Превъзходство

39

Алекс се събуди и видя, че в хотелската стая, освен тях, има още някой. Мъж. Криеше се в сенките, лицето му бе забулено от тъмнината. Наблюдаваше я. Погледът му не й хареса. Никак даже. Сякаш я изучаваше, анализираше я и се опитваше да изтръгне тайните й. Тя седна в леглото. Усещаше тялото на Келър до себе си. Взря се още по-настойчиво в дъното на стаята. Мракът пращеше като наелектризиран. На самотното кресло с лице, окъпано от бледата светлина, която се процеждаше през разделените пердета, седеше Ричард Олдис.

Алекс се опита да извика. Опита се да стане, да направи нещо, каквото и да е, но беше като парализирана. Умът й бе блокирал. Притисна се към Келър и си помисли: „Моля те, моля те, събуди се!“

Олдис потрепна съвсем леко, като при смущение на телевизионен сигнал, и се изправи. Направи крачка към нея, обувките му се плъзгаха с мек звук по килима. (Тя видя, че са много мръсни, и си помисли: „Той е избягал!“) Втора крачка и…

— Алекс, Алекс, успокой се.

Събуди се. Беше сграбчила Келър, косата й бе потна, а чаршафът смачкан. Седна и обърса съня от очите си. Часовникът на нощното шкафче показваше 03:12 през нощта. Беше събота.

Келър я прегърна. Тя се притисна в него.

— Кошмар — каза пресипнало. — С него.

Той приглади косата й с огромната си длан и каза:

— Трябва да се махаме. Да се върнем в Джаспър и да забравим за това. За курса, за Олдис, за всичко. Не си струва.

— Не — прошепна тя. — Вече не можем.

Келър понечи да каже нещо, но се отказа. Тя се сгуши до гърдите му.

— Открихме нещо огромно — каза тя. — Прекалено близо сме. След Чарли, доктор Мороу и „Златното мълчание“… не можем просто да спрем. Вечерният курс почти приключва. На крачка сме от Фолоус.

Той затвори очи. По шосето мина кола и светлините от фаровете й се плъзнаха по стените.

— Утре — каза й. — Откъде започваме?

Тя се притисна в него още повече. В това положение, сама с него… при други обстоятелства би било истинско удоволствие. Но сега, с тази задача пред тях, не беше сигурна дали случващото се между тях е нещо истинско, или просто резултат от вечерния курс. Ами ако не ги бе сближила съдбата, а прищевките на Олдис? Може би събирането им в двойка беше само един обрат от неговата игра.

— Той е бил прочут — каза Алекс накрая.

Усети погледа му върху себе си.

— Дай по-бавно за нас, глупаците, Алекс. Не мога да следвам мисълта ти.

— Пол Фолоус. Той сигурно е най-известният човек в малкото градче Хамлет. — Взря се в него, в тъмния му силует. — Всеки незначителен град в Америка си има своите блудни синове.

— Е, и? — попита Келър. — Да не би да предлагаш да отидем до историческото дружество на Хамлет?

— Не. — Наведе се и го целуна и чак тогава образът на Олдис от кошмара изчезна. — Предлагам да чуем градските клюки.

На следващия ден, точно след като по пладне вятърът утихна и студеното зимно слънце най-накрая проби през облаците, се върнаха в центъра на Хамлет и влязоха в един бар — „Лесен живот“. Пелена сивкав дим бе залепнала за тавана. Зад тях се чуваха удари на билярдни топки и от време на време по малко смях. Келър със сигурност не беше никак на мястото си тук и всички го зяпаха. Разположи се на два високи стола, поръча си диетична кола и опря лакти на бара.

— Откъде сте? — попита барманът.

Беше кльощав, с пожълтели зъби и смачкана лекьосана престилка. Алекс беше свикнала с баровете; всъщност най-добре учеше в „При Ребека“.

— От колежа в Джаспър — каза тя. — Върмонт.

— Доста далече сте дошли.

— Дълга история.

