Петата погибел

26.

Канцлерът Випонд нахълта в покоите си, следван от ИдрисПюк. Ако това ви звучи прекалено грандиозно за човек, който вече не беше канцлер на нищо друго, освен остатъка от една идея, можем да уточним, че тези покои представляваха само две стаи, и то не твърде големи. Тежките, макар и позацапани завеси бяха спуснати въпреки късния обеден час, а той лично ги бе дръпнал сутринта. ИдрисПюк, по природа по-бдителен към малките странности, се канеше да го спре, но неговият полубрат с изненадваща пъргавина се хвърли напред и рязко дръпна завесите.

— Мили Боже! — възкликна Випонд.

ИдрисПюк бе сложил ръка върху меча си веднага щом завесата започна да се отдръпва и го изтегли от ножницата, когато Випонд стреснато отскочи назад. Сетне и двамата зяпнаха, като видяха Кейл да седи на широкия перваз на прозореца с нож в скута.

— Внимавай с това — каза той, гледайки ИдрисПюк. — Ще извадиш окото на някого.

— За Бога, какви са тия игри? — извика Випонд.

Кейл слезе от перваза и прибра ножа.

— Щях да се обадя на иконома да съобщи за мен, както е редно, но не ми хареса физиономията му. Има твърде сближени очи.

— Правиш го нарочно — каза Випонд и седна.

Кейл не отговори.

— Знаеш ли, Кейл, Гурките дават обет, че извадят ли меч, няма да го приберат, докато не вкуси кръв.

— Значи имаш късмет, че не си Гурка.

— Къде е Хенри Мъглата?

— Ранен е — много зле. На границата го улучиха със стрела в лицето. Не мога да я извадя. Нуждаем се от хирург.

— Мисля, че имаме двама. Ще проверя…

— Не и хирург от Матераците. Извинявай.

— Ще видя какво мога да направя. Къде е той?

— Оставих го с трима от моите хора в една ферма на около петнайсет километра от тук.

— Значи не сте само двамата?

— Не съвсем.

Той обясни за Покаятелите.

— Искаш да кажеш — смая се Випонд, — че си довел тук сто и шейсет Изкупители.

— Те не са истински Изкупители.

— И какво очакваш от мен да направя с тези сто и шейсет не-Изкупители?

— Ами, аз няма да кажа на никого кои са, ако и ти си мълчиш. Виждал ли си някога Хазак-наемник?

— Не — каза Випонд.

Кейл погледна ИдрисПюк.

— Не — каза и той.

— Значи са Хазаки-наемници. Кой ще разбере, че не е вярно?

— Лъжата е слабичка — каза ИдрисПюк.

— Ще трябва да мине. Но това ще го мислим по-късно. Въпросът е за Хенри Мъглата.

— Той сигурно много страда.

— Не съвсем.

— Всеки философ може да понесе мъжествено зъбобола, стига да е в чужда уста, нали?

— Не. Нали си виждал комплекта ми за зашиване на рани?

— Помня го.

— В него има малка питка опиум.

— Не си ми казвал.

— Защо да ти казвам?

— Вижда ми се доста снизходително като за Изкупители — каза ИдрисПюк.

— Те могат да бъдат много великодушни, когато става дума за тях самите. Никой не харесва идеята да умре в мъки, ако не се налага. Както и да е, със сто и шейсет комплекта можем да го държим упоен, докогато си искаме. Извадихме дървената част, но тя се пречупи, а острието е забито страшно дълбоко.

В крайна сметка ИдрисПюк убеди Кейл да доведе Хенри Мъглата в Испански Лийдс, докато той търси хирург. Кейл натовари в една от двете каруци двудневна дажба за Покаятелите и ги отпрати в една гора на трийсет километра от града заедно с двамата Покаятели, които бяха охранявали Хенри. След това двамата с Хук, който се смяташе донякъде и за лекар, поеха обратно към испански Лийдс, карайки във втората каруца изпадналия в безсъзнание Хенри. Ако успееха да му попречат да се мята и да бълнува, имаха добри шансове да влязат в града. По границите можеше и да е тревожно, но Испански Лийдс беше търговски град и хората, които го правеха богат, все още не смятаха за необходимо да досаждат на клиентите или да насърчават властите да си пъхат носа в неща, които не ги засягат. Така че Хук даде на Хенри Мъглата още половин плочка опиум, за да кротува, и го зави с цяла купчина одеяла. Влязоха в града без проблеми и скоро Хенри Мъглата хъркаше в спалнята на Випонд, а над него се привеждаше тревожно хирургът Джон Брадмор, когото ИдрисПюк успя да подкупят да дойде и да си каже мнението.

Хирургът отдели двайсет минути за прегледа на Хенри, като през цялото време диктуваше на секретаря си.

— Стрелата е проникнала в лицето на пациента точно под окото. — Той опипа отстрани шията на Хенри Мъглата. Стон. — За щастие предполагам, че става дума за тясно, шиловидно острие с дължина около дванайсет-петнайсет сантиметра. Хм… Няма начин да го избутаме през раната — с него ще отмъкнем и половината мозък. — Той подсмръкна и направи гримаса. — В близост до югуларната вена. Сложна работа.

Още три-четири минути хирургът продължи да опипва и натиска, привидно безразличен към непрестанните задавени викове на клетия Хенри. Продиктува още няколко бележки и след това се обърна към ИдрисПюк.

— Какво ви каза Пейнтър?

— Моля? — престори се на неразбрал ИдрисПюк.

— Знам, че сте се консултирали с него. Не, не ми казвайте, знам и без вас. Казал е, че раната трябва да не се пипа четиринайсет дни, докато гнояса. Нали?

ИдрисПюк сви рамене.

— Това ще свърши работа — щом раната загние, острието ще се извади лесно. Само че той ще умре — бавно, от отравяне на кръвта, или доста бързо, когато при ваденето се разкъса прогнилата югуларна вена. — Брадмор въздъхна. — Както виждате, много е трудно. Острието е заседнало в костта. Трябва някак да се извади, но е твърде дълбоко и много здраво забито. Затова Пейнтър иска да го оставите да загние.

— А вие какво препоръчвате?

— Във всеки случай не и това. Раната трябва да бъде почистена, и то дълбоко — инфекцията вече започва. Тя трябва да бъде спряна, докато аз търся някакъв начин да захвана острието.

Настана кратко мълчание, нарушено от Хук, който бе влязъл незабелязано и се спотайваше в дъното на стаята.

— Мисля, че мога да помогна.

Хенри Мъглата отново нададе приглушен стон. Това не бе вик на болка, а на протест. За съжаление, поради раната и опиума никой не разбра нито дума от казаното.