Петата погибел

5.

Клайст пееше диво, радостно и фалшиво.

Той посегна с привидна небрежност да провери ножа в чантата на седлото и продължи да реве без капка уважение към мелодията.

Изведнъж той скочи от коня и с ножа в ръка хукна към близкия къпинов гъсталак. Хвърли се през средата, пробивайки си път със скорост и маса, без да обръща внимание на тръните, които раздираха кожата му до кръв. Но плетеницата на леторастите се оказа по-гъста, отколкото предполагаше, а дебелите стъбла в центъра бяха жилави и гъсто покрити с шипове, тъй че стремителното му бягство се увенча с болезнен край.

Силни ръце го хванаха за петите и го издърпаха заднешком от трънака. Наложи им се да дърпат здравата, и това даде на Клайст няколко секунди, за да вземе решение. Той пусна ножа в тръните и след малко се озова на открито.

Докато риташе и се дърпаше, други ръце сграбчиха китките му. Разбра, че няма смисъл, и спря да се бори.

Един човек стоеше пред него, но Клайст не можеше да го види ясно, защото слънцето биеше право в очите му.

— Ще те претърсим, така че не мърдай. Някакви оръжия?

— Не.

Две ръце го опипаха бързо и сръчно.

— Добре. Ако ни беше излъгал, това щеше да ти е за последно. Вдигнете го.

Издърпаха Клайст в седнало положение и петимата мъже, въоръжени с ножове и къси мечове, се отдръпнаха от него един по един. Тези хора си знаеха работата.

— Как се казваш?

— Томас Кейл.

— Какво търсиш тук сам?

— Отивах към Пост Морсби.

Веднага го цапардосаха по главата.

— Казвай „лорд Дънбар“, когато говориш с лорд Дънбар.

— Добре де. Откъде да знам?

Още един удар, за да не се прави на интересен.

— Какво ще правиш там? — попита лорд Дънбар.

Клайст го погледна — беше мръсен, оръфан и облечен в дреха от грозен кариран плат. Не приличаше на нито един от лордовете, които бе виждал.

— Искам да се кача на кораб и да замина колкото се може по-далече от тук.

— Защо?

— Изкупителите убиха семейството ми при клането в Маунт Нюджънт. Когато превзеха Мемфис, разбрах, че е време да ида някъде, където вече да не видя нито един от тях.

Това беше наполовина вярно.

— Откъде взе коня?

— Мой си е.

Нов удар по главата.

— Намерих го. Мисля, че се е загубил в битката при Силбъри Хил.

— Чух за нея.

— Може би Изкупителите ще платят нещо за него — каза Джони Хубавеца.

— А може и да ви обесят, като им се мернете пред очите — каза Клайст и си спечели шамар по ухото.

— Лорд Дънбар!

— Добре де, лорд Дънбар.

— Хубавец — каза Дънбар, — претърси коня му.

Дънбар клекна до него.

— Какво искат тези Изкупители?

— Не знам. Знам само, че са банда гадни убийци, лорд Дънбар, и най-умното е да ги заобикаляте отдалече.

— Матераците не можаха да ни хванат цели двайсет години — каза лорд Дънбар. — Няма голямо значение кой се опитва да ни преследва.

Джони Хубавеца се върна и изсипа на земята цялото имущество на Клайст. Плячката беше добра. Клайст се бе погрижил да вземе от Мемфис само най-качественото: мечове от португалска стомана с инкрустации от слонова кост по ръкохватките, одеяло от кашмирена вълна и тъй нататък, а освен това и парите — осемдесет долара в копринена кесия. Това най-много развесели петимата мъже. Въпреки самохвалството на Дънбар, по окъсаните им дрехи личеше, че напоследък занаятът не върви.

— Добре — каза Клайст. — Взехте ми всичко. Не е лоша плячка. Хайде сега ме пуснете да си вървя.

Нов удар.

— Лорд Дънбар.

— Най-добре да му запушим устата на нахалното копеле.

На Клайст това никак не му се хареса.

— Оставете ме да го отведа настрани — предложи Джони Хубавеца. — Така ще си спестим неприятностите.

Лорд Дънбар го изгледа свирепо.

— Знам каква мерзост искаш да направиш преди това, Джони — кресна той. Озърна се към Клайст. — Махай се.

Клайст се изправи на крака.

— Дай си жакета.

Клайст свали късата дреха, която бе откраднал от закачалката в приемната на Випонд. Беше от мека кожа, с простичка, но красива кройка.

— Ти си голям лъжец, а аз харесвам това у хората — каза Дънбар, едновременно възхитен от жакета и опечален от факта, че е твърде малък. — Но имаш право, честното си е честно. — Той посочи една неравна пътека. — Това тук ще те изведе от гората. Нататък сам се оправяй. А сега да те няма!

Клайст не изчака втора покана. Мина покрай Джони Хубавеца, който го наблюдаваше с похотлива обида, и изчезна в гората без друг багаж, освен половината от дрехите, които носеше преди пет минути.

— Това бяха триста мъже, подбрани грижливо заради изключителните си качества и неразривно обвързани с теб. Не можеш да ги замениш с онези изроди от Дома със специално предназначение.

— А с кого да ги заменим? Разполагаме ли с десет години?

Боско не бе чак толкова разстроен, та да не забележи, че Кейл за пръв път говори от името и на двамата, и това го очарова. Може би се опитваше да го подведе, но това също изглеждаше окуражаващо.

— Не, не разполагаме.

— Има ли архиви?

— О, всеки Изкупител има личен кодекс. Там е записано всичко за него.

— Ти имаш ли?

— Разбира се.

— Много бих искал да го прочета.

— Идеята няма да проработи.

— Може и да проработи. Те са пред прага на смъртта, чака ги вечен ад, където дяволи всеки ден ще ги изкормват с лопата, или ще ги поглъщат живи и ще ги издрискват отново и отново до края на вечността. Спасим ли ги от подобна съдба — това ще е неразривната връзка с мен.

