Превъзходство

2

Доктор Алекс Шипли слезе от колата под наем и тръгна към предната врата на притихналата къща. Беше с токчета, по дяволите, може би защото си мислеше, че хората от колежа в Джаспър ще са по-впечатлени, ако се появи на местопрестъплението облечена не като университетски преподавател, макар да беше точно това. А сега се срамуваше от избора си. Защото професорът със сигурност щеше да забележи и това щеше да му даде предимство в интелектуалната игра, която щяха да започнат.

Ято орехчета излетя шумно от едно дърво и Алекс трепна. Чак сега осъзна какъв ужас предизвиква у нея завръщането й тук, колко се страхува да е близо до него отново. Постара се да се съсредоточи. Професорът беше един от най-умните хора на света, но също така обичаше да мами. Би се позабавлявал със страха й, ако му позволи.

Не биваше да му позволява.

— Лъжат. Всички птици са символи на смъртта.

Алекс погледна нагоре. Той се бе облегнал на отворената мрежеста врата и се взираше в нея с мъртвешките си очи. Устата му бе замръзнала в свирепа усмивка. Ударът бе променил чертите му и бе опънал лицето му като маска. Едната половина беше напълно безжизнена, бледата кожа бе нашарена от разклонени синкави капиляри, крайчецът на устните бе мъчително извит нагоре. Другата, живата половина се бе научила да прави същото — той бе тренирал изражението си пред огледалото в банята. И сега винаги се усмихваше, винаги, дори когато нямаше на какво. Дори когато изпитваше болка, тъга или гняв.

— Александра — каза той. Не „професоре“, нито дори „доктор Шипли“. (Тя също забелязваше тези детайли.)

Не я покани да влезе. Колко типично за него, да я държи на студа на верандата, да я накара малко да страда. Винаги предизвикваше и подлагаше на изпитания другите. Алекс нямаше да му достави удоволствието да му покаже, че й е студено.

— Добро утро, професоре — каза тя.

— Казаха ми какво се е случило с общия ни приятел. Колко… трагично. — Очите му също се усмихнаха. — Знаех, че рано или късно ще те пратят при мен.

— Никой не ме е пращал.

Лъжата го развесели.

— Нима?

— Дойдох по собствено желание.

— За да се видим значи. Като стари приятели. Или може би като бивши любовници.

В гърлото й заседна буца. Взря се в обезобразеното му лице и вятърът обрули оголената й шия. „Дяволите да го вземат!“

— Ще влезеш ли, Александра?

— Благодаря.

Навсякъде из малката къща имаше книги. Купчини, планини от книги в сумрака. Никаква изкуствена светлина в миниатюрните стаи с неправилна форма, само слабите разсеяни лъчи на утринното слънце. Видя през прозореца полузамръзналото езеро зад къщата — приличаше на тъмен отпечатък от пръст.

Той я заведе в стаята в дъното на къщата и седна на овехтяло кресло срещу прозореца. И тук имаше книги, изследвания върху мъртви писатели. Пишещата машина „Ъндъруд“ на малкото бюро бе погребана под лавина изписани с мастило листове. Над бюрото бе закачен плакат с лице на мъж, върху чиито очи, нос и уста бе надраскана една-единствена дума: Кой? Изписаните с молив букви едва се виждаха под слабата светлина. Лицето беше на мистериозния романист Пол Фолоус. Под него с очеизбождащ червен шрифт пишеше:

„КОЙ Е ФОЛОУС?“

Не й предложи стол. Тя стоеше в средата на стаята и наблюдаваше как великият професор диша. Дори когато й бе обърнал гръб, от него се излъчваше някаква свирепост. Ставаше още по-зле. Защото, даде си сметка тя, те имаха нужда от него. Тя имаше нужда от него.

— Разказвай — подкани я той.

— Причината да дойда при теб тази сутрин е… — Не можа да го каже. Усещаше погледа му, макар че бе с гръб към нея. Приемаше я не като хабилитиран преподавател по сравнително литературознание, а като плаха студентка, каквато някога беше. Хлапе.

— Все още не си го приела — каза той. — Фактът, че се случва отново.

— Грешиш. — Но не беше убедителна, думите й звучаха кухо.

Професорът срещна погледа й в отражението в прозореца.

— Майкъл е мъртъв. И ти не можеш да направиш нищо.

Чувството за окончателност в думите му я порази и тя извърна очи и попита:

— Помниш ли го?

Кратка пауза, след това:

— Не особено добре.

Разбира се, че го помнеше. Доктор Майкъл Танър, специалист по модернизъм от колежа в Джаспър, преподаваше в своята алма-матер. Преди петнайсет години Майкъл, също като нея, посещаваше вечерния курс. Тя дори помнеше къде седеше: на първия ред, недалеч от монитора.

— И убийството — продължи той — е като останалите, предполагам.

— Да, но има известни разлики.

Той вдигна очи, очевидно заинтригуван.

— Какви?

— Убийството… е по-предпазливо от първите две. По-контролирано.

— Има ли заподозрени?

— Нито един — отвърна тя и добави: — Но из университета се носят слухове. Клюки.

— Какви?

