Петата погибел

23.

Може би сте чували да наричат дявола „Стария Мерк“, по името на Никълъс Мерк, най-скандалният от онези позорни дипломати-наемници, Талейраните. Въпреки всички безсрамно цинични съвети, които раздава, трябва да му признаем едно: той не ни казва какви трябва да бъдат хората, а какви са в действителност.

„Всеки владетел, решил да отиде на приключение в чужбина, следва винаги да поема пътя на завладяването заради грабежа, а не завладяването на територии. Много е приятно един велик човек да погледне картите върху стената и да си мисли колко часа грее слънцето над неговите територии, но проблемът с покорените народи е, че ако не ограбиш, каквото имат, и не се изтеглиш веднага, трябва да управляваш страната им вместо тях, да ремонтираш водопроводите им, за да не умрат от жажда, да запълваш дупките по пътищата, да пълниш хамбарите, за да не умрат от глад. Трябва да уреждаш техните разправии, които обикновено ще са безкрайни и смъртоносни, и да плащаш на свои или техни войници, когато търпеливо договорените споразумения се провалят, както винаги става.

Представете си завоюваните земи като наследена голяма къща — приятна гледка в началото, когато се радвате на късмета си, но в действителност не носи нищо освен неприятности и загуба на време, търпение, кръв и пари. Затова грабете!“

Точно една от тези безкрайни разправии, които предсказва Мерк, доведе петстотин озлобени Изкупители в подножието на Квантокс, за да се справят с нарасналия брой нападения на планински бандити срещу местните муселменски общности. Беше студено, влажно и нямаше почти нищо за ядене, защото Муселмените бяха ограбени до шушка. Изкупителите не можеха да разберат защо трябва да търпят такива рискове и лишения, за да помагат на хора, които дори не са еретици. Те се кланяха на лъжливи богове — дори не почитаха погрешно истинския Бог като Антагонистите. Новият изкупителски губернатор на Мемфис нямаше навика да обяснява действията си на своите хора; не го направи и сега, но причините бяха твърде прости: Мемфис трябваше да яде, а Муселмените осигуряваха значителна част от храната на града. Действията на онези планински разбойници създаваха сериозни неприятности и демонстрираха, че правилата на Изкупителите могат да бъдат драстично нарушавани. Военната експедиция нямаше за цел да възстанови реда, а да покаже на всички какво ще последва, ако изкупителската власт бъде оспорена по какъвто и да било начин. Изкупителите идваха като екзекутори, а не като полицаи.

Макар че идеята да не вършиш нищо бе много приятна за Клефтите, те изпитваха дълбока антипатия към принудата да не вършат нищо, и то на строго определено място. Затова задълженията по охраната се възприемаха с особена неприязън и макар че обичаят повеляваше всеки на възраст под четирийсет години да взема участие в нея, ставаше, както е казала графиня Мери Пемброук: „някои обичаи е по-достойно да се нарушават, отколкото да се спазват“. По-заможните плащаха на други да заемат местата им, а тези хора обикновено се оказваха твърде мързеливи, безполезни и глупави, за да си изкарват прехраната по друг начин. Сега, след като дръзките и интелигентните печелеха толкова много от нарасналия брой набези на муселменска територия, имаше и повече пари, за да подкупят най-некадърните си съплеменници да стоят в лютия зимен студ на някой хълм, където не се случва нищо, и няма изгледи да се случи.

