Петата погибел

28.

Необичайно за медицинската професия, в която всеки подозира другия, че иска да му открадне лекарските тайни, Хук и Брадмор се погаждаха като братя, вероятно защото границата между уменията им бе съвсем ясна. Нямаше съмнение, че раната трябва да бъде правилно разширена, за да се осъществи идеята на Хук. Той възнамеряваше да изработи нещо като кухи обратни клещи, широки колкото дървената част на стрелата, които да вмъкне в раната и в кухината на металното острие. След това посредством винт на върха на устройството двете му надлъжни половини щяха бавно да се раздалечат, докато постигнат плътно сцепление с отвора. Тогава острието можеше да се извади, както бе влязло. Докато Хук работеше в леярната над това изящно, мъничко устройство, Брадмор разширяваше раната така, че то да може да влезе. Най-напред той направи комплект сонди от бъзова дървесина с дебелината на стрела, изсуши ги и ги обви с платно, напоено в розово масло, за да предотврати инфекцията. Първо вмъкна в раната на Хенри Мъглата най-късата сонда, след това постепенно въведе по-дългите сонди, докато се увери, че е отворил чист път до дъното на раната. Това отне три дни, а към края на този ужасно болезнен процес Хук с много опити и грешки създаде устройство, което според него щеше да свърши работа. Като се наведе над лицето на Хенри Мъглата, той наклони механизма под същия ъгъл, както бе влязла стрелата, постави върха в центъра на раната и бавно го избута петнайсет сантиметра навътре, докато влезе в отвора на острието. Наложи се доста да го размърдват напред-назад. След това Хук завъртя винта в горната част на устройството, като се надяваше, че така ще разтвори другия край и ще захване острието достатъчно здраво, за да бъде изтеглено.

Отново разклатиха устройството, дърпайки здраво, и малко по малко най-сетне изтеглиха върха на стрелата от лицето на Хенри. За страданието, изтърпяно от клетото момче, можем само да кажем, че не бе отгледан опиум, който би могъл да притъпи болката от тази процедура.

Страданията му обаче не бяха приключили. Опасността при подобна рана е ужасният риск от инфекция — нещо, в което Брадмор беше велик гений. След като извадиха върха на стрелата — а сложен върху подноса, той изглеждаше просто огромен — лекарят взе спринцовка, напълни я с бяло вино и проми раната. После сложи вътре ленени тампони, напоени с фино пресято брашно, терпентин и мед. Остави ги за един ден, след това ги смени по-къси и така продължи още двайсет дни. След това той покри раната с тъмен мехлем, наречен Унгвентум Фускум, чиито съставки пазеше в дълбока тайна. След края на тази обработка адските порти вече не бяха чак толкова широко разтворени за Хенри Мъглата.

Брадмор беше потресен от количеството опиум, което Кейл даваше на Хенри, и настоя да престане, преди да го е убил — не на последно място чрез експлозия, тъй като в резултат клетникът страдаше от ужасен запек. Кейл прекарваше всяка свободна минута със своя приятел, който често изпитваше твърде силна болка, за да му отговори, или изпадаше в халюцинации дори и от многократно намалените дози опиум. Брадмор пращаше Кейл на местния пазар, знаменит почти колкото този в Мемфис, за да купува разни видове храни, които той никога не бе чувал и почти всички от които бяха изключително скъпи.

— Ти си го съсипал, ти го възстановявай.

Проблемът беше, че никой нямаше пари — въпросът за таксата на Брадмор старателно се избягваше. Брадмор бе предположил, че Матераците са избягали с поне част от баснословното си богатство. Кейл отлично знаеше, че не е така и че няма да харчат малкото, с което разполагат, за скъпо и прескъпо лечение на някакво си момче. И без него си имаха предостатъчно неприятности. Випонд се съгласи да остави Брадмор с впечатлението, че парите не са проблем, но плащането щеше да падне върху Кейл. Единствената възможност за Кейл беше да продаде един малък рубин, който бе откраднал от диадемата на статуята на Майката на Изкупителя в папското преддверие в Шартр. Надяваше се наистина да е рубин, или поне нещо ценно.

