Петата погибел

19.

— Защо не напредват?

Боско искаше да чуе какво има да каже Кейл за странното бездействие на Лаконийците и същевременно да се увери, че Кейл осъзнава колко неразбираемо е това.

Без да вдига очи към Боско, Кейл продължи да разглежда шестте шлема, закрепени върху дървените глави.

— Очакваш ли да разбереш? — попита той.

— Не очаквам.

— Тогава защо си блъскаш главата?

— Станал си много нагъл.

Този път Кейл го погледна.

— Греша ли?

Боско се усмихна, и както винаги усмивката не беше приятна.

— Не. Не грешиш.

Главният ковач, когото чакаха, дойде и Кейл му показа резервния шлем.

— Какво мислиш? — попита Кейл.

— Добра изработка и добра стомана, но този тук е ръждясал зле, бих казал. Не бих искал да защитава главата ми. Може ли да погледна другите?

— Когато приключа с тях. Отдръпни се.

И Кейл стовари върху всеки от шестте шлема на Матераците поредица яростни удари с крив лаконийски меч.

— Помогни ми да ги сваля — каза той на ковача, след като свърши.

Три бяха издържали, един беше повреден, а два бяха пробити.

— До утре трябва да получим около две хиляди такива.

— В същото състояние?

— Вероятно. Не съм сигурен. — Той посочи пробитите шлемове. — Можеш ли да ги поправиш — да завариш отгоре желязна плоча?

Ковачът ги огледа внимателно.

— Господарю, мисля, че ще мога някак да ги укрепя. С колко време разполагам?

— Не знам. Поне два дни, може би и повече. Поправи ги, колкото се може по-бързо. Събери всички ковачи, които успееш да намериш. Първата партида ще бъде тук днес следобед. Интендантът има заповед да ти осигурява всичко необходимо. Ако има проблеми, идвай направо при мен. Не разговаряй с никой друг. Разбра ли?

Ковачът погледна Боско. Кейл понечи да се изкаже по-ясно, но премълча. Боско кимна.

— Да, господарю.

След като ковачът излезе, Боско не се удържа и попита:

— Защо ти трябват кучета?

— Когато бях в степите, народните бойци винаги оставяха мъртви животни в резервоарите за вода, за да ни усложняват живота. Ако имаше извори, правеха същото с тях.

— Разбирам.

— Не, не разбираш — каза Кейл. — При застоялата вода няма как да се скрие фактът, че е отровена, защото мирише. Лаконийците вземат вода от потока, който минава край лагера им. Кучетата ще бъдат хвърлени нагоре по течението, та Лаконийците да не надушат нищо.

— Ако водата е течаща, отровата ще се разреди.

— Да.

— На Силбъри Хил всички Изкупители имаха дрисък и все пак победиха.

— Да.

— Знаеш ли, че отравянето на вода е смъртен грях?

— Значи съм късметлия, че нямам душа.

Дванайсетте мъртви кучета бяха заменени с осем свински трупа и кутия умрели гълъби, всичките ужасно изгнили и грижливо заложени от Хенри Мъглата и двайсет Покаятели колкото се може по-близо до лаконийския лагер. Можете да си представите колко приятна задача беше да газят посред нощ в ледената вода и да мъкнат разложеното месо.

Минаха четири дни, а Лаконийците все още не се раздвижваха. Състоянието на шлемовете, докарани от Хенри Мъглата, можеше да е по-добро, можеше и да е по-лошо, но ковачите бяха на път да постигнат първата цел на Кейл — две хиляди укрепени шлема.

— Сега ще обсъдиш ли тактиката си с мен?

