Превъзходство

13

Докато се връщаше към къщата, Алекс се обади на мобилния на Луис Прайн. Чу познатия глас, записан на гласовата поща: „Аз съм доктор Луис Прайн, директор и главен психиатър на болницата «Оукланд». Моля, оставете съобщение след сигнала. Ако случаят е спешен, свържете се с администрацията. Благодаря“. Чу се кратък сигнал и след него Алекс каза:

— Луис, започвам да се тревожа за теб. Всички ще преспим в къщата на ректора Фиск. Възпоменателната церемония за Майкъл е утре сутринта. Чакаме те. Наистина искам да те видя. Моля те, обади се. — Прекъсна връзката и тръгна през двора.

Завари всички във всекидневната. Разказваха си истории за Майкъл Танър. Щом тя влезе, разговорите им рязко секнаха и всичките шестима бивши нейни колеги я погледнаха, сякаш ги бе хванала да разкриват най-съкровените си тайни. В средата на групата, наметната с одеяло, беше Сали Танър.

„Тя знае — помисли си Алекс. — Знае какво съм намислила“.

— Нещо ново? — попита Сали. В сините й очи не се четеше никаква друга емоция, освен надежда.

Алекс поклати глава.

— Все още ровят. Детектив Блак е свестен човек, Сали. Ще открие убиеца.

Сали стисна очи, за да не се разплаче.

Крисчън Кейн я прегърна и по незнайно каква причина този жест предизвика ревност у Алекс. За това, че не се бе срещала с останалите толкова дълго, че се бе върнала в Харвард след смъртта на Даниел и не бе спазила обещанието си да поддържа контакт с тях. Погледна към Келър, но той извърна очи.

— Да си поговорим за доброто старо време — предложи Крисчън. — Това би харесало на Майкъл.

— Да — съгласи се завалено Франк Марсдън. — Абсолютно! — Стоеше настрани от другите, Луси Уигинс се бе вкопчила в ръката му.

— Помните ли когато Майкъл попита Олдис дали е сигурен за един цитат от Фолоус? — попита Крисчън.

— Помня — отвърна Мелиса Лий. — Типично за Майкъл.

— Нали? — обади се Сали с безизразен глас. Абсолютно безизразен. Алекс се зачуди дали изобщо помни случката.

Продължиха в същия дух още половин час, разказваха си истории за убития си приятел. Повечето бяха незначителни случки от вечерния курс, на който Майкъл бе подложил на съмнение авторитета на Олдис. Беше блестящ още тогава, като всеки от тях, по свой си начин; когато почна работа в собствената си алма-матер само година след като защити доктората си, Алекс му се бе обадила, за да го поздрави. Спомняше си тона му и как след разговора им си каза: „Не е щастлив, че се връща там, не се вълнува, че пак ще е в този университет. И не го виня“.

Те говореха, а Алекс ги гледаше. Наблюдаваше ги.

— Спомням си и нещо друго, което Майкъл каза веднъж — обади се Крисчън.

Алекс се взря в писателя, в наболата му брада и вечно неспокойните очи. И в ума й отново изплуваха думите на Олдис от тази сутрин, задачата, която й бе поставил. Възможно ли беше този човек да е убиецът? Възможно ли бе Крисчън с раздърпаните дрехи и отчаяната амбиция да е…

— Добър вечер — чу се глас.

Алекс се обърна. Матю Оуен вкарваше в стаята инвалидната количка — старомодна, с платнена облегалка и някак напълно в тон с потъналата в разруха къща. В нея седеше ректорът Стайли Фиск. Видът му я смая. Беше приведен и свит, като дете в прекалено големи дрехи. Носеше черни очила, а на лицето му имаше дебел слой фон дьо тен. Отгоре бе сложил пудра, а устните му бяха намазани с ярко алено червило. Носеше руса перука с път отстрани. Беше жалка пародия на самия себе си от времето, когато преподаваше в колежа. Оуен добута количката до тях, остави я и започна да слага още дърва в огъня.

— Толкова съжалявам за случилото се — каза ректорът. — Всички вие сте ми скъпи приятели и съм покрусен също като вас.

— Ректор Фиск — намеси се Мелиса. Беше метнала черен пуловер на раменете си и порцелановата бледност на лицето й напомняше на Алекс за момичето, което беше някога. В скута й имаше книга, беше си отбелязала докъде е стигнала, мушнала между страниците финия си пръст. Бе един от романите на Крисчън. — Мислите ли, че Ричард Олдис има нещо общо с това? — Очите й се стрелнаха към Алекс.

