Превъзходство

45

Нощ.

И двамата мълчаха. Не говореха нито за Чарли Ръдърфорд, нито за „Сияйният град“ и какво означава всичко това. Бяха го оставили за по-късно. Келър изгаси лампата и двамата легнаха един до друг в мрака на хотелската стая. Накрая тя го потърси с глас:

— Страх ме е.

Усети, че той я гледа. Почувства докосването му. Затвори очи.

— Аз ще те пазя — прошепна Кедър, придърпа я към себе си и я целуна — така, както никой не я бе целувал досега.

Тя заспа. Не сънува Олдис, но когато се събуди в сивия полумрак на ранната утрин, й се стори, че професорът е бил в стаята. Че я е насочвал. Подбутвал я е. Измъкна се от леглото внимателно, за да не събуди Келър. „Добре, добре, професоре, чувам ви“, каза си.

Събуди се малко преди седем сутринта. Келър спеше спокойно. „Кога ще му кажеш? — помисли си тя. — Кога ще му покажеш книгата от библиотеката?“

Още не беше готова. Научаваше за себе си нещо, което Олдис може би беше знаел през цялото време. Тя искаше да победи. Струваше й се, че вечерният курс е само заради нея. И единственият начин да го завърши успешно беше да провери всяка възможност. Олдис я водеше. Подтикваше я да се върне на улица „Маслина“.

Сама.

46

Мислеше за Шона Уитли и Абигейл Мъри, убитите студентки на Ричард Олдис. Те бяха стигнали спряло.

Какво ли бяха открили? Какво бяха изровили, за да предизвикат…

„Недей — помисли си тя. — Те са направили грешки, които ти няма да допуснеш. Олдис ти даде предостатъчно информация“.

Почука на вратата.

Тя се отвори с въздишка. На прага стоеше Лидия Ръдърфорд, със стегнат на кръста халат и подозрително присвити очи. Нещо в нея се бе променило. „Дали е разбрала защо съм дошла?“

— Госпожо Ръдърфорд — започна Алекс. — Аз…

— Какво искате?

Всичко сякаш замръзна. Алекс бе репетирала този миг цяла сутрин, от мотела дотук. Беше го повторила наум безброй пъти, беше уточнила всичките си реплики. Но сега, когато застана пред жената, от устата й не излезе нито дума.

— Чарли прекара тежка нощ — каза Лидия. — Много е зле.

— Съжалявам — успя да каже Алекс.

Нещо в погледа на Лидия се пречупи. И Алекс изведнъж осъзна, че тя просто си търси съюзник. Искаше някой да й каже, че всичко ще е наред, че синът й ще се оправи. Изпита съжаление към нея.

— Знам какво ви е. Моят баща… умира.

Лидия я гледаше мълчаливо. Приличаше на човек, който води тежка вътрешна борба, чуди се какво прави на прага й тази студентка и какво да прави тя с нея. Накрая по-добрата й половина удържа победа и тя каза:

— Влезте. Ще ви направя чай.

И Алекс влезе. Телевизорът гърмеше и проблясваше.

— Чарли? — каза Лидия на гърба на мъжа в креслото и след като той не й отговори, повтори по-високо: — Чарли!

Той бавно се обърна и погледна майка си. Лицето му бе осветено в болезнено зелено и червено от екрана. Отвори бавно уста, но не каза нищо.

Алекс погледна Лидия и по очите й позна, че се страхува от собствения си син.

— Чарли, ние ще сме… в кухнята — каза тя немощно. След това се обърна към Алекс. — Елате. — Хвърли пак поглед към Чарли, който отново се бе извърнал към телевизора.

Алекс знаеше, че в някакъв момент ще трябва да остане насаме с него, да опита да разбере какво знае. Невъзможността на тази задача я накара да потрепери. Обърна се и последва Лидия.

Алекс седна, а Лидия се засуети из кухнята, започна да тряска вратите на шкафовете и да си мърмори нещо. Алекс се заоглежда. Интериорът беше в стила на шейсетте и сигурно не бе променян след смъртта на Чарлз Ръдърфорд. Над мивката имаше поставено в рамка каре, на което бе избродирано: „Кухнята на мама и Чарли“.

Алекс погледна Лидия. „Сега или никога“.

— Къде е банята, госпожо Ръдърфорд? — попита тя.

Лидия й обясни и Алекс излезе от кухнята. Чарли си седеше в креслото и гледаше телевизора. Тя тръгна към него бавно, предпазливо, сякаш се доближаваше до диво животно. Събра кураж и каза:

— Татко ти липсва, нали?

„Адски идиотско, Алекс!“ Но нямаше значение: той не се обърна, дори не трепна. Алекс поклати глава и тръгна по коридора. Все някога трябваше да го направи; просто се налагаше да намери подходящите думи. Да стигне някак до него. Да го накара да й каже нещо повече за баща си. Това бе единственият начин. „Двете мистерии са едно и също“.

По стените на коридора висяха семейни снимки, на някои се виждаше Чарлз-старши. Ето го тук с много по-младата Лидия с бебе на ръце. Усмихваха се, но на Алекс й се стори, че долавя нещо в погледите им. Нещо, което подсказваше болка в бъдеще.

Влезе в банята и се взря в отражението си в напуканото огледало. „Какво правиш, Алекс? Защо дойде тук?“ Наплиска се с вода, след това затвори очи. Видя Олдис, седнал в килията си, стиснал главата си с ръце, а край него — разхвърляни книги. Новата му информация лежеше на студения под, а той чакаше Алекс да се върне и… Отвори вратата и излезе от банята. Направи една крачка и спря, нещо привлече погледа й.

Врата. Вдясно от нея. Отвори я. Стая, пълна с кашони и боклуци. От дъното на коридора долиташе музиката от анимационните филмчета на Чарли, а над нея се извисяваше свистенето на току-що заврелия чайник. Алекс отново погледна в стаята. „Дали да вляза?“

Прекрачи прага: Стаята миришеше на мухъл и прах. Алекс дръпна шнура на голата крушка на тавана и се огледа. Кашоните бяха стари и окъсани, покрити с дебел слой прах. На някои беше написано „Чарлз“. Тя отвори един и погледна.

Книги. Подвързани ръкописи, фотокопирани и подредени.

Но имаше нещо странно в тези книги. Тя взе една с треперещи ръце и я отвори. И тогава й просветна. В ума й бавно се оформи мисълта, че може би гледа това, което Шона Уитли и Абигейл Мъри са видели, преди да умрат. Че държи последното парченце от пъзела, последния отговор в литературната мистерия на Олдис.

Тези книги бяха енциклопедии.