Имаше строги правила за използването на огън от часовите — само през нощта, малък, закътан между скалите и с най-сухи дърва. В студа и дъжда не беше лесно да се спазват тези разумни, но неприятни правила. Освен това изглеждаше крайно невероятно Муселмените да нападнат през зимната нощ. Да се луташ по урвите в тъмното под дъжда или снега, а понякога и двете, е чисто самоубийство. Когато човек лежи на студено и влажно, наляга го изкушението да поеме мъничък, вероятно дори никакъв риск, да позасили огъня и да използва малко по-мокри дърва, защото в такова време е адски трудно да се поддържа сухо каквото и да било. Виждате как нещата малко по малко излизат извън контрол. И тъй, дойдоха последствията от пристигането на Клайст: неговият талант даде на Клефтите възможност за повече нападения, следователно за повече богатство, а оттам и за повече подкупи; докато необходимостта от бдителност нарастваше непрестанно, на практика часовите ставаха все по-небрежни. И ако не беше непреднамереният героизъм на Кейл при спасяването на Рива и всички произтекли от това бедствия, то пазачите, преценяващи баланса на риска между това да хванат пневмония или Муселмените да им прережат гърлата посред нощ, щяха да вземат напълно разумни решения. Но те не очакваха идването на Изкупителите. Защо да го очакват? И все пак Изкупителите вече пълзяха по заледените възвишения и убиваха Клефтите в светлината на техните подсилени огньове.

Но дори злите и коварните не винаги имат неизчерпаем късмет, и след смъртта на третата група стражи нападателите бяха забелязани от един пазач, който не можеше да заспи от студ, въпреки засиления огън. Той умря в схватката, но в последвалата суматоха един Клефт избяга и се втурна към селото, предупреждавайки пътьом останалите постове. Вече достатъчно предпазливи, за да оцелеят, почнаха да пристигат пратеници с по-подробна информация.

Не след дълго Клайст осъзна с кого си имат работа.

— Може би са Матераци — каза Сувери. — Преди около двайсет години те дойдоха и изгориха пет-шест села.

— Вече няма Матераци.

— Официално — може би. Но сигурно са останали мнозина обучени мъже, които гледат някак да си изкарат прехраната.

— Вече няма Матераци. Нито наемници, нито каквито и да било — каза Клайст.

Той обясни и за известно време настъпи тишина.

— Когато дойдоха Матераците, ние просто си събрахме багажа и се скрихме в планината. И сега ще е същото. Ще ги изчакаме; те ще опожарят селата, което е тъжно, но не могат да останат тук завинаги.

Надигнаха се протести: нарасналото богатство бе позволило не само най-заможните да си изградят нови къщи, достойни за подобреното им материално положение. Много от сградите бяха недовършени и идеята да ги изоставят предизвика силно възмущение. Разгоря се ожесточен спор.

— За Бога! — не издържа най-сетне Клайст. — Те не са дошли тук, за да сплашат някого — не вас, във всеки случай, защото от вас няма да остане нито един жив, та да запомни урока им. Те няма да опожарят няколко къщи, за да ви научат да не сте толкова алчни. Ще ви изтрият от лицето на земята. Ще убият старците, младежите, момичетата, децата. Няма да отминат нищо живо. И ще извършат всичко това пред вас, тъй че да е последното, което ще видите, преди те да ви умъртвят с триони, железни гребла, секири или въжета. След това ще ви изгорят в тухларната. После ще изсипят пепелта в реките и потоците, за да потекат черни и от вас да остане само спомен за пепел, а името ви да стане нарицателно за разруха.

Както можеше да се очаква, настана ужасна тишина, прекъсната от Дик Тарлтън, за когото се знаеше, че не приема на сериозно каквото и да било.

— Лоша работа — каза той.

— Изчакай тук още два дни, глупако, и няма да ти е до смях.

— Да се бием ли предлагаш?

— Ще загубите.

— Тогава какво?

— Избягайте.

— И къде ще отидем?

— Къде е най-близката граница?

— Горна Силезия.

— Значи ще тръгнете към Горна Силезия.

— Стотици деца и старци в планините през зимата. Това е фантазия.

— Е, гледайте да намерите начин, защото ако останете, след седмица ще има само един вид Клефти — мъртви.

И наистина това, което казваше Клайст, беше немислимо и пълно с ужасни възможности. Спориха часове наред, като Клайст даваше пример след пример за жестокостта на Изкупителите.

— Ти преувеличаваш, за да стане твоето.