— Трябва да сме отворени към всякакви възможности — отвърна ректорът.

— Казват, че Олдис се бил променил след излизането от затвора — обади се Франк. Седеше на покрития с чаршаф диван и държеше изпотена чаша с нещо силно вътре. Ръката му леко трепереше и ледът подрънкваше в стъклото. — Че бил станал по-мрачен, бил се нанесъл в къща недалеч от кампуса и бил започнал да пише нова книга за Фолоус. Още не я бил завършил, казват.

При името на писателя стаята притихна. Оуен разбута дървата в огъня и от камината изскочи взрив от искри, които накараха Алекс да подскочи.

— Трябва да го разследват поне — каза Мелиса. — С Майкъл имат прекалено много общи неща в миналото, не могат да го оставят ей така.

— Минало — изсъска Сали Танър. Все още бе увита в одеялото, но продължаваше да трепери, сякаш само на метър от нея не гореше буен огън. Пламъците хвърляха сенки по лицето й, по скулата й се спускаше черна ивица. Вече не беше двайсетгодишно момиче, пред което е целият живот, смъртта на Майкъл я бе изпълнила с горчивина. Личеше й, че е пила: примигваше срещу огъня и заваляше думите. — Няма никакво минало. Свърши се. Всичко постигнато от Ричард Олдис, известността му, славата му — няма ги вече. Сега е само един жалък старец, който живее в спомените си.

— Не. — Алекс осъзна прекалено късно, че го е казала на глас. — Все още е гениален. Все още има своя интелект.

Сали се засмя и в очите й блесна гняв.

— Разбира се, че ти ще мислиш така.

Алекс прехапа език и извърна поглед.

— Къде е Луис? — обади се Фиск от инвалидната количка. — Няма ли да дойде?

— Луис Прайн сигурно се е побъркал покрай онези откачалки — каза Марсдън.

— Стига, Франк. — Приятелката му игриво му стисна ръката.

— Сериозно, Луси. Казвал ли съм ти с какво се занимава Луис? Директор е на един затвор, в който държат адски гадни типове. Нямам представа как успява да запази разсъдъка си при това положение. Наистина нямам.

— Утре — каза ректор Фиск — ще отидем на поклонението в източния двор пред Кулата. Алекс ще произнесе надгробното слово, а всички, които искат да кажат по няколко думи за Майкъл, също ще получат думата. — Сали изхлипа от дивана, звукът беше сух като мъртви листа. — Много се радвам, че се съгласихте да отседнете при мен. Нямате представа колко съм щастлив, когато чувам отново гласовете на най-добрите си студенти в дома си.

Ректорът помълча, после кимна на Матю Оуен да го закара в стаята му

Сали също излезе и разговорите станаха по-свободни. Алекс се опитваше да ги анализира, да намери в тях информация, която да й помогне в поставената й задача. Но не откриваше нищо. Струваше й се невероятно, че някой от тези хора е могъл да предаде Майкъл, а още по-малко — да го убие. Изглеждаха й точно като на погребението на Даниел: чувстваха се неловко от скръбта си, правеха всичко по силите си, за да запълнят мълчанието, което щеше да ги накара да си представят трупа, библиотеката, разхвърляните книги. „Те са просто група стари приятели, Алекс. Олдис те подведе, измами те. Когато се прибереш, трябва да…“

Качваше се бавно към стаята си.

Разговорът за Олдис отпреди малко я бе разстроил. Беше сигурна, че професорът е невинен за убийствата в „Дюмант“. В края на краищата точно нейното разследване бе доказало извън всякакво съмнение, че Олдис не може да ги е извършил.

Ами ако бе станала грешка? Ако Олдис беше манипулирал вечерния курс, а сега ги манипулираше и за убийството на Майкъл Танър?

Не. Олдис беше невинен и този път. Той нямаше никаква вина, а някой в тази къща криеше отговорите, които можеха да отведат до убиеца на Майкъл.

Тръгна по тъмния коридор. Вторият етаж беше тих, чуваше се само приглушеният разговор на другите долу. „Тук ли е все пак? И има ли го изобщо?“

Мобилният й телефон завибрира.

— Да?

— Доктор Шипли? Обажда се детектив Блак.

„Открили са нещо!“

— Може ли да се срещнем в източната част на кампуса след двайсет минути? — попита Блак.

