Петата погибел

21.

Минаха още четири дни, преди Лаконийците да потеглят, точно както се надяваше Кейл, покрай задната част на Голанските възвишения и директно към Шартр. Колкото и от скъпоценните си войници да бяха загубили при победата в Машер, тези жертви не можеха да надделеят над потребността от среброто на Антагонистите. Единственият друг източник на пари, освен даването под наем на военната им мощ, беше богатството, осигурявано от огромния брой Хелоти-крепостници в Лакония и от поробените страни, които ги заобикаляха почти отвсякъде. Те можеха да тероризират Хелотите и да изтребват техните лидери, но това само намаляваше доходите на Лаконийците — мъртвият роб си е мъртъв роб — и гарантираше непрестанни заплахи за бунт от страна на Хелотите, защото Лаконийците ги избиваха, независимо дали се бунтуват, или не. Всяко изтребване на няколко хиляди Хелоти ги правеше покорни в краткосрочен план, но в дългосрочен — далеч по-подозрителни. Макар да изпитваха страх от смъртта, още повече ги ужасяваше пълното унищожение. Именно това върна Лаконийците на бойното поле и ги тласна към атака на Шартр.

Непосредствената тревога на Кейл беше дали Лаконийците не са разбрали, че Изкупителите ще се опитат да ги спрат между стената на Голанските възвишения от едната страна и съвсем полегатия склон от другата. Склонът всъщност почти не им пречеше, освен че не позволяваше да виждат изцяло бойното поле, но въпреки цялата си привидна незначителност вършеше същата работа като здрава каменна стена, тъй като постепенно ги стягаше в далеч по-тясно пространство, отколкото всяко друго преди или след него. Щом Кейл ги нападнеше, дори и Лаконийците не биха били в състояние да се пренаредят по средата на битката.

За съжаление на Кейл, новоизбраният лаконийски крал Джереми Стюарт-Кларк наистина бе видял проблема, но разполагаше с ограничен избор: можеше да тръгне към Шартр през Голан и да поеме риска от минаването през теснината, или да остане на място и да чака, изчерпвайки ценните доставки, които току-що беше получил, и оставяйки хората си не само във физически, но и в умствен застой. Дори и най-дисциплинираният войник не е търпелив човек. Войниците бързо губеха ентусиазма си; бяха се подготвили за последния устрем след скуката на дългото чакане, и крал Стюарт-Кларк не би си позволил да ги спре отново без основателна причина. Нямаше такава причина. Изместването на юг, за да атакува Шартр на по-равен терен, щеше да отнеме поне една седмица и да даде на Изкупителите още повече време за подготовка — а те вече бяха имали предостатъчно време. Той знаеше, че Антагонистите се канят да им окажат допълнителен натиск, като атакуват окопите западно от Голан — маневра, която той вече нямаше как да отложи и която щеше да бъде напълно безсмислена, ако не нападнеше директно.

Той прецени рисковете и след като вече бе изклал една изкупителска армия, сметна за разумно да продължи. Освен това целият лагер страдаше от неприятно стомашно заболяване, което, макар и далеч не толкова лошо като дизентерията, причиняваше почти на всички ужасно разстройство и мъчителни болки в стомаха. Преценката на рисковете сочеше, че разумният избор ще е да поеме по най-краткия път към Шартр.

Кейл гледаше със смес от радост и внезапен страх как Лаконийците след почти три часа колебание тръгват към единствената изгодна отбранителна позиция в радиус от сто и петдесет километра. Но сега осъзна, че в предишните си две срещи с голямо сражение бе наблюдавал от безопасно място като небрежен зрител, преценяващ хладнокръвно къде са допуснати грешките. Днес, изправен срещу тази най-страховита армия, той бе принуден да признае разликата между това да знаеш нещо и да го изпиташ в действителност. Сега усещаше тази разлика. По някаква неизвестна причина страхът беше съвсем различен от онзи, който някога го вцепени при битката със Соломон Соломон в Червената опера. Този път сякаш от ужаса страдаха коленете му. Те наистина трепереха. В Червената опера ужасът бе парализирал гърдите му.

Той беше наредил да построят кула зад последната му отбранителна линия, за да можеше да наблюдава хода на битката, но сега се тревожеше дали ще може да се изкачи по тънката стълба на олекотената структура. Погледна към коленете си, сякаш за да ги смъмри. Стига сте треперили. Спрете. А Лаконийците се задаваха, строени в познатите неправилни квадрати. За момент всичко изглеждаше безнадеждно: войниците му — слаби, идеите му за защита и атака — смехотворни пред тази огромна машина за убиване, идваща бавно насреща. После единият му крак се озова на стълбата, след него и другият; бавно, пауза, още една стъпка нагоре. Искаше да бъде някъде другаде, да има кой да го спаси, да го отведе и предпази. Още една стъпка, и още една. А сетне, като невръстна морска птица, достигаща брега след прекалено самонадеяно плуване из бурното море, той се озова върху платформата на кулата и се изправи на крака с помощта на двамата телохранители, които вече стояха горе с грамадните си щитове, за да го предпазват от стрели и копия. Гледайки Лаконийците, той се успокои, че всичко ще мине добре, стига нещо да не се обърка с експлозията на Лютата селитра.

Както и стана. Заваля. Лютата селитра, щеше да обясни по-късно Хук, не обича водата — или по-скоро, обича я твърде много. Тя поглъща и най-малката влага, както пустинният пясък обича дъжда. Само две минути след като облаците се разтвориха, Лютата селитра бе точно толкова запалима, колкото някое блато. Познавайки тази слабост, Хук много внимаваше да не демонстрира изобретението си, когато е влажно — не от желание да скрие слабите му страни, а просто защото знаеше, че няма да проработи. Единственият му военен опит беше от степите по онова време на годината, когато никога не валеше. Впоследствие изглеждаше очевидно, че е трябвало да го спомене — но тогава просто не му хрумна, във всеки случай не и преди да завали: животът на експериментатора е съвсем естествено насочен към една-единствена цел — да създава най-добрите възможни условия за неговите експерименти.