— Имам време. — Мъжът й пусна една крива усмивка. На бара имаше пакет цигари и запалка, безплатно за гостите на заведението. Тя се пресегна и взе цигара. Пушеше понякога, когато беше нервна, учеше за изпити или мислеше как ще продължи образованието си. Задали. Държеше цигарата все едно знае какво прави. „Да, знаеш. Направи го“.

— Търсим един човек — каза тя.

— Тъй ли? — Барманът я погледна заинтересувано. — И кой, ако не е тайна?

— Пол Фолоус.

Нещо в погледа му се промени.

— А, писателят.

— Точно така. Познаваш ли го?

— Миличка, него никой не го познава. Този човек е плод на нечие извратено въображение. Призрак.

Алекс издуха дима към тавана.

— Със сигурност познаваш някой, който може да ни каже нещо. Доста път сме били и ще ни е много неприятно, ако си тръгнем от този прекрасен град с празни ръце.

Мъжът я огледа по-внимателно. Да не би да ставаше подозрителен? Нима разбираше какво точно прави тя?

— Задача от колежа, а?

— Би могло да се каже и така.

Той се поколеба, след това заяви:

— Май мога да ти кажа нещо.

Сърцето й заби силно.

— Какво?

— Не е кой знае какво, както вече ти казах. Има един човек, живее чак на Дийкън Роуд и знае повече от всички други. Старец, но още е в изправност, поне беше последния път, когато го видях. Възрастен професор, който твърди, че е наясно кой е Фолоус. Идваше преди тук понякога, но напоследък не съм го виждал. Цялата тази работа с Фолоус… Вече никой не говори толкова за това. Оттече се в канализацията, дето има една дума. Сега сме 1994 година и хората продължиха напред с живота си.

Алекс дръпна пак от цигарата. Помещението изглеждаше съвсем притихнало, музиката и движенията зад нея и Келър като че ли бяха напълно спрели.

— Този старец — каза тя. — Как се казва?

Барманът се приведе към нея. Езикът му се стрелна напред и бавно облиза напуканите му устни. Ужасният му дъх я блъсна в носа.

— Бенджамин Лок — каза барманът.

Караха през плоската равнина към нови безкрайни равнини, царевичните ниви се смениха с кална пустош. Движеха се към слънцето, следвайки указанията на бармана.

— Ето тук — каза Келър и посочи на картата и после през прозореца.

Точно пред тях, на ъгъла на шосе 281 и Дийкън Роуд, имаше малка дървена къща. Спряха пред нея и я загледаха. Най-обикновена къща с черни капаци на прозорците.

Келър загаси мотора и слезе от колата. Качи се на верандата, обърна се да погледне Алекс, после почука. Отвори му човек, когото тя не видя, и в следващия миг Келър вече беше вътре. Тя стисна очи. Представи си го пребит и окървавен на пода. Спомни си двете момичета, двете студентки от „Дюмант“, последните им дни…

На прозореца се почука и Алекс подскочи.

Свали стъклото, взря се в Келър и премигна срещу следобедното слънце.

— Доктор Лок е съгласен да говори с нас — каза той. — Твърди, че ни очаква, откакто чул за вечерния курс.

Бенджамин Лок не ги почерпи с нищо. Седеше от другата страна на масата и се взираше в тях, сякаш преценяваше дали може да им има доверие.

— Лидия Ръдърфорд е една от най-големите лъжкини на света — каза той накрая. Имаше школуван глас, в който се прокрадваше лека горчивина — дълбок и дрезгав, но жизнен, като последна съпротива срещу мъртвилото на този град. Лицето му бе обрулено от вятъра. Бе облечен точно като в годините, когато е бил прочут преподавател в „Дюмант“. — Разбрах го още първия път, когато се срещнах с нея. Това, което прави, е просто и в същото време забележително: да крие тайната на съпруга си години, десетилетия, без да я издаде на никого.

— Тайната му? — попита Алекс. — Боя се, че не разбирам.

