Петата погибел

15.

Има една детска песничка за Лаконийците, която уличните гамени на Мемфис обичат да пеят.

Има и един забранен последен куплет, който не бива да се пее в присъствието на възрастни или доносници.

Макар че по-голямата част от този куплет се пее шепнешком, последните три букви трябва да се извикат колкото е възможно по-силно.

Кейл легна и се зачете в краткото сведение, което му прати Боско. То беше пълно с високомерно презрение, каквото проявяват отличниците, когато чуят, че някой е по-добър от тях. Не след дълго странните подробности на четивото го увлякоха и очароваха.

Почитателите на лаконийския дух и начин на живот (наричани лаконияфилоидиоди на древния атически език) биха сметнали горепосочената песничка за вулгарна клевета на безпризорни хлапета. Но с изключение на двата реда за ковчезите — които навярно са чисто детинска измислица — обвиненията в песента срещат силна подкрепа от онези, които не си падат чак толкова, колкото лаконияфилоидиодите, по това най-странно от всички общества. Лаконийците, чиято страна приличаше по-скоро на казарма, отколкото на нация, се смятаха за „най-свободният народ на земята“, защото не се подчиняваха никому и не произвеждаха абсолютно нищо. В тяхната държава се ценеше само едно умение — войната. Здравите момчета, родени в Лакония, принадлежаха на държавата и на петгодишна възраст биваха отнемани от семействата им — ако в тази страна наистина съществуваше нещо, наречено семейство — и обучавани да вършат само едно нещо: „убий или умри“, докато навършат шейсет години, което, трябва да кажем, се случваше крайно рядко. Ако не се раждаха здрави, биваха хвърляни, точно както твърди уличната песен, в една пропаст, наречена Залежите. Ако Лаконийците пишеха стихове, което те не правят, малко от тях биха били посветени на радостите и болките на старостта. Те плащаха за безогледния си стремеж към насилие по два начина. По всяко време почти една трета от техния брой, който никога не надхвърляше тринайсет хиляди, се занимаваше с наемническа дейност, за която получаваха баснословни възнаграждения. В икономическо отношение лаконийската държава съществуваше главно благодарение на Хелотите. Думата „роб“ е твърде мека, за да опише подчинението и игото на тези нещастни народи — именно народи. За разлика от робите в империята на Матераците и другаде, Хелотите не бяха смес от народности, пленени тук или там и продавани от собственик на собственик. Те бяха завоювани, напълно подчинени народи, обработващи онова, което някога е било тяхна собствена земя, и произвеждащи стоки за продан, притежавани изцяло от лаконийската държава. Лаконийците отглеждаха децата си в казарми, за да не се боят от нищо, освен от едно — собствените им Хелоти. Обкръжени от тези крепостни държави, чието население имаше огромно числено превъзходство над тях, Лаконийците постепенно обединиха стремежа към тяхното вечно поробване с маниакалната си страст към войната. Хелотите помагаха на Лаконийците да осъществят единствената си цел в живота, но бяха и най-голямата заплаха за този живот. Потискането на Хелотите, което някога беше средството да могат да водят безкрайни войни, сега се превръщаше в причина задължително да воюват. Злото куче с остри зъби се беше вманиачило да хапе собствената си опашка.

Лакония се управляваше от петима Ефори, избирани измежду малцината оцелели до шейсетия си рожден ден. Предполагаемата им костеливост (намек за която срещаме и в песничката на уличните хлапета) не се потвърждава от конкретни исторически факти. Онези, които мразеха Лаконийците — а такива имаше много — често казваха, че прословутият лаконийски хумор е черен хумор за сметка на другите, особено на хората с физически увреждания, които те презираха. Това не бе абсолютно вярно, ако можем да вярваме на известната история за Ефор Аристадес. Веднъж на пет години всички лаконийски мъже имаха правото да гласуват за екзекутиране на всеки Ефор, които ги е раздразнил със своята глупост, горделивост или по някаква друга причина, като присъдата се изпълняваше само ако гласовете „за“ надхвърлеха хиляда. Знаейки, че броят на гласовете за неговата смърт бързо наближава фаталната граница, Ефор Аристадес бил любезно помолен от един неграмотен гражданин, когото виждал за пръв път, да напише върху глинена плочка за гласуване името на „онзи мръсник Аристадес“. Смяташе се за висша проява на остроумие, че той охотно се съгласил да помогне. Разказват, че му се разминало само с два гласа. Иначе за едно дете нямаше нищо забавно в това да се роди в Лакония. В Мемфис се шегуваха, че децата, хвърлени в Залежите, имат късмет. Веднъж попаднали в казармите, те се хранеха също тъй зле, както послушниците при Изкупителите, само че още по-оскъдно. Тази жестокост целеше да ги направи изобретателни в кражбите, за да оцелеят. Ако бъдеха заловени, те понасяха жестоки наказания — не заради самата кражба, а за неумелото й изпълнение. Разказват как едно десетгодишно момче откраднало питомната лисица на Ефор Халон с намерението да я изяде, но го викнали на строева проверка, преди да успее да й извие врата и да я скрие. Твърди се, че вместо да разкрие присъствието на животното и да се провали пред другарите си, то оставило лисицата да изяде вътрешностите му и паднало мъртво, без да издаде нито звук. Онези, които смятаха тази приказка за напълно неправдоподобна, силно се разколебаваха в това убеждение след първата си среща с Лаконийците.

