А аз ще подпиша.

— Значи няма проблем.

— Напротив, има. Подписването на тази заповед е голяма чест, както и присъствието при нейното изпълнение. Ако не подпишеш, това ще означава, че първото ти действие като пряк подчинен на папата е било обида към Единствената истинска вяра. Злонамерена. Ще бъдеш отстранен от длъжност, и след това никой няма да те погледне — нито човек, нито звяр. Тя е мъртва, така или иначе. Подпиши.

Кейл го погледна мрачно и унило.

— Ван Оуен — каза той най-сетне. — Ван Оуен е следващият най-висш военен духовник в града.

— Не и след като подпишеш втората заповед — тихо отвърна Боско.

Както навярно знаете, ако сте присъствали поне на две подобни събития, всички екзекуции си приличат: тълпата, чакането, пристигането, виковете, писъците, бързата или бавна смърт, кръвта или пепелта по земята.

Характерно за Изкупителите беше, че в отношенията помежду си се държаха безкрайно любезно, а към всички останали — надменно и грубо. Ако не се брои избухващият от време на време терор, свързан с въображаеми заговори на Антагонистите или порочно отношение към момчетата, Изкупителите бяха снизходителни към греховете на събратята си. Дори по крайно сериозния въпрос за момчетата рядко се случваше обвинението да бъде прието, ако не е подкрепено от ръкоположен Изкупител, непосредствен свидетел на целия акт. А последствията при набедяване — тоест за вярно, но недоказано обвинение — бяха ужасни за обвинителя. Затова Изкупителите се гордееха, че подобна гнусотия е крайно рядка при тях, и създаваха такава обстановка, че само най-отчаяните жертви вдигаха шум. Повечето от тях горчиво съжаляваха за това.

Точно поради тази традиционна неохота за наказване на някого от своите, решението да обвинят Ван Оуен за поражението пред Голанските възвишения беше безпрецедентно. Следователно трябваше да бъде обвинен в предателство, а не в некадърност. В края на краищата, изглеждаше невероятно един генерал, който досега винаги се е сражавал добре, изведнъж да поведе хората си толкова зле. Беше очевидно, че става дума за нещо, с което често обясняваха големите поражения на Изкупителите: „удар в гърба“. Битката на Осемте мъченици беше удар в гърба, защото бе ясно като бял ден, че Ван Оуен е таен Антагонист, предател и заговорник, положил всички усилия да превърне неминуемата победа в поражение.

Ван Оуен бе съден задочно, за да е сигурно, че няма да разпространява мръсни антагонистки лъжи и клевети, и тъй стигна до Площада на Еманципацията само три дни след издаването на присъдата. Въпреки това дори Изкупител-епископът на Верона, ръководител на Братството на Черните Корделии, които понесоха тъй ужасни загуби, не възрази, когато на Ван Оуен бе оказана обичайната милост първо да бъде обесен, и чак след това изгорен. Макар че много му се искаше да изкорми Ван Оуен с тъпа лопата заради почти пълното унищожаване на Черните Корделии, дори и той не посмя да създаде такъв прецедент. Човек никога не знае, в края на краищата.

Високопоставените Изкупители, водени от навъсения Кейл, седяха на трибуна с изглед към Площада на Еманципацията и двете бесилки. Папата не беше там, както и Хенри Мъглата. Придошлата тълпа очакваше с нетърпение някой да поеме вината.

Когато Ван Оуен се появи, охраняван от четирима пазачи, над развълнуваното множество се надигнаха бурни аплодисменти, неприлични закачки и жестока радост, която, както историкът Солерин заяви по-късно, „ги уподобяваше по-скоро на диви зверове, отколкото на хора“. Въпреки многочислената охрана, тълпата напираше към бесилката, за да вижда по-добре. Както бе обичаят, надзирателят доминиканец Новела нареди да смъкнат расото на Ван Оуен. Макар че той остана по вълнена туника, откъм задната част на трибуната се надигна неодобрителен ропот.

— Наистина ли е необходимо?

Но вече бе твърде късно за намеса и Ван Оуен сам свали расото си като послушно дете, което предстои да бъде наказано. Знаейки какво го чака, той възнамеряваше да каже в този момент нещо благочестиво за обичта си към свещеното расо, но от страх думите заседнаха в пресъхналото му гърло. После пребледнелият като платно надзирател Новела го поведе нагоре по стъпалата. Ван Оуен помоли за вода, а надзирателят бе толкова разстроен от ужаса да извърши нещо, което в съдебната зала подкрепяше най-възторжено, че съвсем се обърка и му подаде собствената си джобна манерка. Ван Оуен искаше да си накваси гърлото, за да може да говори, но палачът имаше по-богат опит с реалността и не желаеше да му съсипят екзекуцията с демонстрации на героизъм.

— Зарежи идеята да дрънкаш, че си невинен. Следвай примера на нашия свят Изкупител на бесилката и си затваряй устата.

После грубо го избута нагоре. Някъде към средата, заразен от възторга на публиката, палачът взе да се прави на шут, опита да се поклони и едва не се търкулна по стъпалата. Това позорно поведение подейства отрезвяващо на Новела и той яростно го нахока. Произшествието стресна човека дотолкова, че когато достигна върха на стълбата, цялата му напереност се превърна в тревога. Ван Оуен започна да изрича последните си думи.