— Те са отцепници. Разяждат всичко като молци и ръжда.

— Ако не са на ниво, ще ги върна за изпълнение на присъдата. Те са обучени мъже, изоставени от всички. Дай ми поне досиетата им. — Кейл се усмихна за пръв път от много време насам. — Всъщност мисля, че тайно си на същото мнение.

— Много добре. Заедно ще прочетем досиетата. После ще видим.

— Разкажи ми за Гуидо Хук.

На вратата се почука и преди да отговорят, влезе един Изкупител, който се поклони раболепно на Боско и пусна дебела папка в кутията с надпис „ВХОДЯЩИ“. После пак се поклони и излезе.

— Хук — каза Боско — ми е досаден и няма как да ти бъде полезен.

— Искам да знам за него.

— Защо?

— Предчувствие. Освен това мислех, че трябва да знам всичко.

— Всичко? Виж тая папка, която донесе Нотил. Това е резултат само от един ден работа — и то не твърде усърдна. Придържай се към онова, което умееш.

— Разкажи ми.

— Добре. Хук е многознайко, които си мисли, че може да разбере света чрез съчинения по аритметика. Велик изобретател на механизми. Гений, какъвто рядко се среща, но твърде често си пъха носа, където не му е работа. В продължение на десет години не го закачах, защото се възхищавам от ума му. Но неговото твърдение за Луната противоречеше на папата. Предупредих го да си върви и му казах, че Хансе може да го наеме. Докато бях в Мемфис, той замина за Фрей Бентос, но преди да хване кораб, хората на Гант го заловиха.

— Защо не го отведоха в Щутгарт?

— Защото там нямаше аз да отговарям за него. Сега трябва да го превърна в Символ Верую, или открито да не се подчиня на папската воля.

— Но ти каза, че папата греши.

— Нарочно се правиш на глупав.

— Какви механизми?

— Богохулни.

— Защо?

— Машина за летене — ако Бог е искал да летим, щеше да ни даде крила. Каруца с железен корпус — ако Бог смяташе, че ни трябва броня, щяхме да се раждаме с люспи. И не че ме интересува, но май е измислил машина за извличане на слънчева светлина от краставиците. Повечето му чертежи са чиста фантазия. Неговите идеи за летящ хопиокоптер са празни приказки. Това чудо не може да се движи и по земята, камо ли да хвърчи във въздуха. Но използвах негов проект за шлюз на източния канал.

— Ако Бог е искал да има шлюзове, нямаше ли да повели водата да тече нагоре?

Боско не се хвана на въдицата.

— Ако искаш да знаеш за него, прочети досието му. Така или иначе, вече е мъртъв.

Клайст бе принуден да се мотае наоколо до следващия ден, когато лорд Дънбар и хората му си тръгнаха и той успя да прибере ножа си от къпинака. После грижливо обмисли какво да прави. Макар и злопаметен, той не държеше на отмъщението — то бе опасно, а Клайст не си падаше по рисковете. От друга страна, намираше се сред някакъв скапан пущинак, без кон, без багаж, без пари и почти без дрехи. В крайна сметка реши да следва разбойниците, но през следващите три дни неведнъж се запита дали не е сбъркал. Мъчеха го студ и глад. Той беше свикнал с това, но макар наоколо да имаше доста зеленина, не откри нито една локва. Жаждата бързо отнема силите, а загубеше ли следите на Дънбар, с него бе свършено. Провървя му в едно: намери малко бамбук — тъничък, но все пак вършеше работа. Може би. Отряза едно стъбло с дължина метър и половина и десетина по-тънки, после побърза да догони бандата. По някое време се натъкна на малко езерце със зеленикавокафява вода и реши да рискува. Беше пил и по-лоша, но рядко. Един час преди залез-слънце хората на Дънбар спряха, и Клайст бързо се хвана на работа в гаснещата светлина. Бамбукът беше още зелен, тъй че лесно можеше да се нацепи на тънки нишки, от които да се сплете тетива. После той разцепи бамбука на три пръта, всеки по-къс от предишния. Докато се стъмни, вече ги беше привързал един върху друг като ресор на каруца. Спа малко и неспокойно. На другия ден започна работа още щом се развидели, последва ги, когато тръгнаха, и довърши лъка, когато спряха за два часа по пладне. Искаше му се да извие краищата за повече мощност, но нямаше време — процесът бе сложен. Слънцето го измъчваше с жажда, но макар да пресушаваше тялото му, същото ставаше и с лъка — той изсъхна напълно и връзките се стегнаха като желязо. Кремък се намираше в изобилие и му трябваха само десет минути, за да направи връх за стрела.

Един червясал труп на гарван осигури пера за стрелата, но с гарванови пера се работи трудно и той съсипа най-добрите, докато усвои начина. Правилното им връзване за бамбука се оказа голяма мъка. За такъв резултат Оръжейник-Изкупителят Харт би му смъкнал кожата от бой, но все пак не беше чак толкова зле. Щеше да свърши работа, стига да успееше да се приближи незабелязано. Клайст беше изтощен, жаден, гладен и ядосан. Няколко пробни изстрела облекчиха умората му със смес от творческо задоволство и малко злоба. Но беше оставил разбойниците да се отдалечат прекалено, и изплашен, че ги е изтървал, едва не нахълта в бивака им, укрит сред гъста туфа дървета. Денят бързо гаснеше и му остана време само да обиколи пълзешком половината лагер и да види кое къде е. Изясни къде са четирима от тях, но не видя петия. Залезът го принуди да отложи жадуваното нападение. Би предпочел да пренощува на място, за да не рискува с повторно промъкване на сутринта. Но липсата на петия мъж означаваше, че е по-добре да се оттегли на няколкостотин метра. Положението бе сложно и адски досадно.