— Някои вярват, че може да го е извършила съпругата му — каза тя. Имаше предвид Сали Танър, с моминско име Мичъл, също студентка от вечерния курс. Алекс никога не си ги бе представяла двамата с Майкъл като двойка, никога не бе предполагала, че ще се оженят и след петнайсет години и двамата ще преподават в Джаспър. Но, разбира се, бе пропуснала толкова много неща. — Сали открила трупа. Освен това в показанията й пред полицията има противоречия.

Той помълча известно време, след това започна да разсъждава на глас.

— И властите са се свързали с теб.

— Точно така.

— Защо?

— Мисля, че знаеш защо.

Професорът бавно се извърна към нея.

— Не и заради брилянтните ти познания за тънкостите на литературата. Сещам се за много други преподаватели с много по-големи способности да изтълкуват символизма на това престъпление. А със сигурност има литературен символизъм, иначе нямаше да се отбиеш при мен тази сутрин. И двамата го знаем.

— Професоре — въздъхна тя. — Нека да не задълбаваме в тази посока. Ако можеш да ми помогнеш — добре. Ако не можеш, тогава…

— Ни.

— Моля?

— Ако можеш да ни помогнеш. На нас. Кукловодите ти от Джаспър пак те викат, за да се правиш на копой, нали? И съм сигурен, че имаш такива и в университета, в който преподаваш. Все забравям кой беше.

Алекс мълчеше. Той много добре знаеше, че преподава в Харвард.

— Имаш началници там.

— И началнички.

— Но най-вече началници. Виждал съм ги. Арогантни простаци, всеки е сигурен, че е най-гениалният в стаята. Веднъж ходих до Кеймбридж, още преди да придобия тази идеална усмивка. Беше галавечер в моя чест, но никой не смееше да ме погледне. Бяха респектирани. Може би дори се бояха.

Тя продължаваше да мълчи.

— А от теб респектирани ли са, Александра?

Тя пак не отговори.

— От теб и курвенските ти обувки.

— Прекали.

Тя се обърна, взе си чантата и излезе от стаята. Слънцето се бе скрило зад облак и в къщата беше станало съвсем тъмно. Не можеше да се ориентира. Виждаше само книги и техните сенки, купчини книги, преливащи от полиците, заплашващи да излязат през стените. Стаите приличаха на лабиринт. Тя тръгна през него, като се проклинаше, че изобщо бе дошла, че беше повярвала, че професорът може да й даде някакви отговори. „По дяволите, Алекс, откъде ти хрумна, че се е променил? Защо…“

— Достоевски.

Това я накара да спре. Стоеше неподвижно и слушаше как старата къща скърца под напора на вятъра.

— Доктор Танър — каза професорът зад нея. — Убит с брадва. Предишните две жертви са убити по същия начин. „Измъкна брадвата, замахна с две ръце, почти не на себе си, и с неголямо усилие, почти машинално, я стовари с тъпото върху главата на старата. В този миг сякаш нямаше нужда от сила“2.

— „Престъпление и наказание“.

— Да. Не е от любимите ми произведения от този вид, но ето ти го отговора, Александра. Връзката. Просто бледо копие, бегло подражание. Твоят убиец е глупак, който няма оригинални собствени идеи.

— Не мисля така — отвърна тя. — Както ти казах, има известни разлики в това престъпление.

— Какви?

Този път Алекс внимателно претегли думите си. Трябваше да е съвсем ясна, да каже на професора точно това, което й бяха поръчали двамата мъже. „Не трябва да има никакви грешки“, бяха я предупредили.

— На пръв поглед убийството на Майкъл прилича на онези, които ти… е точно като убийствата в „Дюмант“ през осемдесетте — каза тя. — Но ако се вгледаш по-внимателно, има и още нещо. Нещо ново.

Той я чакаше да продължи.

Каза му изречението, което двамата държаха да произнесе пред него, „стръвта“:

— Това убийство… е като загадка.

Това го накара да замръзне. Само няколко думи, с които Алекс Шипли го предизвика, а напрежението в малката стая осезателно нарасна. Падна й в ръчичките.

— Живея само на няколко километра от онова ужасно място — каза той сякаш на себе си. — Чувам какво се говори. Познавам ги.

— Това съгласие за помощ ли е, професоре?

Той се взря в нея.

— Да не би да мислят, че имам нещо общо със случилото се?

Тя не каза нищо. Искаше мълчанието й да отговори вместо нея.

— Идеално. Може би така е по-добре, да вярват отново. Да се страхуват.

— Ще помогнеш ли, професоре?

— Защото съм ти длъжник?

— Защото убиецът е на свобода. Защото и двамата имаме общо минало с Майкъл Танър. И да, защото си ми длъжник. — „Наистина си ми голям шибан длъжник“.

— Не е само това, Александра.

— Недей…

— Не се тревожи, че този нещастен обрат в сюжета ще насочи прожекторите и към останалите от вечерния курс. Особено към теб.

— Това няма нищо общо с курса.

— Това ли си повтаряше по време на полета до Върмонт? Тази ли мисъл те занимаваше, докато бизнесменът от Амхърст възпитано те сваляше? „Няма нищо общо с вечерния курс. Няма нищо общо с вечерния курс. НЯМА НИЩО ОБЩО С ВЕЧЕРНИЯ КУРС!“ — Професорът повиши тон, но къщата го погълна. А после се чу смехът му — безмилостен, противен лай.