Това не беше единственият му финансов проблем. Трябваше да плаща не само за бъдещето на Хенри Мъглата, но и за Покаятелите. В дъното на душата си копнееше те просто да изчезнат, но знаеше, че това няма да се случи. Те не само му бяха верни до гроб, но и контролът над сто и шейсет опитни бойци щеше да му даде солидна тежест в предстоящите събития. Обаче трябваше да плаща за тях и да ги държи в сянка. Ако някой от Матераците разбереше кои са, щеше да има големи неприятности.

И тъй, един ден след като Брадмор извади стрелата, Кейл отиде сам на пазара да купи храна за лечение на ужасния запек на Хенри Мъглата, но и за да види дали ще може да изкара нещо от рубина. Докато си проправяше път сред многобройните сергии и неразбираемите викове на търговците („Бомпузи! Бомпузи! Бомпузи! Туфрадоли! Смъркотинки убавиалени! Гъмби, гъмби, евтини, хубавки, само за тъщи и свекърви!“), той забеляза три съседни дюкяна срещу щанд с моркови, целина и карфиол, умело подредени във формата на човешко лице. Зад тезгяха във всеки дюкян седеше жена, заета да шие дрехи. Той погледа първите две за няколко минути, но пред последния дюкян се забави, отчасти защото жената беше много по-млада от другите, но и защото работеше с поразителна бързина. След малко разбра, че го очарова не толкова скоростта на работата, колкото почти магическото умение, с което пришиваше яката на дрехата. Кейл обичаше да гледа опитни майстори. Тя го погледна няколко пъти — прозорецът нямаше стъкло — и накрая проговори:

— Искаш ли костюм?

— Не.

— Тогава изчезвай.

Не беше свикнал да оставя последната дума на когото и да било, да не говорим за някаква си шивачка, но се чувстваше уморен и болен. „Май съм прихванал нещо — помисли си той, — по-добре да си вървя.“ Продължи напред, а тя не вдигна поглед от работата си. След като измина за десет минути път, който обикновено би му отнел пет, той стигна до Закътаните градини. За разлика от обичайните търговски квартали в Испански Лийдс, тук шестима пазачи с екстравагантни ливреи обикаляха да пъдят престъпниците от двайсетината магазини за злато и скъпоценности около площада, които бяха заместили Мемфис като център на световната търговия с благородни метали.

Първият бижутер му каза, че камъкът е само полускъпоценен и струва около петдесет долара. Това зарадва Кейл, защото бе ясно, че бижутерът лъже, и следователно камъкът струваше много повече. Когато си го поиска обратно, бижутерът вдигна цената, но Кейл реши да продължи нататък. Следващият заяви, че става дума за обикновено стъкло. Третият пак обяви камъка за полускъпоценен и му предложи сто и петдесет долара.

Накрая, малко обезсърчен, защото знаеше, че камъкът струва нещо, но не и точно колко, той влезе в Дома за благородни метали „Каркатера“. Човекът зад щанда беше на около трийсет и пет години, вероятно евреин, тъй като Кейл не бе виждал други хора да носят подобни кръгли шапчици.

— С какво мога да ви услужа? — попита предпазливо човекът.

Кейл постави на тезгяха предполагаемия рубин. Бижутерът заинтригувано вдигна камъка пред свещта и разгледа пречупената светлина с тихата съсредоточеност на човек, който си знае работата. След минута погледна Кейл.

— Не ми изглеждате добре, младежо. Искате ли да седнете?

— Просто искам да знам колко струва. Всъщност вече знам, имайте го предвид. Само искам да разбера дали ще се опитате да ме измамите.

— Мога да се опитам да ви измамя и прав, и седнал.

