Петата погибел

4.

Знае се, че сърцето е обгърнато в тръба и че силните напрежения го карат да пропада надолу по тази тръба, обикновено наричана чепина или спиракулум, която завършва в коремната кухина. В долната част на чепината или спиракулума има хрущялест клапан, наречен спрингум. Някога, когато върху човека се стоварвало горчиво разочарование и той нямал сили да го понесе, спрингумът се разкъсвал, сърцето пропадало през него и спирало незабавно, давайки на страдалеца милостив и бърз край. Днес в света има толкова много болка, че едва ли някой би могъл да я понесе и да оцелее. Затова грижовната природа накарала спрингума да се слее със спиракулума, за да не може да се отваря, и сега дори най-ужасното страдание трябва просто да се изтърпи. И добре че е тъй, иначе Кейл едва ли би издържал първия си поглед към Светилището, което се издигна над утринната мъгла пред него, зловещо като наказание. През цялата последна част на пътуването някъде от дъното на душата му се надигаше детинска надежда, че когато види Светилището, то може да е напълно унищожено от огън и жупел. Но не беше. То стърчеше на хоризонта, неизменно и тромаво в своята каменна бдителност, и чакаше неговото завръщане, сякаш се бе сраснало с плоския планински връх, върху който бе построено, самият той подобен на огромен кътник, вграден в пустинята. Не беше създадено за радост, страх или възхвала. Целта му личеше от пръв поглед: на всяка цена да държи едни хора навън, а други вътре. И все пак не беше лесно да се опише: то сбираше в себе си голи стени, затвори, места за мрачно поклонение и необятна кафява безличност. Приличаше на нечия представа как би изглеждал човек, сътворен от бетон.

През цялото изкачване по тесния криволичещ път към просторното плато сърцето на Кейл се блъскаше в хрущялната клапа на спрингума, търсейки забрава — ала забравата не идваше. Огромната порта се отвори, после се затвори. И това бе всичко. Въпреки цялата си дързост, смелост и интелигентност, въпреки късмета, смъртта, любовта, красотата и радостта, клането и предателството, в крайна сметка се връщаше там, откъдето бе тръгнал преди по-малко от година. Беше настанал каноничният Ничий час и всички се молеха в десетината църкви — послушниците за опрощение на греховете си, Изкупителите за опрощение на послушниците.

Ако не бе тъй отчаян, Кейл може би щеше да забележи, че при слизането от коня му помогна дори не обикновен Изкупител, а самият Прелат на конюшните, и то с изключителна почит. Боско, който трябваше да се задоволи с помощта на обикновен коняр, тръгна напред и му кимна към една врата, на която Кейл почти не бе обръщал внимание през всичките си години в Светилището, защото на послушниците не се разрешаваше дори да припарят до нея. Прелатът на конюшните я отвори и го поведе напред — не като негов началник, а като услужлив придружител. Вървяха през кафеникавия сумрак, характерен за всички места в Светилището, но дори и в дълбините на душевното си страдание Кейл започна да осъзнава колко е странно да живее тук цял живот и изведнъж да открие, че има огромни части от Светилището, за чието съществуване дори не е подозирал. Кафявото си оставаше все тъй кафяво, но по-различно. Имаше врати! Врати навсякъде. Спряха пред една от тях. Тя беше отворена и му направиха знак да влезе, но този път никой не мина пред него; последва го само Боско. Стаята се оказа голяма и обилно обзаведена с кафяви мебели. Стори му се тревожно позната — със същото разположение като стаята, в която бе убил Изкупител Пикарбо. Имаше дори спалня. Подобно място се полагаше само на властните и могъщите.

— Ще се наложи да останеш тук два дни, може би три. Несъмнено разбираш, че трябва да се подготвим. Ще ти носят храна и всичко, от което се нуждаеш, просто почукай на вратата и твоят… — Боско се поколеба в избора на точната дума — … твоят пазач ще се погрижи да го получиш.

С енергично кимване, равно почти на поклон, Боско излезе и затвори вратата зад себе си. Кейл се загледа след него, удивен не толкова от факта, че има пазач, колкото от идеята, че може да получи всичко, което поиска. Какво толкова можеше да желае в Светилището? Но логичното му предположение, че няма такова нещо, се оказа напълно погрешно.