Девет часа по-късно, мъчен от убийствено главоболие, той се върна и огледа бивака. Пак имаше само четирима мъже, но липсващият вчера бе тук, а лорд Дънбар не се виждаше. От недоволство, вълнение и страх чуковете в мозъка на Клайст сякаш бяха готови да разбият черепа му, но той не смееше да действа, преди и петимата да се съберат заедно. Най-сетне, някъде около осем, Дънбар изпълзя от един голям храст в края на лагера. Той отиде да уринира настрани и се развика на другите да събират багажа.

Стрелата легна на място, тетивата се обтегна, огромната сила на дясната му ръка и рамото я задържаха така; той си пое дълбоко дъх, после разтвори пръсти. Дънбар изпищя, когато стрелата го улучи в лявото бедро. За три секунди настана мълчание — другите четирима гледаха ококорени.

— Какво? — викна единият.

Втора стрела улучи Джони Хубавеца в устата и той рухна назад, размахвайки ръце. Третият човек хукна да дири прикритие сред дърветата, като се препъваше и подхлъзваше от ужас. Зле насочена стрела го удари в крака. Крещейки от болка, той изкуцука последните няколко метра и изчезна между дърветата. Друг оцелял побягна в обратна посока. Петият човек, почти в средата на лагера, изобщо не помръдна. Клайст се прицели, лъкът изскърца от натоварването и прати стрелата право в гърдите му. Раздаде се страховито пъшкане. Той зареди нова стрела, обтегна грижливо лъка и бързо тръгна към лагера, готов да посрещне всяка нова заплаха. Джони Хубавеца нямаше да му създава проблеми. Коленичилият мъж с клюмнала глава все още пъшкаше, но към всяко вдишване се добавяше странен свистящ звук. Никой не би могъл да го имитира нарочно. И с този нямаше да има проблеми. Само му се искаше звукът да спре. Дънбар лежеше на една страна, ужасно пребледнял и с обезкървени устни.

— Трябваше — тихо каза Дънбар — да те убия, докато можех.

— Трябваше да ме оставиш на мира, докато можеше.

— И ти си прав.

— Някакви оръжия?

— Защо да ти казвам?

— И ти си прав.

Клайст нервно гледаше към дърветата. Положението бе твърде рисковано.

— Тая работа може да отнеме часове. Довърши ме.

— Би трябвало, но е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Защо? Тия двамата не те притесниха.

— Да, но бях ядосан.

— Щом е тъй, разрешавам ти. Довърши ме.

— Твоите хора ще се върнат. Нека те да го направят.

— Това ще е след часове. Ако изобщо се върнат.

— Не ми се иска, разбираш ли?

— Ами стегни се тогава…

Тетивата гръмко изплющя, когато Клайст пусна стрелата почти от упор в гърдите на Дънбар. Очите на разбойника се разшириха, и той продължи да диша още няколко безкрайни секунди. Сетне, за радост и на двамата, всичко свърши.

Зад него коленичилият мъж все още пъшкаше и свистеше. Клайст падна на колене и болезнен спазъм сви гърлото му. Но нямаше какво да повърне. Не беше лесно да се бори със спазмите и да държи дърветата под око. Той остави лъка — трябваха му свободни ръце, за да потърси стария си багаж и да добави нов. Бавно се изправи и изпищя.

На пет метра от него стоеше девойка. Тя го погледна с широко отворени очи, после се хвърли в прегръдките му и избухна в ридания.

— Благодаря ти! Благодаря ти! — хлипаше тя и го прегръщаше като изгубен родител; ръцете й го стискаха с отчаяно облекчение и благодарност. Тя го целуна по устните, след това се притисна към него и впи пръсти в гърба му, сякаш никога нямаше да го пусне. — Ти беше толкова смел, толкова смел.

Тя отстъпи назад и го погледна с възхитени очи.

И най-слабият познавач на човешката природа би разчел не само удивения поглед на Клайст, но и коренната промяна на изражението му, докато девойката го гледаше с обожание. Той видя как по лицето й като бърз изгрев плъзна разбирането, че не е дошъл, за да я спаси. Възхищението отмина и очите й се изпълниха със сълзи. Клайст рядко се бе чувствал толкова подъл.

Тя отстъпи назад доста по-рязко, отколкото би оправдало вълнението от неочакваното откритие, и вдигна ножа, който бе измъкнала от колана на Клайст, докато го прегръщаше.

Изражението на учудване и гняв по лицето на Клайст беше толкова смешно, че девойката се разкиска.

Той почервеня от ярост, което само я накара да се разсмее още по-силно. В този момент Клайст рязко се хвърли напред, изби ножа и я удари в лицето. Тя рухна като чувал и главата й тежко се блъсна в земята. Без да я изпуска от очи, Клайст взе ножа, после бързо огледа дърветата. Положението излизаше от контрол. Сега по лицето й бе изписано смайване от болката в разкървавения нос. Тя седна.

— Сега ще се смееш само с половината лице.

Тя не каза нищо. Клайст се отдръпна и започна да търси собствените си вещи и всичко друго, което можеше да му свърши работа. Коленичилият мъж с пронизан бял дроб все още стенеше и хъхреше.

Момичето се разплака отново. Клайст продължи да търси. В багажа на лорд Дънбар намери парите. Иначе плячката беше оскъдна. Разбойническият живот явно не носеше много печалби. И имаха само три коня, включително откраднатият от Клайст. Плачът на момичето ставаше все по-силен и неудържим. Заедно с охкането и хъхренето на коленичилия мъж това вече ставаше непоносимо за Клайст. И не само то.

Женските сълзи са отрова за мъжката душа, бе казал веднъж Изкупител Фрейзър. Една разплакана кучка може да превърне здравия разум в жалка пихтия.