— Майкъл — започна тя тихо. — Той беше част от всичко това. Обичаше книгите точно като нас. Живееше за литературата. Който и да го е убил, е имал план, обмислял го е дълго време. Има известна истина в това, което каза. Полицията смята, че убиецът е имитатор, че пресъздава случилото се преди двайсет и седем години в университета „Дюмант“. Жертвата е учен литературовед, на стената има кърваво петно на Роршах, из библиотеката на Майкъл са разхвърляни книги. Убиецът е разглеждал старите снимки от местопрестъплението, професоре. И ги е научил наизуст.

Млъкна и го загледа. Усещаше как мозъкът му работи, долавяше електрическия шум на мислите му. Беше най-гениалният и най-агресивният човек, когото познаваше. Улавяше се да мисли за него в странни часове, да си припомня курса, търсенето на самоличността на мистериозния писател и тайните за престъпленията на професора, които тя щеше да разгадае.

— Моля те — каза тя. — Трябва ми отговор.

— Само един въпрос.

Алекс чакаше. Припомни си лицата на мъжете от сутринта. Видя два образа, на ректора и на детектива, замъглени от ужаса в домашната библиотека на Майкъл Танър. Знаеше си, че и тя носи същите рани.

— Каквото кажеш — отвърна тя.

Доктор Ричард Олдис се наведе към нея.

— Разкажи ми пак как откри, че съм невинен.

3

Двайсет и четири часа по-рано Алекс Шипли влезе в лекционната зала и всички притихнаха. Взираха се в нея както винаги. Тук се носеха много слухове за Шипли. Беше висока, стройна, красива, изключително умна и много взискателна към студентите си. Лекциите й бяха сред най-популярните в университета и често на тях можеха да се видят подпрени до стените студенти, като на опашка за рок концерт. А пък точно този курс — „Почеркът на фалшификатора: Литературните измами на 20-и век“ — беше истински хит и утвърди името й на млад харвардски преподавател.

Бе облечена в права пола до коляното, защото се затопляше, и тънка плетена жилетка, която майка й беше пратила от Върмонт. Никога не носеше чанта, защото въпреки възрастта си с този аксесоар изглеждаше съвсем като студентка. На шефа на катедрата по сравнително литературознание д-р Томас Хедли само това му трябваше, за да започне да се държи с нея като дете, което трябва да е зад банките.

В ръцете й имаше няколко листа прозрачно фолио и само една книга. Подвързан с кожа том, с метални нишки на гръбчето, които блестяха под светлината на лекционната зала. Това беше романът шедьовър на Пол Фолоус — „Спиралата“.

— Какво ще правите тази вечер, доктор Шипли?

Алекс вдигна поглед към студента, който й бе задал този въпрос. Антъни Нийл III. Седеше на един от средните редове със самодоволната усмивка на разглезено богаташче. Край него бяха насядали приятелчетата му и се криеха зад дебелите си антологии.

— Ще работя по превода си на Камю — отвърна тя спокойно. — Знаете ли френски, господин Нийл?

— Tu as un corps parfait3 — каза момчето.

— Странно, не помня този цитат от „Чужденецът“.

— Проверете в съкратената и опростена версия.

Без да откъсва очи от момчето, Алекс каза:

— Която сигурно сте чели вие преди последния изпит.

След това се извърна и започна да пише на дъската, докато останалите студенти се смееха с глас.

— Какво е литературата? — попита тя, когато всички утихнаха. Този въпрос задаваше винаги в началото на тази лекция.

— Литературата е емоция — каза тъмнокосо момиче от задните редове.

— Литературата е тайният живот на писателя, предаден чрез символи.

Алекс кимна.

— Има велики книги, които са и двете. Емоцията в „Анна Каренина“ е изключително интензивна. Символизмът в романи като „Одисей“, „Под колелото“ и „Алиса в огледалния свят“ все още се разнищва в академичните курсове по литература из целия свят. — Направи нарочна пауза, за да привлече вниманието им. Четиридесетте студенти от заможен англосаксонски произход, призвани за велики дела, моментално бяха заинтригувани от думите й. — Ами ако литературата е нещо повече от това? Ами ако е игра?

— Игра? — попита един астеничен младеж от предните редове. — Какво имате предвид?

— Имам предвид следното — започна тя. — Ами ако се отнесете към книгата, която четете, като към съревнование между вас и автора? Като към състезание.

— Във всяко състезание трябва да има победител — обади се друг студент. — Как се печели срещу книга?

— Разумен довод — отвърна Алекс. — Но един блестящ преподавател веднъж ми каза, че печелиш тогава, когато повярваш, че си победил.

— Ричард Олдис ли ви каза това?

Алекс замръзна. Името му я преследваше. За миг й се зави свят. Това беше първият студент, Нийл. Голям тарикат. От онези, които вечно я следваха по петите и се въртяха около нея заради миналото й.

— Пол Фолоус — продължи Алекс от там, където я бяха прекъснали. — Разбира се, че сте чували за него.