Без да подозира за коварния удар на влагата, Кейл гледаше идващите Лаконийци от кулата си, защитен от двама Покаятели, и чакаше напрегнато да подаде сигнал за подпалване на накиснатите в масло заряди. Чакането бе възторжено и мъчително; после дойде неговият сигнал и тръбите изграчиха като гарвани. Още при първата нота предната редица на Изкупителите отстъпи зад забитите в земята тисови колове, а след това чакащите екипи от по двама забиха в пролуките още колове, така че, макар преградата да не беше съвсем плътна, стана невъзможно човек да се промъкне през нея — не на последно място, защото за всички колове бяха закрепени по няколко остри месарски куки. Кейл бе накарал екипите да тренират за бързина по дванайсет часа на ден през последните две седмици, и преди запалените фитили да стигнат до бъчвите, от земята щръкна още един ред остри колове.

Междувременно върху склона на Голанските възвишения бойните планове на Кейл претърпяха още по-жесток удар. Въпреки че дъждът вече отслабваше, силата на краткия порой беше такава, че не само овлажни Лютата селитра, но и намокри въжетата на мортирите и намали силата, с която те можеха да изстрелят необичайно тежките железни стрели. Хук побърза да ги покрие, но за да стигнат до десния фланг на настъпващите Лаконийци, мортирите трябваше да действат на предела на възможностите си. Сега въжетата бяха леко навлажнени, което намаляваше обхвата им с една четвърт и ги правеше безполезни.

Отчаяният Хук размаха флага, за да сигнализира, че не е в състояние да стреля, и това бе забелязано незабавно от разтревожения Кейл върху паянтовата му кула. Той виждаше и много други импровизирани знамена да се развяват по Голанските възвишения. Не бяха уговорили знак за Лютата селитра, тъй като нямаше защо да го правят. Сега Лаконийците наближаваха бъчвите, а отлично премерените фитили вече догаряха.

Нов сигнал на Кейл и нов оглушителен рев на тръбите под него. Този път цялата изкупителска фронтова линия се приведе, обърна гръб на бъчвите и всеки войник се сви на топка. Лаконийците продължиха напред, преминавайки в бяг, както при Осемте Мъченици. Фитилите догоряха според предвижданията, Лаконийците пристигнаха, както се надяваше Кейл… и не се случи нищо. Мнозина стъпиха върху покритите с тънък слой пръст контейнери, но макар че усетиха промяна в земята под себе си, вече не можеха да спрат. После избухна един от зарядите — предпоследният откъм лаконийска страна. Беше предвидено да се взриви напред, но дървото е несигурен материал и силата на взрива избухна във всички посоки, убивайки почти толкова Изкупители отзад, колкото и настъпващи врагове.

Тази единствена експлозия накара потресените лаконийски редици да спрат. Нито един от тях не бе имал тъй чудовищно преживяване — самата земя да изригне в небето с оглушителен трясък, по-страшен от гръмотевица. Редиците потръпнаха, спряха и залитнаха назад като едно цяло стреснато създание. Клането, предизвикано от човешка ръка, е ужасно, особено ако гледаш отблизо как жестоко обезобразява плътта и костите. Представете си обаче какво е да видиш за пръв път подобен катаклизъм от ослепителен блясък и дим. След рева на армиите, устремени да се вкопчат една в друга, за миг настана внезапно и необятно мълчание, като че ръката на някакво зловещо божество бе омагьосала земята между тях. Те бяха свикнали да секат или мушкат жестоко, ала никога не бяха виждали човек да бъде разкъсан, смазан или стрит на прах за по-малко от миг.

Зяпнал и изумен от провала на бъчвите, Кейл изпадна в плен на страха и паниката. Но не само той — крал Стюарт-Кларк бе паднал от коня си, който ужасено се вдигна на задни крака при експлозията, както и конете на няколко от вестоносците около него. Подплашените коне се втурнаха във всички посоки, страховитата атака напълно спря и безценният устрем по цялата верига с дължина над километър беше загубен. Всички командири бяха паднали от седлата като краля, или напразно се мъчеха да овладеят конете си. Кейл, ужасѐн от провала с бъчвите, получи няколко мига, за да овладее разпокъсаните си мисли.

Стрелците не му достигаха, но той ги бе изтеглил назад, за да обстрелва Лаконийците, след като бъдат ударени от всичките двайсет заряда, предполагайки, че някои няма да избухнат. Сега се спусна надолу по кулата, яхна коня, изкрещя на четиристотинте стрелци пред себе си да пуснат първия залп, и прати вестоносец при другите четиристотин, укрити на склона, със заповед да изчакат, докато Лаконийците се опитат да ударят отдясно. После, докато Лаконийците започваха да се подреждат за подновяване на атаката, той махна с ръка на Гил да поведе резервите според плана, за да подсили и бездруго много по-силния ляв фланг. Резервите, предимно оцелели бойци от Черните Корделии, бавно побягнаха наляво, а Кейл спря и осъзна, че в интервала между промяната на плановете и подновяването на битката не е имал представа какво да прави. Изчакай да видиш, изчакай да видиш. Но ужасът от бездействието, паниката от чувството, че трябва да остане на място, или да се върне обратно на кулата и да изчака — всичко това просто бе твърде силно, за да спре изведнъж. Той продължи да тича напред-назад покрай редиците може би двайсет секунди — цяла вечност — като изгубено и отчаяно дете, преди да се овладее и да спре. Както правеше някога в пристъпите на непоносима паника през дългите и горчиви нощи като дете, той захапа дълбоко дланта си под палеца и усети как вълната от болка започва да го успокоява. Спря, подиша дълбоко няколко секунди, после насочи коня обратно към кулата и след няколко минути пак се владееше, гледайки как битката се оформя и Лаконийците отново започват атаката.