Междувременно Боско имаше да се справи с куп неотложни проблеми. За Кейл, Хенри Мъглата и Клайст той изглеждаше като въплъщение на абсолютната власт сред Изкупителите. Това обаче бе далече от истината. Можеше да е вярно по отношение на послушниците и дори на мнозина от висшите Изкупители. Неговата дума бе закон за Светилището, но все пак истинският център на църковната власт се намираше при папа Бенто XVI в свещения град Шартр. Овладял преди двайсет години този страховит бастион на могъществото и вярата, той бе посветил изминалите две десетилетия на борба за отмяна на промените от предходните сто години, опитвайки да обнови чистотата на Единствената истинска вяра. Ала от известно време насам го бяха налегнали прискърбните болежки на преклонната възраст — изпървом нарастваща склонност да забравя, после да се унася, след това да потъва дълбоко в унеса и да се завръща само за кратки проблясъци от по няколко часа, през които сякаш напълно си възвръщаше предишната желязна хватка. Откъде се завръщаше? Кой знае… През трите години, откакто започна разрухата на съзнанието му, се появиха множество съзаклятия, хунти, клики и котерии, изчакващи момента, когато смъртта щеше да го освободи от задълженията му. Двете най-важни сред тях бяха Триумфалните Изкупители, ръководени от Изкупител-кардинал Гант — отговорник за чистотата на вярата — и службата на Светия надзор, контролирана от Изкупител-кардинал Парси. Който контролираше Светия надзор и Триумфалните Изкупители, контролираше и достъпа до Светия отец, а Светият отец беше толкова болен, че съвместно можеха да контролират почти всичко. Що се отнася до Гант и Парси — по омраза към Боско те се различаваха помежду си не повече, отколкото комар и бълха. Мнението на Боско за тях обаче надхвърляше всяка омраза. Тази дългогодишна вражда бе раздухана целенасочено от папа Бенто, който също като мнозина владетели вярваше фанатично в принципа „разделяй и владей“. Когато му дойдеше времето, щеше да си избере наследник — но сега този въпрос сякаш не зависеше от него, макар че изборът можеше да е само между Парси и Гант. Не и Боско. Над Боско тегнеше подозрението, че мисли — а понякога дори мисли по нов начин. Тъй като знаеше това много добре, Боско си правеше други планове.

Като умел жътвар и сеяч, по-надарен в тази област дори от мемфиския канцлер Випонд, Боско бе реагирал бързо след катастрофата, предизвикана от убийството на Пикарбо и последвалото бягство на Кейл. Но когато си убеден, че Бог е на твоя страна, става много важно не само да имаш мозък, но и да вярваш в простата поговорка: „Помогни си сам, за да ти помогне и Бог“. Пред онези, които трябваше да знаят, Боско обясни, че шпиони на Антагонистите са убили Пикарбо, а Кейл е бил принуден да ги придружи, за да разобличи плана им за убийство на папата. Станеше ли дума за Антагонистите, никое обвинение не можеше да е прекомерно. „Една голяма лъжа — обичаше той да казва на най-близкия си довереник, Изкупител Гил — хваща вяра по-лесно от малката, а простото се приема по-лесно от твърде сложното.“ Затова поръча на своя пропаганден наместник, Изкупител Юджин Хадамовски, да напише книгата „Протоколи на Антагонистките модератори“, описваща заговора с пълни подробности. След усърдно търсене намериха тялото на един Изкупител, който притежаваше всички преувеличени характеристики, приписвани от мълвата на Антагонистите: зелени зъби (щастливо съвпадение със симптома на заболяването, от което беше починал), дебели устни, голям нос и черна къдрава коса. Хвърлиха тялото му в морето край Острова на мъчениците, където би трябвало да го отнесе течението, и оставиха всеобщата вяра в подобни конспирации да свърши останалото. Протоколите обаче не се ограничаваха само с подробностите на зловещия заговор, но и обясняваха, че един изключително храбър и благочестив агент на Изкупителите, чрез огромен риск и свещено лукавство, е проникнал сред заговорниците, за да се опита да спаси папата. И което бе още по-хитро — твърдяха, че петата колона на Антагонистите е привлякла към тяхната ерес неуточнен брой Изкупители и мнозина от тези отстъпници са се докопали до важни постове — както при Триумфалните Изкупители на Гант, така и в Светия надзор на Парси, откъдето предават на господарите си жизненоважни тайни и дебнат всяка удобна възможност, предоставена от моменти на слабост у вярващите. Освен това Протоколите неохотно признаваха, че въпреки всички усилия не е постигнат сериозен напредък в борбата за религиозна чистота сред Изкупителите на Боско в Светилището.

