Петата погибел

6.

— Ти си моят герой.

Клайст и момичето седяха пред хралупата на един полуизсъхнал и кух дъб, където бяха запалили огън като в огнище.

— Не съм ти никакъв герой.

— Герой си — подкачаше го момичето. — Ти ме спаси.

— Не съм те спасил. Ти просто беше в храстите, когато дойдох да си взема нещата. Дори не знаех, че си там.

— Сърцето ти знаеше — подразни го момичето.

— Мисли каквото си искаш — отсече Клайст. — Утре тръгваш, накъдето си искаш, а аз отивам някъде другаде, колкото се може по-далече от теб.

— Моят народ вярва — дрънкаше момичето радостно като скорец, — че когато спасиш нечий живот, завинаги отговаряш за него.

Това твърдение бе най-скандалната лъжа в целия й живот и изцяло противоречеше на всички убеждения на Клефтите за дълга.

— Къде е смисълът? — попита раздразнено Клайст. — Би трябвало да е точно обратното.

— Добре. Сега аз отговарям за теб.

— Първо на първо — каза Клайст, — пет пари не давам за вярата на твоите хора, и второ, не искам да отговаряш за мен — искам да си отидеш.

Момичето се засмя.

— Не го мислиш наистина. Кажи ми името си.

— Нямам име. Безименен съм.

— Всеки си има име.

— Не и аз.

— Да ти кажа ли името си?

— Не.

— Знаех, че така ще отговориш.

— Тогава защо питаш?

— Защото обиииичам — глезено каза тя — да чувам гласа ти.

И пак се засмя. Трябваха й около два часа, за да принуди Клайст да капитулира.

Два дни по-късно Кейл и Гил наблюдаваха как бойците от Народа, след кратък спор и много по-предпазливо, приемат капитулацията на шестимата оцелели Изкупители. Те бяха вързани и натоварени в каруца; десет минути по-късно изчезнаха зад платото.

— Още колко пъти? — мрачно попита Гил.

Вместо отговор Кейл слезе по склона, яхна коня си и потегли към далечната крепост с бомбастичното название Форт Бастион. Пет дни след пристигането им там четиримата пак бяха в Светилището и стояха пред разгневения Боско.

— Казах ти да останеш в степта, докато решиш проблема.

— Реших го.

Кейл имаше удоволствието да види как Боско млъква от изненада — познаваха се отдавна, но това му се случваше за пръв път.

— Обясни.

Кейл обясни. Когато свърши, Боско изглеждаше недоверчив — не защото Кейл говореше неубедително, а защото твърденията му изглеждаха прекалено хубави, за да са истина. Предлагаше му се изход от ужасния капан, започнал с нелепите събития, които доведоха до екзекуцията на неговите двеста деветдесет и девет грижливо подбрани бойци. От опит знаеше, че когато някой ти предложи начин да се измъкнеш от зъбите на най-големия си проблем, не е време да се притесняваш за цената, или дори да се питаш дали не е заблуда, породена от отчаянието. Хората вярват, в каквото искат да вярват. Това е може би, помисли си Боско, най-красивата от всички банални истини. Нямаше друг избор, освен да приеме, особено след като планът точно съвпадаше с онова, от което се нуждаеше най-много.

— Докато ви нямаше, изведох Покаятелите на шествие и екзекутирах публично един от тях. С мъчителна смърт. Мъчителна за гледане, искам да кажа. Когато им обясниш какво искаш от тях, ще имат съвсем пресен спомен какво ги чака, ако не са на ниво.

— Не всички Покаятели стават за работа. Около трийсетина са твърде луди или глупави, за да бъдат от полза. Но аз не съм палач. Искам да ги пратиш в Бастилията в Маршалсий.

— Защо си толкова сигурен, че там ще им е по-добре?

— Каквото стане. Казах ти вече, не съм палач.

— Много добре. Но нямаш право да разбулваш мистерията на Петър Бързица.

Не трябваше да го казва, но самочувствието, че след степта води по точки срещу Боско, не му позволи да се удържи.

— Мистерия? Онзи касапин.