И наистина, Кейл се чувстваше не просто уморен, а изтощен до краен предел. Около очите му се тъмнееха кръгове като на един вид азиатски фазан в мемфиския зоопарк. Зад него имаше пейка и докато сядаше, краката му едва не се подкосиха.

— Бихте ли искали чаша чай?

— Искам да знам колко струва.

— Мога да ви кажа колко струва и да ви предложа чаша чай.

Кейл се чувстваше твърде смачкан, за да се притеснява.

— Благодаря.

— Давид! — извика бижутерът. — Ще бъдеш ли така добър да ми донесеш чаша чай… зидарски чай, ако обичаш.

Отвътре долетя потвърждение и бижутерът отново се вгледа в камъка. В крайна сметка някакъв млад мъж, вероятно въпросният Давид, влезе с чаша върху чинийка и бижутерът махна с ръка към Кейл. И тримата забелязаха, че когато момчето посегна да вземе чашата, ръцете му затрепериха като на старец. Озадаченият Давид я остави до него.

— Знаете ли какво е това? — попита бижутерът.

— Знам, че струва много пари.

— Зависи какво смятате за много пари, предполагам. Това е скъпоценен камък, наречен червен берил. Идва от Бескидските планини, и аз знам това не само защото съм много добре информиран за скъпоценните камъни, но и защото това е единственото място, където могат да бъдат намерени. Съгласен ли сте?

— Щом така казвате.

— Така казвам. И най-интересното е, че открай време Бескидските планини са под контрола на Единствената истинска вяра на Обесения Изкупител. Знаете ли това?

— Право да си кажа, не знаех.

— Така че камъкът трябва да е много стар — виждал съм само два досега — или да е взет от статуята на Майката на Обесения Изкупител, за която, както съм чувал, е предназначен единствено този тип скъпоценен камък.

— Звучи правдоподобно.

Кейл се чувстваше твърде изтощен, за да се опита да измисли нещо, а и бе впечатлен от познанията на този човек.

— За жалост, аз не се занимавам с крадени религиозни вещи.

Кейл допи чая и с трепереща ръка остави чашата на пейката до себе си.

— А познавате ли някой, който се занимава?

— Не съм прекупвач на крадено, младежо.

— Съжалявам.

Натежал от неописуема умора, Кейл се изправи и пристъпи към бижутера, който му върна скъпоценния камък.

— Не съм го откраднал. — Той помълча. — Добре де, откраднах го. Но никой никога не е заслужавал нещо крадено тъй, както аз заслужавам този червен берил.

Той тръгна към вратата. Докато излизаше, бижутерът подвикна след него:

— Не го продавайте за по-малко от шестстотин.

Сетне вратата се затвори зад Кейл, той спря на площада и се зачуди дали има сили да се добере до стаята си.

— Ти ли си Кейл? — попита приятен глас.

Кейл не му обърна внимание и тръгна напред.

След малко обаче на пътя му се изпречиха двама здравеняци, от които би се опасявал дори ако беше в най-добра форма. А сега не беше.

— Наблизо има и още трима — каза приятният глас.

Кейл вдигна очи.

— Ти си човекът от Силбъри Хил.

— Колко се радвам, че ме помниш — каза Кадбъри.

— Значи не си умрял?

— Аз ли? Аз просто минавах. ИдрисПюк?

— Още е жив.

— Значи вярно казват, че само добрите умират млади.

— А твоят господар… Невестулката ли му викаха?

— Какво съвпадение — забележително наистина, — че питаш. Кити Заека иска да си поговорите.

— Имам иконом. Той ще ти даде час за среща.

— Стига толкова надувки, синко. Моят господар не обича да чака. Освен това, както те гледам, май имаш нужда да поседнеш. При последната ни среща изглеждаше по-добре. Ако Кити Заека ти желаеше злото, сега нямаше да разговаряме.

Кадбъри посочи пътя и Кейл тръгна натам, опитвайки да изглежда уверен и независим.

