Петата погибел

20.

— Как мога да ти помогна, ИдрисПюк? Или, казано по друг начин — можеш ли да ми предложиш нещо, което желая?

Човекът, който говореше, се казваше сеньор Боз Икард и седеше срещу ИдрисПюк от другата страна на бюро, голямо колкото царски дюшек. Лицето му излъчваше самодоволство и цинична увереност — то сякаш казваше: Не се заблуждавай, драги, ясен си ми като на длан. Той беше световно признат като юрист, натуралист (беше измислил метод за запазване на пилешко в сняг), и най-вече като съветник на велики мъже — особено на швейцарския крал Зог, известен както с голямата си начетеност, така и с изключителна глупост и неприятни лични навици. Никой по целия свят не се съмняваше, че Швейцария би загубила прословутата си способност да стои далече от всякакъв вид войни през последните петстотин години, ако не беше Боз Икард, но имаше сериозни съмнения дали в задаващата се буря дори и един тъй умен и безпринципен човек ще бъде в състояние да опази страната. Това обясняваше неговата враждебност към присъствието на ИдрисПюк — човекът, който бе довел бурята право в сърцето на Испански Лийдс и Швейцария.

Бяха минали над десет години от последния разговор между ИдрисПюк и сеньор Боз Икард — ако изобщо можем да наречем разговор факта, че единият осъди на смърт другия и го попита иска ли да каже нещо преди екзекуцията. Тогава Икард знаеше много добре, че обвиняемият не е виновен, по простата причина, че той сам беше поръчал убийството, за което съдеха ИдрисПюк. Двамата не изпитваха особена неприязън един към друг, защото присъдата бе просто начин да се окаже натиск върху гаулайтерите, за които работеше тогава ИдрисПюк. По онова време те го ценяха толкова много, че предадоха на Боз Икард един негов политически противник, който бе подирил при тях убежище, смятайки с основание, че те съчувстват на неговата кауза (сложна, яростно отричана, а днес само малцина биха могли да обяснят смислено какво точно е представлявала). Всъщност гаулайтерите наистина му съчувстваха, но не чак толкова, че да не разменят ИдрисПюк за изгнаника, който веднага след принудителното му връщане беше екзекутиран.

Напоследък Икард беше в почти непрекъснато състояние на политическо раздразнение. Сам по себе си той беше доста приятен човек; държеше се приятно дори когато неговите наемници заравяха трупа на поредната жертва в незнайна яма заедно с половин чувал негасена вар. Випонд го описваше като „почти стандартен политически негодник, но много по-хитър. Неговата най-голяма слабост е, че смята за лицемер всеки, който не споделя неговите представи за света“.

Именно присъствието на Випонд в Испански Лийдс, най-големият от граничните градове на Швейцария, бе причината за тревогите на Икард. По-точно не самият Випонд, а раздробените, но все още значителни остатъци от Матераците, които бяха избягали там. Според Икард те бяха загубили империята си с позорна лекота само за да връхлетят в неговата решително неутрална страна и да се превърнат в ужасна досада, а може би и в нещо далеч по-лошо. Той се опита да приложи своята стандартна политика, когато ставаше дума за съюзници, които вече не са полезни — да им предложи всичко, освен истинска помощ. За съжаление крал Зог Швейцарски беше сантиментален сноб и държеше да осигурява подслон и финансова помощ на събратята си по корона, изпаднали в беда. Икард приемаше това като разорително скъпо само по себе си, и плодородна почва за Бог знае какви непредвидими проблеми. Точно опитите да изясни какви могат да бъдат тези проблеми го насочиха към решението да разговаря с ИдрисПюк, след като демонстративно бе отказал да стори същото с неговия полубрат, тъй като смяташе, че най-разумният подход е „да накараме дъртия копелдак да се чувства колкото е възможно по-нежелан“.

— И така — каза той на ИдрисПюк. — Какво можеш да направиш за мен?

— Честността ви е както винаги очарователна, сеньор.

— Съжалявам, че мислиш така.

— Всъщност наистина мога да ви бъда полезен.

— Да?

— В състояние съм да организирам прехвърлянето при вас на една политическа фигура, която според мен ще ви осигури огромни предимства.

— Последния път, когато чух някой да го увърта толкова, се опитаха да ми продадат акции за експедиция до Елдорадо.

— Става дума за един войник Изкупител — много млад, но толкова ценен за тях, че само заради него нападнаха Матераците. Не сте ли чували за него?

— Не.

— Значи разузнавачите ви са много по-некадърни, отколкото бяха някога.

— Добре. Томас Кейл.

— Какво знаете?

— А ти какво знаеш?

— Значително повече от вас.

— Ще те изслушам охотно.

И наистина го изслуша. Историята определено беше твърде интересна и изключително странна.

— Това ли е всичко?

— Не, разбира се. Изкупителите свързаха ли се с вас?

— Да-а-а.

— Не изглеждате сигурен.

— Напротив. Съвсем ясно си спомням. Абсолютно страховита двойка. Единият имаше зъби с отчетлив зелен оттенък.

— И какво искаха?

— Да изразят недоволството си от нашата помощ за Матераците.