— Колко пъти да ти казвам: никому не разкривай какво си мислиш — отвърна уморено Боско. — Все пак слушай. Бог проговори. И следва, че казаното от него трябва да бъде истина. Единствената Истинска Вяра проявява нетърпимост, не защото е някакъв надут учител, мразещ противоречията; тя е нетърпима, защото самата Истина е нетърпима поради простия факт, че е вярна. Не е нетърпимост да не позволиш на учителя да твърди, че две и две е пет или три. Такъв човек би бил спрян във всички общества и епохи. Колко по-малко би трябвало да търпим една лъжа, която навеки лишава хората от спасение. Както е ясно, че две и две прави четири, така и заради всички нас не може да има търпимост към каквото и да било отклонение от Божията истина. Папата е източник на цялата вяра в света и трябва да си сътрудничи с палача, за да наложи единствената истинска любов — най-строгата, най-твърдата и най-непреклонната догма.

— Бързица не служи на нищо друго, освен на собствената си кръвожадност.

— Не е така. Не е честно. Както всеки друг Изкупител той би могъл да избере да подготвя послушниците за защита на вярата. Би могъл да се научи да проповядва Божията любов към цялото човечество, колкото и окаяни да са делата човешки — лъжовен взор, отвратителни вкусове, подло и предателско тяло, дребнав и глупав ум. Вместо това Бързица избра най-тежкото от всички призвания — да измъчва и убива ближните си. Никой не го кани на масата си, никой не иска да му проговори или да се моли до него. Сред тази пустиня от страх и отвращение той трябва да се посвети не на обикновеното удоволствие от човешкия глас, а само на предсмъртните стонове. Той излиза на двора да осъществи Символ Верую пред своите събратя, които го гледат единствено с ужас. Хвърлят му еретик или богохулник — той го сграбчва, разпъва тялото му, връзва го за греда и разтяга ръцете му. Настава ужасна тишина, нарушавана само от пукота на кости и писъците на жертвата. Развързва го. Просва го на земята, с остра кука раздира тялото му от гърдите до срамната кост и изважда вътрешностите пред безумните му очи и устата, разтворена като пещ.

— И се чудиш защо никой не иска да седне до него?

— Изобщо не се чудя. И все пак, въпреки цялата тази омраза, той е изпълнен до краен предел с власт и величие. Премахнем ли палача от света, мигом редът ще отстъпи пред хаоса; добрината, дружбата и добродетелите ще са беззащитни пред нечестивия опортюнизъм на злобните и жестоките, отстъпниците и богохулниците, които ще лишат всекиго от блажения вечен живот. Кажи ми, не е ли той герой и светец?

Двамата се спогледаха за момент.

— Искам Хук.

— Обясних ти, че е невъзможно.

— Трябва да го направиш възможно. Народът има нови оръжия. Не са се взели от въздуха. Имам нужда от Хук.

— Всичко е уязвимо. Ако наруша папската воля, ще имат повод да ми пратят Събора на Службата за разпространение на вярата.

— Гант е Перциус на Събора, нали?

— Перитус — поправи го Боско. — Перциус е парчето кожа, останало след обрязване.

— О.

— Е, какво мислиш?

— Ще дойде ли Гант със Събора?

— За нищо на света не би изпуснал възможността да овладее Светилището.

— Може ли да те обяви за Символ Верую?

— Тази мисъл е породена от желание, драги. Отговорът е „не“. Но мога да бъда отстранен от Кармеленго, и цялата ми власт ще се изпари.

— Ако успея в степта, ще бъде ли достатъчно, за да ги спреш?

— Не. Провалите там нараняват нашата гордост и радват Антагонистите на изток, но Народът създава неприятности и на тях. Обединиш ли човек от Народа с Антагонист, получаваш фанатик. Станат ли двама, почва разкол. Дори ако ни победят в степта и се оттеглим, скоро ще почнат да се карат помежду си.

Кейл дълго мълча.

— Няма проблем — каза накрая той.

— Как така?

— Дай им каквото искат — смъртта на Хук — и след това нямат повод да дойдат тук.

— Доколкото разбирам — каза Боско след малко, — не точно това имаш предвид.

— Да. Искам Хук, и ще го получа.

Отвън Модъл, когото бяха взели като момче за всичко, чакаше напрегнато, след като чу как Боско леко повиши глас и дълго време нямаше отговор. Дали Кейл беше в беда? Когато излезе, шефът му няколко минути мълча и само клатеше глава, сякаш се мъчеше да разсее някаква гъста мъгла между ушите си.

— Да донеса ли нещо, шефе?