Убеждението на Боско, че Протоколите могат да бъдат примитивни като рисунка на четиригодишно хлапе, стига вярващите да са убедени в произхода им, се оказа по-вярно, отколкото можеше да се надява. Шансът тялото да бъде изхвърлено от морето бе едно на милион и това доказваше убедително, че няма никаква конспирация. Появата му изглеждаше тъй естествена, че изобщо не се повдигна въпросът за фалшификация. Службата на Светия надзор и Триумфалните Изкупители бяха принудени да се ограничат с възраженията, че макар и да има несъмнена заплаха, противниците им грешат за наличието на еретици в техните редове. Въпреки това последваха яростни чистки. Изтезанията сами по себе си бяха забранени за употреба срещу Изкупители, но службата на Разпитвачите не се нуждаеше от клещи и нажежени железа. Няколко нощи без сън, следвани от потапяне във вода, бързо принуждаваха напълно невинни мъже — или поне незамесени в ерес — да се признават за виновни в съглашателство, отстъпничество и връзки с дявола, както и да изброяват имената на своите съучастници. Боско наблюдаваше със задоволство как мнозина негови врагове биват изгаряни на клада от другите му врагове. Властта, която спечели като резултат от обвиненията на Протоколите, че неговото управление на Светилището е образец за устойчивост срещу Антагонизма, му осигури достатъчно допълнително влияние, за да започне атака срещу Матераците, довела до съвсем неочаквани и величави последици. Сега в много отношения той надвишаваше Парси и Гант и бе доказал на последователите си без капка колебание и съмнение, че Бог е благословил дръзкия и опасен план и че Кейл е наистина Божи пратеник. Чакаше го още много работа, и то твърде сериозна. Гант и Парси не бяха за подценяване, а осъзнавайки заплахата от страна на Боско, те се обединиха срещу него. В крайна сметка двамата с общи усилия прекратиха чистката на Антагонистите и се заеха да смажат Боско на всяка цена.

Тази нощ Боско лежеше в леглото и размишляваше над многото планове, които бе привел в ход, за да унищожи своите съперници и да предизвика края на света. Възторгът и тревогите не му даваха да заспи. В крайна сметка какво би могло да потресе човешката душа по-силно от решението да сложиш край на всичко — страховитият шемет да се посветиш на окончателното премахване на злото? Тревогите му бяха по-обикновени, но не по-малко важни. Боско не бе чак толкова глупав, та да пуска в ход грандиозни идеи, без да предвиди, че за осъществяването им се нуждае от остър ум, компетентност и, разбира се, късмет. После идваха тревогите и възторзите, свързани с Кейл. Всичките му някогашни надежди за това момче се сбъднаха и надхвърлиха очакванията. И все пак го озадачаваше, че Бог му дава всичко, обещано от виденията, но въпреки това в него остават следи от нещо неуместно — безсмислен гняв и негодувание, което не можеше да се превърне в истинска праведност. Преди да заспи, той се утеши с мисълта, че не е предвиждал Кейл да се появи пред света поне още десет години. Ако не беше онзи безумец Пикарбо и неговите зловещи експерименти, нещата щяха да бъдат съвсем различни. След кратък изблик на гняв той прогони лошото настроение и подири утеха в една от любимите си поговорки: „Планът е бебе в люлка — много малко прилича на възрастния човек.“

Рано на другата сутрин той стоеше на Площада на мъченическата кръв, очаквайки с нетърпение да види как един от най-грижливо подготвените му планове започва да се осъществява. Голямата порта се отвори със скърцане, и триста Изкупители влязоха с маршова стъпка в Светилището. Би било трудно да се опишат като каймака на свещеническото войнство, защото думата „каймак“ създава изцяло погрешното чувство за нещо гладко, нежно и меко. Те бяха може би най-зловещата пасмина, събирана някога на едно място — Боско ги беше спечелил само благодарение на десет години неуморно старание и търпение, тъй като съвсем не е лесно да съчетаеш непокорството и разума с фанатизма. Най-трудното бе да запази искрите на дръзко и изобретателно насилие, които бяха привлекли вниманието му. Тези Изкупители проявяваха талант за невероятни нововъведения заедно с по-обичайната склонност към жестокост, бруталност и готовност за подчинение. Те щяха да бъдат най-близките помощници на Кейл. Той щеше да ги обучи, всеки от тях на свой ред да обучи стотина други, а те — по още стотина. Сега, когато разполагаше с Кейл и мъжете пред себе си, той имаше и възможността да сложи начало на края.

Боско все още не притежаваше властта на своите съперници в Шартр, но пък имаше голям брой всевъзможни последователи, мнозина от които изобщо не се познаваха. Някои бяха фанатични в своята преданост, искрено вярващи в плана му да промени света веднъж завинаги; повечето нямаха представа за истинските му намерения, но го смятаха за по-ревностен във вярата, отколкото Парси и Гант. Други, по-колебливи, го приемаха като властник, който може да стане още по-властен. Навярно звездата му щеше да помръкне след смъртта на папата — лека му пръст, но знае ли се… Чрез тази грозна смес от съюзници той разпространи слуха за Кейл, разкривайки неговия героизъм при спасяването на папата не само от злобните козни на Антагонистите, но и от завоевателните стремежи на вече повалените Матераци. Бяха написани неофициални брошури, разказващи неодобрително, но с пикантни подробности за преживените от Кейл изкушения и опасности. Описанието на Мемфис в тях беше грубо, но не и невярно: щедро предлаганата плът, хитрите политици и красивите, но покварени и лукави жени. Ала макар някои Изкупители да се наслаждаваха на ужасите, за които четяха, малцина от тях бяха лицемери — те искрено се възмущаваха от прочетеното. Може да ви изненада, че мъже като тях са способни да изпитват обич — но не се изненадвайте. Наистина бяха способни. Кейл бе спасил папата, когото обичаха.