Кейл бе леко объркан от хладния, но почтителен тон на Боско. Поколеба се дали да не отложи пак разговора — не защото не беше готов с тактиката, а просто за да го подразни. От друга страна, колкото и да мразеше Боско, той бе единственият човек освен Хенри Мъглата, който можеше правилно да оцени неговата гениалност. А и искаше да изпробва идеята срещу бившия си наставник и Принцепс. Именно Принцепс бе спечелил истинската победа сред кал и насилие в Силбъри, макар че Кейл планира кампанията. Той беше сигурен, че плановете му да унищожи Матераците в Силбъри щяха да успеят, независимо кой командва — но след като бяха превърнали цялата битка в такава чудовищна издънка, кой можеше да каже със сигурност? Вярно, и той самият допусна грешки в степта, но никой не е съвършен, а той се поучи от тях и от два месеца Народът се спотайваше в пущинаците, без да смее да гъкне. Срещу Лаконийците обаче не можеше да си позволи грешка. Трябваше да изпробва идеите си, но само срещу хора, които уважаваше. А с изключение на Хенри Мъглата той мразеше всички хора, които уважаваше.

И тъй, готов да изслуша критиката, но и твърде доволен от себе си, Кейл разгъна картата с плановете си да победи най-мощната армия, която Лаконийците някога бяха извеждали на бойното поле и чиито нищожни загуби при подобни обстоятелства бяха безпрецедентни.

— Лаконийците се движат по-леко и бързо от всички войници, които някога съм виждал. От могилата видях как те подсилиха десния фланг на атаката си само две минути, преди да ударят — това е мястото, където разбиват противника. Те разполагат най-добрите си хора отдясно, после светкавично придвижват подкрепления от центъра и стават два пъти по-силни там, където и бездруго имат надмощие.

— И какво? — попита Боско.

— Трябва да удвоим силите си отляво.

— Толкова ли е просто? — обади се Принцепс.

— Не, не е толкова просто. — Кейл нямаше нищо против добрите въпроси, стига да имаше отговор. — Натъпчем ли там много редици без подготовка, те просто се превръщат в тълпа — бутат се, блъскат се и падат едни върху други. Карам ги да тренират действия в плътен строй по дванайсет часа на ден. Колкото повече Лаконийците забавят атаката, толкова по-добри ще станем.

— И шлемовете.

— Те стигат само за четири редици отдясно и по две на останалите позиции.

— Няма ли начин да доставим повече?

— Не. Повечето от тях са ръждясвали на открито. Тези, които спасихме, бяха заровени дълбоко в купчината. Голямо прахосничество е било да ги зарежат така.

Последва мълчание, което достави удоволствие на Кейл, но не и на Боско и Принцепс, макар че вината едва ли бе тяхна.

— Така или иначе, ако Лаконийците пробият повече от четири редици по десния фланг, едва ли имаме някакви шансове. Загубихме толкова лесно Битката на Осемте мъченици, защото покойният Ван Оуен, Бог да се смили над душата му, беше така любезен да планира изцяло в тяхна полза.

— А ти няма да го направиш? — попита Принцепс.

— Няма. Ако продължат без да атакуват височините, тук има точка, където ще се опитам да се бия.

Той сложи пръст върху картата.

— Изглежда ми равно като Осемте мъченици — каза Принцепс.

— Но не е. Забелязах, когато минах оттам, а после прекосих мястото с кон още пет-шест пъти. Нанагорнището тук, насред равнината, е много полегато, но заблуждава. То е по-скоро като хълм, макар да не му личи, и прерязва равнината на две. Не можеш да поведеш армията в разгърнат строй, както при Осемте мъченици — трябва да тръгнеш в едната посока, или в другата. Аз изграждам на този склон дървено укрепление за стрелците — Лаконийците няма да стигнат до точката на сблъсък, без да загубят двойно повече убити и ранени, отколкото преди. И мисля, че мога допълнително да им усложня живота. Тук е склонът на Голан — твърде стръмен и далечен за стрелците. Трябва да ви покажа.

Половин час по-късно те стояха в равнината пред лагера. Денят вече гаснеше.

Хук, разбира се, бе избръснал отвратителната червена брада и цялата си коса, но Боско го разпозна веднага.