Отначало залата само нервно притихна. Знаеха, че миналото й е свързано с този писател.

Накрая един младеж точно зад Нийл се обади:

— Писателят отшелник. Психопатът.

— Някои казват, че бил и двете. Други казват, че не е нито едното, нито другото.

— Какво имате предвид, доктор Шипли?

Алекс събра всичките си сили. Все още й беше трудно да говори за Фолоус, даже още повече в момента, защото историята бе останала недовършена. Всичко бе приключило толкова внезапно, че тя така и не бе успяла да разбере докрай как кошмарът от вечерния курс на Олдис бе стигнал толкова далеч. Фолоус, прочутият отшелник, беше истинската причина Алекс сега да е в тази лекционна зала.

Отговори на въпроса на студента с жест. Приближи се към шрайбпроектора и го включи. Осветлението бе синхронизирано с машината и в залата автоматично притъмня.

Тя постави първия лист прозрачно фолио.

— Това, което се каня да ви покажа, са го виждали само очите на малцина избрани.

Отстъпи настрани и остави студентите да видят какво има на екрана зад нея.

Беше лист от ръкопис. Редовете бяха нагъсто, а почеркът — груб и ръбат. Трескава небрежна ръка си беше водила бележки в полето. В дъното на страницата имаше някакви непознати символи, които при по-внимателно вглеждане приличаха на легенда от странна карта.

— Какво е това? — попита някой.

— Страница от непубликуван роман на Пол Фолоус — каза Алекс и студентите се разшумяха.

— Откъде я имате? — поинтересува се един. — Фолоус е мъртъв. Вие го намирате и след това…

— … убивате мита за Фолоус — довърши Нийл и когато тя се обърна към него, се усмихна дръзко и палаво: „Ти си на ход, професорке“.

Алекс потръпна. Имаше начини да избегне тази тема. Бяха минали години, преди отново да помисли за Фолоус, и когато терапевтът й предложи да започне този курс, отначало му каза да върви по дяволите. Но с времето осъзна, че ще й се наложи да се изправи лице в лице с това, което бе направила по време на вечерния курс. Да го атакува фронтално. Така се появиха този курс, тази лекция, тези въпроси.

— Преди четири години получих пакет на университетския си адрес — обясни Алекс. — Изпрати ми го директорът на психиатрична клиника за патологично агресивни престъпници в Северен Върмонт. Към ръкописа бе прикрепена кратка бележка. На нея между другото пишеше: „Възможно ли е да е това?“ Директорът също участваше заедно с мен във вечерния курс в колежа в Джаспър. Казва се Луис Прайн. Луис чул за съществуването на непубликуван роман на Фолоус и искаше да прочета страницата и да преценя дали е част от изгубения ръкопис.

— А така ли е?

Алекс въздъхна и пристъпи към шрайбпроектора. Прокара длан по изображението на грубата хартия.

— Внимателно проучих документа. Петстотин думи в един-единствен абзац, със странни записки в полето. Напомнят ми за есетата, които ми предават някои от вас.

Разнесе се смях, след това някой попита:

— Има ли още?

— Не. Директорът Прайн е получил само тази страница. Двамата смятаме, че останалата част от ръкописа е у доктор Стайли Фиск, мой стар приятел и един от най-големите изследователи на Фолоус… — Тя млъкна и се замисли какво друго й бе написал Луис в онази бележка: че Фиск е остарял и е оставил някой да открадне тази страница от безценното богатство. Това можеше да значи само едно: ръкописът наистина съществуваше. „Можеш ли да си представиш, Алекс — пишеше й той, — какво ще е най-накрая да открием третия роман на Фолоус? На Даниел щеше ужасно да му хареса“.

— Законно ли е да е у вас? — попита някой и я върна обратно в залата в северното крило. — И има ли съмнения, че тази страница е писана от Фолоус?

— Аз поне нямам абсолютно никакви съмнения.

Студентите се разшумяха удивено. Разбираха колко значима е находката, колко важно ще се окаже изображението на екрана за учените от целия свят, ако професор Шипли успее да докаже автентичността му. Чудеха се какво я спира — дори само една страница сигурно струваше цяло състояние.

Но Алекс не споделяше ентусиазма им. Всеки път, когато докоснеше страницата, изпитваше пълен ужас. И така бе от години.

Същата вечер Алекс излезе с приятеля си доктор Питър Мюлер. Беше малко по-стар от нея, но какво от това? Преподаваше психология, изглеждаше добре по специфичен за по-възрастните учени начин. Беше интересен в леглото. Гъстата му черна коса падаше над лявото око. Заведе я на танци. Любовният й живот можеше да е доста по-зле в Харвард. Много по-зле.

Вечеряха в един ресторант в Бостън, казваше се „Изворът“. Вътре беше истинско стълпотворение от студенти, помещението кипеше от живот и носеше свободен дух — точно както й харесваше. На Питър не му хареса. Той обичаше да шепти, да се привежда към ухото й и да й казва какво смята да направи с нея по-късно. Но Алекс обичаше глъчта, шума на колежанския живот. Напомняше й за Джаспър.