За щастие не му се наложи да ходи дълго. След няколко завоя попаднаха сред богаташките къщи край канала с техните широко разтворени огромни прозорци, пропускащи потоци светлина и предизвикващи завистта на минувачите. Спряха пред една от най-великолепните, и моментално бяха приети. Кадбъри го поведе навътре към една голяма и проветрива стая с изглед към елегантна градина с чимширени лабиринти и изкусно подкастрени плодни дървета.

— Седни, преди да паднеш — каза Кадбъри и му придърпа стол.

— Да не би някой да готви лук? — попита Кейл.

— Не.

Вратата се отвори и един слуга влезе да запали няколко свещи. После той дръпна завесите с известно усилие, защото бяха дебели и високи — по-скоро като за театър, а не за къща. Малко по-късно вратата се отвори и Кити Заека премина в стаята. Няма по-подходяща дума. Качулката му закриваше напълно лицето в слабата светлина, а тялото му се криеше в халат, напомнящ расото на съвсем малък послушник. В него обаче нямаше нищо свещено. Миризмата му също беше различна. Изкупителите миришеха на вкиснало, тъй като твърде рядко имаха възможността да се мият; Кити Заека миришеше на нещо… не съвсем неприятно и не просто странно, а безкрайно странно. Кадбъри му поднесе стол, без да откъсва очи от Кейл, за да види как реагира на това обезпокоително създание. Никой не проговори и не помръдна. Чуваше се само дишането на Кити, напомнящо това на задъхано куче, но не съвсем.

— Ти искаш… — започна Кейл.

— Мини на светло, за да те виждам по-добре — прекъсна го Кити.

Неговата невидимост и удивително разиграното идване в почти пълен мрак бяха накарали Кейл да очаква и съответен глас — съдбовно мрачен и заплашителен. Но вместо това чу гальовен, леко фъфлещ и почти женствен глас, от който всеки слушател се обливаше в пот и косата му настръхваше.

— Изпълни молбата ми, ако обичаш — добави Кити.

Потресен и объркан, Кейл с усилие пристъпи напред, но не много. Беше предпазлив, защото се чувстваше толкова слаб, но го изпълваше и някакво странно усещане за свобода. Не бе в състояние да размахва меча — едва би се дотътрил до вратата, камо ли да хукне през нея. В сегашното си състояние нямаше да се пребори дори с малко коте.

— Тъй. Значи така изглеждал Божият гняв — каза Кити. — Оригинално. Не мислиш ли, Кадбъри?

— Да, Кити.

— Но колкото повече мисля за това, толкова по-смислено ми се вижда точно дете да въплъти гнева на Всевишния — като знам какво трябва да изтърпят клетите невинни души. Но ти не си добре, струва ми се.

— Само настинка.

— Е, дано да не я прихванем, нали, Кадбъри?

Кейл така и не разбра дали това е шега, или не.

— Чувал съм много неща за теб, господинчо. Верни ли са поне половината?

— Повече.

— Той е суетен, Кадбъри. Страшно харесвам това у божествата.

— Какво искаш?

Странната сладникава миризма, която изпървом не притесняваше Кейл, ставаше все по-неприятна и той се почувства още по-зле.

— Имаш ли информация?

— За какво?

— За много неща, без съмнение, но няма да те обиждам с опит да купя новини за приятелите ти — колкото и да съм любопитен да знам къде си пъхат муцуните Випонд и брат му. Искам информация, която е ценна за мен и мисля, че на драго сърце ще я споделиш.

— За какво?

— Изкупителите. Боско. След като вече е папа…

Ако не се чувстваше тъй ужасно, Кейл щеше по-добре да прикрие изненадата си. Кити явно се развесели.

— Ти не знаеш.

— Избягах набързо, докато имах шанс. Както виждаш, не струвам толкова, колкото си мислиш.