— Това е Чесни Фанчър — представи го Кейл.

— Магистър Фанчър. — Боско леко се поклони, Принцепс мълчаливо кимна.

Проблемът при опитите да се предложат нови идеи на един Изкупител (а какво друго е доброто оръжие, освен добра идея, придобила смъртоносна плът?) беше там, че те ги посрещаха крайно неодобрително. Идеите идваха от мисленето, а мисленето бе нещо, с което човешките същества се справяха изключително зле. Но свети Августин Хипоски, най-близкото подобие на философ сред Изкупителите, бе казал веднъж: „Човешкият ум не е добре устроен за мислене. Също като ампутацията, то трябва да се извършва само от превъзходно обучени майстори, и то много рядко.“ Дори Боско и Принцепс, опасно независими умове в някои отношения, нямаше лесно да бъдат убедени.

С простодушното коравосърдечие на младежта Кейл искаше да използват живи свине при демонстрацията на мортирите на Хук. Хук обаче го убеди, че закрепването на човешки доспехи върху непокорните прасета е почти невъзможно и ще докара единствено неприятности. Кейл неохотно се съгласи. Но не и за втората демонстрация. За нея Кейл настоя да използват живи животни. Хук се утеши с мисълта, че колкото и грозна да е втората демонстрация, поне всичко ще свърши бързо.

Кейл показа на двамата Изкупители двата обекта, с което предизвика само подозрителност и недоумение от тяхна страна. Първият обект представляваше две редици от по осем мъртви прасета с прикрепени по тях части от брони на Матераците, където можеха да им паснат. Петдесет метра по-нататък беше вторият обект — кошара с дузина живи прасета, които грухтяха щастливо до три големи сандъка, плътно омотани с въже.

След като се оттеглиха зад двуметрова стена от дебели трупи на около сто метра от мъртвите свине, Хук взе дълъг прът с червен флаг на края и Изкупителите видяха как Кейл му даде знак да започне. Хук енергично размаха флага. За около трийсет секунди не се случи нищо; после във въздуха високо над прасетата се появи гъст облак и бързо падна към земята с поредица от по-тихи и по-силни плющящи звуци. Кейл поведе двамата свещеници обратно към прасетата и ги покани да проверят пораженията. На около трийсет квадратни метра земята беше гъсто осеяна с двайсетсантиметрови железни стрели от двете дузини мортири, разположени на около осемстотин метра разстояние по склона на Голан. От тези, които бяха улучили свинете, навън стърчаха не повече от един-два сантиметра. Но дори и там, където бяха улучили бронята, стрелите проникваха на дълбочина от осем до десет сантиметра.

— Можем да разположим петдесет такива мортири на тераси около средата на склона. От такава височина ще обстрелваме километър и половина от долината. Успея ли да принудя Лаконийците да заобиколят отляво, ще мога да ударя поне десния им фланг, а вероятно и центъра.

Изкупителите имаха въпроси, но не много. Трудно бе да не се впечатлят. На петдесет метра от тях живите прасета грухтяха бодро, сякаш бяха напълно съгласни.

— Трябва да се върнем — каза Кейл на двамата Изкупители.

Но този път Хук изглеждаше нервен и не дойде с тях, а се приближи до кошарата с прасетата, където един от Покаятелите на Кейл го чакаше със запалена факла. Зад стената от дървени трупи Кейл също бе нервен, но го прикриваше по-добре от Хук. След сигнала за започване Хук и Покаятелят се отдалечиха от кошарата, но последният спря след около трийсет метра, а Хук продължи и внезапно скочи в един дълбок ров. По негова команда Покаятелят пусна факлата на земята, хукна през полето, като че го гонеха демони, и хлътна в окопа до Хук. Около пет секунди по-късно в кошарата се разтвориха адските порти и около животните с чудовищен трясък зейна огромна огнена яма.