Непрестанно нарастващият брой послушници през последните няколко години, докато Боско заздравяваше своя контрол над военното бъдеще на Изкупителите, означаваше, че макар и огромно, Светилището нямаше кой знае какви възможности за настаняване на новите триста елитни бойци. В общи линии, Изкупителите не държаха особено на житейските удоволствия; но една отделна стаичка, когато не са на активна служба, имаше голямо значение в техния изпълнен с лишения живот. По времето, когато свободната площ не представляваше чак такъв лукс, в Дома със специално предназначение бяха построени много килии, и сега Боско реши да прогони онези, които отдавна се мотаеха там. През последните няколко седмици чрез голям брой екзекуции бе разчистено място за новопристигналите. Както става във всички затворени институции, хората от Светилището бяха ужасни клюкари и поради това безмилостно любопитни. Нямаше как да не плъзне мълва за пристигането на тези впечатляващи свещенослужители, и Боско едва впоследствие осъзна, че е трябвало да измисли по-убедително обяснение за присъствието им. Засега разчиташе на интелигентността и богатия опит на Главния тъмничар, комуто бе заповядал да се отнася добре към новодошлите и да ги настани в северното крило на затвора, вече изпразнено от затворници благодарение на скорошната поредица от убийства. Боско уреди за тези триста мъже отлична храна и обясни, че крилото ще бъде заключено, за да ги предпазят от любопитните. Те знаеха, че са цветът на избраните и че тайната е жизненоважна за оцеляването им — затова нямаше възражения.

После Боско отдели няколко часа, за да обясни намеренията си на Кейл, който мълчеше почти през цялото време.

— Под чия власт са те?

— Под твоя.

— А аз под чия власт съм?

— Под ничия — със сигурност не под моя, ако това имаш предвид. Ти си въплъщение на Божия гняв. Само си мислиш, че си човек и че волята на друг човек може да има значение за теб. Отстъпиш ли от природата си, ще се самоунищожиш. Ето защо Арбел Лебедовата шия те предаде; предаде те и баща й, макар че ти спаси дъщеря му и върна единствения му син към живота. Хората не са за теб — и ти не си за хората. Направи онова, за което си тук, и ще се върнеш при небесния си Отец. Опиташ ли се да бъдеш нещо, което никога не можеш да бъдеш, те чакат повече болки и страдания от което и да било създание, съществувало някога.

— Дай ми Мемфис.

— Защо?

— А ти как мислиш?

— О — усмихна се Боско. — За да го сринеш тухла по тухла и да посипеш сол върху основите.

— Нещо такова.

— На драго сърце. В края на краищата това ти е работата. Но не разполагам с такава власт, следователно не разполагаш и ти. Трябва ни армия. Средството да си я осигурим спи в Дома със специално предназначение. Но дори и тогава аз трябва да стана папа, преди да получиш правото за разруха в подобни мащаби. Както вече разбра, с нищо не можеш да накараш някой мъж или жена да те обича. Освен мен, Томас. Аз те обичам.

С тия думи той стана и излезе.

Тази нощ изнервеният Изкупител Бержерон, заместник на Главния тъмничар, пристигна с поименен списък на тристате мъже, които Боско бе наредил да бъдат проверени според светилищната документация, за да не се допусне вражеско проникване. Новият списък потвърждаваше наличието само на двеста деветдесет и девет души. Липсващият Изкупител трябваше да бъде отчетен за в случай, че е размислил или е бил арестуван. Впоследствие се оказа, че е починал от едра шарка по пътя, преди да се присъедини към другите. Тъмничарят беше нервен, защото нямаше опит в общуването със страховития Боско. Неговият шеф — Главният тъмничар, лежеше от вчера в затвора по обвинение в Нечестиво вироглавие — достатъчно сериозно престъпление, за да го арестуват, но не и да информират Боско. Главният тъмничар бе избрал своя сегашен заместник именно защото с оскъдната си интелигентност не представляваше сериозна заплаха за поста му. Заместникът се върна един час след като Боско прочете списъка с имената. Когато той влезе, Боско не вдигна глава, само бутна към него списъка. Човекът нервно го взе, без да гледа, и побърза час по-скоро да се оттегли.