Изтощен, изплашен и разярен, Клайст загуби самообладание, повали с един удар най-големия скептик и трябваше да бъде отмъкнат настрани, но не и преди да успее да го ритне толкова силно, че му строши две ребра. Този изблик сякаш убеди потресените зрители, че дори и да греши, Клайст е напълно искрен. Когато се успокои, той видя, че настроението се е променило.

Идваше време за хвалби. Проблемът с Клефтите обаче беше, че те не само толерираха преувеличенията на минали подвизи, но дори им се възхищаваха. Да се прославиш с нещо, което не си извършил, се смяташе за голямо постижение, по-славно дори от истинския подвиг. Нямаше място за неувереност или скромност.

— Вие ме познавате — започна Клайст. — Новите къщи, заради които сте готови да умрете, се строят благодарение на мен. Моето умение ви направи богати — само то и нищо друго. Нито един от вас не може да ме победи в честен двубой… или нечестен. Ако не реша да ви убия от километър разстояние, мога да го направя лице в лице — не че ще остане кой знае какво от него, след като ви отхапя носа и ви извадя едното око. — Тия словесни излияния биха му доставили удоволствие, ако животът на съпругата и нероденото му дете не бяха изложени на такъв риск.

— А откъде мислите, че са дошли тези способности? Изпод някой камък ли? Имам ги от мъжете, които са едва на един ден път оттук. И не забравяйте, че аз съм просто един новобранец, слабак в убийствата и жестокостите, в сравнение с идващите насам Изкупители — те имат не повече жалост от воденичен камък, желязото е слама за тях, стрелите са плява. Жените и децата трябва да тръгнат веднага, а по-голямата част от мъжете ще дойдат с мен. Ще се опитаме да ги отклоним от похода, доколкото можем. Това е последната ми дума. Ако не сте съгласни, вземам жена си и тръгвам.

— Жена ти е на път да роди, Клайст.

— Значи разбирате, че не говоря празни приказки. Тя ще има повече шанс, ако роди в някоя канавка край пътя, отколкото ако остане тук.

Това не беше достатъчно убедително за Клефтите, но те повикаха Дейзи да потвърди казаното от Клайст — макар и млада, тя се ползваше с известно уважение. Самохвалството е едно — то заслужава всяческо възхищение, но да поведеш жена в деветия месец из пущинака през зимата е отчаяна и ужасно убедителна постъпка.

Дейзи се дотътри в дома за събрания — огромна, натежала, с мъчителни болки в гърба и задника. Не беше в настроение за празни приказки и им изложи положението направо.

— Мислех си, че се възхищаваме от онези, които знаят кога и как да се страхуват. Ние винаги сме имали мозък и се смятаме за по-добри от всички останали, защото охотно признаваме полезността на един умен страхливец. Знам, че подозирате съпруга ми в храброст, но трябва да му вярвате още повече, щом е готов да ме отведе още сега, вместо да се изправи пред Изкупителите. Проявете здрав разум — изберете живота вместо смъртта.

С тези думи тя излезе и се прибра у дома да си легне и да трепери от ужас.

Последва още един час препирни и, разбира се, някои отказаха да поемат такъв риск — а той наистина беше ужасен — само заради думите на едно момче, макар и много полезно. Но би било справедливо да се каже за Клефтите, че щом веднъж вземеха решение да избягат, те не вършеха работата наполовина — а в бягането бяха големи майстори. Колкото и да бързаше да напусне, Клайст осъзна, че не могат да тръгнат преди следващия ден, когато Изкупителите щяха да бъдат само на дванайсет часа път от селото. Трябваше да действат час по-скоро, ако искаха бежанците да имат някакъв шанс да прекосят планините и да се доберат до границата.

— Ще взема със себе си Меган Макси за акушерка — каза Дейзи, опитвайки да изглежда по-спокойна, отколкото се чувстваше.

— Дали ще може да помогне при такива обстоятелства?