Отхапа от чийзбургера с бекон и преглътна с евтина бира. От стария джубокс се носеше песен на „Вампайър Уикенд“4.

— Наближават атестациите — каза Питър. Не й се водеше този разговор, не и тази вечер. Извърна поглед и огледа помещението. В ъгъла забеляза свой бивш студент с опърпано малолетно момиче, което изглеждаше прекалено сладко, за да се озове в тази ситуация. Алекс винаги си падаше по онези с мрачните усмивки й умове като бръсначи, които знаеха отговорите на всички въпроси, но рядко ги произнасяха на глас от страх да не се изложат. „Момичета като теб, Алекс. Точно като теб, преди да се запишеш във вечерния курс. Преди Олдис“.

— Александра, слушаш ли ме?

Тя погледна Питър, буйната му коса и воднистите му сини очи. Мразеше, когато я наричаше с пълното й име.

— Слушам те — каза тя. — И то много внимателно.

— Ще кандидатстваш ли отново в Оксфорд?

За кой ли път повдигаше този въпрос — четвърти или пети? Лято в Лондон. Стипендия, цял семестър, през който да си довърши книгата. Е, още не беше точно книга, по-скоро замисъл. Истинска кримка. За вечерния курс, за събитията в онази лекционна зала. За случилото се с нея.

— Едва ли — каза тя.

— Защо не? Алекс, можем да кандидатстваме и двамата. Да се махнем оттук, да прекараме един семестър в Европа заедно, да работим, да преподаваме, да научим нови неща. Да се опознаем… — Стисна ръката й под масата. Тя я дръпна, въпреки че нямаше намерение да го прави.

Питър направи кисела физиономия и започна разсеяно да боде пържолата си. После каза:

— Последния път трябваше да ти дадат стипендията.

Алекс сви рамене.

— Сигурен съм. Всички го знаят. Майната му на Томас Хедли. Ти си сред най-добрите учени в този университет, Алекс. Само трябва да играеш повече по правилата, да се харесаш на Хедли и останалите.

Мобилният й телефон иззвъня и я спаси.

— Извини ме — каза тя и се измъкна от ресторанта. Докато излизаше, телефонът спря.

Беше хладна вечер в края на април, автомобилите пъплеха по Тремонт Стрийт. Понякога тя си представяше хората в тези коли. Къде отиват, какви са всъщност. Мисълта, че може да е някъде другаде, а не тук, й се стори привлекателна, но тя я пропъди възмутено. Спомни си времето, когато бе давала мило и драго за възможността да преподава в Харвард.

Погледна екрана на мобилния телефон и видя номер от Върмонт. Набра го.

— Ало? — каза мъжки глас.

— С кого разговарям?

— Доктор Антъни Райс, изпълняващ длъжността ректор на колежа в Джаспър.

Алекс го помнеше като име от една научна конференция някъде в Средния запад. Не беше в Джаспър, когато тя учеше там.

— Какво има, доктор Райс? В момента съм на вечеря.

— Няма да ви задържам. Имаме… случи се нещо в Джаспър. Трагедия.

„О, боже! О, не! Не пак!“

— Доктор Шипли?

— Да — каза Алекс и се опита да се овладее. Видя как Питър се взира в нея от масата им и се обърна с гръб към ресторанта. — Продължавайте.

— Майкъл Танър е убит снощи.

Всичко пред нея се залюля. Тя се опита да се съсредоточи върху думите на ректора, които попиваха в мозъка й като разпространяващо се петно. Уличните лампи по Тремонт сякаш премигнаха, и то силно, изключиха се и после пак се включиха. Алекс направи крачка встрани и опря чело в грапавата зидария. Болката я върна в реалността. (Спомен: Майкъл на купон в общежитието имитира Олдис. Погледът му става пронизителен, гласът му — дълбок и зловещо равен. Всичко в него се променя. Всички се смеят, а Алекс изпитва смразяващ ужас. Иска й се да каже: „Майкъл, моля те, престани! Той ще разбере“.)

— Добре ли сте? — попита ректорът.

— Сали — успя да произнесе Алекс. — Тя…

Ректорът мълчеше. Щом избягваше отговора, всичко й стана ясно.

— Нека ви обясня какво знаем — продължи Райс.

Разказа й известните подробности: обърнатият с главата надолу дом на Майкъл Танър, разхвърляните из библиотека книги, имитацията на следи от борба, кърваво петно на Роршах на стената с кръвната група на младия професор, старателно подредените по пода книги, Сали Танър, която открила трупа на мъжа си, когато се прибрала. Всичко, разбира се, й беше до болка познато. „Университетът «Дюмант» — помисли Алекс. — Имитира убийствата в «Дюмант». Мили боже!“

— Полицията започна разследване — каза Райс. — Засега има съвсем малко улики. Смятат, че всичко по местопрестъплението е внимателно и нарочно пренаредено. Няма следи от влизане с взлом, затова хипотезата им е, че доктор Танър е познавал нападателя.

Алекс почти го чу как премигна.

— Какво означава това?

— Може и нищо да не означава. Възможно е професорът да е ядосал някой студент или пък някой е знаел какво му се е случило, докато е учил в този колеж. Но като се има предвид станалото с жертвите в „Дюмант“ преди двайсет и седем години… Взимаме всичко предвид, разбира се.