Щом излезе навън, тъмничарят откри, че сърцето му бие като на девойка след първа целувка. Той опита да се успокои, и като застана под мъждивата вощеница в един стенен свещник, огледа внимателно списъка. Когато приключи, очите му бяха изцъклени от страх и несигурност. Няма покой за глава, която носи корона. Той беше твърде уплашен, за да помоли Боско за разяснения, и твърде горд, за да се консултира със своя предшественик. С право смяташе, че би изглеждал глупав и некадърен в очите и на двамата. В края на краищата повишението му все още трябваше да се потвърди. „Какъвто и да си — бе чул да казват веднъж — бъди решителен.“ Този не много добър и със сигурност недоразбран съвет се спотайваше от години в ума на Изкупител-тъмничаря Бержерон, дебнейки възможност да го предаде. И най-сетне тази възможност дойде. Колцина от нас са различни? Колко от нашите най-лоши или най-добри часове се коренят в някое малко парченце глупост, заклещено в душите ни като плевел в корава скала и разцъфнало там напук на всичко? То впива корени в пукнатината, разширява я, идва внезапна буря, в пукнатината нахлува вода, после замръзва през някоя зимна нощ и разтваря пукнатината. Минава непознат ездач, конят му се препъва в пропуканата скала и заедно с ездача отхвръква в ужасната бездна. И тъй, Бержерон забърза към килията на Петър Бързица и с абсолютна убеденост почука на вратата.

— Да?

— Хората от този списък в северното крило да бъдат екзекутирани.

Бързица не се изненада особено, след като напоследък толкова много затворници от северното крило на Дома бяха умъртвени. Той прегледа списъка, пресмятайки приблизително каква задача му предстои.

— Мислех — каза той, колкото да поддържа разговора, — че засега приключихме с екзекуциите.

— Очевидно не — отвърна раздразнено Бержерон. — Може би искаш да идеш при Божия Изкупител Боско и да го попиташ какво си въобразява?

— Не е моя работа — отговори Бързица. — Не ни се полага да разсъждаваме. Кога?

— Сега.

— Сега ли?

— Идвам направо от Изкупител Боско.

Това прозвуча убедително.

— Закъде се е разбързал?

— Това не те засяга. Имаш грижата само да започнеш и да завършиш час по-скоро.

— Колко са?

— Двеста деветдесет и девет.

Бързица пресметна на ум, мърдайки мълчаливо устни.

— Мога да започна след два часа.

— Ами ако ти резнем пръста?

Бързица пак се замисли.

— Два часа.

Бержерон въздъхна.

— И колко ще трае?

— Вкараме ли ги в Ротондата, ще отмятаме по един на всеки две минути. С почивките — единайсет часа.

— А без почивки?

— Единайсет часа.

— Много добре — каза Бержерон с тон, който подсказваше, че е приключил преговорите успешно. — В Ротондата след два часа.

Всъщност след по-малко от час Бързица вече работеше в Ротондата с четиримата си помощници. Беше огледал внимателно жертвите си. Изглеждаха свирепа сган. Ако надушеха какво става, нямаше да мине без неприятности. Засега личеше, че са в неведение — макар и не съвсем блажено. Дори и тъй корави на вид мъже не може да са толкова безгрижни пред лицето на смъртта и очакващото ги вечно проклятие. Но едно го притесняваше най-много.

— Защо — обърна се той към Изкупителя на стража — не са заключени в килиите си? Защо не ги пази никой освен теб?

Отговорът прозвуча съвсем убедително.

— Нямам представа.

Пазачът не прояви общителност не само защото наистина не знаеше нищо, но и защото никой не искаше да разговаря с Бързица. Дори и най-грубите Изкупители го гледаха отвисоко и искрено го презираха, както палачите винаги са били презирани. Никой не го харесваше, но това не го вълнуваше, или поне се опитваше да се убеди, че не го вълнува. Всъщност бе много чувствителен към начина, по който го възприемаха. Обичаше да се боят от него. Обичаше да го смятат за смъртоносен и загадъчен. Презрението обаче го наскърбяваше. То беше незаслужено и несправедливо. Той се държеше високомерно, но страдаше от тази липса на уважение.

Страдаше мълчаливо — не по свой избор, а защото никой не искаше да говори с него. Дори и помощниците му, двама от които наскоро най-нагло се опитаха да получат преразпределение като мисионери при прокажените в Могадишу. Щяха да си получат заслуженото за тази измяна, но тази вечер изискваше единство и хармония в майсторството.