По онова време предупреждението изглеждаше не особено важно, като се има предвид, че той не помнеше някога да е виждал жена. Опитът му в Мемфис, макар силно да разшири неговите познания в някои отношения, не помагаше по въпроса за сълзите, защото блудниците от Кити Таун нямаха навика да плачат.

— Млъквай — каза той.

Плачът позаглъхна, само от време на време избухваше някое по-тежко ридание.

— Какво, по дяволите, правиш с тези разбойници?

Отначало тя не успя да отговори и тежко въздъхна, опитвайки да се овладее.

— Отвлякоха ме — каза тя, което беше невярно или поне не съвсем вярно, — и всички ме изнасилиха.

По време на престоя си в Мемфис Клайст бе чувал тази дума. Чувал бе голям брой изненадващо забавни истории по темата и бе предизвиквал още повече смях, молейки за обяснение. Истината го потресе и възмути. Девойката явно лъжеше, но изглеждаше съвсем уместно отчаяна. Ала само преди минути се беше изсмяла в лицето му.

— Ако казваш истината, съжалявам.

— Дай ми единия кон.

— Тогава ще можеш да ме последваш. Няма да стане.

— Ти ще вземеш най-добрия кон — другите са просто товарни добичета.

Имаше право.

— Мога да ги продам в най-близкия град. Защо да ти давам единия, след като си крадла? Или нещо по-лошо.

— И двата са белязани. Ще те обесят за конекрадство, ако се опиташ да ги продадеш.

— Е, ти най-добре знаеш — каза той, привързвайки пълната си торба за седлото.

— Моля те. Двама от тях все още са някъде там.

— Единият няма скоро да преследва когото и да било.

— Ами другият?

— Добре. Просто млъкни. Но ще тръгнеш в онази посока. — Той посочи на запад. — Ако пак те видя, ще ти отрежа скапаната глава.

С тези думи той яхна коня и потегли, оставяйки момичето да седи сред гората, близо до коленичилия мъж, който все още хриптеше и се поклащаше. Изоставянето на девица в беда може и да бе подло, но съвсем разбираемо с оглед на изумителните последствия от единствения му предишен опит за спасяване на млади жени.

— Смяташ ли, че е прав? — попита Гил.

— А ти как мислиш? — отвърна Боско.

— Мисля, че греши — отговори Гил. — Мисля, че Покаятелите са, където трябва да бъдат. Тяхната съдба е в характера им. Ако Бог не е в състояние да промени сърцата им, то дори въплътеният Божи гняв няма да успее, благословен да е той.

— Нека се надяваме, че грешиш, Изкупителю. Кейл е пълен с изненади.

— Сега вече знам защо никога не съм го обичал.

И двамата се засмяха.

— Трябва ли да продължа? — попита Гил. — С плана да внедря наши хора при Боз Икард?

Боз Икард беше бургмистър на Швейцария, формално подчинен само на знаменития тамошен крал Зог, но всъщност почти независим. След като рухна империята на Матераците, Боз Икард стана най-могъщият властник във всички краища на света. Според Боско и Гил той бе допуснал сериозна грешка, като позволи на оцелелите Матераци да се приютят в Испански Лийдс — нещо, което те с право смятаха за накърняване на техните интереси. Не знаеха обаче, че Боз Икард е на същото мнение и само истеричната ярост на крал Зог го принуди да даде на Матераците убежище в Испански Лийдс. Изкупителският дипломатически корпус не бе особено вещ нито в дипломацията, нито в събирането на разузнавателни данни, и Боско имаше ограничен достъп до неговата информация, която изобщо не отчиташе факта, че Боз Икард стори всичко възможно, за да накара Матераците да се махнат. Извън простото разрешение да останат, той не им предложи нито помощ, нито пари, и се надяваше гладът да ги прогони на друго място, където няма да бъдат негов проблем. Естествено, той не искаше тяхното присъствие да даде на Изкупителите възможност да му създадат неприятности. Боско обаче не знаеше за това и можеше да съди за отношението на Икард само по неговото привидно гостоприемно приемане на Матераците. Той си мислеше, че не би било лоша идея да го убият, за да дадат на Зог недвусмислен знак и да сплашат всички останали, които биха си позволили да дадат убежище на Матераците или други врагове на Изкупителите.

— Не. Трябва да отложим смъртта му… поне за няколко месеца — докато си изясним дали Кейл може да промени Покаятелите.

— Забавянето ще е рисковано.

— Рисковано е и прибързването. Ние сме насред реката, а идва порой. Опасно е да вървим напред, опасно е да се върнем. Междувременно смятам да пръсна мълва за славата на Кейл. Искам да го отведеш в Дъфърс Дрифт.

— Защо?

— Защото той ще реши проблема.

— Изглеждаш много уверен.

— Вземи го и виж. Явно имаш по-малко вяра в силата на Божия гняв, отколкото трябва.

— Mea culpa, Изкупителю.

Боско отбеляза с неодобрително сумтене този недостиг на благочестивост.

— Ами Хук?

— Колкото и да ми е неприятно да се подчинявам на Гант, не бива да го провокираме, докато Кейл успее или се провали. Щом се налага Хук да умре, трябва да го направим публично и да преглътнем унижението. Покани видни гости.

На вратата се почука и влезе Кейл. Казаха му, че заминава на юг с Гил, за да се справи с Народа. Той не възрази и дори не зададе въпроси.

— Искам го. Хук, искам да кажа — каза Кейл.

— Защо?

— Защото четох досието му и видях рисунките. Някои може да са фантазии, както казваш, но неговата машина за щурмуване на стени изглежда добра — а може би и гигантският арбалет. Има купища умни идеи. Ти каза, че шлюзът е чудесно изобретение.

— Той обиди папата.

— Ти възнамеряваш да убиеш папата.

— Не е вярно. Но и да беше, нямаше първо да го обидя.

— Механизмите на Хук биха ти позволили да го обиждаш, колкото си искаш.