Кейл го погледна.

— Да. Иди да ми донесеш още една закуска, после върви в стаята ми и я изяж вместо мен.

— Казвам се Томас Кейл, и всички сте ми в ръцете.

Когато застана пред около двеста жалки Покаятели, обгърнати в непрогледна мъгла от всевъзможни смесени чувства (например гняв, самосъжаление, страх, отчаяние, скръб, още гняв, омраза, загуба, обич и тъй нататък), той се наслаждаваше на странното удоволствие да стои пред толкова много Изкупители, които, въпреки неговия помпозно-шеговит тон, наистина бяха в ръцете му. Кой би го упрекнал? Кой не би се радвал на идеята да ги пресътвори като новородени бебета? Цялата тази власт без капка загриженост да бъде справедлив, великодушен или милостив. Според църковния закон те вече бяха мъртви — просто формалната екзекуция (дребна техническа подробност) още не беше изпълнена. Той можеше да прави с тях, каквото си иска. Но не го приемаше като сгоден случай за отмъщение, а като една чудесна възможност да задоволи любопитството си. Какво става, ако можеш безнаказано да вършиш всичко, което поискаш?

— Ще ви нареждам да вършите много неща, които не сте правили досега. Ако не се подчините, ще бъдете наказани. Ако окажете мълчалива съпротива, ще бъдете наказани. Ако се оплаквате, ще бъдете наказани. Ако не успеете, ще бъдете наказани. Ако ми се прииска, ще бъдете наказани. Но има едно и само едно, за което няма да ви наказвам. Ако не се научите да мислите със собствените си глави, ще бъдете върнати на този площад за незабавно изпълнение на присъдата.

После той тръгна към изхода от площада. С крайчеца на окото си забеляза един Покаятел на име Изкупител Ейвъри Хумболт, когото познаваше от преди. Изражението на лицето му излъчваше крайно презрение, високомерие и ненавист. Минавайки покрай Хумболт, Кейл удари с цялата си огромна сила Изкупителя по главата. Той рухна като покосен, а Кейл, без да забави крачка, напусна площада. Всъщност Кейл дълбоко грешеше за изражението на Хумболт. То не се дължеше нито на презрение, нито на високомерие или омраза. Привидно пренебрежителната усмивка бе породена просто от увредените нерви в лявата страна на лицето му след побоя, нанесен от двама пазачи, които чуха и никак не харесаха мнението му, че Девата на Гарвановата песен е добронамерена и не бива да изтърпи ужасите на Символ Верую. От друга страна, грешката на Кейл със сигурност остави незабравимо впечатление у другите Покаятели.

Изкупителите имаха една характерна особеност — макар да вярваха в какви ли не фантастични идеи, не притежаваха почти никакво въображение. Така бе дори с един тъй интелигентен човек като Боско. Напълно способен да вярва в безброй невъзможни неща, стига само да са свързани с чудеса, странни божествени наказания, запазени жлъчни камъни или краекожия на мъченици, той бе озадачен от сложния план на Кейл за изваждане на Гуидо Хук от затвора.

— Мога просто да пратя няколко пазачи да го изведат.

— А какво ще стане, когато Службата за разпространение на вярата почне разследване и открие, че преди тайнствената си смърт той е бил напълно здрав и безпричинно са го извели от килията въпреки всички правила и предписания?

Като страстен и всеотдаен вярващ на младини, Боско късно бе опознал лъжата. Сега той измисляше доста правдоподобни лъжи, но никой не се усъмняваше сериозно в думите му, защото по времето, когато започна да лъже колегите си Изкупители, той вече притежаваше голяма власт. Имаше подозрителни врагове, но те можеха да го притискат само донякъде и разполагаха с ограничени възможности да задават неудобни въпроси. А Кейл, Хенри Мъглата и Клайст цял живот мамеха, заблуждаваха и лъжеха хора, които биха могли да ги подложат на каквото си поискат при най-малкото подозрение за нередни дела, мисли или чувства. Виновното изражение беше доказателство за грях, а невинното — за отвратителна и греховна гордост. В резултат на непрестанните си лъжи те се научиха да лъжат по същия начин, както се бяха научили да ходят — отначало несигурно, но не след дълго ставаха тъй умели, че дори не се и замисляха. Безсилният лъжец трябва да си разбира от работата, за да не го заловят. Лъжата трябваше да е жива и толкова правдоподобна, че да не остане и най-малко място за стоте грешки, с които слабите лъжци се издават дори пред глупаци. Първото правило бе никога да не нарушаваш рутината — открие ли се и най-дребна промяна в начина, по който се вършат нещата открай време, дори най-завеяният следовател почва да надушва нещо нередно.