Все още оставаха някои проблеми и той реши да се разходи покрай колонадата, за да си подреди мислите. Дали първо да бъдат вързани? Трябваше да прецени дали предимството на вързаните ръце и крака надвишава минусите на неминуемата тревога, че предстои нещо неприятно. Тия типове не изглеждаха от най-кротките, а след като по някаква неизвестна причина бяха оставени с отворени врати на килиите, това лесно можеше да доведе до бунт. По-добре, реши той, крачейки по колонадата, да ги държат в неведение и всичко да става толкова бързо, че да проумеят едва когато са на половината път към отвъдното. Това изискваше повече сръчност и по-сигурна хватка, но и двете не му липсваха.

— Добър вечер, Изкупителю.

Боско мина край него, размишлявайки за Кейл.

— Добър ве…

Но Боско вече се отдалечаваше.

Ротондата беше проектирана от предшественика на Бързица — според него голям фантазьор — и построена, по негово професионално мнение, по-сложно, отколкото се налагаше. Придържай се към простотата, бе неговият девиз. Той замени тристайната система на Ротондата за масови екзекуции — една стая за самото убийство, една за подготовка и трета за чакащата жертва — с друг метод, разчитащ повече на съдействието на жертвата, оставена с впечатление, че става нещо съвсем различно. Казваха на човека, че му предстои кратък разговор с игумена на Светилището. Когато влизаше през дебелата звуконепроницаема врата, той виждаше коленичилия игумен да се моли с гръб към него пред Светата икона на Обесения Изкупител. Затворникът и двамата му пазачи коленичеха рамо до рамо, може би малко по-близо един до друг, отколкото се полагаше. Тогава игуменът се изправяше, обръщаше се, осъденият вдигаше глава и Бързица, облечен с кожена престилка, го хващаше за косата. Двама пазачи държаха ръцете на клетника, а Бързица прерязваше гърлото му със своето лично изобретение — ръкавица с вграден нож. Вече умиращ, в шок, човекът падаше върху фалшивия под пред него и охраната го спускаше към долното помещение, където други Изкупители издърпваха трупа, грижливо и бързо измиваха пода и го вдигаха обратно на място. След кратка проверка за следи от борба охраната напускаше стаята през друга врата. Навън следващата жертва търпеливо чакаше с двамата си пазачи. В полумрака човекът си мислеше, че вижда как предишният затворник излиза. После цялата процедура започваше отначало.

Това продължи през цялата нощ с едно-единствено прекъсване. Един от осъдените, по-наблюдателен от останалите, усети нещо нередно. Когато една уморена ръка сграбчи косата му, а друга го стисна отляво, той инстинктивно се изтръгна от хватката. Подхлъзна се, падна и закрещя, докато четиримата убийци вкупом се мъчеха да го притиснат; крещеше и се бореше, докато те го блъскаха към шахтата, тъпчеха ръката му, удряха го по главата и най-накрая го изхвърлиха в долното помещение, за да бъде довършен от Изкупителите. Дори дебелата врата не попречи на звуците от ужасната борба да стигнат до ушите на чакащия в коридора отвън. Бързица изскочи и намушка слисания Изкупител, преди да е вдигнал шум. Иначе всичко мина без произшествия.

В единайсет часа на другата сутрин Изкупител-тъмничарят Бержерон инспектира купчината леко измити тела, струпани в мортуариума на Ротондата, за да бъдат откарани към Полето на Гинки под прикритието на нощта. Гледката беше зловеща, но впечатляваща. Половин час по-късно той стоеше пред леко раздразнения Боско, който се мъчеше да прегледа скучните и объркани документи, свързани със спор около доставката на голяма партида развалено сирене.

— Какво има? — попита Боско, без да го поглежда.

— Екзекуциите бяха изпълнени, както заповядахте, Изкупителю.

Боско вдигна глава и с раздразнение усети, че съвсем е изтървал нишката във взаимните обвинения кой носи отговорност за прогнилото сирене.

— Какво?

Ужасяващ страх вледени Бержерон като зимен вихър.

— Екзекуциите на затворниците в Дома със специално предназначение.

Гласът на Бержерон бе изтънял до шепот. Той извади списъка с имената и посочи последната страница.

— Ето кръста, който поставихте в края, за да я потвърдите.

Боско бавно взе листа от него. Обзе го ужасно спокойствие.

Вгледа се за миг. Безценните му гаулайтери бяха изчезнали. До един.

— Кръстът най-долу — тихо изрече той — беше потвърждение, че съм го прочел.

— А.

— Точно така. А.

— Аз…

— Моля те, не говори. Тази сутрин ми донесе голяма беда. Отведи ме да ги видя.

Кейл гледаше разсеяно през прозореца на стаята си. Умът му беше на хиляди километри от тук. Зад него един послушник подреждаше втората му трапеза за деня. Ако не друго, поне му оставаше удоволствието от храната, която сега идваше от кухнята на монахините, както за другите Изкупители. Послушникът изтърва един прибор на пода и той шумно отскочи към краката на Кейл. Това го накара за пръв път да се вгледа в лицето на момчето. То беше почти на неговата възраст. Вдигна прибора и плахо погледна нагоре.