Дори Кейл, който знаеше какво да очаква, едва не изскочи от кожата си, но Боско и Принцепс бяха тъй потресени, че паднаха на земята не толкова от страх, колкото от неустоим физически импулс да се скрият от чудовищната стихия. Кейл тайно се наслаждаваше на тяхното унижение почти толкова, колкото на успешната касапница, която виждаше в кошарата на прасетата. Той им даде пет минути, за да се опомнят, после поведе ужасените мъже към Хук и Покаятеля, които стояха до кошарата и останките от неотдавнашните й обитатели. Както се надяваше Хук, всичко бе свършило бързо, но пораженията надхвърляха въображението на двамата свещеници. Те често бяха виждали зловещия резултат от екзекуциите, но при тях смъртта идваше бавно и мъчително — в края на краищата именно това беше целта. Сега виждаха пред себе си тези тела, малко по-големи от човешките, с обгорели крака и глави, с изхвръкнали вътрешности — знак за чудовищна, нечовешка сила. Това бе насилие от някакъв друг свят и те не можеха да го осмислят. Не биха били по-потресени, ако самият дявол бе долетял да разкъса свинете с голи ръце.

Въпреки това Кейл и Хук бяха изумени, когато един час по-късно все още пребледнелият от ужас Боско отказа да позволи на Кейл да използва това чудовищно изобретение срещу лаконийските наемници.

— Даваш ли си сметка — каза той — какво ще направи Курията, когато узнае за тези изригвания? Ще палнат такава клада на всеки един от нас, че ще стоплят задниците чак на ония в Мемфис. Имате ли представа двамата с този безумец какво сторихте днес?

— Това, което сторихме днес, Лорд Изкупителю — извика яростно Кейл, — е сигурен начин да победя една армия, която веднъж вече ви направи на кайма. А сторят ли го отново, могат да продължат чак до престола на Обесения Изкупител в Шартр, и никой няма да посмее да пръдне насреща им.

Това екстравагантно, но принципно вярно твърдение като че ли ги стресна, и двамата млъкнаха. Принцепс и Хук гледаха смаяно тази пазарска свада между великия архиерей и момчето, което не беше момче, а въплъщение на Божия гняв. Кейл се овладя пръв и заговори отново.

— Ако загубя тук, няма да има втори шанс. Това ли очакваш от мен?

— Моментът още не е подходящ да се изправим срещу Курията.

— Ще има ли по-подходящ?

На това нямаше какво да се възрази, и след като осъзна, че всичко, за което бе работил в продължение на трийсет години, зависи от сегашния сблъсък, Боско престана да спори. Моментът беше сега, или никога.

— Сега трябва да тръгваме, ако искаме да подготвим събитията в Шартр. Ако победиш, изпрати новината бързо и сигурно. Ако не, Лаконийците ще я донесат вместо теб.

И с това разговорът приключи. Боско излезе от шатрата, без да казва нищо повече, но почти веднага се върна с писмо в ръката.

— От няколко дни се каня да ти го дам. Писмо от твоя заместник в степите. Мисля, че ще ти бъде интересно.

Кейл демонстративно прибра писмото в един от своите предизвикателно многобройни джобове — предизвикателно, защото на послушниците бе забранено да имат джобове, които в изкупителската вяра се смятаха за символ на всичко потайно и скрито в човешката душа. „Джоб“ беше другото име на самия дявол.

Двайсет минути по-късно Боско и Принцепс бяха на път за Шартр, а Кейл разказваше на Хенри Мъглата какво се е случило в шатрата, докато той стоеше отвън и се опитваше да подслушва. След това поседяха мълчаливо.

— Може би сега имаш шанса да се измъкнеш, ако си готов да опиташ — каза Кейл.

— Нали каза, че е твърде рисковано.

— Може и да съм сбъркал. А сега Боско е принуден да ми вярва, независимо дали иска, или не. Никой няма да те преследва. Ако останеш, рискът е петдесет на петдесет.