Този път не атакуваха тичешком — просто напредваха и очакваха да се приближат. Това стана с най-мощните им бойци, срещу които стоеше сега основно подсиленият ляв фланг на Кейл. Но той нямаше толкова много хора, че да устои на по-силния фланг на Лаконийците и същевременно да осигури отбрана от шест до осем редици в центъра и отдясно. Затова прибягна до тисовите колове и куките. Това щеше да забави Лаконийците и да подсили отбраната. След като Лаконийците минеха през преградата, той бе обучил Изкупителите да отстъпват бавно и с бой, но да не влизат в решителна схватка. После четиристотинте стрелци от склона щяха да ударят Лаконийците изотзад, принуждавайки ги или да се обърнат, за да защитят гърбовете си, и така да нарушат ритъма на атаката, или да поемат по десет залпа в минута от най-добрите стрелци на света.

Отляво нямаше такива мерки. Лаконийското дясно крило наброяваше двайсет редици от техните най-силни и най-опитни бойци, но насреща им стояха почти петдесет реда Изкупители. Стига шлемовете да ги опазеха от смазващите удари на лаконийските мечове, и ужасната блъсканица на толкова много мъже да не доведеше до рухване на позициите, Кейл се надяваше да обърне натиска по десния фланг на Лаконийците и да ги изтласка назад и наляво, както те бяха сторили с Черните Корделии преди двайсет дни.

Дали всичко това щеше да донесе успех само по себе си, стана обект на спорове за месеци и години напред. Битката висеше на косъм, каза Кейл, докато разговаряше за победата си до късно през нощта с Хенри Мъглата.

— Ти беше напълно безполезен — каза му добродушно той. — Просто висеше тук заедно с онзи малоумник Хук… но без мъртвите кучета в потока едва ли щяхме да се справим.

Битката бе неописуемо грозна, както може да се очаква между бойци от едната страна, които просто не се страхуват да умрат, и такива от другата, които приемат смъртта просто като врата към вечния живот. Шест часа след бурното си начало тя приключи. Крал Стюарт-Кларк лежеше мъртъв заедно с осем хиляди от мъжете си, оцелелите отстъпваха с бой цели четири седмици и станаха легендарни със своята смелост и издръжливост. Не че тяхното оцеляване в крайна сметка помогна особено на Лаконийците. През този ден Томас Кейл промени историята завинаги само с три неща, които по онова време смяташе за по-маловажни от големите мортири и бъчвите със селитра за масово унищожение. Тия три неща бяха подсилените шлемове на мъртвите Матераци, интелигентната тактика и тежкото разстройство, предизвикано от гниещите животни в потока край лаконийския лагер, което бе изтощило, макар и съвсем малко, ужасната бронирана сила, срещу която трябваше да се сражава цял ден. И не можем да не признаем безумната храброст и самоотверженост на Изкупителите. През целия ден той сновеше напред-назад с десетимата си Покаятели, изгарящи от желание да умрат за него. Ту се изкачваше на кулата, ту трескаво слизаше долу, втурваше се към някой сектор от предната линия, заплашващ да се разпадне, и крещеше на онези, които нямаха видимост, накъде да нападат или да отстъпват. Най-често препускаше надясно и ужасените Покаятели го заслоняваха с телата си, като че от това зависеха безсмъртните им души, а той се мъчеше първо да удържи Лаконийците пред стената от тисови колове; после, когато преминаха, да организира плавно оттегляне, така че да останат там, където стрелците от възвишението да им нанасят най-тежки загуби. След това се върна към голямото меле вляво, където битката щеше да бъде спечелена или загубена; насърчаваше смъртоносната блъсканица, повдигаше падналите, викаше на други, където линиите на натиск отслабваха, да минат от другата страна и да притиснат. Сега страхът бе изчезнал и битката го увлече дотолкова, че нямаше време да се притеснява от факта, че отново е в стихията си, че не е нито гневен, нито печален, а обзет от неописуем възторг, и само от време на време някакво тихо гласче го призоваваше да прояви здрав разум. През целия ден той беше като муха или оса на прозорец, която бръмчи насам-натам, сякаш се опитва да намери отвор в стъклото. Да бъдеш начело: винаги, понякога, никога. Той се бе зарекъл винаги да предпочита последното, но днес нямаше тази възможност. Понякога трябваше да се хвърля срещу Лаконийците, когато разкъсваха редиците на Изкупителите, за да затвори пробива, сечейки врага като най-спокойния луд в лудницата. Удряше и отбиваше като машина, в каквато го бяха превърнали; неговите Покаятели и хората, които най-много мразеше на този свят, тичаха да умрат до него, сякаш за тях нямаше друга съдба. После Покаятелите сключваха обръч около него, той се оттегляше към коня и отново се качваше на кулата, като Бог в небесата, да гледа хаоса на собственото си творение. Сетне, колкото и да бе невероятно, стъклото поддаде пред натиска на осата, огъна се и се строши. Десният фланг на Лаконийците се огъна, усука се и накрая не просто се пречупи, а рухна. Войската е звяр, крепен от колективната сила — изчезне ли тя, изтощеният звяр се сгромолясва колкото под натиска на врага, толкова и под собствената си тежест. Това бе колективна смърт, а не въпрос на смелост или дори на сила, и след нея с битката беше свършено. Но индивидуалното клане продължаваше — сега звярът се разпадаше на части, разкъсваше се на отделни хора, самотни, слаби и лесни за убиване, там, където не успяваше да се преобрази в по-малък звяр и да избяга.

След победата дойде клането на Лаконийците — също тъй ужасно като онова, което бяха извършили срещу Изкупителите само преди няколко седмици. Какво да се каже? Жестокост, ужас, удар с хладно оръжие, кръв по земята. Той не можеше да ги спре, дори и да искаше. Остави на стотниците да спрат клането, ако успеят. Докато успеят, бяха останали само петстотин пленници и няколко хиляди бегълци в далечината. Самият Кейл имаше две неотложни задачи. Едната бе да уведоми чакащия Боско за победата, а другата — да насоли задника на Гуидо Хук в един яростен разговор, изпълнен с тъй чудовищни сквернословия, че стана легендарен почти колкото самата битка.