— Не те познавам — каза Кейл.

— Доведоха ме преди десет дни от Щутгарт.

Само преди няколко дни Кейл бе чел за Щутгарт в един алманах, който му даде Боско. Алманахът описваше накратко всяка въоръжена и укрепена цитадела на Изкупителите с население над пет хиляди души. Описанията заемаха петстотин страници, а имаше десет такива тома. Според Боско, Изкупителската общност бе крехка. Дори от малкото прочетено в алманаха ставаше ясно, че тя е огромна — далеч по-обширна, отколкото предполагаше.

— Защо? — попита Кейл.

— Не знам.

— Как се казваш?

— Модъл.

Кейл отиде до масата и седна. Имаше бъркани яйца, препечен хляб, пилешки бутчета, наденички, гъби и овесена каша. Той започна да си сипва.

— Ти си Кейл, нали?

Кейл не му обърна внимание.

— Казват, че си спасил папата от злите Антагонисти.

Кейл го погледна за миг, после пак се зае с храната. Модъл се загледа в него. Беше гладен, защото послушниците винаги бяха гладни, а през по-голямата част от годината страдаха и от студ. Но не му хрумваше, че ястията на масата, някои от които дори не познаваше, могат да бъдат споделени с него. Те бяха като красива жена за грозен мъж — той може да се наслаждава на красотата, но изобщо не се надява да я докосне. Ала колкото и разсеян да беше, Кейл не можеше да яде с удоволствие пред друг послушник.

— Седни.

— Не мога.

— Можеш. Сядай.

Модъл седна и Кейл сложи пред него чиния пържени картофи. Но, разбира се, възникна проблем. Кейл взе чинията и изсипа върху своята всички картофи освен един. Изчервеното от копнеж лице на Модъл посърна.

— Виж какво — каза Кейл. — Хапнеш ли прекалено много от тия неща, след пет минути ще се прозяваш до премаляване. Повярвай ми. Какво ви даваха за ядене в Щутгарт?

— Овесена каша и буци.

— Буци ли?

— Мазнина с ядки и други неща.

— Ние му викаме мъртвешки крак.

— О — каза Модъл.

Кейл махна кожата от едно парченце пилешко и остърга вкусното желе, полепнало съблазнително откъм долната страна. После добави белтък от яйце и малко повече овесена каша, но не прекалено.

— Виж как ще ти се отрази.

Добре, гласеше отговорът, отразява се вълшебно, прекрасно, божествено добре. Дори и в дълбините на бездната от гняв и ярост, Кейл неволно изпита радост от наслаждението на Модъл, докато ядеше пържения картоф, белтъка, кашата, и всичко потъваше в прегладнялото му гърло, сякаш идваше от райските градини, за които разправяха, че там реките били от лимонада, а скалите от шоколад.

Когато приключи, Модъл се облегна назад и отново погледна Кейл.

— Благодаря ти.

— Моля. Сега иди да легнеш и за пет минути обърни лице към стената, та да не ме гледаш, докато свърша. Може да се почувстваш малко странно.

Модъл се подчини и Кейл довърши закуската си, без повече да му обръща внимание. Тъкмо приключваше, когато на вратата се почука.

— Махай се — каза той и направи на разтревожения Модъл знак да стане. Отново се почука. Той изчака и каза: — Влез.

Беше Боско.

Десет минути по-късно двамата стояха сами в мортуариума и безмълвно гледаха двеста деветдесет и деветте мъртви тела, останали от десетгодишните планове на Боско да предизвика края на света.

— Исках да ти покажа това, защото между нас не трябва да има тайни. Не искам да се поучиш от моята грешка, защото не съм допуснал грешка. Иска ми се да бях допуснал, защото тогава можеше да се поуча от нея. Но тази грешка, нека да я наречем така, е просто каквото виждаш. Обикновено събитие. Имаше план, грижливо подготвен и задълбочено обмислен план. От това тук трябва да се научиш, че няма какво да научиш. Че има глупави хора, има неопитни хора и стават недоразумения. Такава е същността на нещата. Разбираш ли?

— Да.

— Ще потърся алтернатива.

Но въпреки цялото си примирение с ужасната касапница на незаменимото му дългогодишно планиране (Бержерон бе заменен, но за негово огромно учудване и благодарност не го изкормиха и дори изобщо не го наказаха), Боско бе пребледнял от потресението.

— Гледай ги един час. После се прибери.

— Не ми трябва един час — каза Кейл.

— Мисля, че…

— Не ми трябва един час.