— Предполагам, че скоро ще разберем.

Той се усмихна.

— Изведнъж си станала много смела.

— Тия думи си ги вземи обратно. Никога не съм се чувствала по-страхлива от сега. Искам и ти да бъдеш страхлив.

— Вярвай ми, такъв съм.

— Не ти вярвам. Ти ме обичаш, а от това мъжете оглупяват.

— Искаш ли да те обичам по-малко?

— Искам да ме обичаш достатъчно, за да останеш жив.

— За да останеш жив, трябва да поемаш рискове. Бедата с Клефтите е, че те нямат нищо против да убиват, но не искат да умрат при това.

— Още една причина да не се жертваш заради тях.

— Готов съм да умра за Клефтите точно толкова, колкото те за мен. Не го правя заради всички, а заради теб и това малко създание.

— Добре. Не го забравяй.

— Няма. Ти си много странно момиче, нали?

— Какво знаеш ти за момичетата?

Тази нощ и двамата не можаха да спят, а когато на другата сутрин отидоха до първия сборен пункт, настана ужасно мълчание. Клайст се чувстваше едновременно като изоставено дете и като баща, бягащ от децата си. Той бе изтърпял през живота си много страдания, но нито едно от тях не беше тъй дълбоко и остро. Когато пристигнаха обаче, тия непоносими чувства отстъпиха място на чиста ярост. Очевидно Клефтите бяха решили, че щом ще загубят всичко оставено, не бива да изоставят нищо. Клайст не би повярвал, че толкова малко хора могат да притежават толкова много и да успеят да го натоварят върху едва ли не всички коне, мулета и магарета в целия свят. Само това му трябваше, за да изпадне в див гняв и да почне да сече въжета и ремъци, крещейки на жените и заплашвайки мъжете, тъй че след по-малко от час се натрупа цяла планина от крадени тенджери, тигани, грозни дрънкулки, коприна, кутии, килими и топове плат, плод на петдесет години грабежи. Той викна петимата командири на стоте мъже, определени да охраняват кервана, и се закле, че ще ги изкорми лично, ако не разтоварят по същия начин всеки друг срещнат керван в планините. Това допълнително забави потеглянето и дори не му остана време да се сбогува с Дейзи. Той я целуна, помогна й да се изкатери с усилие на малкото, но яко планинско конче и стисна ръката й, като че нямаше сили да я пусне.

— Да се пазиш — каза най-сетне той.

Но Дейзи не можеше да говори, и когато той отдръпна ръка, тя се опита да я хване пак. Чак тогава гласът й се изтръгна от гърлото със страшно ридание.

— Вече никога няма да те докосна отново.

— Ще ме докоснеш. Знам как да остана жив. Повярвай ми.

После тя потегли, като се озърташе към него през цялото време, макар че вратът и гърбът я боляха жестоко. Не откъсна очи от него нито веднъж, докато не изчезна от поглед.

Бащата на Дейзи се приближи до Клайст.

— Да се надяваме, че си прав.

Беше почти готов да добави, че се надява Клайст да греши.

Изкупител Родри Галган вървеше десети в челото на двете колони от над петстотин Изкупители, които се тътреха нагоре по прохода Симънс Ят. Изкачването бе стръмно, а той носеше товар почти колкото половината му тегло. За да прогони мислите за умората, Родри се молеше на свети Антоний.

— Скъпи светецо — шепнеше тихичко той, — за теб рибите изплуваха от водата, за да те чуят как проповядваш; пред теб коленичи мулето, когато пренесе край него мощехранителницата с късче от истинското бесило; ти възстанови крака на младежа, който го отряза от угризения, че е ритнал майка си. Имай милост към един беден грешник; прости ми дързостта, похотта, алчността, гордостта, лакомията, гнева, завистта и леността, прости ми за всички грехове.