— Не че е кой знае каква помощ.

— Това е чиста неблагодарност. Мисля, че при дадените обстоятелства постъпихме към тях доста по-добре, отколкото би сторил старият Матераци, мир на праха му, ако беше на наше място.

— Удобно ви е да си го мислите.

— Вярно… но все пак точно така мисля.

— И какво им казахте?

— На Изкупителите ли? Казах им да вървят на майната си.

— Колко приятно.

— Това твое чудовищно генийче. Какво иска и защо трябва да му го дам?

— Иска безопасно преминаване през границите.

— Не мисля, че би било добра идея да доведем момчето, след като Изкупителите са готови да рискуват толкова много, за да си го върнат. Никога няма да разбера докрай как Матераците успяха да се провалят толкова жалко, но въз основа на фактите бих казал, че е неразумно човек да припарва до него.

— Зависи.

— От какво?

— Дали искате това чудовищно генийче — много добър израз, между другото — да пикае от тяхната територия във вашата, или от вашата в тяхната.

— Вижда ми се много неприятен младеж.

— Той ще дойде тук, така или иначе.

— Как така?

— Защото те ще го използват, за да унищожат Антагонистите — а когато приключат с тях, ще тръгнат към вас. И ще ги води един твърде раздразнен Томас Кейл, много недоволен, че сте му казали да върви на майната си, когато ви е протегнал приятелска ръка. Изкупителите в никакъв случай няма да спрат. За тях няма разлика дали сте еретик, или само невярващ.

— Защо им е да тръгват на кръстоносен поход точно сега? Не са ни закачали от шестстотин години.

— Защото се променят. И ако не се стегнете незабавно, чака ви съдбата на Матераците.

— Защо да ти вярвам?

— Знаете ли, това почти ме обиди. Помогнете ми да доведа Кейл.

— Ще трябва да си помисля.

— На ваше място не бих размишлявал дълго.

Сеньор Боз Икард със сигурност беше много по-разтревожен, след като ИдрисПюк си тръгна, отколкото преди идването му. Той се ласкаеше от мисълта, че може да разпознава блъфовете му, но днешният разговор звучеше твърде убедително. От друга страна, за разлика от ИдрисПюк той знаеше, че Лаконийците най-сетне са решили да тръгнат срещу Голан. След като Изкупителите и тяхното невръстно чудовище влезеха в реална битка с онези кръвожадни педерасти от Лакония, щеше да реши дали представляват заплаха, или не. Дотогава ИдрисПюк можеше да духа супата заедно с хлапето.

Влезте в която и да било библиотека, и ще откриете поне сто книги за бягството на Матераците след падането на Мемфис — фантастични, магически, мистични, исторически, грубо скалъпени, митично елегантни, свирепо трагични, простички и конкретни, зловещо разкрасени, напоени с кръв и страдание. Някъде във всичко това се крие истината. Да ви кажа, дори една десета от нея би била непоносимо скучна, тъй като всички разкази за ужас и болка във времена на студ и оскъдица си приличат като две капки вода. Грозно звучи, но е така. Тежки времена преживяха и четирите хиляди бежанци, преди едва половината от тях да се доберат до Испански Лийдс, където посрещането им не бе много по-топло от пътуването дотам.

— Е? — каза Випонд, когато ИдрисПюк се завърна в наскоро опразненото еврейско гето, чийто главен равин бе решил, че при този възход на Изкупителите е крайно време да изтегли народа си колкото се може по-далече от тях — тоест толкова, че ако се отдалечат още малко, да почнат да се приближават.

ИдрисПюк описа на своя полубрат как е протекъл разговорът.

— Той ще ме приеме ли?

— Не.

— Честно казано, на негово място и аз бих постъпил така.

— Ах, вие, светски мъже — присмя му се ИдрисПюк. — Невероятни сте.

— А теб ще приеме ли пак?

— Зависи. Познаваш подобни хора — винаги искат да знаеш, че са те спипали за задника.

— Образно казано.

— Въпреки цялата си суетност, не е сигурен как да постъпи сега. Но иска да се отърве от теб час по-скоро. На твое място не бих разчитал особено на добрината на онова дърто копеле Зог.

— Да.

Настана дълго мълчание.

— Според теб какво ще направи Кейл?

— Какво може да прави, освен да изчаква? Икард е пратил по границата почти цялата си войска. Пред Кейл и Хенри Мъглата има хиляда километра окопи на Антагонистите и триста километра швейцарска гранична територия, пълна с изнервени войски. Според мен ще остане в готовност.

Някой почука и вратата незабавно се отвори от външната страна. Пазачът с дълбок поклон пропусна в стаята Арбел Матераци. Тя може и да беше последната владетелка на Матераците — народ, намалял дотолкова, че едва ли си струваше някой да го владее — но поне по външност наистина приличаше на кралица. Малко по-възрастна, по-красива, придобила от страданието сурово и властно излъчване. Всичко се бе променило само за няколко месеца: светът й — унищожен, баща й — мъртъв; сега тя заемаше първото място сред оцелелите Матераци, беше омъжена за братовчед си Кон… и в напреднала бременност.