Боско съвсем леко поклати глава. Обърна се да излезе и Кейл го последва по криволичещото стълбище, наричано в горния си край Стълба към небето, а в долния (по отдавна забравени причини) — Стъпалата на лакомника. Съвсем бавно минаха покрай Ротондата, защото коленете на Боско вече не го слушаха както някога, и се изкачиха в Бурсата — коридор, който водеше към различните секции на Дома със специално предназначение.

В края на Бурсата водеха към един открит двор някакъв Изкупител със смъкнато расо. Той хленчеше тихо като уморено и нещастно дете. Кейл гледаше как трима други Изкупители го блъскат напред. Гледаше ги със свиреп ястребов поглед.

— Спри ги.

— Жалостта няма нищо общо…

— Спри ги и им кажи да го върнат обратно в килията.

Боско се приближи до екзекуторите, които се мъчеха да избутат затворника през вратата към яркото слънце навън.

— Чакайте малко.

Десет минути по-късно Кейл, следван от озадачения Боско, вървеше мълчаливо пред клетките, където държаха Покаятелите, обвинени в грехове като богохулство, ерес, оскърбления на Светия дух и цял куп други простъпки, докато чакаха да се реши съдбата им — обикновено съвсем проста и неизменна. Кейл крачеше напред-назад, оглеждайки внимателно чакащите затворници — ужасените, отчаяните, слисаните, фанатичните и очевидно лудите.

— Колко са?

— Двеста петдесет и шест — каза тъмничарят.

Кейл, кимна към една заключена врата.

— Какво има там?

Тъмничарят се озърна към Боско, после отново погледна Кейл. Това ли беше прословутият Мрачен жътвар? Не изглеждаше особено впечатляващ.

— Зад тази врата пазим осъдените на Символ Верую.

Кейл погледна тъмничаря.

— Отключи вратата и се махни.

— Изпълнявай — каза Боско.

Изчервен от негодувание, тъмничарят се подчини. Кейл бутна вратата и тя се отвори лесно. Имаше десет клетки, по пет от двете страни на коридора. В осем от тях имаше Изкупители, чиито престъпления изискваха публична екзекуция за насърчаване и укрепване на вярата на зрителите. От другите двама затворници единият беше мъж, очевидно не свещеник, защото имаше брада и беше с цивилни дрехи. В последната клетка седеше жена.

— Девата на Гарвановата песен — обясни Боско, когато се върнаха в стаята му. — Пророкувала богохулства за Обесения Изкупител.

— Какви богохулства?

— Как мога да ги повторя? — каза Боско. — Това са богохулства.

— Тогава как е била обвинена на съдебния процес?

— Делото се разгледа на закрито заседание. Само един съдия чу как тя повтори твърденията си и сама се осъди.

— Но съдията знае.

— За съжаление веднага след това съдията, мир на праха му, умря от удар, явно причинен от еретичните думи на Девата.

— Лош късмет.

— Късметът няма нищо общо. Той отиде на по-добро място — или поне място, откъдето никой пътник не се е върнал и никой нищо не е узнал за него, преди да отпътува. Всичко е в документите.

— И мога да ги прочета?

— Ти не можеш да бъдеш осквернен, защото си въплътеният гняв на Бога. Няма значение какво ще прочетеш или чуеш, неподвластен си на поквара.

Кейл се замисли над това.

— Ами брадатият?

— Гуидо Хук.

— Да?

— Той е естествен философ, който твърди, че Луната не е идеално кръгла.

— Но тя е кръгла — възрази Кейл. — Трябва само да я погледнеш. Ако ще убиваш хора за това, че са глупави, трябват ти много повече палачи.

Боско се усмихна.

— Макар и ексцентричен, Гуидо Хук далеч не е глупав. И е прав за луната.

Кейл изсумтя презрително.

— В ясна нощ всеки може да види, че Луната е кръгла.

— Това е илюзия, създадена от разстоянието между Луната и Земята. Помисли си за Тигровата планина — отдалече склоновете изглеждат гладки като масло, а отблизо са сбръчкани като старчески торбички.

— Откъде знаеш? За Луната, имам предвид.

— Ще ти покажа тази вечер, ако желаеш.

— Ако Хук е прав, защо ще умре, задето е казал истината?

— Въпрос на авторитет. Папата отсъди, че Луната е идеално кръгла — символ на съвършеното Божие творение. Гуидо Хук му противоречи.

— Но ти казваш, че е прав.

— Има ли значение? Той оспори скалата, върху която е изградена Единствената истинска вяра — правото на последната дума. Ако му позволим, помисли докъде ще стигнем: смърт на властта. Без власт няма църква, без църква няма спасение. — Той се усмихна. — Хук говори за низшата истина, папата — за висшата.

— Но ти не вярваш в спасението.

— Затова трябва да стана папа, така че истината и онова, в което вярвам, да станат едно и също. Защо толкова се интересуваш от Покаятелите?