Кейл обаче не подозираше, че победата му е заменила една смъртна опасност с друга, над която той нямаше власт. Нежеланието на Боско да предприеме решителни действия в Шартр не бе породена от нерешителност, а от сложността на проблемите, пред които беше изправен. Той трябваше не само да унищожи враговете си, и то час по-скоро, но също така да унищожи и мнозина свои приятели. Знаеше много добре, че голяма част от неговите съюзници са водени единствено от съвместната им омраза. Те не бяха страстни привърженици на мечтата му за пълно прочистване на света, по простата причина, че не знаеха в какво вярва и биха били ужасени, ако можеха да узнаят. Той бе сглобил една грозна и шарена коалиция на богословски противоречия, много от тях напълно несъвместими, лични вражди, религиозни вражди и егоистични бунтари, усещащи ясно, че промяната се носи във въздуха, но твърде хитри, за да рискуват да бъдат хванати откъм губещата страна. Най-опасни от всички бяха онези, които също като Боско твърдо вярваха във видението за един чисто нов свят и се смятаха за не по-малко важни от него в пречистването на стария. На първо място сред тези опасни партньори стоеше Изкупител Пол Мосби — отдавнашен пазител на парите, които крепяха тази смес от безумни мечтатели и обикновени съюзници. Тъй като щедро раздаваше влияние и благосклонност, мнозина му бяха задължени и знаеха, че някой ден трябва да изплатят дълга си. Преди година Мосби придоби още по-голяма власт в Шартр, като арестува светкавично група заговорници Антагонисти, които бяха опожарили Базиликата на Милосърдието и Състраданието в сърцето на стария град, отстъпваща по значимост и святост само на огромния Купол на Светото учение. Изгубил надежда да дочака истинска конспирация, Мосби сам организира пожара и арестува четирима предварително набелязани братя с данни за умствени заболявания, чието състояние бе грижливо подсилено чрез прилагането на приспивателни лекарства. Те бяха набързо екзекутирани, и като награда Мосби получи правото да прилага на практика „упълномощаващия“ Акт, наречен така, защото го упълномощаваше да задържа под стража до четирийсет дни, когото пожелае, без да предяви обвинение. Рядко му трябваше толкова време, за да открие нещо, което да оправдае ареста. Някои от тях биваха освободени — както защото това създаваше усещане за справедливост, така и защото вече бяха белязани веднъж завинаги и знаеха много добре какво ги чака, ако не му сътрудничат в бъдеще.

Но Мосби започна да се наслаждава на нарасналата си власт, която вече прилагаше в почти най-чистата й форма. Той арестуваше и заплашваше Изкупители, които Боско не искаше да бъдат арестувани или заплашвани. Започна да спори с Боско и да налага собствените си идеи за обновената изкупителска вяра. Нещо повече — възразяваше му не само на четири очи, но и пред публика, за да изтъкне собствената си значимост и да покаже на новите вярващи, че не е някакъв си покорен слуга. И най-лошото — Боско бе чул, че той оспорва божествения произход на Кейл. Всъщност това беше само шега в смисъл, че момчето може наистина да е въплътеният гняв Господен, но никак не му личи. Както често се случва в живота, небрежната подигравка оказа върху Боско същия, или дори по-жесток ефект, отколкото цяла грижливо подготвена реч. От този момент съдбата на Мосби и неговото обкръжение беше решена. Но не и неминуема. Боско щеше да се изправи срещу две мощни групировки, всяка от които не бе сигурно дали може да унищожи поотделно, камо ли заедно в рамките на няколко часа. Той имаше едно огромно предимство: пълната неочакваност и потресаващата оригиналност на онова, което възнамеряваше да направи.

Малко битки са наистина решаващи. Дори онази на Голанските възвишения, която сякаш напълно отговаряше на това понятие, зависеше за трайния си резултат от събитията, които протекоха в Шартр веднага след победата над Лаконийците. Най-напред Боско свика Конгрес на Братствата на Вечното Преклонение, уж за да се помолят за спасение от Лаконийците. Ако Кейл загубеше, молитвите нямаше да им помогнат. Ако спечелеше, резултатът щеше да бъде напълно противоположен на молбите им.

След като чу за поражението на Лаконийците, Боско имаше своя битка за водене. Участниците в Конгреса, който включваше повечето от поддръжниците на Боско, били те надеждни или не, бяха изолирани в Дома за срещи от неговия религиозен пазител — Изкупител Франсис Халдера. Като високопоставен член на Братствата, той се оказа извънредно полезен през годините, когато Боско се опитваше да събере поддръжници в Шартр от своята далечна база в Светилището. Халдера притежаваше ненадминат талант в задкулисните сделки — мазен, когато трябват ласкателства, и безмилостен, когато изнудването е най-полезно. Но така или иначе, идваше времето, когато тези качества вече нямаше да бъдат потребни — пълната липса на вяра и смелост у този човек стана централна част от деликатно балансирания план на Боско. Преди началото на молитвите изолираха Халдера в отделна стая и го успокоиха със сладкодумни лъжи. След новината за победата на Кейл му представиха доказателства, че е пребил четирима послушници и ограбил един, което бе вярно, и че е разпространявал антагонистката ерес сред мнозина други, което бе чиста измислица. Дадоха му да разбере, че заради престъпленията си, били те истински или фалшиви, ще бъде изпечен на бавен огън — но ако си признае и окаже съдействие, ще се отърве само с изгнание. Нищо чудно, че той веднага се съгласи да разобличи както себе си, така и всеки друг, когото му посочат. Дадоха му писмен текст и двайсет минути, за да го научи наизуст, докато нищо неподозиращите Братства се молеха за победа, която вече беше спечелена.

Докато подготвяше гибелта на приятелите си, които лесно можеше да събере на едно място, Боско трябваше в същото време да пристъпи към премахване на своите врагове, разпръснати из целия град, и да приключи с всичко това приблизително по едно и също време. Изключително важно бе да не допусне в града новината за победата на Кейл колкото се може по-дълго. Вестта за подобно епично избавление би породила ликуване и хаос, а шансовете за унищожаване на неговите противници зависеха до голяма степен от това дали ще са там, където трябва да бъдат.