Всичко. Думата я потресе. Всъщност той имаше предвид всички.

— Учебното ни заведение е малко, доктор Шипли. Много добре го знаете. Не сме Харвард. Мащабите ни винаги са ни определяли. В брошурите предпочитаме да се наричаме „старомодно чаровни“ и го казваме без ирония. Вярваме в независимостта си. Нищо подобно не се е случвало досега в Джаспър. Всички са в шок.

— Говорихте ли с Ричард Олдис? — попита тя.

Отново мълчание. Тя разбра какво означава тази тишина.

— Точно затова ви се обаждам — каза Райс. — Мислехме си, че може би вие ще се свържете с него.

По-късно двамата с Питър лежаха в леглото.

— Не си длъжна да отидеш — каза Питър.

— Напротив.

— Никой не е длъжен да прави нищо, което не иска, Алекс.

Тя не му отговори. Знаеше колко невярно е това твърдение.

Той завря лице в косата й и дъхът му опари ухото й. Обикновено това я възбуждаше, но тази вечер я подразни. От уредбата се чуваха „Кемикъл Бръдърс“. Живееха като студенти и Питър не си представяше нищо друго. Но напоследък на Алекс започна да й се иска нещо по-различно. Нещо по-дълбоко. Знаеше, че няма да е с него. Може винаги го бе знаела.

— Как така никога не говориш за миналото си? — попита я Питър.

— И какво има да се говори?

— За травмите.

— Нямам.

— Виждам ги съвсем ясно, Алекс. — Прокара ръка нагоре по корема й и направи с пръст кръгче около пъпа й. — Усещам ги.

— Всички имаме травми.

— Някои повече от други.

— Аз съм от Върмонт. Израснала съм там, завърших колеж там. Знаеш го, Питър.

— Знам и за курса, Алекс. Че си станала герой. Това винаги… — Тя го погледна. — Не знам. Имам чувството, че така и не си ми разказала цялата история.

Тя извърна очи.

— Не тази вечер.

— Заради Олдис ли? — попита Питър. — Той ли е загазил пак?

Тялото й се стегна, но се надяваше той да не забележи. Рядко говореше с него за Олдис и вечерния курс и обикновено Питър трябваше да й вади думите с ченгел.

— Той ли го е извършил?

— Не — каза тя разгорещено и отбранително. — Разбира се, че не.

— Но те мислят…

— ’По дяволите какво мислят! Те не познават доктор Олдис като мен.

Настъпи мълчание. Дискът свърши и отново зазвуча първата песен.

— Затова ли ще отидеш? За да го спасиш?

— Не.

— Тогава защо?

— Защото имат нужда от мен.

Това беше всичко. Стаята притихна. Тя почувства как той се притисна към нея още по-силно. Преметна крак върху й и я хвана като в капан. Стори й се, че го чува да шепти, че устните му произнесоха две приглушени думи — „Не отивай“, — но нямаше как да е сигурна.

След малко дишането на Питър стана ритмично и тя внимателно се измъкна изпод нето и отиде в библиотеката в другия край на коридора. Алуминиевите щори на прозореца бяха натежали от прах. Алекс ги вдигна и махна всичко от перваза. Хвърли поглед към вратата, да не би да дойде Питър и открехна прозореца. Заслуша се за миг в далечния дъх на трафика, извади цигара и запали. Всмука дима със затворени очи. Продължаваше да слуша. И да мисли.

Не светна лампата. Просто си пушеше в мрака и чакаше. Какво? Знак, отговор, потвърждение, че постъпва правилно, като се връща в Джаспър.

Спомни си Майкъл Танър. Който сега беше мъртъв и замлъкнал завинаги. Спомни си лицето му по време на курса. В паметта й залата винаги беше полутъмна и мъглива, всичко вътре беше разтегливо, пластично. Студентите бяха обвити в неподвижен мрак, сякаш нощта бе превзела пространството.

— Харесва ли ти курсът? — беше я попитал една вечер.

— Не — отвърна тя. — Никак даже.

— На мен също. На никой не му харесва.

Точно в този момент, докато стоеше в малката библиотека с размерите на килер, обградена отвсякъде с книги, не се случваше нищо и едновременно с това се случваше всичко. Светът навън шумеше бурно. Непознати хора не спираха да се занимават с делата си, а Алекс бе приклещена от въпроси за мъртвия професор, въпроси, които нямаха отговори.

Всъщност не съвсем. Това не беше напълно вярно. Големият въпрос бе получил отговор тази вечер.

Съвсем ясен отговор. Алекс беше сигурна в това. Играта бе започнала отново.

4

Ричард Олдис не мигваше, а усмивката не слизаше от лицето му. Сякаш чакаше нещо. Може би някакъв отговор. Решение на загадката с мъртвеца. Междувременно ръката на Алекс се стрелна към джоба на якето й. Напипа пакета с никотиновите дъвки и едвам се удържа да не го извади, да лапне една и да започне да я дъвче като луда.

Но вместо това продължи просто да се взира в професора. Гледаше го, мълчеше и си повтаряше: „Моля те, кажи ми, че нямаш нищо общо с това“.