Боско въздъхна и пристъпи към прозореца.

— Струпали са ми се безброй грижи и още толкова възможности да се издъня. Трябва да търся равновесие между противоречиви потребности.

— Моите потребности са на първо място.

— Ти си Божият гняв — но не и самият Всевишен. Разликата е много голяма, както ще разбереш, ако станеш прекалено нахален. — Той се засмя на изражението на Кейл. — Това, драги мой, не е заплаха. Ако се провалиш, с теб се провалям и аз.

— Мислех те за толкова могъщ, че никой не може да се изправи срещу теб.

— Е, сгрешил си. Двамата с теб висим на косъм. Запомни го от мен. Ако успееш в Дъфърс Дрифт, печелим власт и мога да я използвам, за да отложа екзекуцията на Хук. Нямам силата да я спра, и точка. Накарай го да работи, докато те няма. Успееш ли в Дъфърс Дрифт с твоите Покаятели… кой знае? Всичко зависи от теб.

Пътуването до Дъфърс Дрифт отне на Кейл, Изкупител Гил и другите двама общо шест дни. Всеки ден изминаваха над сто километра, като сменяха понитата на конните станции, разположени на интервали от трийсет километра до последния отрязък от сто и трийсет километра, където набезите на Антагонистите пречеха да се изградят постоянни служби. Когато пристигнаха, Кейл беше грохнал, рамото му изгаряше, а пръстът го болеше адски, почти като в деня, когато Соломон Соломон го рани в Червената опера.

— Поспете малко, господине — каза Гил.

Въведоха Кейл в шатра от синьо платно. Той открай време заспиваше трудно, но сега му трябваха само две минути, след като се просна върху ужасно неудобното ложе. Осем часа по-късно Гил го събуди с чаша отвратителна на вкус течност. Докато пиеше, Кейл си помисли, че в сравнение с това, което беше само преди няколко месеца, сега е омекнал като свинска мас. Навремето би сметнал тази гадост за съвсем поносима.

— Това — каза той на Гил, който го гледаше замислено, — е направо отвратително.

Гил сякаш искрено се смути.

— Съжалявам. — Той взе чашата и отпи, за да види какво не е наред. — За мен е нормално на вкус. — Двамата се спогледаха, нямаше смисъл да спорят. — Идете да огледате около лагера. Запознайте се с обстановката. Когато се върнем, ще има нещо за ядене.

— Нямам търпение.

Пасищата на Трансваал представляват просторна степ, разположена на около шестстотин и петдесет километра югозападно от Светилището. Местните хора, наречени Народът, се занимаваха със селско стопанство и лов из обширните територии, а наскоро бяха приели Антагонизма. Тъй като са странни във всяко едно отношение, вярванията им са мощни и закостенели. Имат два вида граждани: обикновени Народни стопани и лидери, наричани Народни водачи — почти винаги проповедници или пастори, имащи власт над не повече от хиляда души. Тъй като никога не бяха споделяли вярата на Изкупителите и не се интересуваха от нея, омразата им към монасите-нашественици стигаше до безумие. Те казваха — преувеличено, разбира се — че Народът е роден в седло и с лък в ръцете. Опитът от окопната война на Източния фронт не вършеше работа в борбата с такъв противник и на такъв терен. Народът не събираше армии, а партизански отряди с численост между сто и четиристотин мъже — често по-малко, а понякога и повече. Ако бъдеха нападнати, те просто се оттегляха в безкрайната степ. Окопната система срещу такива методи беше като опит да убиеш муха с брадва.

Това бе забравената война на Изкупителите. Повечето им войски затъваха в изтощителната касапница на Източния фронт. Но дори и да имаше начин да пратят повече войници, нямаше как да използват численото си превъзходство срещу толкова маневрени и опитни групи, водещи бой на земята, която познават и обичат. Освен това Изкупителите използваха кавалерия рядко и не твърде умело. Вярно, в открит бой войската им би унищожила далеч по-многобройна армия от Народа. Но местните никога не влизаха в открит бой.

Тъй като папата и близките му съветници смятаха войната в степите за изключително важна, на Боско и Принцепс бе дадена свобода да изберат нова тактика — нещо, което винаги пораждаше подозрение на Източния фронт. Още преди Боско и Принцепс да нападнат Матераците поради отчаяната необходимост да върнат Кейл, те драстично промениха начина на война срещу Народа. Бе изградена верига от трийсет челни крепости. Не крепости в обичайния смисъл на думата, с масивни стени и защитни съоръжения, а подвижни отбранителни позиции за покриване на най-важните стратегически точки в степта. Зад тях щеше да има осем много по-големи обикновени крепости, откъдето можеха да подсилват всяка от челните позиции при евентуална атака. Това бе най-оригиналният план в Изкупителската военна история. За съжаление лошото на всички велики планове е, че трябва да бъдат приложени на практика. Отсъствието на Принцепс, прехвърлен към по-належащата военна кампания срещу Матераците, и изпълнението на новата тактика от некадърния му заместник създаде ужасна криза. Вместо голям брой Изкупители да седят в окопите, защитавайки територия, която Народът няма намерение да атакува, сега те нахлуха в области, където страховитите им военни достойнства не даваха никакъв резултат, а техните слабости можеха да бъдат използвани от врага по най-жесток начин. Резултатът бе преминаване от безсмислена война към неминуемо поражение. Челните крепости биваха безмилостно атакувани и превземани от Народа с тежки загуби за Изкупителите и почти никакви за нападателите. Когато се опитваха да си върнат контрола над крепостите, Изкупителите отново понасяха тежки загуби. Но Народът винаги знаеше кога да отстъпи бързо, така че даваха малко жертви. Няколко седмици по-късно, след като атакуваха по-далечните крепости около Дракенсберг, те се върнаха и целият кървав процес започна отново. Кървав почти единствено за Изкупителите. Дъфърс Дрифт си спечели печална слава като една от най-важните челни крепости, редовно превземана от Народа.