— Изваждането на Хук от килията на осъдените би изглеждало редно само при болест. Ако се стигне до църковен разпит, трябва да имаш разумни отговори. Развивай ги в главата си, докато станат реални като нещо, което наистина се е случило — и дори по-реални. Изпрати доверен лекар — имаш ли такъв?

— Имам.

— Нека го накара да пие отвара от Голяма сърбешница — от това ще се изпоти и лицето му ще стане червено. Може да я набере зад Голямата статуя на Обесения Изкупител.

Боско се възмути. Три пъти бе давал на Кейл отдих на легло заради такива симптоми.

— Какво очакваш от Божия гняв? — подметна подигравателно Кейл. — До другия ден всички тъмничари ще се притесняват, че е затворническа треска. Тогава можеш да го изведеш с основателна причина и няма да си сторил нищо необичайно. Често ми казваше, че това е грях.

— Явно не съм успял. А се надявах, не забравяй това. Бог засажда великите си пратеници на много места. Най-често те полудяват поради липсата на водач, който да им каже кои са и какво трябва да правят.

Тази вечер седмичната проверка за признаци на затворническа треска бе проведена един ден по-рано от предвиденото по график. Гуидо Хук получи тинктура от сърбешница и безропотно я изпи. Защо да подозира Изкупителите в отровителство, когато имаха толкова публични и неприятни планове за смъртта му? До следващия ден вече имаше необходимата температура, изпотяване и обриви. Дори да не бяха точно симптоми на страховитата затворническа треска — страховита, защото можеше лесно да се разпространи из цялата Изкупителска общност — изглеждаха достатъчно тревожни, за подтикнат към действие тъмничарите, които не биха имали нито толкова ум, нито толкова смелост, та да лъжат Службата за разпространение на вярата. Първата част на лъжата бе закрепена в истината. С много шум Хук бе изведен от килията си в присъствието на всички Покаятели, за да има колкото се може повече свидетели на очевидното му заболяване. Той имаше характерно лице — без мустаци, но с буйна рижава брада. Това му придаваше отвратителен вид, но преди двайсет години една лукава млада жена бе казала, че брадата му отива невероятно, и оттогава той полагаше големи усилия за поддръжката й.

Бълнуващ и разтърсван от треска, защото аптекарят бе утроил дозата по погрешка, Хук попадна в изолираната стая, където зарязваха болните от затворническа треска без храна или вода. С това Изкупителите по изключение проявяваха истинско милосърдие. По-добре беше човек да умре сравнително бързо от висока температура, изострена от липсата на вода, отколкото да се мъчи дни наред в ужасния последен стадий на болестта. Само след няколко минути пристигна Кейл, последван скоро от Боско и Гил, които го наблюдаваха как се захваща да осъществи измамата — с известни затруднения, като се има предвид състоянието на болния. Кейл отряза рижавата брада колкото се може по-близо до кожата и получи купчина червеникави косми, едновременно впечатляваща и отблъскваща.

— Ако й сложим очи и опашка, ще заприлича на рижав плъх.

Гил и Боско излязоха, но след десет минути се върнаха с мъртвец, напомнящ Хук по възраст и телосложение. Кейл бе заръчал да му донесат такъв труп от моргата. Не попита дали наистина идва оттам — а Гил и Боско не казаха.

Кейл вече бе съблякъл Хук, а сега стори същото с трупа. След това облече покойника в дрехите на Хук, и както бе обичайно за мъртвите, омота широка превръзка около главата и под челюстта му. После натъпка под превръзката косми от купчината, за да създаде впечатлението, че брадата на Хук стърчи изпод нея. Боско презрително изсумтя. Идеята може и да бе гениална, но изпълнението — не чак толкова впечатляващо.

— Това е само първи опит — каза Кейл. — Дай ми един час, и ще изглежда много по-добре. Освен това… хората виждат каквото очакват да видят. Когато го изгорим утре, ще държим Изкупителите на разстояние.

— Това е посмъртна екзекуция — каза Гил. — Светите отци ще искат да разговарят с Бързица.