— Нищо подобно. Новини винаги мога да получа без затруднение. Вътрешните сведения са друго нещо. Ти беше повече от близък до Боско, можеш да ми разкажеш плановете му за теб и за неговата вяра, която сега изцяло се крепи върху него. Тези неща са ценни за мен. Ще има война, но от съвсем нов вид, струва ми се. Ако е така, трябва да знам каква. — Той се облегна назад. — Ще бъдеш добре платен, но още по-полезно е, че чрез мен ще получиш влияние в един свят, който засега не се интересува от теб. Влияние, по-ценно от рубините. Колкото до твоите Покаятели — побързай да намериш оправдание за присъствието им. — Той се изправи и Кадбъри побърза да дръпне стола му. — След няколко дни, когато се почувстваш по-добре, ще поговорим по-нашироко. Кадбъри ще ти даде чай. Ментата може да те вдигне на крака.

С тези думи той тръгна към вратата, която бе отворена отвън от някого, който трябва да имаше забележителен слух; после Кити Заека изчезна. Същият слуга дойде да отвори завесите и да проветри, за голямо облекчение на Кейл, комуто се струваше, че ще припадне от миризмата. Кадбъри поръча чай и Кейл отиде до прозореца, гълтайки чистия въздух тъй жадно, сякаш през последните десет минути бе лежал на дъното на замърсено езеро.

— Какво очакваше? — попита Кадбъри.

Кейл не отговори. Кадбъри му подаде едно малко бурканче, върху чийто етикет бе изписано с пищни букви: СВЕТОТО МАСЛО НА Г-ЖА НОЛТИ.

— Това ще ти помогне, ако си го намажеш в носа при следващото идване. Само гледай да не оставиш следа около ноздрите си. Кити се обижда.

Когато се прибра в стаята си, леко подкрепен с чаша обикновен черен чай и две резенчета сирене, Кейл си легна и спа цели четиринайсет часа вместо обичайните шест или седем. Когато се събуди, той забеляза голям пощенски плик, пъхнат под вратата. Беше покана за вечеря в Голямата зала на местния замък. Четеше го за трети път, когато някой почука на вратата.

— ИдрисПюк.

Кейл му отвори с поканата в ръка. Тя беше тъй претруфена и разкошна, че ИдрисПюк нямаше как да не я забележи.

— Може ли? — попита той и взе поканата от ръката на Кейл.

— Моля.

Кейл беше любопитен да узнае какво представлява тази вечеря и защо е поканен, но още преди да почне да разпитва ИдрисПюк, получи недвусмислен съвет.

— Не бива да ходиш.

— Защо?

— Това е капан.

— Това е само вечеря.

— За всички останали. За теб е капан.

— Цял съм в слух.

— Поканата е от Боз Икард.

— Тук пише, че е от кмета.

— Той иска да се случат размирици, за да убеди краля, че е опасно остатъците от една разрушена империя да се събират във втория му по големина град и да се надяват на нова война, за да си върнат изгубеното.

— Прав е.

— Естествено, че е прав.

— Какво общо има това с мен?

— Твоята репутация те изпреварва.

— В смисъл?

— Че където и да отидеш, бедствието те следва като вярно псе.

Кейл не отстъпваше лесно последната дума, но дори и той се стресна от това.

— Боз Икард иска да види едно скарване между теб и Матераците, и има доста добра представа как да го предизвика. Ще се окажеш настанен срещу Арбел и нейния съпруг.

Това предизвика съвсем друг вид мълчание.

— Випонд знае ли за това?

— Випонд ме праща.

— Значи той очаква да правя каквото ми наредят.

— Правил ли си някога, каквото ти наредят? Вече всички знаем, че си бог, а не сприхав хулиган с големи юмруци.

— Аз съм Божият гняв, а не самият Бог. Обясних ви го.

— Випонд те предупреждава да не правиш това, което искат враговете ти. Прояви малко здрав разум. — ИдрисПюк помълча. — Моля.

Кейл се вълнуваше от идеята за тържествена вечеря, но разбираше, че ИдрисПюк е прав. И все пак не можеше да не отиде — както не би могъл да не падне, ако скочеше от най-високата кула в Испански Лийдс.