Представете си един голям речен завой. Земята от вътрешната страна на дъгата е с пет-шест метра по-ниска от външния терен, с изключение на най-задната част, където се издига нисък хълм. Покрай този хълм минава най-важният път, който пресича реката и продължава от другата страна, разделяйки дъгата на две равни половини. Няколкостотин метра по-нататък има голям хълм с плосък връх. Голямата разлика във височината на северния и южния бряг означаваше, че на повече от сто и трийсет километра в двете посоки каруците можеха да преодолеят стръмния бряг само по този единствен път. Целият отбранителен сектор бе широк едва две хиляди метра. Проблемът на Кейл беше колкото ясен, толкова и труден за разрешаване. В степта имаше петдесетина подобни ключови точки, а нямаше достатъчно войски, за да ги контролират по обичайните начини. За да осуетят придвижването на местните отряди и техните доставки откъм морето, трябваше непрестанно да се владеят почти всички точки. В момента те ги превземаха, когато си искат, задържаха ги, докато минат керваните, и след това изчезваха при първата поява на Изкупителите, за да превземат други подобни крепости по фронтовата линия.

Кейл почти осем часа обикаля из речния завой.

— Какво мислите? — попита Гил, нетърпелив да чуе отговора на военния гений.

— Трудна работа — отвърна лаконично Кейл и поиска да разговаря с оцелелите от последната атака.

Намериха се само двама — в такава война не се вземаха пленници. Независимо от това, Кейл прекара цялата вечер в разговор с тях.

— Колко души имаме тук сега? — попита той Гил.

— Две хиляди.

— Колко можем да задържим?

— Не повече от двеста. Не ни достигат войници, а и да имахме, не можем да ги снабдяваме.

— Отпрати хиляда и осемстотин.

Гил бе твърде интелигентен, за да пита защо. Защитниците трябваше да са малко, иначе нямаше да има атака.

— И какво ще правим сега?

— Нищо — каза Кейл, — освен да си тръгнем.

Всъщност Кейл се държеше гадно просто по навик, но продължаваше да държи Гил в неведение, докато следваха оттеглящите се хиляда и осемстотин бойци, без да направят нищо за отбраната на брода. След като изминаха около осем километра, Кейл насочи коня си настрани и раздразненият Гил бе принуден да тръгне след него заедно с двама телохранители. Скоро Кейл зави обратно към лагера и едно малко възвишение на около осемстотин метра зад брода. То не изглеждаше нито толкова високо, нито толкова близко, та да привлече разузнавачите на Народа, след като имаше много по-удобни наблюдателни постове. Кейл слезе от коня и направи на другите знак да сторят същото. После пое към върха на хълмчето и измина пълзешком последните няколко метра. Облекчението на Гил смекчи яростта му, и той се промъкна зад него.

— Искаш ли нещо? — враждебно попита Кейл.

— Просто изпълнявам каквото ми нареди Изкупител Боско, господине.

Това бе вярно, тъй че нямаше смисъл да спорят, но все пак накара Кейл да се замисли. Той извади от раницата си нещо, наподобяващо кожена бутилка без дъно, и две кръгли стъкла. Намести ги в двата края на кожената тръба, дръпна двете ремъчета в средата и ги затегна здраво. Това беше телескопът, с които Боско му показа несъвършенството на Луната — абсолютно копие на онзи, който бе откраднал от Изкупител Пикарбо и който впоследствие бе задигнат от някой войник, когато го заловиха в Келявите земи. Сякаш бе минал половин живот оттогава.

Колкото по-нелюбезен и мълчалив ставаше Кейл, толкова повече намаляваше раздразнението на Гил, че го пренебрегват. Първоначалната му изненада от превръщането на простия послушник Кейл във въплъщение на Божия гняв би била истински подвиг дори за най-послушния Изкупител. Но с колкото по-голямо презрение или безразличие се отнасяше Кейл към него, толкова повече някогашното му високомерие към послушника се преобразяваше в страхопочитание и доверие. Той притежаваше вроден стремеж към преклонение, и въпреки цялата си интелигентност бе покорѐн от магията на мрачната енергия и привидно пълното безразличие, обзели Кейл през последните осем месеца. Кейл усещаше промяната, уважението, възхищението и страха, надхвърлящ обикновения физически страх, какъвто Гил почти не изпитваше. Изненадваше го обаче, че усещането за нарастващо обожание му въздейства почти като въздуха, с който някога двамата с Хенри Мъглата надуваха меките кожени мехове със светена вода в сакристията, за да си доставят богохулното забавление да ги подритват по пода. Да минаваш покрай хората и да ги усещаш как се смаляват пред теб — това наистина беше нещо.

През останалата част от деня Кейл мълча упорито. Наблюдаваше околностите, чертаеше карти в праха, изтриваше ги, пак чертаеше и пак триеше. През цялото време се стараеше да попречи на безкрайно заинтригувания Гил да види или да разбере нещо от схемите на окопи, височини, наблюдателни линии и тъй нататък. Правеше го не толкова от необходимост да пази тайна, колкото от желание да дразни Гил. Но, макар и разочарован, Гил изглеждаше още по-впечатлен. С течение на времето Кейл взе толкова да се наслаждава на усещането за потресено възхищение, че започна да драска знаци, само за да се забавлява, гледайки как Гил тъне в почуда пред безумно сложните и безсмислени чертежи.