Когато ужасеният и объркан Халдера се изкачи по стъпалата на едната от двете големи каменни катедри пред Конгреса под зоркия поглед на Боско, който вече стоеше върху другата, на трийсет метра от нея, първите убийства вече бяха на път да започнат в метоха. Докато Изкупител Льов и двама негови събратя, който просто имаха нещастието да бъдат в компанията му, се молеха за победа, четирима от убийците на Гил се приближиха до тях и ги намушкаха по шест-седем пъти. Други жертви не бяха тъй лесно достъпни. Знаменосецът на Хаселитите излезе на улицата след половинчасово съвещание и от близкия прозорец го порази арбалетна стрела с такава сила, че според очевидци минала през тялото му и наранила монаха-телохранител зад него. Тази неправдоподобна история всъщност беше напълно вярна, тъй като убийците на Гил предпочитаха свръхмощния арбалет, наречен „касапина“, защото улучените от него почти винаги падаха като ударени с касапски чук. Оръжието обаче имаше един недостатък — тетивата му беше тъй силно обтегната, че понякога при освобождаване на спусъка цялото устройство се разпадаше експлозивно, като от взрив на Люта селитра. Точно така оцеля Изкупител Бреда, командир на папската охрана от ордена на Бегардите. По-привикнал с идеята за атентати, отколкото повечето набелязани жертви, той осъзна смисъла на оглушителния звън от разпадането на арбалета в ръцете на пратения за него убиец и веднага се втурна към най-близкия изход. Там обаче късметът и здравият разум му изневериха. Най-близкият път за бягство се оказа задънената уличка Жан Ру, и непознаването на територията му коства живота. Веднага щом осъзна, че е попаднал в задънена улица, той побягна обратно, но на пътя му се изпречи убиецът с дълбока кървяща рана на челото, причинена от избухването на арбалета. Потресен от неуспеха, той беше готов да пожертва живота си, за да изпълни задачата. Саможертвата наистина се състоя, когато охраната на Бреда най-сетне дотича да го спаси, но едва след като убиецът му отсече ръката до китката и го намушка в белия дроб.

Други убийства с арбалетни стрели се оказаха по-успешни: Пирен умря на Рю дьо Шатодюн заедно с Харди и Неш; Падре Пийт — в Голямата аудитория; Изкупител Оливър „Любящия“ — наречен така заради необичайната му нежност — в жилището си на Рю дьо Реверди, с особено точен изстрел. Той бе даден от прозореца на стая, отдалечена на петдесет метра, мина през прозореца на свещеника и го улучи в гърдите, докато минаваше оттам за пръв път през този ден. Но майсторите-убийци винаги са в недостиг, също като добрите резбари или водопроводчици. При тези изключителни изисквания към убийствените умения на неговото тайно братство, Гил бе принуден да разчита първо на майсторите, после на кадърните и накрая — на когото му падне. За последните взе решение да си вършат работата отблизо с оръжия, изискващи по-малко изтънченост и опит. Постигната бе задоволителна поредица от успехи с нож, къс меч и малка мотика — но не липсваха и неизбежни провали, макар и по-малко, отколкото бе очаквал. На няколко пъти намушкаха погрешния Изкупител, или охраната се оказа по-бдителна от очакваното, или пък самият убиец — по-некадърен. Но за двете основни цели — Гант и Парси, Гил, разбира се, отдели най-добрите — тоест Джонатон Бригейд и самия себе си. Кой от тях свърши по-добра работа, зависи от предпочитанията ви към находчивост и бърза мисъл, или огромно умение в боравенето с оръжия и изключване на всяка случайност.

Проблемът с убийството на Гант и Парси не беше в тяхната подозрителност (в края на краищата, убийственият план на Боско беше невъобразим), а в това, че високомерието и грандоманията им напълно ги изолираха от всякакъв ежедневен контакт. Те се движеха от Светия дворец до базиликата-светилище и обратно само с карети, в които влизаха и излизаха пред погледите на простолюдието и обикновените Изкупители като съзнателен начин за издигане на статута си. Фактът, че са непристъпни от суета, а не от страх, не беше кой знае каква утеха, когато трябваше да ги убият.

Бригейд бе разработил плана си — но като истински художник, който е създал добра, ала не и велика творба, той знаеше, че замисълът му е посредствен. Той обичаше скромността, аскетизма, малкото движещи се части — най-вече, защото така намаляваше шансът нещо да се обърка, но и защото това съответстваше на предпочитанията му към простотата. Единственият симпатизант на Боско в Светата необичайност, както се наричаше дворецът на Гант, му помогна да намери коридора, по който Гант влизаше в параклиса си, за да се моли по пладне. Вратата към коридора беше висока само метър и половина — досадна измислица на смирения му предшественик, целяща да принуди всички влизащи да се поклонят кротко, преди да прекрачат в параклиса. Бригейд планираше след влизането на Гант да залости вратата, да го убие и да избяга. Замисълът изглеждаше прост, но не беше. Гант не винаги ходеше там за обедната молитва — тъй като често страдаше от сутрешни главоболия, той понякога, макар и рядко, се оттегляше в затъмнената стая за отдих. Не беше далече от ума, че в ден с такова огромно напрежение може да го сполети пристъп на мигрена. А имаше и проблем със самото бягство — параклисът се намираше точно в средата на огромния комплекс на Светата необичайност. И последната слабост се криеше във факта, че за влизането и излизането Бригейд трябваше да разчита на хладнокръвието и надеждността на предателя. Всичко това го разтревожи дотолкова, че той избра още по-опасната стратегия да влезе в двореца и да потърси друга възможност. Промяната на планове в последната минута бе нещо, което категорично избягваше досега, но днес не можеше да се отърси от чувството на безпокойство. Първоначалният план изглеждаше осъществим, но той надушваше провала. През първите си десет години като свещен убиец Бригейд се бе научил да не слуша инстинкта. Сега, след двайсет и пет, отново започваше да го цени. Може би просто старея, помисли си той.