Прекъсвайки за момент молитвата, той вдигна очи и зърна малък черен предмет в небето на около шейсет метра от него. Първите тръпки на страх едва бяха плъзнали по врата му, когато предметът връхлетя по-бързо от падащ камък и го удари право в гърдите. Наоколо паднаха още десетина, но ужасната болка и паренето в ушите го разсеяха за няколкото секунди живот, които му оставаха.

Докато Изкупителите проумеят какво се е случило, петдесетината Клефти, водени от Клайст, вече бягаха нагоре по прохода с надеждата да изчезнат, преди Изкупителите да се опомнят и да ги подгонят. Можеха да ги изненадат само веднъж, и Клайст изчака малко по-дълго от Клефтите, за да види какви са пораженията. Може би десетина, помисли си той, но това далеч не беше достатъчно. Лошото беше, че широкият проход предлагаше много места за засада, но и много прикрития сред грамадните камъни, паднали от отвесните склонове.

Както очакваше Клайст, Изкупителите захвърлиха по-голямата част от товара си, оставиха петдесет души да го охраняват и продължиха напред, но вече на групи по десет, които притичваха от скала до скала и взаимно се прикриваха. Първата атака ги бе забавила, но не достатъчно.

— Трябва да поемате повече рискове — каза той на Клефтите, — иначе те ще догонят колоната.

Ако отговорът им го изненада, това се дължеше на факта, че така и не бе схванал докрай техния начин на мислене. Колкото и да мразеше идеите за мъченичество и саможертва, Клайст бе възпитан да ги приема като самата същина на достойното човешко поведение, и те все пак бяха оставили отпечатък върху представите му за войната. Клефтите не биха се жертвали заради идеята за свобода или чест (понятие, което смятаха не толкова за нелепо, колкото за неразбираемо — каква полза от свобода и чест, ако си мъртъв?). От друга страна, макар и все тъй предпазливи, те бяха готови да рискуват заради своите семейства. В древния език на Клефтите думата „герой“ беше синоним на глупак — но те все пак възприемаха идеята за колеблива смелост, която се проявява само в най-краен случай. В края на краищата, всеки тегли чертата под равносметката за значението на собствения си живот — а след като се убедиха, че Клайст не ги прави на глупаци — Клефтите страшно мразеха някой да ги будалка — те започнаха да се вслушват в думите му.

Промяната в тях силно го впечатли, но не виждаше каква ще е ползата от това. Те вече бяха решителни, но нямаха кой знае какви бойни умения в сравнение с Изкупителите, които ги притежаваха в изобилие. Така че Клефтите замеряха с камъни Изкупителите от високите канари над прохода, забавяха ги с оскъдните си умения в стрелбата с лък и понякога им се налагаше да влизат в открит бой, отстъпвайки постепенно назад. Винаги губеха, и то зле. Толкова зле, че Клайст се видя принуден да им нареди да не бъдат толкова дръзки — думи, каквито едва ли някой Клефт бе чул дотогава.

