Петата погибел

7.

Разсъмваше се и конопарчетата пееха дрезгаво из дърветата. Красивите арии и хорове, които пееха преди залез-слънце, бяха заменени с ужасяваща врява, като че ли подсвиркваха пияни мъже, водещи ръкопашен бой сред дървесните корони.

Въпреки шума, момичето Дейзи спеше дълбоко в прегръдките му. Клайст бе спал в една стая със стотици момчета и всички те му се струваха в съня още по-грозни, отколкото като бяха будни. А тя изглеждаше красива, макар че будна определено не правеше такова впечатление. Когато я гледаше, обземаше го дълбоко приятно усещане, като топлото чувство в гърдите му след голяма глътка бренди или джин.

Той изпитваше едновременно страхопочитание и недоверие към жените. Та кой ли изпитва друго? Но до неотдавна дори думата „невежество“ би била слаба, за да опише пълната му липса на знания в тази област. Сега той притежаваше значителен опит в някои отношения, но опит едностранчив и особен. Неговата враждебност към Рива, чието спасяване от Кейл стана неволна причина за всичките му беди, се дължеше на многобройните случаи, когато тя, без да иска, го подложи на смъртоносен риск; вторият му източник на опит бяха аристократичните хубавици от Мемфис, които гледаха с върховно презрение всички мъже и особено него; и накрая курвите от Кити Таун, чиято мизерия или студенина в крайна сметка го накара да престане да ходи там.

Разтърсен от непоносимия сблъсък на жестокото му възпитание с прилива на внезапна нежност, той свирепо реши да намери двамата оцелели от бандата на лорд Дънбар и да ги убие с ужасна смърт. За негова изненада и лека обида — той бе очаквал тя едва ли не да припадне от обич и обожание, когато й обясни своята благородна мисия — тя изпъшка от раздразнение и му каза да не се прави на глупак.

— Ще промениш ли нещо?

— Не — призна неохотно той. — Но ще ми стане по-добре.

— И на мен — каза с усмивка тя. — Но боят е рискован. Никога не знаеш какво може да ти се случи. Наистина, ама наистина не си струва да рискуваш живота си, за да убиеш подобни отрепки. Някой ден може да ги срещнем пияни и когато заспят, ще им забием нож в гърба.

Тя се засмя, а той я гледаше слисан. Ако това бе станало с някое друго момиче, щеше да е напълно съгласен. И се влюби още по-силно. Честно казано, трябваха му няколко дни отдих, за да свикне с новите чувства, но Дейзи не беше търпеливо момиче. В сравнение с нея светкавицата лазеше като охлюв — тя го възседна и погълна до последния сантиметър, преди да е разбрал какво става. Докато мощен спазъм разтърсваше тялото й, той си помисли, че Дейзи умира от сърдечен удар или нещо такова. Нищо подобно не се бе случвало по време на жалките му екскурзии до Кити Таун. Когато се отпусна изтощена до него, тя бе леко изненадана, че трябва да обяснява на силно притеснения Клайст какво се е случило. Това бе много трудно за възприемане, дори — или особено — за един тъй закоравял младеж. Той изглеждаше толкова изненадан и замислен, че тя го обърка още повече, като избухна в плач.

Клайст безкрайно внимателно измести спящото момиче от изтръпналата си лява ръка и приготви закуска за двамата. Тъй като беше гладен, той изяде своята порция незабавно и я зачака да се събуди. Беше толкова нетърпелив да поговори с нея, че дори се опита да я побутне. Но това момиче явно знаеше как да спи. Той се почувства много разочарован и малко възмутен, че тя може да хърка в толкова важен момент. От възмущение изяде и нейната закуска.

— Къде е моята? — тихо попита тя, докато той облизваше опразнената чиния.

— Ей сега ще ти приготвя — каза той и цялото му раздразнение се изпари пред нейната усмивка.

Водата вече кипеше и двайсет минути по-късно Дейзи лакомо гълташе боба и ориза, които бяха взели от лорд Дънбар.

— Какво правиш тук сам-самичка?

— Просто се скитам.

— Тук?

— Няма смисъл да скиташ там, където си бил преди.

— Прекалено си млада.

— По-голяма съм от теб.

— Аз умея да се грижа за себе си.

— Аз също. — Те се спогледаха неловко. — Обикновено. Бях невнимателна и ме хванаха. Сама съм си виновна.

Това го възмути.

— Как може да си виновна за онова, което ти сториха?

— Не съм казала такова нещо. Но щом се опитваш да откраднеш кон от бандити и главорези, знаеш какво те очаква. Освен това — добави тя, — те не те убиха и аз съм им благодарна за това.

Той не намери какво да каже. Тя се усмихна.

— Тъй че може и да не им забия нож в гърба.

— Откъде идваш?

— От Квантокс.

— Никога не съм го чувал.

— На около три дни път от тук. Сега искам да се прибера у дома. Ела с мен.

— Добре.

Той отговори без колебание. Веднага съжали, но само защото постъпката беше безкрайно чужда за него. Имаше чувството, че в него се е вселил някой друг, способен да говори и върши големи глупости.

— Имаш ли семейство?

— Разбира се — каза тя и на свой ред съжали за думите си. — Извинявай.

— Не се извинявай. Вашите не е трябвало да те пускат сама.

— Защо не?

— Опасно е.

— А пък ти ме покани на лов за хора.

— Исках да отмъстя за честта ти — каза той.

Тя се засмя.

— Аз съм от клана на Клефтите. Ние не вярваме в такива неща. Много сме любопитни, но не твърде почтени.

— Будалкаш ме.

— Не, наистина. Уважение, почтеност и честност — ние не вярваме в това. Всички племена около нас вярват, вечно воюват за някаква чест. Заради честта се самоубиват, пак заради нея убиват съпругите и дъщерите си. Ако бях от Декканите, щяха да ме удушат, щом узнаеха, че съм била изнасилена. — Тя заби два пръста във въздуха. — Ето, това мисля за честта. — Видя, че това потресе Клайст, и се засмя. — Освен това са глупави и лишени от любопитство като крави. „Любопитството уби котката“ — това е любимата им поговорка. Моят чичо Адам пътува пет дни с кану по Рейн, защото бе чул, че във Флоренция имало проститутка с необичайна форма на гениталиите. Аз самата съм знаменита, защото научих едно пиле да ходи назад.

— Защо го направи?

Тя се разсмя от удоволствие.

— Защото Клефтите имат една поговорка: „Не можеш да научиш пилето да ходи назад.“