Междувременно на Конгреса на Братствата присъстващите се чувстваха ако не притеснени, то със сигурност озадачени от събраното множество. Боско бе положил многогодишен труд за изграждането на тази група, но също толкова труд трябваше, за да опази в тайна нейната численост и имената на повечето участници. Мнозина от присъстващите в никакъв случай не бяха естествени съюзници; някои вярваха, че участват в съвсем различен заговор, или изобщо не подозираха за конспирацията. Тези различия трябваше да се премахнат — но не чрез споразумение. Както умерените реформисти, които биха изпаднали в ужас пред цялостния план на Боско, така и досадните фанатици, които имаха други амбиции за спасение, трябваше да бъдат решително отстранени този следобед.

Изправен на една от големите катедри пред Конгреса, Халдера гледаше Боско като малко момче, което ужасно е ядосало майка си. Не трепереше, но изглеждаше, че цял се тресе — дотолкова бе пребледняло лицето му от потресението. И също като страховита и злопаметна майка, която вече не обича и не закриля детето си, Боско нетърпеливо даде знак на Халдера да почва. Незабавно сред всички присъстващи плъзна зловеща тревога, както смехът обзема изведнъж многолюдна публика, събрана да се забавлява с някой фокусник и неговото дресирано куче. Халдера призна за ужасните си грехове, свързани с антагонистката ерес, и думите изглеждаха също тъй бледи като самия него. Призна също, че за свой непоносим срам е заговорничил с други хора. („Не споменавай бройката“, бе наредил Боско. „Искам всички да се изправят на нокти — искам да почувстват вятъра от крилете на Ангела на смъртта, докато отминава над тях. Или не отминава.“)

Хвърляйки непрестанно боязливи погледи към Боско, който сега изглеждаше дълбоко натъжен, предаден и дори готов да се просълзи, Халдера със запъване изреди имената на онези, чиито сетни дихания вече можеха да се преброят на пръсти: Верт, Стоун, Дебо, Харууд, Джоунс, Портър, Масон, Финистеър. При всяко име посоченият пребледняваше като платно. Повечето се изправяха от столовете си без възражения, сякаш покорството можеше да ги спаси от ужасната участ. По-щастливите им съседи се отдръпваха от техния допир, като че съдбата им можеше да бъде заразна. Щом човекът излезеше на пътеката, религиозната полиция безмилостно го извеждаше през задната врата. И още преди да е изчезнал, отекваше ново име. После пак и пак — смаяно покорство, от време на време приглушени възражения. „Не, не и той. Ние познаваме Фредерик Тавърнър, и той не е предател.“ „Моите извинения, Изкупители. Моля, седнете.“ Осъденият и незабавно помилван Тавърнър преживя такъв шок, че никога не се възстанови напълно. Останалите присъстващи бяха потресени от грешката и от мисълта какво може да означава това за тях.

В една голяма стая на около петдесет метра оттам задържаните бяха събрани, а после отведени в по-малка стая, където ги събличаха голи до кръста. Бързица беше доведен от Светилището, за да контролира големия брой наложителни екзекуции. Но те бяха твърде много за сам човек, и затова му назначиха многобройни помощници. Докачлив както винаги при всяко накърняване на неговото рядко изкуство, Бързица се оплака, че тия хора не могат да притежават необходимите умения.

— Те опорочават моето тайнство — заяви той на Гил с егоизма на всеки гений.

Не тъй суетен спрямо таланта си, Джонатон Бригейд се вълнуваше от вдъхновението на своя нов план, като всеки автор, разтърсен от провал в изкуството си, който намира внезапно откровение или знак за пътя към изхода от объркващия лабиринт на посредствеността. Като син на майстор-зидар, Бригейд нямаше как да не забележи с неодобрение едно триетажно скеле, натоварено с тухли за работа и изоставено от строителите, защото им бяха заръчали да отидат да се молят за победа. След като часове наред бяха пренасяли тухли нагоре, работниците се оказаха изправени пред проблем: дали да изгубят поне още час, за да ги свалят пак на земята и да пропуснат призива за молитва, или да поемат незначителен риск и да ги оставят на място. Те с право прецениха, че тухлите са добре подредени и скелето ще издържи — как можеха да предвидят появата на злодей като Джонатон Бригейд? Как да се досетят, че този нечакан злодей ще знае как да разхлаби скобите на скелето и къде точно да върже въжето, така че, когато Гант и петима от неговите свети братя минат на път към параклиса, едно яко дръпване да стовари над тях цял тон тухли? Прост и ефектен план, а отгоре на всичко мястото се намираше близо до външната стена, където изграждането на нови пристройки към кухнята щеше да улесни бягството на Бригейд. Идеално, ако не се брои завръщането на строителите, чиито майстор ги беше видял да си тръгват и настоя да се върнат и да свалят каменните блокове от скелето. Бригейд, чийто темперамент го караше винаги да гледа нещата откъм добрата страна, реши да приеме това като знак, че небесата го съветват да намери друг начин, и усърдно се зае с търсене.

Гил от своя страна бе планирал убийството на Парси, вземайки предвид всяка случайност. Напоследък ставаше все по-трудно човек да види Парси. През последните години някогашното му безпокойство от откритите пространства бе прераснало едва ли не в истински страх. Дори при аудиенциите си в папския дворец използваше подземен тунел. Излизаше на светло само за двайсет минути дневно, през които се разхождаше под колонадите на двора, открити само откъм едната страна, и четеше от молитвеника си поученията на апостолите („изпепели желанието в мен, Господи, преобрази душата ми“, и тъй нататък). Информацията за движението му беше оскъдна. Но Гил бе чул случайно да се споменава за един от всекидневните ритуали на Парси, и като се изкачи на кулата Карфакс, след дълго чакане видя всичко със собствените си очи. Времето на всекидневната му молитвена разходка винаги беше едно и също; маршрутът и скоростта на походката — постоянни. Само част от свещената градина беше оградена; за жалост, единствената част, която Гил можеше да вижда от тайната си наблюдателница в кулата Карфакс, бе покрита отгоре и хвърляше плътна сянка над Парси, оставяйки видими само краката му и долната част на расото. С други думи, нямаше начин убийството да стане с изстрел от кулата. Но Парси се движеше бавно, с почти постоянен ритъм, а Гил знаеше, че макар да не се вижда от кулата, в другия край на градината той излиза на открито за цели двайсет секунди. Сега той дебнеше в наблюдателницата си не за да изпробва сам смъртоносния изстрел, а за да измери разходката и да пресметне кога Парси ще е на открито, но извън погледа му. Точно в пресметнатия момент Гил подаде сигнал на група от четирийсет стрелци, които чакаха в един двор на триста метра оттам, да пуснат стрелите си по висока дъга над стената на двора, после над две улици и надолу към края на колонадата, където Парси стоеше на открито и се молеше да бъде наказан за греховете си — нещо, в което Гил от все сърце се надяваше да му помогне.