Но дори и в обществата, където честта, мъченичеството и подвигът са издигнати на пиедестал, се намират предатели. За Изкупителите това беше легендарният отстъпник Харууд; Матераците си имаха Оливър Плънкет. Дори Лаконийците, за които послушанието бе станало едва ли не част от телата им, имаха Бърдег-Харис. За Клефтите в тия времена на смъртна опасност такава фигура се оказа бургмистър Сило. От всички Клефти този човек имаше най-много за губене, тъй като бе най-богатият сред тях. Той беше тарикат и мошеник, лихвар, хитър мазник и ласкател, майстор на баламосването, кожодер и цар на далаверите. Можеше да продаде пясък в пустинята и лед по планинските върхове. Накратко, бургмистър Сило — древна титла, на която, разбира се, нямаше никакво право — вярваше, че може да надхитри всекиго. И в негова защита трябва да кажем, че досега той наистина бе надхитрявал всекиго, тъй че не виждаше защо да не смята Клайст за дете и паникьор, който не знае как да омае противника и да постигне споразумение, изгодно за всички — особено за бургмистър Сило. Той не вярваше в Клайст, но имаше достатъчно основания да вярва в себе си. И затова искрено вярваше — доколкото изобщо може да се говори за искреност у Сило, — че каквото е добро за него, в дългосрочен план ще бъде добро и за Клефтите. Честно казано, трябваха му доста часове, за да усмири съвестта си — но след тежка и страховита душевна борба той постъпи така, както смяташе, че ще е най-добре като цяло. Обърна се към Изкупителите почти лично — сериозен риск — като прати най-доверения си брат да им извика в тъмното, че иска да разговарят. Капитанът на Изкупителите, обучен от един от Покаятелите на Кейл, беше подозрителен, но не искаше да пропусне шанса и обеща на брата пълна безопасност (казват, че нарушените обещания към поклонниците на фалшиви богове карат Обесения Изкупител да се усмихва от удоволствие. Не че Клефтите наистина имаха Бог, както го разбираха Изкупителите.) Сключено бе измамно споразумение, с което капитанът гарантираше живота на Сило и неговото семейство, имота и положението му, и обещаваше да се ограничи с екзекуцията на десетина клефтски водачи. В общи линии, Сило смяташе, че са настанали лоши времена, но той е успял да избере верния път, да отстрани враговете и съперниците си и да запази живота на Клефтите въпреки собствената им глупост, тъй че повечето от тях да дочакат утрешния ден.

След като Клефтите започнаха нападенията, Сило се ангажира лично — не би се доверил на никой друг — да преведе половината Изкупители по опасен, но бърз маршрут през планините към другия край на прохода, където да пресрещнат жените и децата и да прекъснат тяхното пътешествие, което Сило с основание смяташе за безумно опасно.

Само преди една година това не би могло да се случи. Изкупителският капитан, някой си Сантос Хол, за нищо на света нямаше да раздели силите си, ако не го бяха научили Покаятелите на Кейл. Преди Кейл запазването на войската в цялост беше желязно и най-често мъдро правило. Но макар че Изкупителите трудно усвояваха гъвкавостта, опитът на Хол от степите го беше научил на много неща за партизанската война — а Клефтите очевидно далеч не бяха толкова страшни като Народа, особено благодарение на слабото им разузнаване и предателството на техните лидери. Тъй като мисията му бе преди всичко наказателна, беше недопустимо да позволи на повечето си жертви да избягат. Сило можеше да отведе хората му в капан, или по собствена инициатива да ги отклони в грешна посока, но Сантос Хол прецени, че Сило е напълно искрен в двуличието си, а нападенията на Клефтите явно се опитват да ги забавят по някаква важна причина. Евакуирането на жените, дори и при толкова рискови обстоятелства, бе точно каквото трябваше да направят, като се има предвид какво ги чакаше.

И тъй, докато Сантос Хол продължаваше напред през прохода Ят и стръмното Лайдънско дефиле, половината от хората му бавно се прехвърлиха през връх Саймън към кервана на Клефтите, който се стремеше да излезе в равнината отвъд планините, откъдето оставаха пет дни път до границата. Сега Хол поемаше по-малко рискове в боевете из Лайдънското дефиле и си позволи да забави ход — както за да опази хората си, така и за да създаде впечатлението, че тактиката на Клефтите има успех. Сантос Хол вече бе чул за Клайст от Сило, и въпреки че не знаеше името и връзката му с Томас Кейл — чийто горещ поклонник беше сега — това обясняваше смъртоносната точност на някои изстрели откъм Клефтите. Ако този Клайст беше бивш изкупителски послушник, нямаше капка съмнение какво го чака, ако бъде заловен, в което Сантос Хол не се съмняваше. След като половината му хора прехвърлеха планините, те щяха да се справят с кервана, а после да се върнат и да нападнат Клефтите в гръб.