— Разбира се. Какво е станало?

— Нищо особено. Просто искам да ви покажа нещо, което според мен ще ви се стори интересно.

— Ще дойда. — И прекъсна връзката.

Продължи по коридора. „Отговорите“, мислеше си. Имаше много причини да се върне в Джаспър, някои от тях всъщност егоистични.

Влезе в библиотеката и светна. Приближи се с благоговение към полиците. Фиск бе подредил книгите по хронология и течения. Дали ръкописът не бе скрит някъде тук?

Започна от Уилям Уърдсуърт и романтиците, Уитман и американската поезия, Хазлит и критиците, след това мина към модернистите. Тази полица беше по-празна, но въпреки това съдържаше разнообразна литература: Елиот, Опън, Паунд. Прокара пръсти по томовете, остави инстинктът й да я води.

„Къде си? Съществуваш ли?“

Продължи да оглежда рафтовете. Тук нямаше нищо. Абсолютно нищо. Бе прегледала целия етаж, бе проверила във всяка стая, а не беше по-близо до целта си. Ръкописът беше фарс, поредната спекулация…

Спря. Все още беше при модернистите и разглеждаше изследванията за Фолоус. Тук беше прочутият текст на Бенджамин Лок за „Спиралата“ и, разбира се, трудовете на Стайли Фиск за феминистичните възгледи на Фолоус. Както и двата тома на Олдис, които бе писал в затвора. Тя се взря в полиците, в подредбата на книгите. Системата, която бе забелязала преди малко, тук се чупеше. „Призракът“ на Олдис бе малко по-напред от другите и като че ли не беше толкова прашна.

Алекс посегна и я дръпна от полицата — и чу някакво тихо щракване. Идваше точно иззад томчето. Вгледа се по-внимателно в празното място. Зад книгата имаше отвор, вдлъбнатина в стената.

И във вдлъбнатината имаше сгънати листове

С разтуптяно сърце тя посегна към тях.

— Алекс? — Тя стреснато се извърна. — Какво правиш тук?

Беше Келър. Беше се облегнал на рамката на вратата с бира в ръка. Също както когато бяха студенти. При други обстоятелства коленете й щяха да се подгънат.

— Ъъъ… нищо. Просто разглеждам книгите на Фиск.

Той влезе и подметна:

— Луси Уигинс значи, а?

Алекс застана с гръб към полиците, с отчаяната надежда, че Келър няма да види тайника.

— Странна работа, нали?

— Изглежда ми по-различна на живо. — Отпи от бирата. — Гледах я в „От местопрестъплението: Маями“ преди няколко месеца. Потърсих информация за нея в интернет. Омъжена с деца, няколко пъти се е лекувала от зависимости. Обичайното. Чудя се дали знае, че и Франк е женен.

— Как би могла да не знае? — Алекс извъртя очи. — Изглеждат щастливи.

— Изглеждат

Той се приближи още повече, спря точно под лампата и попита:

— Тази вечер пак ще ходиш при Олдис, нали?

— Да. Но първо ще се срещна с детектива.

— Какво се надяваш да ти каже? Че знае кой е убил Майкъл? Че има всички отговори? Как би могъл да знае, Алекс?

— Олдис е по-умен от всички нас.

— Разбира се, че е по-умен. Но е и по-опасен.

Тя извърна поглед.

— Трябва да отида при него.

Келър стоеше и я гледаше.

— Трябва да отида пак, защото ако той има нещо общо с убийството, то значи всичко, което направихме в Айова, е било напълно безсмислено. Не го ли разбираш, Келър? Не схващаш ли?

Той задиша тежко. Беше зачервен от алкохола.

— Мелиса твърди, че Даниел не се е самоубил.

Нещо в нея се скъса.

— Какво искаш да кажеш?

— Поговорихме си. Каза ми, че понякога се чувала с Даниел. Веднъж отишла със семейството си до Манхатън и се видели. Прекарали заедно цял ден, запознал я с всичките си приятели полицаи.

— И?

— И бил добре, Алекс. Щастлив. Не приличал на човек, който се кани да си пръсне мозъка на предната седалка на служебната си кола.

Алекс се замисли. В стаята сякаш бе станало по-хладно, нощният студ пробиваше през стените. Отново се почувства, че я въртят хаотични сили, че я дърпат едновременно във всички посоки. Опря гръб на библиотеката.

— Какво искаш да кажеш, Келър?