Оказа се, че е имало свидетел на станалото, и Гил го спаси от екзекуция, защото бе любопитен да узнае в пълни подробности какво се е случило с Парси.

Гил ахна неволно, виждайки как залпът на стрелците се понесе по красива и страховита дъга към невидимия мърморещ свещеник. Чу мелодичното свистене на стрелите, устремени към целта, после смес от пукот, звън и глухи удари, когато улучиха стената, земята или човека. Изчисленията му се оказаха правилни — но на косъм от грешката. Парси бе ударен само от трите най-крайни стрели на облака — една в крака, друга в слабините и трета — в корема. Докато се готвеше да избяга от кулата, Гил чу изненадан вик и писък на болка. Но болката можеше да е причинена от всякаква рана. Той се успокои едва четири часа по-късно, след като спаси и изслуша очевидеца — млад монах, който седял под колонадата, докато господарят му си четял молитвите.

На четиристотин метра оттам раздразненият Мосби, непривикнал да го държат в неведение и готов да напомни най-гневно на Боско с кого си има работа, чакаше в една стая, приспособена от Боско за тайна тъмница. Стаята беше малка, с високо прозорче, така че никой да не може да погледне навън, и разположена колкото се може по-далече от арестите и клането. Мосби любезно помоли един слуга да му донесе питие (той смяташе грубостта към слугите за признак на простащина) и Бързица дойде с кана, за да изпълни молбата му. После въведоха някого, който приличаше на Боско, и Мосби вдигна глава.

— Аз трябва…

Но какво трябва, остана завинаги неизвестно, защото Бързица го хвана за косата и му преряза гърлото.

Междувременно Джонатон Бригейд започваше да усеща, че е крайно време да престане да търси някакво идеално място за убийството, и все пак беше сигурен, че ако погледне още мъничко по-нататък, непременно ще го намери. През цялото време един тих глас (със сигурност не на съвестта му) го приканваше да се върне към първоначалния план, колкото и да беше незадоволителен и рискован. По-добре нещо, отколкото нищо. Така ще се погубиш. Спри. Но не можеше — непрекъснато му се струваше, че отговорът го чака само след няколко крачки. А после една врата се отвори пред него и той се озова лице в лице с Изкупител Гант, следван от шестима свещеници. Двамата се спогледаха и Гант се опита да разбере откъде го познава, но не успя. В главата на Бригейд за секунда се възцари пустота, но всяка клетка на тялото му излъчваше инстинктите на убиец. Той лекичко пристъпи напред, така че Гант трябваше да остане на прага, блокирайки свещениците зад себе си. После му хрумна идея — злонамерено казаната истина е по-страшна от всички лъжи.

— Господарю Изкупител — каза Бригейд, — дебне ви наемен убиец. Елате с мен. — Той внимателно го хвана за ръка и се усмихна на свещениците. — Моля, изчакайте тук, докато Изкупител Гант ви повика. Защитавайте тази врата с цената на живота си.

После затвори вратата, сграбчи Гант за лакътя и тичешком го поведе надолу по стълбището, докато стигнаха на просторна площадка, където Бригейд сграбчи Гант за раменете, тласна протестиращия Изкупител още по-бързо напред и го изхвърли през големия прозорец, чийто стъкла се пръснаха на хиляди парчета, а великият църковник полетя с писък навън и намери смъртта си на калдъръма петнайсет метра по-долу. Бригейд метна кратък поглед към него и побягна надолу по стълбището, крещейки: „Пожар! Пожар!“

Това бе знаменитата Първа Дефенестрация в Светата необичайност. Втората е съвсем друга история.

Какъв ден!

Величав, зъл, ужасен, трагичен, жесток — никоя дума, или дори цял списък от думи, не може да отрази ужасите и бруталната драма на погубените съдби и спечелените империи. Налагаше се да бъдат екзекутирани по-малко от хиляда и петстотин Изкупители, но всичко трябваше да се извърши бързо, а това бе трудно дори за човек, надарен с тъй богат опит като Бързица, или с неохотната решимост на Гил. Първокласните палачи са също тъй редки, както първокласните готвачи, оръжейници или каменоделци, а масовите екзекуции в действителност се случват изключително рядко. В края на краищата, освен за сплашване на противника, като например клането в Маунт Нюджънт, което изпрати тъй ясно послание към Матераците, или при особени обстоятелства, като смъртта на грижливо подбраните от Боско Изкупители в Дома със специално предназначение, каква потребност имаше от подобно нещо? Истинският смисъл на екзекуцията е или да се отстрани тихомълком дадена личност, или да бъде извършена екстравагантно и публично за назидание. Ако в първия вариант може и да не се бърза, то при втория е необходимо да се сътвори нещо зрелищно и силно индивидуално. Убийството на хиляда и петстотин мъже, които не са изтощени от дълги месеци на глад, студ и мрак, е трудна работа. Бързица нямаше асистенти за толкова много убийства, защото просто не му бяха потребни. Така че двамата с Гил бяха изправени пред адски трудна задача.

— Клал ли си някога прасе? — попита Бързица.

— Не.