Виждайки колко предпазливи са Изкупителите, Клефтите се въодушевиха; с всеки изминал час керванът се отдалечаваше от бедата, макар и бавно. Мислеха си, че са нанесли толкова много поражения на могъщите Изкупители, че са ги принудили да напредват едва ли не пълзешком. Може би не е съвсем непростимо, че някои започнаха да се питат дали Клайст е бил прав в оценката на възможностите им и ако да, то дали правилно е преценил опасностите, които им струваха толкова скъпо. Други държаха на идеята, че Изкупителите са непобедими чудовища — така (и кой ли не би ги разбрал) те се опияняваха още повече от собствената си смелост. А тя не бе малка. Клефтите даваха незапомнен брой жертви. В края на краищата, те бяха малко и никой не се отклоняваше от боя. Но сега, след като вече нанасяха по-малко поражения, самите те също търпяха по-малко загуби.

Имайки предвид, че Клайст се боеше от най-лошото, може би ще го упрекнете, че не се усъмни в липсата на агресия от страна на бившите му господари. Всъщност той се съмняваше. Но надеждата е голяма пречка за правилната преценка. Клайст не знаеше нищо за бургмистър Сило и почти не бе разговарял с него. Никой не му бе споменал за пътеката през връх Саймън — такива пътеки имаше много, и бяха непроходими без водач. Освен това той стреляше с убийствена точност — нямаше задръжки да убива, щом ставаше дума за свещеници. При всяко движение пускаше стрела и за своя мрачна наслада (и шумна радост на Клефтите) най-често улучваше целта. Изкупител Сантос Хол бе принуден да седи зад скалите и да измисля все по-чудовищни наказания за онзи дребен боклук, който нанасяше такива поражения на хората му. А и Клайст никога не бе вземал участие в битка, освен онази при Силбъри Хил, опитът от която не можеше да му помогне тук. Затова се чувстваше озадачен от сравнителната лекота на успеха си, но след като нямаше солидни основания за съмнение, приемаше фактите такива, каквито са. И тъй, докато Клефтите и Изкупителите воюваха в клисурата и даваха незначителни жертви, двеста и петдесет мъже пълзяха по замръзналия връх Саймън, устремени след деветстотинте жени и деца, които вече бяха стигнали до Черничевите ридове и напредваха по-бързо, отколкото се надяваха.

Привечер на втория ден от бавното изтегляне на Клефтите по клисурата Клайст осъзна, че е голяма грешка да убива Изкупителите. Много по-разумно бе да ги наранява. Независимо от тяхната вяра в стойността на страданието за другите, те понасяха собствената си болка далеч не тъй търпеливо, и това се отнасяше за всичко: те бяха безумно докачливи за критики от всякакъв вид и разглеждаха най-малката съпротива срещу тяхната свобода на действие, независимо колко брутално, като доказателство за възмутително преследване. В разгара на битката те биха пожертвали без колебание и себе си, и другарите си, но след нея се отнасяха към своите ранени по начин, който би бил трогателен, ако не беше жестокостта им към ранените врагове. Изкупителите бяха ненадминати в лечението на рани и проявяваха изключителен интерес (за разлика от всички други области на науката) към новите методи на лечение. От този момент нататък Клайст се целеше по възможност в ръцете, краката или стомаха, знаейки, че в тази бавна партизанска война те няма как да не спрат, за да се погрижат за ранените. Резултатът бе задоволяващо засилване на плача и скърцането със зъби откъм някогашните му мъчители и допълнително забавяне на движението им.

Но сега другите Изкупители бяха прехвърлили връх Саймън и бързо слизаха към Черничевите ридове. Когато настигнаха кервана, до спасението все още оставаха цели два дни път.

Какво да кажем за станалото след това? Великият Нийчи приема за вярно, че дори най-смелите трябва да си запазят правото да затворят очи.

По залез-слънце, около пет часа след като настигнаха кервана, Изкупителите потеглиха обратно към планината, за да атакуват Клефтите, вече напълно лишени от жени, деца и родители. Зад себе си оставиха десет бесилки, и купчина пепел около всяка от тях.