Точно преди смрачаване Кейл слезе надолу по хълма, и Гил го последва. Започна да разпределя смените за охрана и делеше времето на четири, когато осъзна нещо. Вместо това раздели нощната стража на три, без да срещне и най-малък протест. Усети как нахалството му засилва още повече тяхното страхопочитание. Дълбоко удовлетворен от своята непочтеност, той се върна на върха на могилката, настани се колкото можеше по-удобно, заспа и засънува Арбел Лебедовата шия. Невероятно красива, тя непрестанно му бягаше по коридорите на двореца, сякаш той не бе някогашният й обожаван любовник, а просто досадник, от когото трябваше да се отърве учтиво… но не прекалено учтиво. В сънищата за нея той често губеше гнева и жестокостта си, превръщаше се в смирен молител, който не може да повярва, че вече среща само презрително състрадание, и безумно се надява, че ако успее да я накара да спре и да поговори с него, тя със сигурност ще му обясни, че предателството й е било ужасна грешка. И всичко ще бъде наред. Той отново ще бъде щастлив. Но тя винаги му обръщаше гръб, сякаш неговото присъствие бе крайно нежелателно. Събуди се точно преди зазоряване, нещастен и изгарящ от срам и гняв заради слабостта си.

Тихичко хапна и пи, после Гил дойде до него и той се загледа как Дъфърс Дрифт бавно се очертава в лъчите на зората. Пълните със стрелци окопи в центъра на завоя бяха изкопани под ъгъл, така че да не могат да бъдат обстрелвани пряко отгоре. Сега обаче ясно личеше проблемът — изхвърлената навън червена пръст влизаше в ярък контраст с жълта степна трева и бележеше мястото като явна мишена. От това разстояние петдесетината въоръжени мъже зад завоя на реката изглеждаха добре скрити и трудни за забелязване, дори с неговия далекоглед. Един час по-късно, когато слънцето се надигна в небето, Гил дръпна ръката му и посочи облак прах откъм северната страна на плоската могила преди Дъфърс Дрифт. От облака постепенно изникна голяма група въоръжени ездачи, теглещи четири каруци зад себе си. Отначало изглеждаше, че възнамеряват да минат направо през средата на завоя — такава самоубийствена глупост, че само събитията край Силбъри Хил го накараха за момент да допусне, че наистина ще го сторят.

Те спряха на около четиристотин метра от целта. Изчакаха десетина минути, после се разделиха на две групи — едната на изток покрай реката, другата на запад. Неколцина се върнаха с каруците зад плоската могила и Кейл нямаше как да ги проследи, колкото и да му се искаше. Имаше нещо странно в тези каруци — бяха покрити, но с особена форма. Изкупителите в окопите би трябвало да изчакат нападението. Мина почти цял час, и Гил отново го дръпна за ръкава.

— Вижте, господине, на онзи склон.

Сочеше една равна площадка малко под върха на плоската могила. Кейл погледна натам и видя каруците, вече извисени на стотина метра над Дъфърс Дрифт. Видя и как свалят чергилата на три от тях, но всичко се мержелееше, далекогледът не помагаше много на такова разстояние. Различи нещо, направено от рамки и въжета, но не бе виждал такива механизми и само предположи, че са нещо като катапулти. Подаде далекогледа на Гил, който каза, че приличат на балисти — машинарии, използвани често от Антагонистите на Източния фронт.

— Никога не съм ги чувал — каза Кейл.

— Това е най-обикновен арбалет, само че много по-голям. Използваха ги преди около девет месеца, но вършат работа само срещу укрепени хълмове, а на Източния фронт няма много такива. Не виждам с какво ще помогнат тук.

Не се наложи да чакат дълго първата изненада. След пет минути трескава дейност балистите бяха сглобени — но вместо да насочат триметровите лъкове към окопите в завоя на реката, машините се извъртяха почти право нагоре. Когато дадоха залп, мощните лъкове изстреляха огромните копия под стръмен ъгъл. Раздаде се неприятен, изнервящ писък.

— На стволовете са закрепени бръмчилки — те вият. Гаден звук, удря те право в гърдите.

Копията се стрелнаха с вой нагоре, описаха остра дъга и тежко се стовариха в жълтите стърнища около окопите, сякаш падаха право от облаците над тях. През следващите двайсет минути балистите стреляха непрестанно, за да налучкат целта, докато накрая почти две трети от копията започнаха да падат в окопите. Редките писъци подсказваха, че някои са си намерили жертви, но макар зрелището да бе зловещо и странно, Кейл не виждаше как може да промени ситуацията.

След още едно прекъсване железният звън на балистите се раздаде отново, но със странна промяна в гледката и звука — гигантските копия почти достигаха средата на полета, преди металният звук на изстрелите да прелети над могилата, където лежаха Кейл и Гил. Сега обаче имаше нещо още по-странно в звука — той беше по-плътен — и в полета на копията, когато преминаха върха на естествената си траектория и започнаха да падат към земята. Дори и с просто око се виждаше, че копията са много по-дебели, и Кейл зашари насам-натам с далекогледа, за да види някое от тях в полет. Засече го точно когато дебелият ствол започна да се разпада във въздуха, десетина много по-тънки копия плавно се отделиха от него и връхлетяха над окопите като хищен рояк — след кратко затишие отекнаха писъците на пет-шест мъже. Излетя второ дебело копие, после трето. От време на време някое от тях не успяваше да се разпадне, но всяка минута над Изкупителите в окопите падаха девет изстрела — по сто и осем копия на всеки шейсет секунди. Ужасните писъци на ранените и умиращите вече не спираха. По лицето на Гил плъзна стоическа бледност. Той виждаше през далекогледа как оцелелите Изкупители отчаяно опитват да се заровят по-надълбоко, но това бе като да търсят спасение от пороен дъжд. Осъзнавайки безнадеждното положение, оцелелите изскочиха от окопите и побягнаха. Преди да изминат и петдесет метра, облак стрели откъм двете страни на големия завой ги покоси със същата лекота, с което някое дете би повалило с пръчка туфа трева. Около двайсет Изкупители се предадоха. Навсякъде около завоя народните бойци изникнаха иззад храсти и високи термитници. Трябва да бяха около сто и шейсет мъже, на разстояние от стотина метра. Една малка група тръгна към пленниците и Кейл се питаше дали Изкупителите ще получат повече милост, отколкото биха оказали самите те, но в този момент откъм хълма в задната част на завоя излетяха пет-шест стрели и трима от победителите паднаха с крясъци. Десет Изкупители се бяха оттеглили там и отказваха да се предадат. Но Кейл виждаше, че отдясно на хълма има мъртва зона, която позволи на един взвод нападатели да се промъкнат само на петдесет метра от непокорните Изкупители. Оттам притиснаха Изкупителите и позволиха на подкрепленията да се приближат. При подобно числено превъзходство атаката заля Изкупителите на хълма още от първия опит. Дори ако Изкупителите от големия ров бяха имали някакъв шанс за милост, сега го загубиха. След десет минути всички защитници бяха мъртви, а бойците от Народа, с цената само на три жертви, отново нанесоха унизително поражение на една от най-големите военни сили в света.