— Бързица не е проблем.

Боско направи на Гил знак да помогне да вдигнат Хук на крака.

— Целуни ни, красавице — избъбри трескавият Хук.

— Къде го водите?

— Бог — каза Боско — е измислил ада специално за любопитните.

— Само малко — избъбри Хук, после го извлякоха от стаята, а Кейл пак се зае да намества козината под превръзката на мъртвеца.

След двайсет минути Хук бе настанен в нова стая, отделена с две стени от Светилището и поддържана от една дебела монахиня.

В стаята на покойника Кейл продължаваше да намества рижавата брада, която сега изглеждаше почти оранжева върху бялото мъртвешко лице. Докато работеше, той тихичко си тананикаше.

— Кажете на тъмничарите, че е обявена тревога за Покаятелите и трябва да ги подготвят за преместване. Да бъдат заключени вътре за двайсет и четири часа. Покаятелите и тъмничарите са единствените хора, виждали Хук отблизо. Съберете всички останали на посмъртна екзекуция, но ги дръжте на разстояние, за да не хванат затворническа треска. После го изгорете бързо.

— Защо да не го изгорим тихомълком? — попита Гил. — Рисковано е да го правим пред толкова хора.

— Не, Кейл е прав. Хората ще видят това, което очакват да видят. Службата за разпространение на вярата ще очаква да превърнем в публично представление екзекуцията на толкова знаменит еретик. Ще им дадем, каквото искат.

Мислят се за много умни и двамата, помисли си Гил. Почти веднага съжали за непокорството и гордостта си. Щеше да ги изкупи с часове молитви, най-малко десет минути самобичуване. Може би дори половин час. Защо не си беше прехапал езика? После му хрумна, че може и така да се самонакаже.

— Благодаря, Изкупителю — каза Боско и освободи Гил.

Когато той излезе, Боско погледна Кейл с подигравателно и очакващо изражение.

— Искаш ли да ме питаш за нещо?

— Да. Защо Пикарбо режеше онова момиче?

— А. Забележително.

Боско отключи едно чекмедже отстрани на бюрото си, извади дебела папка и я подаде на Кейл.

— В стаята му има огромен брой ръкописи. Според мен биха трябвали месеци, за да прочетеш всичко. Но това е нещо като негово завещание. Предполагам.

— Значи не си знаел нищо?

— Аз ли? Не.

— Как е възможно?

Боско като че се изненада.

— Мислиш, че те лъжа? Без съмнение в миналото съзнателно съм укривал истината от вас, господине. — В обръщението звучеше искрено уважение, но и истинска подигравка. — Но не помня някога да съм изрекъл открита лъжа. Сигурно бих го направил при необходимост. Но сега не лъжа.

— Той държеше жени. Държеше ги в помещения колкото малък дворец. Как е възможно?

— Навярно все още всички Изкупители ти изглеждат еднакви. Всички са всемогъщи. Но само към послушниците, а не един към друг. Има много подразделения и йерархии. Има граници, които не могат да бъдат пресичани. Пикарбо определяше тези неща. Нито един цар не е имал по-голяма власт. Не бе прието да си задаваме въпроси. Да имаш властта да контролираш знанието за нещо в един свят, където всички знаят по нещо общо — това е най-ревниво пазената власт за един Изкупител. Също като връзката ключове, това е знак за достойнство пред Бога.

— Трябва и други да са знаели.

— Наистина. Дванайсет от тях знаеха и бяха прочели този документ.

— Какво се случи с тях?

— Ставаш нахален.

— Монахините?

— Един Изкупител винаги може да бъде заменен; но не и тези, които умеят да готвят и да гладят църковни одежди по богоугоден начин. Освен това те не знаеха нищо за намеренията на Пикарбо. Богословски погледнато, можем сериозно да спорим дали жените имат души, или не. Аз клоня към второто. В такъв случай те не са изцяло отговорни за действията си.

— Ами момичетата?

— А, да. Отговорът е, че няма отговор. Тъй като сестрите винаги са херметично изолирани от Светилището, било е изненадващо лесно да пазят тези млади същества в тайна. Още по-лесно за човек като Пикарбо. А сега имам малко работа. Чети спокойно.

С тези думи той излезе, а Кейл започна да чете ръкописа, който промени неговия живот и съсипа една империя.