— Има един много рядък вид главоблъсканица — каза накрая Олдис. — Нарича се сендрот5. Намираш различни предмети на различни места. Да речем, остра пръчка, страница от книга. Правилата се променят, не са фиксирани, както е във всяка нормална игра. Всичко е хаотично. Получаваш подсказка, лист с цифрата две върху него например, и започваш да търсиш. Две пръчки, две страници, два чорапа. Но най-добрите играчи излизат от повърхностната логика. Не събират двойки идентични предмети, а такива, които са свързани по някакъв начин. Пръчка и семе. От семето пораства дърво, което има клони, от които се прави пръчката. Книга и писалка. С писалката се пише върху листата, от които е съставена книгата. Всичко се поражда от нещо друго, еволюира.

— Какво общо има това с Майкъл Танър?

Олдис мълчеше. Тихото му дишане навяваше тъга.

— Може би нищо, Александра. А може би всичко е обрасло със значения.

Стана и се обърна в мрака към нея. Ръцете му бяха протегнати. Алекс инстинктивно се отдръпна от него.

— Моля те — каза той. — Позволи ми да ти покажа какво имам предвид.

Хвана я за китката. Съвсем естествен жест, като на любовник. Докосването му за миг я разтресе. Изящните леко женствени ръце на професора обвиха нежните кости на китката й и я придърпаха към него. Силата му винаги я бе удивлявала. Още от първия път, в който го бе докоснала. Стана случайно преди четири години, когато тя се измъкна от къщата на ректора Фиск в деня на погребението на Даниел Хейдън. Тялото му тогава й се стори толкова стегнато и мускулесто, от него капеше сива вода от езерото. Когато ръката й докосна неговата, Алекс усети, че в него има нещо на кълбо, нещо твърдо като камък. Беше поразена от мощта дори на това случайно съприкосновение. Беше някаква животинска енергия, напълно в унисон с начина, по който работеше мозъкът му.

— Застани тук — каза й той сега и я придърпа към средата на стаята. — А аз ще застана зад теб. Аз съм убиецът.

Стоеше в рамката на вратата. Беше точно девет, утринната светлина обливаше вехтия килим и чертаеше по него тъмни и светли ивици. Професорът с изкуствената усмивка стоеше наполовина в сянка, наполовина извън нея, и я наблюдаваше.

— Влизам като приятел — каза Олдис. — Защото както ти и твоите кукловоди са убедени, Александра, Майкъл е познавал извършителя. Така, приближавам се бавно. — Влезе в стаята, сенките около него пулсираха. — Може би сядам. А може би не. Възможно е да искам да съм готов за това, което трябва да направя. — Вече беше близо до нея, достатъчно близо, за да го помирише. Около него се носеше аромат на книги и стара хартия. — Ние сме двама приятели, двама познати, заедно в една стая.

— Мислиш ли, че убиецът е студент на Майкъл?

Олдис се намръщи.

— Отново прибързваш със заключенията, Александра. Говорили сме за това. — Заведе я до креслото. Тя седна. — Мъжът седи. Все пак се намира в собствената си библиотека. Мястото го изпълва със сигурност. Убиецът му се движи около него. Разговорът им се разгорещява. Говорят си за голямата литература, защото това правят двама приятели вечер.

Сега вече се бе скрил напълно в сянката. Движеше се зад нея, местеше се насам-натам, разиграваше престъплението. Искаше й се да види точно какво прави, но бе привлечена от езерото навън. Беше хипнотизирана от него. Имаше нещо много странно в начина, по който тънкият априлски лед се движеше, чупеше се на прозрачни парчета и отплаваше…

Професорът отново я докосна. Прокара пръсти през косата й.

— Това престъпление — прошепна той. — Каза, че е по-различно от онези, в които ме бяха обвинили. Какво имаше предвид?

Алекс затвори очи и отговори:

— Има грешки. Местопрестъплението не е толкова чисто като в „Дюмант“. Сигурно е бил по-нервен… по-слаб от другия. Но има и още нещо.

— Какво?

— Борбата между двата е имитирана. Мястото е разбъркано нарочно, за да прилича на местопрестъпленията в „Дюмант“.

— Полицаите ли ти го казаха?

— Да.

— Не ги слушай — изсумтя Олдис. — Тяхната наука е измислена. Не знаят това, което знаем ние.

— А какво знаем ние, професоре?

— Знаем…

Остави го да я докосне. Да прокара пръсти през косата й и да я погали по шията. Опита се да прогони лицето му от мислите си. Затвори очи.

— Това същата игра ли е? — каза задъхана. — Да не би Процедурата да е започнала?

Не последва отговор. Сянката на Олдис се размърда по стената.

— Какъв човек да им кажа да търсят? — настоя тя.

Отново — нищо. Само движещата се през косите й ръка, уверените му силни пръсти, които разтриваха черепа й.

— Кой е убил Майкъл Танър?