— Когато бях момче във фермата на баща ми — мрачно изтъкна Бързица — той казваше, че трябват две години, за да научиш някого да коли прасе. А човек се убива много по-трудно.

— Доведох ти опитни мъже. Те знаят защо е необходимо.

Бързица изсумтя с раздразнението на човек, свикнал да подценяват великия му талант.

— Това не е… ама съвсем не е като да убиеш човек в битка, или докато бягаш от битка — то си има свои собствени тънкости и причини, свои похвати и техники. На малцина е дадено умението да убиват хладнокръвно и постоянно, без да се увлекат и да посегнат на околните. Но ти сигурно не ми вярваш.

— Ти си по-убедителен, отколкото предполагаш, Изкупителю — каза Гил. — Но съм сигурен, че под твоето ръководство ще се справим.

— Сигурен, значи?

И наистина се справиха, колкото и зловещо да беше. Първо Гил увери затворниците, събрани в шест зали по двеста-триста във всяка, че няма от какво да се страхуват, ако не са замесени в днешното въстание на заговорниците Антагонисти. За съжаление обаче е необходимо да бъдат разпитани всички те, за да се разобличат малцината съзаклятници. Както сами разбират, налага се да минат през такъв разпит, след който ще бъдат освободени. Несъмнено разбират, добави той, и че трябва да им завържат ръцете и краката — но това ще бъде направено деликатно поради големия брой невинни сред тях. Помоли ги за съдействие в това тежко изпитание на вярата. За да демонстрира своята искреност, Гил позволи да вържат ръцете му хлабаво зад гърба. После кротко излезе от залата. Успокоените арестанти позволиха да бъдат вързани и изведени на групи по десетима. Първите групи бяха отведени в най-близкия двор, където Бързица и четиримата му помощници ги поваляха на колене и им прерязваха гърлата като демонстрация за неколцина наблюдатели, подбрани от Гил.

Първоначално мрачните предсказания на Бързица се сбъднаха и само фактът, че Гил тъй умело подготви жертвите, както и това, че бяха старателно вързани, предотврати провала, когато неопитните палачи установиха, че смъртоносното прерязване на гърлото изисква повече точност и сръчност, отколкото бяха свикнали да проявяват на бойното поле. Бързица спаси положението с проста импровизация — той използва парче въглен, за да очертае линия по гърлата на жертвите, малко преди да бъдат изведени, така че все по-изнервените палачи да имат по какво да се водят. И все пак задачата си остана грозна дори за мъжете, свикнали с много грозни неща. Но както цитира след края мрачният и самодоволен Бързица (а кой знаеше по-добре от него?) — дори и най-страшното мъченичество трябва да мине по реда си.

До вечерта жестоката жътва на заговора приключи, и въпреки всички грешки и глупости страховитият риск на Боско завърши в негова полза, тъй че дори и този кротък луд се изуми от успеха. Но кулминацията все още предстоеше. След като градът бе превзет с много повече успехи, отколкото провали, няколко бягства и няколко сбъркани жертви, новината за великата победа на Кейл бе разгласена пред уплашеното и объркано население, изнервено до краен предел от ужасните събития на деня. Вестта за победата придаде тежест на твърденията, че тайни агенти на Антагонистите, дълбоко внедрени в града, се вдигнали на бунт и били победени на ужасна цена — живота на стотици известни мъже и свети отци. Всичко звучеше логично и всяко друго обяснение би било далеч по-неправдоподобно. Преврат? Революция? Тук, в Шартр? А и вече бяха останали малцина готови да възразят. За по-малко от трийсет и шест часа самите Изкупители изтърпяха своето изкупление, и според Боско светът се насочи към най-великото и последно пречистване.

Към края на вечерта папа Бенто се оттегли да спи, знаейки за истинската същност на събитията през този ден точно толкова, колкото и монахините-отшелнички, зазидани в обители без врати в покрайнините на града. Боско най-сетне имаше възможност да спре и да се нахрани в самия дворец заедно с Гил. И двамата бяха изтощени по начин, който не бяха смятали за възможен. Не говореха много.

— Ти свърши мъжка работа днес — каза Боско накрая. — И велико Божие дело.

— И можех да свърша повече — отговори Гил, но съвсем тихо, като че едва имаше сили да говори.

— Как така?

Гил го погледна, сякаш в главата му се въртеше нещо чудовищно, което е по-добре да не се изрича.

— Искам да говоря свободно.

— Винаги можеш да говориш свободно с мен. Днес повече от всякога.

— Искам да говоря за нещо, което не бива да се казва.

— Трябва наистина да е много страшно, щом толкова го усукваш.

— Добре. Вършил съм за вас ужасни неща. Днес газих до колене в кръвта на добри хора. Вече ще спя по различен начин, докато съм жив.

— Никой не би отрекъл, че ти рискува душата си.

— Да, точно така. Душата ми. Но след като я рискувах до самите порти на ада, не искам да съм поел напразно такъв ужасен риск.

— Аз поех същия риск.

— Наистина ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се осмелите, вие може да станете Божи глас на Земята. Каквото и да сторите на света, ще е пратено от небесата. И все пак сегашният Божи наместник спи само на десетина стаи от тук, мънка насън във възглавницата си и сънува летен дъждец и топло мляко.

— И какво от това? Той е папата.

— Това слабоумно създание е в ръката ви. Позволете ми да стисна пръсти вместо вас.

Кой знае какви мисли тътнеха в необикновения ум на Боско, как се смесваха деликатното и чудовищното. Той дълго мълча.

— Трябваше просто да го направиш — каза накрая той, — и да си мълчиш. Съжалявам, че се раздрънка и провали едно действие, което бих сметнал за добро, ако бе станало без моя заръка. А сега трябва да спя.

Той излезе от стаята и тихо затвори вратата. Гил си наля голяма чаша сладко шери.

— И ето че без съмнение — изрече той на висок глас в празната стая — бях възнаграден да застана начело на най-горещата битка като хетееца Урия.

После отпи дълга глътка от гнусното вино и тихо запя:

Но, както всички знаем, бедите никога не свършват.