— Чарлз Ръдърфорд е Пол Фолоус.

Алекс не каза нищо. Ръцете й започнаха да треперят. „Док не знае за Мороу“, помисли си тя. Той не знаеше и колкото тях за хронологията на текстовете. Но въпреки това изглеждаше убеден в твърденията си.

— Но Ричард Олдис има своя хипотеза за самоличността на Фолоус — каза Келър.

— Ричард винаги е имал много хипотези — отвърна Лок. Стаята се осветяваше само от една лампа. На масичката до професора имаше снимки на университета „Дюмант“. На стената висеше поставена в рамка фотография от списание „Дайф“ с надпис: „Световноизвестен професор по литература предизвиква полемика с изследването си за писател отшелник“.

— Поддържате ли още връзка?

— Не и след убийствата — каза Лок. — Ричард се промени в много отношения след лятото, в което заедно дойдохме до Айова. Когато чух какво се е случило в „Дюмант“… е, трябва да кажа, че не бях изненадан.

— Как така се промени?

Лок търсеше точните думи.

— Ричард — започна той след кратко мълчание — беше по-различен от останалите ми студенти. На първо място беше по-умен, но също така и по-мрачен. По-затворен. Фолоус се превърна за него във фикс идея. Докато пътувахме заедно онова лято, започнах да опознавам по-добре тази му страна. И започнах да се страхувам от него.

— Какъв беше тогава? — попита Келър. — Какъв студент беше?

— Ричард винаги е имал огромно желание да издири Фолоус, но аз го спирах. Знаете за телефонното обаждане до мен, предполагам. — Лок ги изгледа мрачно и продължи: — Беше… обезпокояващо, меко казано. Но след това, през януари седемдесет и пета година, се появи „Златното мълчание“. Получих в университета екземпляр от анонимен подател. Ричард, разбира се, беше убеден, че това е Фолоус, който се опитва отново да се свърже с мен, и че този път не мога да откажа — на него, а и на себе си — издирването. Когато най-накрая пристигнахме в Айова, след края на семестъра, Чарлз Ръдърфорд вече беше мъртъв от половин година. — Лок извърна поглед, изражението му бе станало направо зловещо. — Прекарахме много дни с вдовицата. Говорихме с нея, научихме доста неща за работата на Чарлз с енциклопедиите. Когато повдигнахме въпроса за Пол Фолоус, тя се вбеси. Беше в шок. Закле се, че съпругът й няма нищо общо с него, че не е бил писател и снимката на книгите е някакъв номер. — Лок млъкна и погледна през прозореца към запуснатите поля, които се разстилаха от малката къща към хоризонта. — Ричард вярваше на Лидия. За него това, че вдовицата отглежда сама болния си син, беше истински подвиг. Виждаше в това нещо от собствения си живот. Неговите фуги, нали се сещате, както и ранната смърт на собствения му баща. Започна да я закриля.

— Продължихте ли да общувате, след като се върнахте след онова лято в „Дюмант“?

Лок мълчеше. На челото му запулсира синя вена.

— Забраних му да идва на лекциите ми — каза той безизразно. — Казах на ректора, че повече не мога да го погледна в очите, не и след пътуването до Айова. Беше ми трудно дори да съм близо до Ричард, затова накрая напуснах „Дюмант“ и отидох да преподавам в друг университет. Години по-късно си намерих друго протеже, което обаче не беше като Ричард.

— Възможно ли е Олдис да не е извършил убийствата в „Дюмант“, доктор Лок?

Лок се засмя.

— Невъзможно. Той е убил онези момичета. — Поколеба се и пак се загледа през прозореца. Бе започнало да вали и дъждовните капки се блъскаха в стъклото. След това се обърна към двамата студенти, сякаш току-що му бе хрумнало нещо, и каза: — Ако ви е накарал да го съжалявате, ако сте тук, за да го оневините, веднага спрете. Освобождаването на Ричард Олдис е най-лошото нещо, което някой може да направи.