— Когато си имаш работа със сендрот — проговори той накрая и обви главата й с длани, — търсиш огледалния образ на оригинала. Неговата противоположност-близнак, илюзията за еднаквост. В този случай търсим някой, който така добре познава убийствата от „Дюмант“, че може да ги пресъздаде идеално. За да го направи, трябва да знае скрити подробности. Този човек сигурно е изучавал жестоката им история толкова внимателно, че нищо — нито един детайл, нито един жест — не му е убягнал. Убиецът е създал сендрот. Затова смятам, че този, който търсим, е…

— Кой? — умоляваше го тя. — Кажи ми.

— Някой, който е участвал във вечерния курс.

Алекс вдиша дълбоко; държеше ръцете си напълно неподвижни в скута си.

— Убиецът е бил заедно с теб в онази лекционна зала. Той е някой, когото познаваш, Александра. Някои подробности от университета „Дюмант“ съм споделял само с вас деветимата, както по време на курса, така и след това. Ако съм прав, а се боя, че съм, тогава някои от тези подробности са използвани и в убийството на Майкъл Танър. Това недоглеждане трябва да е първата грешка на убиеца.

— Но как да разбера кой е?

— Има два начина да го намериш — каза Олдис. — Първият е да влезеш в дома на Майкъл. Да видиш как убиецът е подредил книгите, кои е избрал да открои от останалите. Така ще видиш същото, което е видял извършителят онази вечер.

— Не знам дали ще ме…

— Трябва да проникнеш там.

Тя погледна надолу към ръцете си и купчината книги в краката си.

— А вторият начин?

— Трябва да събереш студентите от курса — каза тихо професорът. Гласът му и начинът, по който произнасяше думите, излъчваха съжаление. Алекс усети в тях опасение, каквото никога досега не бе забелязвала у Олдис.

— Ти си единствената, която наистина разбира тези хора и техните мотиви, единствената, която знае желанията им. Когато ги събереш отново в Джаспър, ги наблюдавай. И ще разбереш кой е извършил убийството.

— Но откъде знаеш? — попита тя. В тона й се прокрадна отчаяние. — Как може да си сигурен, че го е направил някой от нас?

Олдис се отдръпна от нея. Махна ръцете си от главата й, но те оставиха следи по черепа й, сякаш го бяха вдлъбнали.

— Извършил го е някой, който е бил там — повтори той и продължи: — Чувствам го инстинктивно. — Алекс се зачуди какво означава това и по каква пътека ще я поведе. Замисли се и за останалите. „Сега сме само седем“, напомни си. Представи си ги всички на погребението на Даниел Хейдън. Но този път щеше да е различно. Този път един от тях щеше да я наблюдава и…

— Ричард?

Глас от вратата. Трансът им бе прекъснат и двамата се обърнаха. На Алекс й се стори, че професорът се изчервява, че под маската му избива гъста червенина.

— Ричард, коя е тази жена?

Момичето беше младо. Студентка. Беше красива като модел, с пълни устни и интелигентни зелени очи. Носеше фланела с емблемата на колежа в Джаспър и скъсани джинси. Очевидно току-що се бе събудила.

— Дафни — каза професорът, — това е Александра Шипли, бивша моя студентка.

Момичето мълчеше и се взираше в Алекс. В очите й проблесна предизвикателство. Алекс стана, оправи гънките на якето си и опита да се усмихне. „Момичето е петнайсет години по-младо от теб, Алекс, а ти се боиш от нея? За бога!“

— Тъкмо си тръгвах — каза тя тихо. — Професоре. Дафни. — Кимна непохватно и тръгна към вратата. Момичето се поколеба на прага, после се отмести да й направи път. Алекс се промуши покрай нея и мина на слалом покрай книгите в коридора.

Намери външната врата и излезе, бързаше да поеме свеж въздух.

Но Олдис я настигна и я дръпна за рамото. Алекс спря на верандата. Почти бе успяла да се измъкне. Да се освободи от него.

— Тя е още хлапе — сопна се тя на вятъра.

— Играчка — каза професорът. — Нищо повече от забавление.

Алекс се дръпна от него.

— Можем да продължим разговора си — каза той и устата му сега бе разтегната почти от ухо до ухо. Алекс погледна малката кола под наем, която щеше да я изведе на магистрала 2 и към колежа. — Сладката Дафни няма нужда да знае.

Алекс се отскубна от него. Чу го да се смее след нея, докато отиваше към колата, отваряше вратата и се качваше.

— Александра, почакай!

Тя се спря, както бе наполовина в колата, едното й стъпало все още бе на алеята на Олдис.

— Ако съм прав — каза Олдис — и наистина е един от тях, това означава, че се излагаш на огромна опасност. Когато студентите от вечерния курс се върнат тук и започнеш да ги наблюдаваш, бъде много внимателна, Александра, защото един от тях ще наблюдава теб… — Млъкна, загледа се някъде зад нея, сякаш търсеше нещо в гората край малката си къща. — Ще умра, ако нещо се случи с теб. Първо ще убия човека, който ти е посегнал, а след това ще забия брадвата в себе си. Обещавам ти.

Преди да потегли, тя погледна назад към къщата. Видя го на прозореца. Гледаше я как си заминава.

Когато се върна в Джаспър, Алекс посети един доверен стар приятел.

А после започна да им се обажда един по един, докато всички, които бяха останали, се съгласиха да се върнат, за да засвидетелстват почитта си към Майкъл Танър.