Три дни по-късно Изкупителите се върнаха да бранят брода с хиляда и осемстотинте мъже, които Кейл бе отпратил в най-близката крепост. Междувременно бойците на Народа бяха осигурили преминаването на повече от двеста каруци с доставки и почти хиляда войници. При наближаването на Изкупителите те просто изчезнаха в степта, уверени, че когато се наложи, Дъфърс Дрифт или някой от другите пътища във вътрешността на страната може да бъде превзет със същата лекота.

Кейл извика при себе си седемнайсет стотници и за един час им описа тактиката на покойните Изкупители, чиито останки бяха заровени в плитка яма на около петстотин метра от брода. След това обясни защо бяха победени толкова лесно. Попита за въпроси. Нямаше много. Попита за отговори. И те бяха малко. Беше му ясно, че нито един от тях не би довел до друг резултат, макар че един-два от вариантите сигурно биха задържали нападателите за по-дълго време.

— Имате два часа да се споразумеете за план. Двеста от вас ще останат тук — да видим дали могат да издържат три дни, докато пристигне подкрепление.

— Как ще ги изберете, господине?

— С молитва — каза Кейл.

По пътя обратно към шатрата той имаше време да се замисли над евтиния си отговор. Изкупители или не, двеста мъже щяха да умрат.

Точно така и стана. Кейл изслуша новата отбранителна тактика, реши да разпореди няколко промени, защото искаше да види как ще се осъществят на практика, и след това избра изпълнителите чрез жребий, вместо богохулно да се прави на много набожен. От себе си добави само едно име — стотника, в когото бе разпознал един Изкупител от Светилището, който някога го преби с въже, дебело колкото мъжка ръка, задето разговаряше по време на тренировка. Вероятно на Изкупителя можеше и да му се размине, ако не бе фактът, че вината изобщо не беше на Кейл, а на Доминик Савио, който шепнешком споделяше с Хенри Мъглата, че тази нощ сигурно ще умре и дяволите ще го ядат и дрискат вовеки веков.

За втори път Кейл се оттегли заедно с Гил на обраслата с храсти могилка недалече от Дъфърс Дрифт. Отново чакаха — този път два дни, през които Кейл тормозеше Гил по всички възможни начини — намекваше за сладострастни преживявания в Кити Таун, където поради любовта си към Арбел изобщо не бе ходил заедно с Клайст и гузния, но очарован Хенри Мъглата.

— Там замбосването — обясни Кейл на Изкупител Гил — струва по-малко от долар. А за два — добави той — се навиват на задна пързалка.

Беше си измислил имената на тези извращения и затова смяташе, че не съществуват. Но грешеше. В Кити Таун с пари можеше да се намери дори порок, какъвто още никому не е хрумвал.

През останалото време той спа, изяде голяма част от храната на Гил и двамата охранители, водеше записки и непрестанно си представяше варианти на атаката срещу Дъфърс Дрифт. Освен това мислеше за Лебедовата шия и следващата им среща, когато тя ще се хвърли разплакана в обятията му, а умиращият Боско с последен дъх ще признае, че нейното предателство всъщност е било жестока измама. После се засрамваше от тия абсурдни заблуди и си представяше как бавно стиска онази красива шия без капка жал или разкаяние, а тя се задъхва и хърка в безмилостната му хватка. След тези натрапчиви мечти се чувстваше засрамен и малко луд. Но това не му пречеше да се връща към тях и да се отдава, както казваше Светият Изкупител Клементин, на греховни и зли помисли. Мъчеха го греховни помисли с далеч по-безумен и епичен мащаб, отколкото би могъл да си представи дори Клементин.

— Светът има късмет — бе казал веднъж ИдрисПюк, — че най-злобните обикновено са и твърде страхливи, за да превърнат мислите си в дела.

Когато надникна от Великата издатина на Тигровата планина, Кейл изпита тревожна радост и сладка тревога, а сега, извисен над Дъфърс Дрифт, усещаше същата тревога и същата радост. В края на краищата няма нищо по-хубаво от сърбеж, който най-сетне можеш да почешеш.

Стотниците под командването на хилядник се съгласиха, че макар задълбочаването на окопите да е безполезно, здравината на почвата ще позволи да се изсече в дъното на изкопа козирка, така че всеки човек да може да избегне пороя от копията на балистите. За прикриване на главния окоп в центъра на дъгата бяха изкопани други окопи отляво и отдясно. Планът за изсичане и изгаряне на всички храсти в кръг от четиристотин метра около завоя бе отхвърлен от Кейл, защото имаше на разположение само двеста мъже, а не хиляда и осемстотин.

— В бъдеще няма да имате повече от двеста мъже, тъй че какъв е смисълът да ви ги давам сега?

Освен това имаше доста укрития зад големите скали и коравите като бетон термитници, пръснати из пейзажа като островърхи, зле изработени кошери. На хълма вътре в завоя бе изкопана траншея за покриване на мъртвата зона, пропусната при предишната атака.