Той сви рамене.

— В работата на Даниел имаше много стрес. Помисли си. Детектив. От Нюйоркската полиция. Може би зверствата, на които е станал свидетел, са го изкарали от релси… — Млъкна, търсеше думи. — Или пък Мелиса е права и всичко това с Даниел и Майкъл има нещо общо с Олдис.

В очите й проблесна гняв.

— Невъзможно.

— Виж какво, Алекс — каза Келър и направи крачка към нея. — Чуй ме добре. Трябва да внимаваш. Да го наблюдаваш, да обръщаш внимание на всяка подробност. Да си много съсредоточена. Ако лъже, както смятат всички в тази къща, с изключение на теб, ако е свързан и по най-бегъл начин със смъртта на Даниел и Майкъл, значи имаме модел. И ти може да си част от него. — Спря. Никога не я бе гледал така настойчиво и тя не успя да издържи погледа му и извърна очи към тайника. — Ти може да си следващата.

14

Детектив Брадли Блак държеше книга и по някакъв начин тя инстинктивно разбра, че е „Спиралата“ на Фолоус. Щом я видя да идва, детективът прибра книгата в джоба си и когато Алекс спря до него, каза:

— Поисках да се видим, за да ви дам възможност да погледнете поне веднъж, без онзи задник Райс да се навърта наоколо.

— Имате предвид библиотеката на Майкъл?

— Да. — И я поведе през двора. Стъпките му отекваха.

— Благодаря, детектив. Наистина искам да погледна. Но нямам нужда от милостиня.

— Не е милостиня. Мислите се за герой в този колеж и в известен смисъл сте. Очаквам да кръстят библиотеката на ваше име, когато Фиск ритне камбаната, и да поставят ваша бронзова статуя на голямата поляна. Но мнозина мислят, че сте спасили човек, който не е бил съвсем невинен.

— И какво ви кара да смятате, че ми пука какво мислят хората? — наежи се тя.

— Имате татуировка на рамото.

— И какво от това?

— Има два типа жени — продължи той и за първи път съвсем леко се усмихна. Щеше й се да го харесва, но не беше така. — Такива, които имат татуировки, и такива, които нямат. Такива, които са убедени, че са център на вниманието. Те знаят, че хората ги зяпат, опитват се да ги разгадаят. Да ги прочетат като отворена книга. Какво пише на татуировката ви?

Татуировката сякаш започна да пари рамото й. Спомни си пиянската нощ в Кеймбридж, когато си я направи. Беше надпис с най-завъртените букви, които татуистът с множество пиърсинги и брада катинарче успя да изпише:

— Un buon libro non ha fine.

— Нямам представа какво означава това, професор Шипли.

— Добрата книга няма финал.

Вече излизаха от студентското градче. Блак гледаше надолу към асфалта. Струваше й се, че му се иска да каже нещо, но не намира точните думи.

— Ако това убийство е точно като предишните две — почна той накрая, докато минаваха покрай Бейкън Хол, където бе преподавал Майкъл Танър, — убиецът няма да се задоволи само с един труп. В „Дюмант“ има две убийства, две жертви.

— Знам това, детектив. — И добави по-тихо: — Спомням си.

Блак спря. Нещо привлече погледа му — кос, който излетя внезапно от едно дърво в двора. Проследи движението на птицата, докато тя не се превърна в точица в небето, след това продължи: — Изучавали сме вашия случай. В полицейската школа. Останалите му се присмиваха. Студентка по литература разкрила убийство? Голям майтап! Но аз бях очарован от начина, по който сте го направили.

Тя се взря по-внимателно в него.

— Това свалка ли е, детектив?

— Ректор Райс твърди, че сте непредвидима. Че не зачитате правилата. Че някои от нещата, които сте направили по време на вечерния курс, са можели да донесат неприятности на ръководството на колежа. Че заради вас вие и приятелчето ви сте можели да загинете.

Алекс нямаше какво да каже. Вярно си беше.

— Но ако искате да знаете какво мисля аз… Според мен малко непредвидимост ще се отрази добре на това разследване. Вие можете да станете посредник между нас и Олдис, да повторите това, което сте направили през деветдесет и четвърта.

Тя бръкна в джоба си, напипа никотиновата дъвка и я стисна, все едно можеше да й подейства само от докосване.

— Искам да ви попитам нещо, детектив.

— Каквото поискате.

— Защо тормозите Сали Танър?