— В ръцете ти, Господи, предавам духа си и се надявам, че днес ще запаля такава свещ, която никога няма да бъде изга…

Това грижливо репетирано сбогуване бе прекъснато от тъй преждевременно и яко блъскане, че той не само падна от платформата и примката незабавно строши врата му, но и започна да се люлее напред и назад като часовниково махало. Вместо да използва здравия разум, да се покатери върху купчината дърва и да спре клатенето на покойника, Изкупителят, натоварен със задачата да запали кладата, метна факлата си веднага. Добре изсъхналите и полети с масло дърва лумнаха след секунда. За беда, докато трупът се люшкаше напред-назад през огъня, сякаш по магия налетя мощен вятър и отклони пламъците от него. Публиката ахна от страх.

— Чудо! Чудо!

Но след минута вятърът стихна, люлеенето се забави и скоро тълпата отново се устреми напред, за да вижда по-добре.

Още няколко минути хората зяпаха с ужас и възхищение страховитата гледка, после огънят прегори въжето около ръцете на Ван Оуен. Топлината бе толкова силна, че дясната му ръка бавно се изви нагоре, сякаш сочеше обвинително към тълпата. По-късно Службата за разпространение на вярата пусна слуха, че това не било проклятие на Ван Оуен към вярващите, задето желаят смъртта на невинен човек, а последна благословия в знак на покаяние.

Изкупителите на трибуната бяха отвратени от цялата церемония, а някои дори се почувстваха виновни и засрамени за стореното. Екзекуцията обаче още не беше приключила. Арабиатите имаха задачата да унижават труповете на еретиците, и десетима от тях усърдно домъкнаха тежък чувал с камъните на покаянието и угризенията. Строиха се пред силно обгорялото тяло и незабавно започнаха да го обстрелват с камъни колкото мъжки юмрук, тъй че от време на време парчета от трупа падаха в огъня. „Валяха кръв и вътрешности“, написа по-късно Солерин.

Малцина освен хегемоните на Изкупителите и Антагонистите са виждали изгаряне на живо. В народното въображение представите за това са свързани с огромните клади на зимните празници, когато чучела на Гай Фокс или генерал Кърли Уърли биват изгаряни върху цели планини от дърва. Реалността е по-прозаична и стократно по-страшна. Представете си огън в дъното на градината на умерено заможен търговец. След това си представете изгаряне на живо прасе върху също тъй скромен куп дърва.

Разбирате защо няма да ви говоря за петнайсетте минути предсмъртни мъки на Девата на Гарвановата песен, за дивите писъци и звуци, каквито не би трябвало да чуваме от човешко гърло, за миризмата и, мили Боже, за времето, докато всичко свърши. А Кейл през цялото време гледаше, нито веднъж не отклони очи настрани. В края на краищата, дори и най-страшното мъченичество трябва да мине по реда си.

— Как беше? — попита го Хенри Мъглата.

— Ако си искал да знаеш, трябваше да дойдеш.

— Кажи ми, че е било бързо.

— В никакъв случай не беше бързо.

— Вината не е твоя.

— Но все пак ме обвиняваш.

— Не.

— Обвиняваш ме. Мислиш си, че е трябвало да използвам магическите си сили, за да я прехвърля на безопасно място, където и да е то. Ако знаех безопасно място, сам щях да отида там. Може би си мислиш, че трябваше да скоча от трибуната на Блажените, да я освободя, да размахам крила и да отлетим.

— Не съм казал това.

— Вече на два пъти спасих невинна девойка от смъртна заплаха, а виж колко хиляди умряха, защото си пъхам носа в неща, които не ми е работа да променям.

— Знам, че не е по твоя вина. Просто се чувствам зле, това е.

— Но не чак толкова зле, че да дойдеш да гледаш.

Хенри Мъглата не каза нищо. Всъщност, какво имаше за казване?

След няколко часа те бяха напуснали Шартр и наближаваха изграждащия се лагер на спешно формираната Осма армия, вече защитен с траншеи, насипи и огради от остри колове. Само няколко минути след пристигането си Кейл разгледа новите лаконийски мечове, които бяха предизвикали такива опустошения в редиците на Черните Корделии. Той изпробва извития връх върху няколко изкупителски шлема, надянати на дървени глави. Всички освен един се разцепиха от първия удар. Кейл се прибра в шатрата си и след двайсет минути размишления се обърна към Хенри Мъглата.

— Искам да идеш с трийсет каруци до бунището, където лежат броните на Матераците, и да ми донесеш всички шлемове, които намериш. Вземи петдесет мъже; ако трябва, повикай и още. Веднага щом стигнеш, изпрати бърз ездач с пет-шест шлема, за да мога да ги изпробвам.

— Вече е късно за тръгване.

— Тогава тръгни утре. Искам да видя Гил.

Гил пристигна след пет минути.

— Искам да ми намериш дванайсет мъртви кучета — каза Кейл.

— Откъде да намеря мъртви кучета тук?

— Не трябва непременно да бъдат кучета, и не е нужно да са дванайсет. Двайсет и четири мъртви котки ще свършат същата работа. Разбираш ли?

— Да.

— Не искам да изколите кучетата или котките на някое селско семейство. Трябват ми прогнили. Месото да капе от костите.

— Изкупител Боско би желал да ви види.

Кейл се усмихна.

— На драго сърце. Покани го.

Няколко минути разговаряха на общи теми. Кейл бе необичайно учтив и усърдно избягваше онова, което вълнуваше и двамата, тъй че накрая старият му наставник се видя принуден сам да повдигне въпроса.

— И тъй — каза най-сетне Боско. — Може ли да видя твоите планове?

— Нямам никакви планове. Във всеки случай не и писмени.

— А какво имаш?

— Все още мисля.

— И ще споделиш ли с мен мислите си?

— Трябват ми един-два дни.

— Един или два?

— Два. Вероятно.

— А какво ще стане, ако те атакуват преди това?

— Тогава сигурно ще използвам резервния план.

— Който е?

— Не знам, Изкупителю. Аз дори още нямам основен план.