— Не мога да си тръгна.

Беше ясно, че Хенри си е наумил нещо.

— Защо?

— Не мога да оставя момичетата.

Кейл не повярва на ушите си.

— Нищо не можеш да направиш за тях.

— Значи да си тръгна?

— След като нищо не можеш да сториш, защо не?

— Какво ще стане, ако спечелиш? Какво ще направиш за тях?

— Каквото мога… което едва ли ще е много. Все ще измисля нещо. Та аз не знам какво да направя за себе си… или за теб.

— Но знаеш как да победиш най-мощната армия, която някога е влизала във война.

— Вероятно.

— Не си ли противоречиш?

— Не, защото да бъдат победени Лаконийците е възможно, но няма начин да отлетя до Светилището като ангел и да измъкна момичетата.

— Ти искаш да се биеш с тях, нали?

— Защото бих предпочел да си изпробвам шанса с нещо, в което ме бива, отколкото с бягане, в което явно не ми върви.

— Не е само това — ти наистина искаш да се биеш. Харесва ти.

— Кажи ми какъв избор имам.

— Избягай.

— Казах ти. Не. По-лошият избор не е избор.

— Но за мен е добър?

— Не съм казал такова нещо. Защо искаш да се скараме?

— Намерил се кой да го каже! Ти пък само търсиш с кого да се сбиеш. Това ти е в кръвта. Можеш да се сбиеш и с едноок ленивец.

— Глупости говориш. Какво е ленивец?

— Има ги в зоопарка в Мемфис.

— Кротки ли са?

— Много.

— Ако отидеш с Хук на Голанските възвишения, би трябвало да си в безопасност.

— Вярно.

— Така че… нали няма да настояваш да се пъхаш с мен, където е най-напечено?

— Не.

— Най-сетне проявяваш здрав разум.

— А ти ще се пъхаш ли, където е най-напечено?

— Не и ако зависи от мен.

— Така казваше и преди Осемте мъченици.

— Опитвам да се уча от грешките си.

— Този път гледай изобщо да не грешиш.

— Добре.

— Не можем да ги изоставим.

— Можем. Боско няма да убие момичетата просто така.

— По-рано нямаше толкова добро мнение за него.

— И сега нямам. Просто го познавам по-добре. Това, което си мисли, че мога да направя, е по-важно за него от собствения му живот. Много по-важно от момичетата в Светилището.

— А ти какво мислиш, че можеш да направиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен. Може би искам да кажа, че идеята да бъдеш Бог започва да ти харесва.

— Не аз, а ти си този, който мисли, че мога да щракна с пръсти и да измъкна момичетата. Просто се мъча да остана жив… и сам нямам представа защо правя същото и за теб.

— Кажи ми, че не очакваш с нетърпение утрешния ден.

— Изобщо не очаквам утрешния ден.

— Не ти вярвам.

— Не ме интересува какво вярваш.

В настаналата тишина и двамата се опитваха да измислят нещо гадно за казване. Странното е, че Кейл пръв отстъпи.

— Боско няма да убие момичетата, дори ако избягаме — каза той.

— Защо?

— Защото ако ги задържи, могат да му бъдат полезни.

— Няма откъде да го знаеш.

— Да, но така си мисля.

— Не, мислиш си, че това искам да чуя.

— И това също. Но все пак е вярно. Боско не върши нищо без причина. Аз си мислех, че ме бие, защото е боклук. Но нещата са много по-сложни.

— Харесваш ли го?

— Възхищавам му се.

— Харесваш го.

— Той е луд за връзване, но пресмята всеки ход. Възхищавам се на това. Харесвам това. Това е качество, което ще ме спаси — ще спаси и двама ни — ако го подхвана, както трябва.

— Ако почнеш да разбираш Боско, много внимавай.

— Дрън-дрън! Говориш ли, или просто вятър провейва през задника ти?

— Няма такава дума.

— Докажи го.