Той извърна поглед.

— При убийство съпругата е първата….

— Не ми пробутвайте тези глупости — каза Алекс. — Това не е тъпа любовна драма. Това убийство е предумишлено, има предварителен сценарий. Извършителят му се опитва да създаде някакво извратено произведение на изкуството. Сали не беше такава. Не е такава — поправи се Алекс. — Моля ви. И без това страда достатъчно.

Той стисна устни, намръщи се, после каза:

— Тя е изневерявала на Майкъл. Ходила е с колата на юг, сигурно се е срещала с друг преподавател. А може би дори и със студент.

— Сигурен ли сте?

— Да. Всеки уикенд е ходила до университета „Дюмант“.

Алекс си спомни какво бе казал Крисчън. „Процедурата — помисли си тя. — Сали също е играела“.

— Да тръгваме — каза детективът. — Става късно.

На пода имаше лампа без абажур, голата електрическа крушка хвърляше бяла светлина. На едната стена имаше грозна тъмна пукнатина. Някой от разследващите я бе оградил с тебешир. Един стол бе прекатурен в ъгъла. Покривката на масата бе издърпана и чиниите бяха разпилени по пода, някои бяха счупени на хиляди блестящи парченца. „Съпротивлявал си се, нали, Майкъл? Борил си се с това копеле и почти си го победил“.

— Сали Танър се е прибрала към девет вечерта — каза Блак. — Заварила всичко така. След това тръгнала към кабинета.

— Мили боже! — възкликна Алекс.

— Разбира се, няма никакви свидетели. Студентите под наем от другата страна на улицата вдигали купон и не са забелязали нищо. Сякаш убиецът изобщо не е влизал в къщата. — Блак се размърда неспокойно. — Елате да видите и кабинета.

В коридора имаше двама оперативни работници, говореха си тихо. Погледите им се стрелнаха към Алекс, задържаха се върху нея за секунда, после се отместиха. Всичко в къщата на мъртвия беше обвито в мистерия.

„Той си мисли, че съм готова за това — помисли Алекс. — Мисли си, че вечерният курс ме е подготвил“. Искаше да каже нещо. Да му обясни, че не е готова.

И наистина не беше. Но влезе в ужасната стая. Кървавото петно беше първото, което забеляза. Полицаите бяха очертали и него с тебешир. Крилата на Роршаховата пеперуда, разклоненията, излизащи като пламъци от краищата — толкова педантично пресъздадени, сякаш бяха рисувани с четка. Но също така и прости, като драсканица на дете.

— Забележете колко прецизно е всичко — каза Блак. — Абсолютно същото като в „Дюмант“, до последната мазка по стената. А и книгите…

Алекс огледа книгите. Отначало й се сториха хаотично пръснати, но когато се взря по-внимателно, видя, че са внимателно подредени. Не бяха просто пуснати на пода, а по-скоро наслагани преднамерено, с цел, като инструменти върху хирургическа табла. Но не можеше да се съсредоточи, а и не искаше — книгите я уплашиха повече, отколкото ако бе видяла трупа на Майкъл Танър.

— Тази върху очите му — каза тя с пресипнал глас. — Коя беше?

— Фолоус — отвърна Блак. — „Спиралата“.

Разбира се.

— Иска да ни напомни за „Дюмант“ — продължи Блак. — Това е като снимка на предишните убийства, пресъздаване. Римейк. Ще ни помогнете ли, доктор Шипли?

— Да — каза тя тихо. Гърлото й бе пресъхнало, стискаше юмруци, ноктите й се бяха впили в дланите. Преди всичко й се струваше трагично; но сега, когато стоеше тук, насред тези книги, които я заливаха като вълна, осъзна истинската същност на престъплението — то беше гнусно. Изведнъж се вбеси. Искаше да се изплюе, да скъса книгите, да потърси отговора вътре в тях, да скрие огромното безсмислено петно на стената, което се бе превърнало в око, в камера, която я следеше. И се опитваше да проникне дълбоко в нея. — Да, ще ви помогна.

Блак кимна, а Алекс огледа за последно разхвърляния кабинет. „Как може никой да не е чул борбата? — зачуди се, докато минаваше покрай детектива. — Защо никой не му е помогнал?“

— Къде отивате? — попита Блак.

— Трябва да се видя с един човек.

— Кой?

— Ричард Олдис — отвърна Алекс и се махна от тази стая на ужасите и от призраците, с които беше пълна тя.