Печално известната черна супа, спомената в песента, се правеше от свинска кръв и оцет. Един дуенийски дипломат — платен парламентьор, също както наемниците са платени войници — веднъж опита това ястие и каза на Лаконийците, които му го поднесоха, че отвратителният му вкус обяснява защо са толкова готови да умрат. Както често се случва с подобни шеги, той повтори същото остроумие за Матераците и техните пословично капризни съпруги. Разликата между Матераците и Лаконийците беше, че последните сметнаха шегата за много смешна. Друга многозначителна странност на тази черна супа беше, че макар да не отстъпваше по вкус на „мъртвешкия крак“ от ядки и гранясала мазнина — Кейл, Клайст и Хенри Мъглата и до днес си спомняха тази гнусна смес с тръпки на отвращение — всички знаеха, че Лаконийците смятат своята черна супа за невероятен деликатес и когато попаднат в изгнание, отчаяно копнеят за нея.

Ако чувството им за хумор смекчава вашето мнение за Лаконийците и смятате, че те са за предпочитане пред фанатизма и жестокостта на Изкупителите или арогантния снобизъм на Матераците, сега ще се спрем на най-мрачния и отвратителен от всички обичаи, създадени от този може би най-странен народ в цялата история на света. Докато всички здравомислещи хора смятат сексуалния контакт между възрастен мъж и малко момче за чудовищно престъпление пред небесата и наказват извършителите на подобни действия със смърт (колкото по-ужасна, толкова по-добре), в Лакония това извращение не само се толерираше, но и бе наложено със закон. По-възрастен мъж, който не си вземеше дванайсетгодишно момче за тази цел, биваше наказван с най-тежки глоби за неизпълнение на задължението да дава пример за мъжественост.

Не ме питайте как е възникнал тъй странен и отвратителен обичай. Говори се също, че те ценят необичайно високо майките, което им дава правото да изказват обидни мнения за всеки мъж, независимо от ранга му, и дори да наследяват имоти — обичай, възмущаващ много по-силно техните съседи, и заради който са критикувани много по-често, отколкото за отвратителната практика на принудителна педерастия.

Цялата тази информация беше предадена от Боско на Кейл с поверителен документ, чието съдържание не биваше да споделя с никого. Но една част от документа, явно включена далеч преди повечето останали сведения, привлече особено силно вниманието на Кейл, и той поиска да я обсъди с Хенри Мъглата. Става дума за твърдението на един лаконийски изгнаник, надлежно разпитан в самия документ, за съществуването на Криптея — малка и строго секретна служба, чиито участници той наричаше „анти-войници“. Подбрани сред най-жестоките и безмилостни лаконийски младежи, те бяха насърчавани да развиват оригиналност и независимост в мислите и действията си — нежелателни качества за всички останали, от които се очакваше да се бият в общия строй, без да мислят за лично оцеляване.

— Чудя се — каза Кейл на Хенри Мъглата — дали Боско не е взел точно от тук идеята за мен?

— Аз пък се чудя — рече Хенри Мъглата — дали не си почнал толкова да си вириш носа, че скоро няма да можеш да минаваш през вратата. Освен това, дори и да си прав — просто се радвай, че не е взел и някоя друга идея.

Лицето на Кейл се сбръчка от благочестива погнуса.

— Мили Боже! — възкликна той.